Глава 20
ПРИНЦЕСА, ДРАКОН И ДВАМА РИЦАРИ
Цареше пълна тишина, а аз бях толкова уморена, че не забелязах как съм заспала. Не знам колко време мина, но се събудих от факта, че цялата кула се тресеше и тежки стъпки тропоха по стълбите. Ловецът влезе през вратата в стаята. Вместо старомоден ловен костюм, сега той носеше къса туника и наметало на приказен принц. Без да каже дума, той ме погледна внимателно.
– Какво следва? – Не издържах. – Спечелиха ли първия етап от играта?
– Спечелиха. Макар, че ти мамеше, дете.
– Аз? Мамила съм? По какъв начин?
– Ти им даде знак по някакъв начин. Каза им къде да те намерят. Никога не биха открили този остров сами! Не знам как го направи, но вече няма да сваля очи от теб. Аз също ги подцених. Но умея да признавам грешките си, така че ще усложня втория етап от играта.
– Да го усложняваш? Стига, едва не ги уби!
– Да. Едва. Те съсипаха репутацията ми. Оскверни постиженията ми. Е, нищо, те спечелиха битката, но аз ще спечеля войната, можеш да си сигурна в това. И все пак, никога не ми се е случвало такова нещо! Бях прав, когато казах, че тази игра ще бъде най-добрата в спортната ми кариера. Ако не ме беше измамила да си наложа ограничения, щях да се справя с тази двойка още първия ден!
– Да си наложиш ограничения! Ха! Ти мамеше безсрамно. Два пъти. И може би повече, защото не те гледах през цялото време!
– Това е моята игра, не твоята. Ако не разбираш сложността и, това не е мой проблем. Преди да стигнем до втората стъпка, трябва да се облечеш правилно, скъпа.
– Какво означава това?
– Това означава, скъпа моя, че ако ще играеш ролята на принцеса, трябва да изглеждаш като принцеса! – Драконът започна да ме обикаля и да ме оглежда. – Да, имам, каквото ми трябва!
Той щракна с пръсти и шумолещ водопад от плат се стовари върху мен. Стаята избледня до бяло, след което бавно започна да придобива форма и цвят. Сведох очи и ахнах. Дрехите ми изчезнаха, заменени от луксозна рокля. Усетих стегнатия ръкав, който плътно обгръщаше китката ми.
– Не, не, нещо липсва… Аха, знам! Косата. Твърде е къса, не става.
Автоматично доближих къдрицата до лицето си, сякаш исках да я огледам по-добре, но драконът вече беше щракнал с пръсти и косата ми започна да расте.
– Хей!
Той измърка някаква весела мелодия и косата ми растеше и растеше.
– Спри веднага!
Косата ми стигаше под кръста, а драконът се възхищаваше на отражението си в огледалото.
– Лузлонг!
– Какво? – Очите му срещнаха моите в огледалото – Еха! – Драконът отново щракна с пръсти и косата ми спря преди да достигне пода. Сега беше под коленете ми. – Да, така е много по-добре. Погледни се в огледалото, ако искаш.
– Чакай!
Но той се обърна и изчезна. Вратата се хлопна и отново останах сама. Втурнах се към вратата, заблъках ядосано с юмруци, за да изпусна парата, след което отидох до огледалото, за да видя моите тигри.
От огледалото ме гледаше непозната. Оказва се, че драконът не само ме е преоблякъл, но и ме е гримирал. Светлоока красавица стоеше в огледалните дълбини и трябваше да щипна бузата си, за да повярвам, че това съм аз. Драконът ме беше облякъл в карамелено розова рокля, която подчертаваше цвета на косата и очите ми. Тесните дълги ръкави, украсени със сатенени панделки, бяха избродирани със сребро на китките. Елегантно деколте, също бродирано със сребърна нишка, оставяше врата отворен. Най-тънката пелерина от органза падаше на елегантни гънки от лактите ми, а широк сребрист колан беше плътно увит около кръста ми. От стегнат корсаж, бродиран със сребро, за да пасне на гарнитурата на ръкавите, излизаше пола от коприна и органза на пищни нива, украсени по ръба с усукани кантове от розова и сребриста коприна. Изпод полата се виждаха грациозни сребърни обувки. Дългата ми кестенява коса падаше на лъскави вълни изпод тясна сребриста лента за глава с розов воал. С други думи, пред мен беше една истинска красива и капризна принцеса, която в момента беше бясна.
