ОДИН
Ако исках да спечеля обичта ѝ, може би трябваше да извадя черната карта много по-рано. Това е най-лекомислената ситуация, в която съм я виждал, като изключим случката с ябълковия пай. След закуска в близкото кафене я заведох на шопинг. Прекарахме часове в горната източна част на града.
Не знам защо се почувствах принуден да я заведа в клуба снощи. Това не беше част от някакъв грандиозен план. Просто се случи. Но трябваше да знам по-добре, отколкото да съчетавам романтиката и по-тъмното съблазняване, когато се опитвам да спечеля доверието ѝ, особено в свят, в който тя може да няма никаква естествена защита срещу мен.
Тя не го знае, но гривната щеше да я защити – дори от мен. Аз така или иначе не бих я наранил, но не съм изключен от собствената си магия. Ако представлявах истинска заплаха за нея, биндрунът щеше да го усети и да ме изхвърли на другия край на стаята.
Сигурен съм, че щеше да го направи. Използвал съм много магии в човешкия свят. Отчасти това е в начина, по който я създавам. Трябва да я направиш така, че законите на физиката в този свят да имат правдоподобна отричаща сила. Сякаш това е тайна. Другата причина, поради която магията ми работи тук, е, че съм прекарал толкова много време тук. Този свят е свикнал с енергийния ми подпис и в резултат на това ми позволява да си поиграя малко.
Магията е била много по-лесна в този свят, преди царствата и времевите линии да се разделят и магията да бъде демонизирана. Но демонизирана или не, жреците и кралете на този свят винаги са я използвали. Само обикновените хора са били отделени от тяхната сила. С течение на времето това може да окаже влияние върху един свят.
– Не мога да повярвам, че всичко това съществува – казва Фрея от вътрешността на съблекалнята в един луксозен бутик. И тя не говори за магията. Тя има предвид всички тези магазини и всички тези дрехи и обувки на едно място.
Покорно сядам в чакалнята с всички огледала в цял ръст и плюшени дивани и столове. Една продавачка я чува и ме поглежда, сякаш това е най-странното нещо, което някога е чувала от някого. В този град? Сигурен съм, че е чувала и по-странни неща.
Фрея излиза, облечена в червено кожено бюстие, къса черна пола с ресни в долната част, която едва покрива дупето ѝ, и черни кожени ботуши на висок ток.
– Какво мислиш? – Пита тя, като размахва ресните напред-назад.
Мисля, че искам да я изям. Тя отива до огледалото, за да се наслади на пълния ефект, и потръпва, когато се придвижвам зад нея, а ръката ми се плъзга по задната част на бедрото ѝ под едва-едва видимите ресни, за да я погали между краката.
Облизвам страната на гърлото ѝ, докосвайки се до следата, която знам, че трябва да оставя да изчезне. Не мога да претендирам за нея, но не мога да я пусна и никога не мога да устоя на този допълнителен контакт, за да удължа връзка, която съм сигурен, че не искам да има. Знам, че не мога да продължавам да ни държа в това безвремие, но не мога да се спра.
– Трябва да отидем в магазин за бельо – изръмжавам в ухото ѝ.
Тя само се кикоти.
Продавачът, който само допреди малко правеше физиономии от учудването и възторга на Фрея, се изнизва, явно не се чувства добре от публичните прояви на привързаност. Човешкият свят вече е пълен със суетни хора.
Вкарвам Фрея в съблекалнята и я притискам до стената. Вратата стои отворена и тук няма никакво уединение, но вратата на съблекалнята така или иначе не би пречила на звука – дори да беше затворена. Изръмжавам тихо срещу гърлото ѝ, когато усещам как пулсът ѝ подскача възбудено под езика ми. Тя въздъхва и се разтапя срещу мен. Коляното ми се премества между краката ѝ и тя започва да притиска сърцевината си към мен.
– Извинете – казва служителката, като прочиства гърлото си, сякаш може да ни засрами с недоволството си.
– Да – промърморвам аз, като все още проследявам целувки по деколтето на Фрея, спускайки се между гърдите ѝ. На път съм да сваля и да хвърля това бюстие на пода, така че ако служителката не иска шоу, вероятно трябва да си тръгне.
