Глава 14
ЗА ДРАКОНИТЕ И
ИЗГУБЕНИТЕ КОНТИНЕНТИ
Протегнах ръка напред, сляпо опипвайки пространството, и изписках силно, усещайки допира на нечии топли пръсти. Нечия ръка леко ме дръпна и доверявайки й се, скоро се блъснах в невидима преграда. Започнах да опипвам стената, търсейки изход. Ръката, която стискаше ръката ми, я дръпна по-силно и в следващата секунда излетях от тъмнината със силен трясък. И тогава се блъснах в нечии красиви мускулести гърди, а грижовни ръце ме притиснаха още по-здраво. Както се оказа, излязох от мастиления мрак в малко по-светлата главна зала на храма.
Примигвайки с очи, за да свикна със светлината, погледнах в лицето на моя спасител.
– Рен…
– Добре ли си?
– Да, благодаря.
Той въздъхна с облекчение и бързо докосна един кичур от косата ми.
Тъкмо щях да му задам въпрос, но бях прекъснат от силен вик:
– Келс! Г-н Кадам! Тя е някъде тук, чувам я!
Господин Кадам и Кишан изтичаха от съседната стая.
Кишан ме дръпна от ръцете на Рен и ме грабна в своите.
– Къде беше? – Той се обърна към Рен. – Как я намери?
– Не знам – отвърна Рен. – Точно на тази стена изведнъж се появи нов релеф – кон с шал, навит на врата. Тогава конят се превърна във фигура на човек, който посочи друг релеф, също внезапно появил се от нищото. Беше Келси, седеше на стол до прозореца и шиеше. Когато докоснах образа й, ръката ми влезе в камъка. И тогава каменната Келси стана и тръгна към мен. Протегнах се, усетих ръката й и я дръпнах. В следващата секунда тя беше тук, до мен.
– Добре ли си, билаута? – Кишан измърмори. – Сигурна ли си, че си добре?
– Разбира се, че съм добре! Колко време ме нямаше?
Господин Кадам се приближи до мен:
– Нямаше ви поне час, мис Келси. Започнахме да се… тревожим.
Съдейки по лицата им, това беше меко казано. Прегърнах Кишан силно и потупах ръката на Рен в опит да успокоя тигрите си.
– Бях с Госпожа копринена буба – изтърсих аз и погледнах сгънато парче коприна, което стисках в ръката си. – Да се върнем на яхтата. Имам какво да ви разкажа.
Бързо напуснахме храма и отидохме до моторната лодка. По пътя Кишан ме прегърна.
– Бях толкова притеснен, Келс.
– Всичко е наред. Сега имаме това, за което дойдохме.
– Не ми харесва, когато изчезваш така. Дори не можахме да определим местоположението ти от маяка! Ти просто изчезна от радара!
– Съжалявам. – Целунах го по бузата и му стиснах ръката. – Но докато проклятието не бъде премахнато, на всеки от нас може да се случат всякакви непредвидени неща! Трябва да знаеш това.
– Знам. – Той ме целуна по челото. – Просто не ми е приятно да си мисля, че не винаги мога да те защитя. Нямаш представа колко е ужасно да се чувстваш безпомощен.
Кимнах и облегнах глава на рамото му. Рен мълчаливо ни наблюдаваше. За момент той ме гледа замислено, после се извърна и започна да гледа към морето. Когато акостирахме, Рен пръв изскочи от моторницата и изчезна в недрата на кораба. Кишан го последва, помогна на г-н Кадам, след което протегна ръка към мен. Отидохме направо в салона близо до каютите ни и г-н Кадам спря за малко, за да зададе няколко въпроса на Нилима.
Когато всичко беше уредено, г-н Кадам се отпусна на един стол, докато Кишан и аз седнахме на дивана.
– Рен не иска ли да знае какво се случи? – Не издържах. – Мислех, че той ще ни помогне да го разгадаем.
– Ще му разкажа всичко по-късно – каза г-н Кадам. – Той… е изразил желание да присъства само когато е необходимо.
– Разбирам… – едва успях да сдържа езика си и само въздъхнах обидено. Аз им разказах за срещата си с г-жа Копринена буба, като започнах с това, как проследих конец на стената и завърших с Рен, който ме измъкна навън. Кишан и г-н Кадам слушаха, без да кажат нито дума. Когато приключих, дадох на г-н Кадам копринения подарък от г-жа Копринена буба. Той внимателно го разгъна.