Разкъсах булото си и се хвърлих на леглото, но след това извиках от болка, защото седях точно върху глупавата си коса, и се ускубах толкова силно, че главата ми се отметна назад. Успокоявайки се малко, изтръгнах две сатенени панделки от ръкава си и сплетох косата си на две дълги френски плитки. После наредих мрачно на огледалото:
– Покажи ми моите тигри.
Огледалото трепна и създаде уголемен образ. Братята още спяха. Но тогава въздухът над тях потрепери и дракона се появи на пясъка наблизо. Той прочисти гърлото си и тигрите изреваха. Драконът щракна с пръсти – тигрите се превърнаха в хора. Рен и Кишан се появиха пред дракона – мръсни, изтощени, яростни и страховити. Те едновременно направиха крачка към него, който оглеждаше ноктите си с мъртвешко изражение.
– Реших вторият етап на играта да се проведе по нови правила. Няма да ви дам никакви оръжия, ще ги получите в битка. Един съвет: оръжията са скрити в лабиринта, има много от тях, но ще трябва да ги вземете от моите пазачи. С някои ще трябва да се биете, други могат да бъдат надхитрени. Ако успеете да преминете през лабиринта, ще трябва да се изкачите по стените на замъка, да ме победите и да освободите принцесата. Без измама този път. Добре, аз ще се уверя, че спазвате правилата.
Той отново щракна с пръсти и двамата братя се преобразиха. Сега Кишан беше облечен в кафяво кожено палто, туника с дълги ръкави, черни бричове, високи лачени ботуши за езда и черно наметало с качулка. Рен носеше бяла риза с издути маншети, стърчащи от ръкавите на зелена кадифена риза със златна бродерия, черни панталони и високи ботуши. Дългото му наметало, което стигаше до петите, беше обшито с кожа.
„Е, в тази приказка или Робин Худ, или Чаровният принц ще ме спасят.“
Драконът щателно огледа играчите.
– Перфектно! Предполагам, че сте гладни. Е, в лабиринта ще намирте и храна, но този път… – Той плесна ръката си с кожена ръкавица и се замисли за няколко секунди. – Да, този път няма да се движите заедно. Той се ухили: – Не искаме тестът да е твърде лесен, нали?
Драконът отново щракна с пръсти. Всичко изчезна. Помолих огледалото да ми покаже Рен. Той беше пред входа на лабиринта. Отметнал назад глава, той погледна към планината, където се издигаше замъкът, но драконът беше обвил върха в гъста мъгла, така че нищо не се виждаше. Стиснал зъби, Рен влезе в лабиринта. Помолих огледалото да превключи на Кишан и го видях да бяга през дълга част от лабиринта, завивайки наляво и продължавайки да бяга.
До обяд Рен беше спечелил хляб и вода от свирепа глутница кучета и бе измолил меч и ножница от доста злобно джудже, което трябваше да бъде обърнато с главата надолу и силно разтърсено за краката, за да бъде по-отстъпчиво. Разгневеното джудже риташе, но Рен се съгласи да го пусне едва след като получи това, което искаше. През това време Кишан уби глиган с голи ръце – хвана го за зъбите и го разтърси с такава сила, че му счупи врата. За това той получи Златния плод и с негова помощ се освежи подобаващо.
До вечерта Рен победи един великан и получи чакрамата на Кишан, а Кишан взе участие в състезанието по стрелба с лък и спечели моя лък и стрели. И двамата бяха на половината път до замъка. Тогава Рен легна да си почине, а Кишан продължи пътя си. Той успя да стигне доста далеч, но тогава срещна мантикора и отговори неправилно на нейната гатанка. Мантикората се оказа червено чудовище с тяло на лъв, глава на чудовище, опашка на скорпион и кожени крила на прилеп. Кишан я победи, когато тя се нахвърли срещу него, но беше изпратен обратно до входа на лабиринта за грешния отговор. Кишан изрева раздразнен, но стисна зъби и започна отначало. Чак към полунощ легна и заспа.
Рано сутринта, когато Рен още спеше, той беше нападнат от банда разбойници с мрежи и копия. Той се би с тях първо с меч, после с голи ръце. Веднага щом друг обезглавен разбойник падна на земята, тялото му започна да трепти и след това изчезна. Леко задъхан, Рен се справи с последния бандит и беше награден с красив бял кон със сребърно седло. Той скочи върху него и препусна в галоп през лабиринта.
