***
Излишно е да казвам, че няколко минути след това Илайджа не изглеждаше много в настроение да говори.
Очите му бяха останали залепени за пътя, напрегнато съсредоточени, докато пътуваха от Ню Йорк към Джърси Търнпайк.
Тя предложи да плати пътната такса, която се появи, но Илайджа отказа и плати сам.
Кейлин знаеше, че е по-добре да не казва нищо. Той явно беше разстроен, може би защото чувстваше, че е отговорен за загубата на толкова много пари.
Но тя не му се сърдеше за това – не го обвиняваше. Дори не обвиняваше автобусната линия или капризната касиерка. Това беше просто животът. Имаше и по-лоши неща, които можеха да се случат от това да загубиш сто долара.
След като спряха за бензин край магистралата и Илайджа отново плати, тя трябваше да каже нещо.
Когато той изкара джипа на магистралата, тя прочисти гърлото си.
– Слушай, не можеш просто да плащаш за всичко през цялото пътуване – каза му тя.
Той сви рамене.
– Всичко е наред. Имам пари.
– Но не мога да ти позволя да го направиш.
– Защо не? – Каза той.
– Защото не е честно.
– Това, че те натовариха за онзи глупав автобусен билет, също не беше честно.
– Не е същото и ти го знаеш.
Той я погледна.
– Както и да е, Кейлин. Плати за бензина следващия път, ако наистина искаш.
– Не става въпрос само за бензина – каза тя, като все още го гледаше, опитвайки се да прочете изражението му.
– Тогава за какво става въпрос?
– Ами… – Въздъхна тя и след това зададе въпроса, който си задаваше, откакто той се качи в автобуса. – Само заради мен ли отиваш във Флорида?
Въпросът увисна във въздуха и тя веднага съжали, че го е задала по този начин.
Истината беше, че почти се беше надявала той да отиде във Флорида само заради нея.
Въпреки че щеше да е много странно, искаше ѝ се да вярва, че Илайджа може да изпитва част от това, което тя започваше да изпитва към него.
Може би той просто искаше да прекарат повече време заедно. Тя задържа дъха си.
Но той твърдо поклати глава.
– Няма да отида във Флорида заради теб, Кейлин. Аз самия пътувам за Флорида.
– О. – Тя се опита да пренебрегне разочарованието, което премина през корема ѝ. – Тогава защо не го каза?
Той сви рамене, а тъмните му очи не откъсваха поглед от пътя.
– Защото не знаех нищо за теб. За всичко, което знам, ти беше някаква луда мацка – не смятах, че е необходимо да ти разказвам целия си маршрут на пътуване.
– Добре – каза тя. Беше започнала да се чувства наранена и малко ядосана. Той се държеше така, сякаш не се е качил на автобуса в Китайския квартал и на практика не я е молил да дойде с него. – И тогава какво промени решението ти?
– Не знам. – Той отново сви рамене. – Изглеждаш готина. Няколко пъти се смяхме. Реших, че е глупаво да те карам да плащаш всички тези пари, за да пътуваш в някакъв задушен, тесен автобус чак до Флорида, когато така или иначе щях да отида там.
– О – каза тя тихо.
– Ако знаех, че така или иначе ще те таксуват… – Той се спря.
– Какво? – Каза тя. – Нима нямаше да ме поканиш?
Той не каза нищо за момент.
– Слушай, дотук беше дълго пътуване – каза и той, без да откъсва поглед от пътя. – Нека просто да се спрем с въпросите и отговорите за няколко минути, добре?
– Разбира се – каза тя. – Каквото кажеш.
След това Илайджа отново включи сателитното радио и продължи да слуша подкастите си Geek and Gear.
Кейлин се настани обратно на седалката си и се загледа в отминаващия пейзаж, чудейки се дали не е направила грешка, слизайки от автобуса и качвайки се в колата му, за да отиде чак до Флорида. Ако това беше атмосферата, която щеше да съществува по време на цялото пътуване, тогава определено щеше да съжалява за решението си.
Когато преминаха в Мериленд, телефонът на Кейлин иззвъня за първи път.
Тя погледна идентификатора на обаждащия се.
МАМА.
Тръпка на тревога премина през тялото на Кейлин, когато видя, че се обажда майка ѝ. Тя отхвърли обаждането, като го остави на гласова поща.
Илайджа я погледна.
– Добре ли си?
– Да – каза тя. Откога ти пука? Искаше и се да отговори, но това беше твърде детинско, дори за настроението, в което се намираше в момента.