Оказа се черно копринено кимоно. Почти напълно гладко отпред, гърбът беше покрит с най-сложната бродерия, изобразяваща пет гърчещи се дракона. Според мен тези същества приличаха повече на змии, отколкото на дракони. Дългите им, вълнообразни тела се извиваха и усукваха в пръстени. Драконите бяха брадати, с дълги езици и четири крака с къси нокти. А отпред, от лявата страна на кимоното, беше избродирана мистериозна карта със седем точки и странни символи. Г-н Кадам я погледна сърдито, докато Кишан и аз се взирахме очаровани в драконите.
– Червено, бяло, златно, зелено и синьо. Да, ето ги нашите дракони, всичко си пасва – промърморих аз, проследявайки един от символите с пръст. – Кишан, виж. – Посочих червения дракон. Разперил широко лапите си, сякаш се разхожда сред звездите. Всеки от петте дракона беше заобиколен от свои символи: звезди, облаци, светкавици, вълни и снежинки. – Какво би означавало това?
Г-н Кадъм остави кимоното на дивана, втурна се към масата и извади няколко листа от едно чекмедже.
– Мисля, че имаме карта с подробни инструкции. Пише къде да отидете и в какъв ред да търсите дракони.
– Защо мислите така? – Попитах.
– Седемте точки са седемте пагоди. Това е Крайбрежният храм. Вижте, близо до всяка точка са бродирани китайски цифри. Виждате ли Крайбрежният храм е посочен под номер едно.
Той натисна с пръст върху надписа, подобен на тире, и след това огради всички точки по ред, според китайската числова последователност.
– Това е звезда! – Възкликнах аз.
– Да, така мисля.
– Г-н Кадам, значи сега трябва да открием първият дракон в храм или пагода номер две?
– Да
– Но има един лек проблем във вашата теория.
– Да виждам…
И казахме в унисон:
– Има само пет дракона!
Кишан се обърна към нас:
– И така, кой ни чака в последния храм?
Г-н Кадам сложи ръце в шепи, облегна се на стола си и замислено забарабани с пръсти по устната си. Накрая каза:
– Струва ми се, че непосредствената опасност идва не от драконите, а от това, което се намира в последния храм. В китайската митология драконите, особено водните, са много почитани същества, те често идват на помощ на героите.
– Но ако е така, защо трябва да ги откриваме по ред? Ако знаем, че огърлицата на Дурга е скрита в последната пагода, защо не отидем направо там? – Попитах.
Г-н Кадам поклати глава.
– В никакъв случай. Първо, помнете пророчеството, и второ, тази карта не ни е дадена случайно. Може би драконите ще ви покажат пътя и ще ви помогнат да стигнете до следващия храм. Нали помните, госпожице Келси, не можехте да пропуснете нито една къща в Шангри-ла, трябваше да преминете тестове във всяка, за да докажете правото си да продължите напред. Подозирам, че срещата с драконите ще бъде същото изпитание.
Изстенах силно. Г-н Кадам започна да разказва различни истории за дракони, но аз дори не изслушах първата, заспах на рамото на Кишан.
Когато се събудих, г-н Кадам каза през смях:
– Може би ще отидете да си легнете, а аз ще поработя още малко? Утре ще ви кажа всичко, което съм научил за седемте пагоди. Ще се срещнем тук след закуска.
Кишан ме дръпна за ръката и аз кимнах сънено. Сбогувахме се с г-н Кадам и Кишан ме заведе до каютата ми.
Когато си измих зъбите, преоблякох се в пижамата и излязох от банята, видях Кишан да лежи на леглото ми само по панталон, който висеше твърде ниско на бедрата му.
– Ъъъ… и какво означава това? – Избухнах нервно.
Той ме погледна с присвити златни очи.
– Мислех, че можем да прекараме известно време заедно, ако не си прекалено уморен.
– А.
Той потупа празното място до себе си и аз колебливо се приближих.
„Какво става с мен? Той ми е гадже, нали? Ако беше Рен, щях да скоча в леглото, без да се замисля! Защо съм толкова нервна край Кишан?“
Той ме наблюдаваше със странна смесица от любопитство и тъга, така че прогоних съмненията си и легнах до него. Кишан ме прегърна, притисна ме към широките си топли гърди и започна да ме гали по гърба. Постепенно се отпуснах и сънливостта отново ме завладя.