Ами Кишан? Кишан вече беше далеч назад, освен това той реши да тръгне по грешния път, по който беше минал преди. Той получи гадата, като се би с гигантска змия, и си върна тризъбеца, като уби огромен лешояд със златна стрела. По това време Рен с помощта на чакрамата отряза главите на три харпии, които се опитаха да го съблазнят със сладки речи и още по-сладки обещания. Като награда за упоритостта си той получи обратно магическия шал.
Кишан прекоси кипящ поток, ловко скачайки от камък на камък. Когато беше по средата на пътуването, огромен крокодил изскочи от врящата вода. С помощта на Златния плод Кишан напълни устата на чудовището с лепкаво фъстъчено масло и неутрализираният хищник потъна на дъното като дънер. След няколко крачки Кишан видя камандала, висящ на клон на дърво. Сложи го на врата си, скри го под туниката си и продължи.
Скоро той отново се срещна със съживената мантикора и този път успя да отговори правилно на нейния въпрос. За това моментално покорената мантикора го премести напред през лабиринта. Сега Кишан беше много близо до целта. Много по-близо от Рен, който се озова в задънена улица. Частта от лабиринта, през която се движеше, завършваше с глуха тухлена стена. Рен обърна коня си и препусна в другата посока, но скоро отново се блъсна в стената. Това беше капан. Огромни паяци заваляха от живия плет, белият кон се изправи и изцвили уплашено.
Рен успокои коня и помоли Вълшебния шал да изплете добра мрежа. След като хвана паяците с мрежата, той нареди на Шала да навие мрежата с улова в голяма топка, вдигна я с върха на меча си и като я завъртя над главата си, я хвърли в друга част на лабиринта. В същия момент тухлената стена се срути и Рен препусна в галоп през пролуката.
След известно време той спря пред поток, водата в който веднага изчезна, щом се опита да пие. Конят успя да се напие, но Рен не. Известно време той стоеше замислен, след това се превърна в тигър, утоли жаждата си без намеса и отново стана човек. Противно на обичая, дрехите на чаровния принц останаха върху него дори след трансформацията. С помощта на шала Рен направи мех за вода, напълни го с вода и го закачи на седлото си. И двамата принцове спаха спокойно тази нощ, сгушени на меката трева под стените на лабиринта.
Тестовете се редуваха толкова бързо и бяха толкова трудни, че не можех да затворя очи от страх за братята. Преди да успея да си поема дъх, за да се уверя, че единият е излязъл невредим от поредната пречка, вторият беше в смъртна опасност. Седнах на леглото, очите ми бяха приковани в огледалото, страхувайки се, че ако погледна настрани дори за секунда, в следващия момент ще видя някой от тях мъртъв или осакатен. Да, и двамата братя неведнъж ми казваха, че не могат да умрат, но аз не им вярвах много. Ами ако им отрежат главите? Или ако бъдат отровени? Да, видях с очите си как Рен изтръгна куршума от рамото на Кишан с ноктите си (в интерес на истината в този момент затворих очи, за да не гледам). Кишан се излекува, но какво ще стане, ако куршумът бе влязъл по-дълбоко или бе уцелил артерия? Затова бях винаги нащрек и задрямвах само през нощта, когато братята заспиваха, но все пак треперех и се събуждах от всяко шумолене.
Призори Кишан продължи пътя си и почти веднага намери черен жребец. В този момент мъглата се разсея и той видя замъка. Скачайки на коня си, Кишан се втурна с пълна скорост към замъка. Междувременно Рен се натъкна на гигантски саламандър, който бълваше отрова. Той отсче главата му с меч и отровното същество беше магически преобразено. Сви се, стана златист и се превърна в моята Фаниндра! Рен клекна и я сложи на ръката си. Златната кобра се уви около ръката му с явно удоволствие и застина, преструвайки се на украшение.
След това Рен се натъкна на бронзов човек и се бори с него неуспешно няколко минути. Мечът му отскачаше от бронзовото тяло на противника, така че само искри хвърчаха, чакрамата също се плъзна безпомощно по металния му торс. Рен се опита да върже своя метален враг с Шала, но той лесно разкъса всички връзки. Ситуацията стана безнадеждна, но в един момент Фаниндра внимателно се изплъзна от ръката на Рен и се уви около долния клон на близкото дърво.