Миг по-късно мобилният ѝ телефон отново звънна и отново това беше номерът на майка ѝ. Може би това означаваше, че е спешно. Кейлин се опита да си помисли дали някой вече щеше да е разбрал, че е избягала, и да се е свързал с училището, с полицията, с родителите ѝ.
Не и се струваше така. Единствените хора, които евентуално биха могли да забележат, че вече я няма, щеше да е някоя от съквартирантите ѝ. Но Алисия беше отседнала при Бен миналата вечер, а Нели вероятно щеше да предположи, че Кейлин е отседнала в апартамента на Джейсън.
Телефонът ѝ все още звънеше. Тя наистина не искаше да отговаря, но друга част от нея смяташе, че е безполезно просто да игнорира обаждането на майка си. Тя просто щеше да продължи да звъни и да звъни.
Въздишайки, Кейлин отговори.
– Здравей, мамо. – Наложи си гласът ѝ да звучи весело.
– Мислех, че може би ще спиш – каза майка ѝ с тон, който показваше, че не одобрява причините, които могат да накарат Кейлин да спи, но разбираше, че е част от колежанския живот да се стои до късно на партита.
– О, не, аз съм будна – каза и Кейлин. – От известно време съм будна. – Това беше подценяване.
Илайджа се усмихна.
Кейлин погледна далеч от него, през прозореца на пътника.
– Е, както и да е – каза майка ѝ, сякаш навиците на Кейлин за спане не я засягаха. – Причината, поради която се обаждам, е, че имам работна конференция следващата седмица в Бостън.
Стомахът на Кейлин падна по-бързо от асансьор с прекъснати кабели.
– О – беше всичко, което успя да каже.
– Това не беше точно реакцията, на която се надявах, Кейлин Мърфи.
– Съжалявам, мамо, просто имам много работа за вършене. Класовете са по-трудни, отколкото очаквах, и това е непосилно.
– Сигурна съм, че ще се справиш, Кейлин. Винаги се притесняваш за оценките и винаги се справяш чудесно.
– Да, но това е различно, мамо. Университетът в Кеймбридж е много по-труден от гимназията.
– Сигурна съм, че е така – каза майка ѝ, но звучеше сравнително неубедително. – Но все пак мисля, че можеш да намериш време да се видиш с майка си на вечеря някоя вечер!
Кейлин не отговори. Не можеше да допусне майка ѝ да очаква, че ще се видят следващата седмица. Кейлин дори нямаше да бъде в Масачузетс.
Може би сега беше моментът да се изкаже – да каже истината на майка си. Да признае, че напуска училището за семестъра, че се отказва и бяга във Флорида. Какво наистина можеше да направи майка ѝ? Кейлин беше на осемнайсет, възрастна и напълно способна да взема собствени решения.
Но само мисълта да изрече тези думи всяваше ужас в душата на Кейлин.
Майка ѝ щеше да бъде съкрушена, опустошена. Кейлин беше първият човек в семейството ѝ, който посещаваше колеж от Бръшляновата лига, и родителите ѝ се гордееха с нея, че е влязла в Кеймбридж с пълна стипендия.
Да захвърли всичко това би било лудост.
А и Кейлин никога нямаше да може да каже на майка си защо бяга.
По телефона настъпи дълго мълчание, докато съзнанието на Кейлин се въртеше в безбройните възможности, а последиците от действията ѝ най-накрая започнаха да се усещат.
– Още ли си там? – Поиска майка ѝ.
– Да, тук съм.
– Какво става? Звучиш… различно.
– Казах ти, че в момента съм много затрупана с работа в училище.
Майка ѝ въздъхна.
– Добре, разбирам. Може би трябва да говоря с теб друг път – или още по-добре, ти да ми се обадиш, когато ти е по-удобно да говориш.
– Добре, ще го направя – каза тя тихо.
– Все още планирам да те видя, когато дойда за конференцията си. Планирай или четвъртък, или петък вечер – вечеря. С мен. Добре?
Сега беше ред на Кейлин да въздъхне в слушалката.
– Ще ти се обадя по-късно – беше всичко, което каза.
– Добре. Обичам те – отвърна майка ѝ.
И тогава линията замлъкна. Кейлин прибра мобилния си телефон в чантата. Когато отново погледна към Илайджа, той все още се усмихваше.
– Какво? – Попита тя и го погледна. – Какво е толкова смешно?
– Нищо.
– Имаш самодоволно изражение на лицето си.
– Аз? – Попита той, преструвайки се на невинен.
– Да, ти.
– Просто не можех да не забележа, че малката мис Перфектна лъже майка си.
– Аз не съм малката мис перфектна.
Той изхвръкна.