– Какво не е наред? – Тихо попита Кишан.
– Наистина нищо. Предполагам, че просто съм нервна при мисълта, че съм толкова близо до теб… физически.
Гърдите му тихо изръмжаха.
– Не е нужно да си нервна около мен, Келс. Никога няма да те нараня.
Пред очите ми проблеснаха зелени пламъци и аз се върнах в миналото. Лежах в прегръдките на Рен и той ми каза същите думи: „Надявам се, че знаеш, че никога няма да те нараня.“ Сърцето ми биеше на пресекулки. За секунда се уплаших, че ще се разкъса наполовина.
– Знам, че никога няма да ме нараниш – казах на Кишан. – Няма нищо странно в това, че когато хората тепърва започват да се опознават, те се чувстват… смутени, колебливи. Не го приемай лично. Харесва ми да съм с теб.
– Това е добре – промърмори той – защото изобщо няма да се помръдна. – Той хвана ръката ми и я притисна към гърдите си. – Уморен ли си?
Аз кимнах.
– Ти не си ли?
– Все още не. Хайде заспивай.
Настаних се удобно на рамото му и заспах, без дори да усетя как той се превърна в тигър.
На следващата сутрин, след закуска, се срещнахме с г-н Кадам и той ни даде кратко резюме на своите изследвания върху Седемте пагоди.
– Откриваме първите документални доказателства за този град в записите на г-н Джон Голдингам, датирани от 1798 г. Той пише за седем пагоди, построени недалеч от морето. Може би по това време пагодите все още не са били скрити под водата или нашият уважаван източник е използвал информация от втора ръка.
Както казах преди, има предположение, че Марко Поло е посетил града на седемте пагоди, защото това е посочено в една от неговите карти в Каталония от 1275 г., но не са намерени писмени доказателства за това. Но най-интересното от моя гледна точка е връзката на този град с Шангри-ла.
– И как са свързани? – Попитах.
– Спомняте ли си утопичните общества, които ние проучвахме, както и легендата за Потопа, която присъства под една или друга форма в митологията на всички цивилизации?
– Да
– По време на вашето пътуване до Шангри-ла срещнахте много предмети и същества, които са попаднали там от различни митове на различни народи. Гарваните Хугин и Мунин от скандинавската митология, сирените от Гърция, Учителят на океана от Тибет, Духовните порти от Япония, дори Капа от китайската митология. Накратко, тъй като всички тези вълшебни създания не идват от Индия, реших че информацията за наводнените градове трябва да се търси и в митовете на различни народи. Така че, кой е най-известният град, който е на дъното на морето…
– Атлантида!
– Точно така, Атлантида.
– Какво е Атлантида? – попита Кишан.
Господин Кадъм се обърна към него.
– Смята се, че легендата за Атлантида е измислена от Платон, но много учени смятат, че тази история се основава и на реални факти. И така, според легендата Атлантида е красив и богат остров, който е принадлежал на бог Посейдон. Това кралство е управлявано от Атлас, синът на Посейдон, който дава името на острова. Съдейки по описанията, Атлантида е била по-голяма от Австралия и се е намирала в Атлантическия океан, също кръстен на Атлас, между другото, на няколко мили от Херкулесовите стълбове или Гибралтарския пролив.
Посейдон се гордеел със сина си и смелите хора, които живеели на неговия остров. Жителите на Атлантида били богати и проспериращи, имали всичко, за което човек може да мечтае, но с времето станали алчни и пожелали повече. Те чули за богатите земи, които лежали на континента, събрали армия и тръгнали да завладеят земите отвъд Херкулесовите стълбове. Първоначално боговете гледали благосклонно на тази война, но скоро атлантите започнали да превръщат покорените народи в роби.
Тогава боговете се събрали на съвет, за да решат какво да правят с гордите атланти и решили да се намесят. За да накажат гордостта на атлантите, боговете изпратили на острова земетресения, наводнения и пожари, но дори и тези бедствия не премахнали алчността и жаждата за власт на островитяните, които не искали да се покаят за своите зверства. Тогава боговете наредили на Посейдон да унищожи Атлантида. Той вдигнал голяма буря и предизвикал страшен потоп, от който земята се разделила. В яростен гняв Посейдон разпръснал останките от острова през океана и те потънали на дъното. Атлас, който е бил умел астроном и математик, бил наказан от боговете, принуждавайки го да държи небесния свод на раменете си.