Оттам тя запълзя надолу, удължавайки се с всяка секунда, и скоро замръзна в бойна стойка зад бронзовия човек. Надувайки качулката си, тя поклати глава – и го захапа точно под коляното. Бронзовият се обърна, изсумтя и рухна като съборен. Той беше мъртъв. Когато Рен разгледа тялото му, видях, че мъдрата Фаниндра го е ухапала в малка част от жива бяла кожа, очевидно единственото незащитено място в цялото бронзово тяло. Рен беше награден с хляб и ябълки. Той нахрани коня си с ябълки, потупа го по главата и се задоволи с хляба. Благодарейки на Фаниндра, Рен я сложи отново на ръката си, скочи на коня си и потегли.
По това време Кишан вече беше стигнал до крепостните стени, които се извисяваха вертикално до самото небе. Той изви дръжката на тризъбеца и изстреля няколко копия в стената. Златните снаряди влязоха дълбоко в камъка. Кишан стъпи върху една от тях, изпробвайки силата й, и се изкачи нагоре, сякаш по стълба, пускайки нови и нови стрелички, докато вървеше.
Рен също напусна лабиринта и се насочи към замъка, но бързо се изгуби в гъстата мъгла. За щастие Фаниндра отново оживя и обърна глава, показвайки му пътя. Достигайки далечната стена на замъка, Рен скочи от коня си. Сега успехът му зависеше от чакрата и шала. Той взе здраво въже, завърза чакрата за него и се отдалечи на няколко крачки от стената. Развивайки въжето над главата си, той хвърли чакръка с всичка сила към кулата на замъка. Когато чакрата, описвайки кръг, се върна обратно при Рен, той трябваше само да издърпа двата края на въжето, да ги изпробва за здравина, да ги завърже за дърво и да започне да щурмува върха.
А Кишан вече бе стигнал върха. Той се втурна като куршум през стената и скоро се озова пред моста. Помолих огледалото бързо да ми покаже дракона. Той стоеше на платформата на кулата и внимателно наблюдаваше всяка стъпка на противниците си. В същото време той се усмихна в очакване на предстоящото забавление, галейки устната си с палец.
С едно щракане на пръсти той изчезна – и секунда по-късно се появи отново, вече във формата на дракон. Увивайки гъвкаво люспесто тяло около кулата, драконът започна да чака Рен и Кишан. Тук Кишан изтича през моста и нахлу в крепостта. Щом прекрачи прага, костюмът на приказния принц изчезна безследно, заменен от черна броня. В ръцете си Кишан държеше копие и златен щит с образа на черен тигър. Без да спира, той се втурна напред.
Рен стигна до върха и скочи надолу върху платформата на кулата. Но първо той взе Фаниндра от ръката си и каза:
– Намери я, моля!
Змията послушно оживя и изпълзя в пълния мрак на замъка. Щом Рен прекрачи прага, с него се случи същото като с Кишан – дрехите му бяха заменени с броня. Без никак да се изненада, той извади тежкия широк меч от ножницата и се покри с щит. Бронята му беше сребърна, а на щита му бял тигър блестеше върху лазурно поле. Зад гърба му се вееше бяло наметало.
За разлика от Кишан, Рен не се втурна вътре, а последва Фаниндра. Така премина през много врати и коридори, докато стигна до едно стълбище. В следващата секунда чух познат глас:
– Келси! Тук ли си?
Аз ахнах. Гласът идваше не от огледалото, а от вратата на стаята ми!
– Рен! Рен! – Скочих от леглото, втурнах се към вратата и я блъснах с юмруци. – Тук съм! Тук съм!
– Идвам.
Но когато той тръгна нагоре по стълбите, познат глас прозвуча в главата ми.
„Е, добре, добре … Според мен се разбрахме да не мамиш! Правилата не казваха ли първо да убиеш дракона, преди да освободиш принцесата? Не е добре… За това пропускате получаваш таймаут!“
Чух Рен да вика „Кел…“, след което гласът му секна. Изтръпнала от страх се втурнах към огледалото. В този момент Фаниндра пропълзя в процепа под вратата ми и зае бойна позиция. Взех я на ръце, сложих я на скрина и се върнах при огледалото. Стълбите бяха празни, сега Рен беше прикован към стълба, до който лежеше драконът. Кишан скочи на покрива и замръзна, когато видя Рен. Тогава той се втурна да му помогне, но вихрушка от огън го отхвърли назад.
„Не толкова бързо, черен тигре. Брат ти ще се присъедини към нас, когато му дойде времето.“
Кишан се обърна и се нахвърли върху дракона с оглушителен боен вик.
Но драконът го събори на пода с удар на опашката си.