– Не можеш да правиш това тук.
– Какво да правя? – Питам, докато започвам да разкопчавам безкрайните кукички на бюстието. Харесва ми начинът, по който това изглежда върху нея, но не и работата по свалянето му.
– Ще се обадя на охраната.
– Не представляваме заплаха за вас – казвам, макар че този човек наистина започва да ме дразни.
– Вие представлявате заплаха за благоприличието.
Въздъхвам и се отдалечавам от Фрея. Събирам купчините дрехи в съблекалнята и ги пъхам в ръцете на служителката заедно с черната си карта.
– Вземаме всичко. Моля, обработете го и го опаковайте.
– Ей, не съм свършила да пробвам всичко! – Протестира Фрея.
– Ще ми направиш модно ревю в нашата стая.
Тя се усмихва.
След това, за голям шок и ужас на продавачката, завършвам свалянето на бюстие, пола и ботуши и давам и тях на продавачката.
Когато отново оставаме сами, затварям и заключвам вратата на съблекалнята.
– Можеш ли да млъчиш?
Фрея прехапва долната си устна и поклаща глава.
– Ще трябва да се научиш, иначе ще извикат полиция. Това не е моят свят. Не са моите правила.
Тя просто се захилва отново. Обичам да чувам този звук, който излиза от нея, макар че има други звуци, които биха ме зарадвали повече, и тези по-приятни звуци със сигурност биха разнежили продавачката.
Фрея не носи сутиен, но пък е облечена в най-вкусните черни копринени прашки. Завъртам я около себе си.
– Постави ръцете си на стената.
– Арестувате ли ме, офицере?
– Не знаех, че сте наясно с процедурите за арест на хора.
– Понякога сънувам човешкия свят.
Думите „Понякога сънувам теб“ са на върха на езика ми, но не ги изпускам. Прекалено сополиви са и ако ги изрека, ще трябва да се хвърля от сграда, а подобна самоубийствена мисия би провалила всичките ми планове.
На вратата се чува рязко почукване.
Отново продавачката. Отварям вратата, за да я погледна. Тя се свива назад.
– Да, какво има?
– Аз… хм…
Усещам как берсеркерът се надига, въпреки че се старая да го задържа. И не съм сигурен дали тя е видяла как окото ми проблясва в златисто. Макар че, ако познавам хората в съвременния свят, ако видят нещо, което дори загатва за магия, решават, че са си го въобразили или че е било трик на светлината. Вече почти никой не се доверява на реалния си опит, особено когато става дума за нещо, което не е напълно обяснимо от ограничената им наука.
– Иди да си избереш нещо и го запиши на сметката ми – казвам аз, за да отвлека вниманието на продавачката и да я накарам да си тръгне и да ни остави да свършим тук.
– Не мога… – казва тя.
– Разбира се, че можеш. Избери каквото искаш, не ме интересува цената, запиши го на моята сметка и го опаковай за себе си.
Не съм сигурен какво се е случило на този свят, че човек не може просто любезно да приеме подарък. Видях как ни погледна, когато влязохме, сякаш бяхме двойка богати задници с права – хора, които предпочитат да видят децата да гладуват, отколкото да се откажат от един лукс за един ден.
Искам да споделя богатството, а те ми отказват. Невероятно. Хората наистина са се усукали около парите. Научени са да бъдат бедни, скромни, алтруистични… След като преживея Рагнарок, смятам да видя какво мога да направя по въпроса.
Когато продавачът се връща в главния магазин, аз възобновявам изследването си, ръцете ми се плъзгат по гърба ѝ и по страните на стройната ѝ фигура.
Тя изстена и се облегна на мен.
– Може би трябва да изчакаме, докато…
– О, не и ти.
– Само докато стигнем до стаята.
Изръмжавам, раздразнен.
– Добре. – Не мога да се сдържа да не я плесна по дупето, което я оставям сама, за да се облече и да отида да подпиша разписката.
Назад към част 26 Напред към част 28