– Чакайте, винаги съм мислила, че Атлас държи Земята на раменете си! – Възкликнах аз.
– Не, небето. Омир казва, че Атлас е „онзи, който познава дълбините на цялото морето и който пази високите стълбовете: те стоят между земята и небето, като ги раздалечават“. Легендата гласи, че когато Атлантида била унищожена и останките от острова били разпръснати из океана, Атлас страдал горчиво и оплаквал съдбата на своя народ. Боговете били разочаровани от него и най-лошото било, че той изпадна в немилост пред баща си. Когато Посейдон отчупил парчета от Атлантида, нещастният Атлас страдал, сякаш сърцето му е било изтръгнато от гърдите. Оттогава той е неутешим и сломен от страдание, сякаш държи на плещите си не небето, а тежестта на своя изгубен остров. Ето защо той толкова често е изобразяван прегърбен и страдащ.
– Не знаех! Но вие казахте, че има и други потънали градове. Разкажете ми за тях.
– О, има толкова много! Страхувам се, че не можете да ги изброите всички. Зад всяка история стоят още пет, така че ще се опитам да бъда кратък. Страната Меропис, спомената в работата на гръцкия историк Теопомп; континентът Му, потънал в Тихия океан, между Япония и Полинезия; Лемурия е континент, изчезнал или в Индийския, или в Тихия океан. Нека си спомним наводненото кралство Кумари Кандам или земята на Чистотата, за което се твърди, че се намира в южния край на полуостров Хиндустан, както и Ис или Кер-Ис в Бретан. На Балтийско море е имало град Винета, египтяните са имали Менуфис и Хераклион, в Ямайка намираме Порт Роял, а в Аржентина Санта Фе ла Виеха.
Някои от тези градове са открити, други съществуват само в легенди и предания. Всички тези истории имат нещо общо: жителите на наводнените градове са разгневили боговете и призовали върху себе си яростта на морската стихия. Много легенди казват, че всеки, който се осмели да търси тези градове, ще си навлече проклятие, което ще тегне над него.
– Значи градът на седемте пагоди също е прокълнат? – Потръпнах.
– Не знам. Надявам се не. Може би, следвайки инструкциите на госпожа Копринена буба, ще избегнем тази съдба и морето ще ни пощади.
Г-н Кадам подреди снимки на пет дракона на масата.
– В китайската култура всеки дракон е отговарял за своята територия в съответствие с кардиналните точки: север, юг, запад, изток. Както можете да видите, петият дракон остава.
– Може би е бездомен? Или той представлява центъра? – Предположих.
– Може би. Строго погледнато, попаднах на препратки към бездомни дракони, но смятам, че версията за центъра все пак е по-близо до истината. Тези дракони се наричат още дракони от Петте океана.
– Кои са Петте океана?
– Северният ледовит океан на север, Тихият океан на изток, Атлантическия на запад, Индийският е в средата, а Южният е на юг.
– И така, значи имаме окен за всеки дракон. Мислите ли, че трябва да отидем при всеки един от тях?
– Не. Сигурен съм, че тук ще намерим това, което търсим. Може би драконите ще бъдат повикани тук.
– Или просто ще стигнат до мястото на събиране на пратениците!
Господин Кадам се усмихна сухо.
– Да. Вероятно.
Взех лист хартия със снимка на китаският танц на драконите.
– Видях такива танци на една сватба, на която ме покани моят приятел Лий.
Подадох снимката на Кишан и г-н Кадам кимна.
– Танцът на дракона се наблюдава най-често по време на празнуването на китайската Нова година. С него хората прославят змея и го молят да бъде щедър към тях през новата година. Драконите носят дъжд, бдят над водните източници, защитават съкровища, дават на хората сила, богатство, късмет и плодородие. В миналото китайците са се наричали деца или потомци на дракона.