„Това ли е всичко, на което си способен?“
Кишан прошепна нещо и в същия момент подът на кулата се покри с врящо масло. Драконът се подхлъзна и се блъсна с главата напред в парапета, което накара кулата да се разклати. Огромен камък падна от стената и полетя надолу със свистене.
Кишан не се поколеба нито секунда. Като вдигна копието си, той го хвърли към дракона с мощно хвърляне. Върхът на копието се изплъзна по зелените люспи на врага, но остави кървава рана в хълбока му. Драконът изрева и изстреля огнена струя към Кишан от ярост.
Кишан се защити с щита, но краищата на щита се стопиха и станаха меки. Алчен огън се прехвърли върху разлятото по пода масло и за секунди кулата избухна в пламъци. Тогава Рен изведнъж се втурна покрай Кишан и скочи върху гърба на дракона. Нямах време да видя как е успял да се освободи, може би е срязал веригите с чакра, или може да е изтекло наказателното време.
Драконът се въртеше и блъскаше, опитвайки се да отхвърли Рен, но той се задържа, отклонявайки вниманието на врага, докато Кишан не вдигна копието. В следващия миг Кишан заби копието си в страната на дракона, а Рен вдигна меча си над главата му и го стовари върху врата му. Той нададе вик, сравним по сила с вика на двадесет разгневени птеродактили, и хвърли двамата братя на парапета. Друга част от стената се срути точно под краката на Кишан и той полетя надолу с вик, но в последния момент успя да се хване с пръсти за рушащия се перваз.
Рен го сграбчи за ръката, но когато опита да издърпа брат си на платформата, драконът го нападна отзад. Той щракна с уста и рязко вдигна двамата братя във въздуха.
Наслаждавайки се на победата, дракона разтърси Рен и го стисна с челюсти, смачквайки доспехите на белия рицар като орехова черупка. Рен изсумтя от болка и пусна ръката на Кишан, който ловко се приземи на върха на кулата. Уморен да раздробява бронята със зъби, драконът сграбчи Рен по-удобно и го хвърли на друг покрив. Рен се стовари на пода с трясък и остана неподвижен няколко секунди като голяма консерва риба тон, попаднала под колелата на камион.
Ревейки от ярост, Кишан се втурна към дракона с целия арсенал, който имаше под ръка: шала, златния плод, чакрата и изпуснатия меч на Рен. Драконът му отговорил с нокти, зъби и пламъци, докато бедният, изгорен, оглушал и окървавен Кишан бил принуден да отстъпи. Разбрах, че краят е близо. Рен все още беше в безсъзнание, а Кишан беше изтощен. Когато свали каската си, видях, че лицето му беше в кръв. Накуцваше тежко. Изтривайки устни с опакото на ръката си, Кишан стисна зъби и пристъпи напред.
Драконът се ухили.
Знаете, че всичко е напразно, разбира се. Сразих брат ти, сега ще се оправя с теб. Не можеш да ме надвиеш. Та ти едвам стоиш!
– Само да си поема дъх. Ще продължим ли?
Имай смелостта да признаеш поражението. Може би дори ще те оставя да живееш и ще ти позволя да се заселиш на съседен остров. Разбира се, че ще те преследвам, но е по-добре да си дивеч, отколкото труп.
– Няма да бъда твоят домашен любимец тигър.
Много добре.
Драконът всмука шумно въздух и издиша облаци пламък. Кишан понечи да побегне, но огнените езици се втурнаха след него. Той скочи и се покатери на стената, както беше с бронята, разчитайки изцяло на силата на ръцете си. Пълзейки по парапета, той падна тежко върху следващия етаж на кулата и се сви, задъхан за въздух. Поемайки малко дъх, Кишан скъса димящите си ръкавици и посегна към оръжието си, но после се оказа, че то е останало на горната платформа. Драконът, заливайки се от смях, увисна от парапета.
Има ли нещо, което искаш да кажеш, преди да те погълна?
– Да! – Кишан заобиколи кулата и спря далече от устата на дракона. – Не бързай, иначе ще се задавиш!
С тези думи той скочи от кулата, а драконът се втурна след него с широко отворена уста. Кишан падна на покрива, претърколи се, но удари главата си в камък и загуби съзнание. Драконът полетя надолу, щраквайки алчно с уста. Но изведнъж извика, замръзна във въздуха и със страшен рев се свлече на покрива, където вече лежеше Кишан. За няколко секунди всичко беше тихо, седнах на леглото с ръка на устата си.