– Хайде. Ти ходиш в Кеймбридж? Това означава, че си едно от онези богати деца с перфектни оценки. Вероятно живееш в Нютън или Уестън, или в някое от онези снобски градчета. Познавам момичета като теб.
– Какво би трябвало да означава това? Момичета като мен?
– Помислих си, че може би бягаш от нещо сериозно – каза и той. – Помислих си, че може би си като мен… – Гласът му секна, но не довърши.
– Откъде знаеш, че не е нещо сериозно? Само защото ходя в добър колеж?
– Сигурно си мислиш, че ти е трудно. Училището е по-трудно, отколкото си мислила, че ще бъде, вече не си най-умното дете в класа и си се изплашила. Може би ти и някое друго разглезено момиче сте се скарали в една от онези караници, в които си дърпате косите.
Кейлин се почувства внезапно спокойна, докато го гледаше как говори. Знаеше, че е ядосана, но по някакъв начин фантазията му за това коя е и от какво бяга, я върна на земята. Имаше причина за това, което правеше – истинска причина.
– Толкова грешиш – каза му тя. – Но аз нямам какво да ти доказвам.
– Защо не кажеш на майка си къде си в действителност? – Каза той. – От какво толкова се страхуваш?
– Това не е твоя работа.
Той се засмя.
– Разбира се. Защото знаеш, че съм прав.
– Вярвай, ако това те кара да се чувстваш по-добре със себе си.
– Вярвам, защото съм виждал достатъчно деца като теб.
– Ти не знаеш нищо за мен, Илайджа. Нищо.
Той я погледна.
– Знам повече, отколкото си мислиш. Израснах, като виждах деца като теб из Бостън – завиждах им адски много, защото нямах нищо. Искаше ми се да имам родители, които да не са постоянно пияни, да не хвърлят гадости, да не се бият помежду си и да не удрят мен и брат ми. Бих искал да живея в хубава къща с хубав двор, да получа прилична кола за шестнайсетия си рожден ден – или дори просто да имам достатъчно храна в къщата, за да не си лягам гладен през повечето вечери.
Тя преглътна. Може би е сбъркал някои неща – от една страна, те не бяха толкова богати. Но пък и някои неща бяха верни. Семейството ѝ наистина живееше в Ейвън, Кънектикът, който беше много хубав град и с чудесна училищна система, а повечето ѝ приятели бяха доста заможни. Никога не ѝ се беше налагало да се притеснява за хубави дрехи, за пари за харчене или за достатъчно храна в къщата.
– Съжалявам, че не си имал тези неща – каза му тя и го каза сериозно. – Но ти не знаеш нищо за мен и за живота ми.
– Знам достатъчно. Знам, че си напуснала училище от бръшляновата лига, за което повечето хора биха убили, за да учат, и че лъжеш родителите си за това. Знам, че бягаш във Флорида с почти никакви пари и нямаш и най-малка представа какво ще ти е необходимо, за да оцелееш сама.
Кейлин облиза устни.
– Имам своите причини.
– Разбира се. Разбира се, че имаш.
Сега стомахът ѝ беше в пламъци. Той я обрисуваше като някакво разглезено богато дете със сребърна лъжичка в устата – някакво богато, егоистично момиче, което е незряло и глупаво. А той нямаше право да го прави.
– Какво те прави толкова велик, че можеш да седиш тук и да ме съдиш? – Казах. – Лъжеш полицията за името си. Ти също така бягаш.
Той кимна.
– Точно така. Защото нямам друг избор. Нямам образование, нямам родители, на които им пука. Всичко, което имам, е багаж, който щеше да ме повлече надолу.
– Това са просто жалки оправдания – отвърна тя, опитвайки се да го нарани по начина, по който той беше наранил нея. – Много хора идват от бедни домове и имат родители алкохолици, но въпреки това се справят добре в училище и в крайна сметка са много успешни.
– Разбира се, че го правят. Така казват на хора като теб, за да не се чувстваш зле, когато настъпваш някой пиян безделник по пътя към удобната си корпоративна работа. Или когато видиш как на някой човек му слагат белезници и го натъпкват в полицейската кола, можеш да се чувстваш превъзхождаща, защото не се е изправил сам.
– Може би е трябвало. Може би е могъл. Може би това е истината – отвърна тя.
– Но не е. Ако имах същите условия, каквито си получила ти, аз също щях да отида в Кеймбриджския университет. Само че нямаше да прекъсна и да избягам.
Тя се вгледа в него. Той я погледна за дълъг миг, а след това насочи вниманието си обратно към пътя.
– Ти не знаеш нищо – беше всичко, което тя каза. Но тя започна да се чуди дали все пак той не е имал право.