На сватбата младата двойка моли змея да благослови брака им, а по време на празнуването на Нова година всички жители се обръщат към змея. Между другото, аз също се заинтересувах от цвета на драконите. Струва ми се, че всеки цвят отговаря на определени сили и свойства. Например червените и черните дракони най-често се описват като свирепи, войнствени и разрушителни. Те могат да предизвикат ужасни бури, бият се в облаците, генерирайки гръмотевици и светкавици. Черните дракони също се смятат за зли и коварни. Червеното се свързва с всички символи на червеното: кръв, гняв, любов, огън, страст, пожари и вулкани. Сините дракони са много по-миролюбиви. Те са по-скоро като лед или студена вода. Златните се считат за кралете и кралиците сред драконите, те пазят несметни богатства. Зелените дракони могат да лекуват и даряват благополучие, но също така причиняват земетресения, плюят горяща отрова и не са против да пируват с човешка плът. Белите са замислени и мъдри, много рядко хващат окото на хората, казват полуистини, предвещават смърт, а люспите им блестят като огледало.
– Да, не е ясно кой е по-добър!
Кишан ме прегърна през раменете.
– Не забравяйте, че това са само откъси от книги, мис Келси. Може би вашите дракони ще бъдат подобни на моето описание или може би ще бъдат напълно различни. Нали си спомнята, че някои от моите проучвания не ви бяха полезни на практика.
– Да помня. Но е хубаво да сме предупредени.
– Може би можем също да потърсим информация как да ги победим? За всеки случай – предложи Кишан.
Господин Кадам се съгласи и през следващите два часа ни описваше драконите, техните обичаи и навици. Той говореше за индийските крале на змиите и кристалните дворци на дъното на океана, където дракони пируваха с перли и опали, прислужвани от раци и риби. Той говори за това как драконите влиаят на времето, причинявайки дъждовни бури, торнадо, тайфуни и урагани. Той описа брадати дракони и космати дракони, дългоопашати и късоопашати, с петпръсти и четирипръсти, летящи и живеещи в тъмни пещери, бълващи огън и бълващи отрова, той наименува китайските дракони от четирите кардинални посоки: Ao- Гуанг, Ао-Джун, Ао-Цин и Ао Шун. Господин Кадъм не знаеше името на петия дракон.
Убеден, че вече знаем всичко за драконите, г-н Кадам предложи да се качим до рулевата рубка и да поровим в картите на капитана. Когато намекнах, че би било хубаво да вечеряме горе, г-н Кадам отговори, че отсега нататък ще трябва да разчитаме на Златния плод: веднага след закуска той изпратил целия екипаж на брега, включително капитана и неговия първи офицер.
Взех Златния плод, г-н Кадам събра бележките си и ги заключи в едно чекмедже. След това ние тримата се качихме до рулевата рубка. Господин Кадам донесе със себе си кимоното, за да сравни рисунката с картите. Разпъна огромна ламинирана карта на Бенгалския залив на масата и се потопи в изчисленията. С помощта на Златния плод приготвих сандвичи и поднос с нарязан пъпеш за нас, но г-н Кадам само махна с ръка и отново се наведе над картите, така че Кишан и аз трябваше да ядем сами.
След като се освежих, взех кимоното и проследих очертанията на червения дракон, а после го разстлах с дракона надолу над редицата монитори. Явно бях потънала в мисли и без да осъзнавам, прокарах пръста си от Бреговия храм до червената точка, която отбелязваше първата от Седемте пагоди. Изведнъж червената точка се увеличи и ръката ми засия. Тогава бродерията се размърда и започна сама да се разплита, подчинявайки се на бързите движения на невидима игла. Със зяпнала уста стоях и гледах как нишките изчезват в тъканта.
Дойдох на себе си, извиках Кишан и г-н Кадам, но те се бяха навели над картата и не ме чуха. Червените шевове бавно се приближиха до червения дракон. Щом го докоснаха, драконът отвори очи, изръмжа кратко и веднага замръзна отново.
Ужасена, изкрещях.
– О, какво направих?! Какво се случва?
Господин Кадам се втурна към мен, покри ръката ми с ръка и изведнъж замръзна.
– Чувстваш ли, Кишан?
– Да
– Какво? Да какво? – Заекнах аз. Мъжете се обърнаха към прозореца и се загледаха в океана.
– Отговорете ми най-после! Какво се случва?
-Яхтата, Келс! Ние плаваме – каза Кишан.
Назад към част 15 Напред към част 17