Тогава нещо се размърда близо до кулата. Дребна фигура слезе от дракона и залитна към проснатия Кишан. Беше Рен, без кираса и без шлем. По цялата му гръд се простираше широка кървава рана, която вече започваше да зараства. Помолих набързо огледалото да ми покаже дракона от другата страна. Оказва се, че Рен е забил копие в сърцето му. И дори не бях забелязала как той се е изправил, скочил на кулата и се скрил в сенките, чакайки подходящия момент за удар. Както можеше да се види, драконът направи ужасна грешка, като побърза да отпише белия рицар от сметките.
Рен разкъса останките от бронята си, приклекна пред Кишан. Беше жив. Той изстена и отвори очи.
– Всичко свърши – каза Рен. – Драконът е победен.
Сякаш в потвърждение на думите му, тялото на дракона трепна и се стопи.
– Хайде, знам къде е тя.
Той помогна на Кишан да стане и братята, облегнати тежко един на друг, се запътиха към входа на кулата и скоро намериха стълбите, водещи към моята стая. Братята се втурнаха към стъпалата, но Кишан по някаква причина замръзна долу, неспособен да откъсне крака си от пода.
И тогава отново чухме гласа на дракона.
„Наградата ще отиде при победителя.“
Кишан се подпря с ръце на стената и изсумтя от усилието, но не успя да помръдне. После кимна на Рен, който се втурна тичешком. Скоро той застана пред вратата. Чух го да дърпа дръжката, но вратата не се отваряше.
– Келси! Чуваш ли ме?
– Да! Тук съм!
– Отстъпи.
Той се засили и блъсна с рамо на вратата. Тя дори не трепна. Рен се втурна към нея отново и отново, но всичко беше напразно.
Невидимият дракон се засмя.
„Нямам нищо общо с това, тигре. Тя не те пуска.“
– Какви лъжи говориш?! – Извиках аз.
Ти не му позволяваш.
– Лъжеш!
„Аз не мисля така. Героят е заслужил наградата си с чест, но наградата не иска да отиде при победителя. Наградата си ти, дете. Ако искаш принцът да те спаси, отвори му вратата.“
– Не мога!
„Не говоря за вратата към стаята, а за вратата към сърцето ти, момиче.“
– За какво говориш?! – Изхлипах. – Защо го правиш?!
Притесненият глас на Рен се чу зад вратата.
– Келси! Добре ли си?
В ушите ми отново прозвуча бръмчащият глас на дракона:
„Пусни го вътре.“
И тогава разбрах. Разбрах какво иска от мен и краката ми се подкосиха. Искаше да усетя всичко, което потисках в себе си. Искаше да освободя скритите емоции и преживявания. Ударих слабо с юмрук по вратата, избухнах в сълзи и тихо се помолих:
– Не ме карай да правя това! Моля, нека всичко остане както си е!
„Не, скъпа, това не е честно.“
– Но аз не искам да го чувствам! Боли ме! – Мислено изкрещях.
„Болката е част от живота. Никой няма силата да я избегне.“
Изтрих сълзите си и поставих длани на вратата. Притиснах чело към дървото и затворих очи. Драконът се забавляваше, наслаждавайки се на отчаянието ми. Той видя сърцето ми, сякаш беше направено от стъкло. Да, съзнателно потиснах силната връзка, която съществуваше между Рен и мен. Опитах се с всички сили да затворя крана, да запуша люка, да скрия чувствата си към него от себе си. Кранът течеше, но аз усърдно запечатвах пукнатините с уплътнител, ден и нощ, задушавах предателските чувства в себе си или се опитвах да насоча потока им на други места.
Стоейки пред вратата, разбрах, че ми е станало навик. Направих това, след като родителите ми починаха. Направих точно същото, когато избягах от Рен. И след като беше отвлечен.
– Не мога да рискувам, драконе! Не искам! Ами ако ме напусне отново?
Драконът отговори:
„Няма награда без риск, скъпа. Или искаш да останеш тук завинаги с мен?“
– Не!
Изведнъж осъзнах, че през цялото това време съм се държала като страхливка. И също така осъзнах, че нямам друг избор, освен да направя тази стъпка.
– Откъде да започна, драконе?
„Довери се на връзката, която върви от сърце към сърце. Тя ще те отведе до твоята дестинация.“
Зеленият дракон стана мой водач. Имах видение. Стоях в гъста бяла мъгла. Наоколо нямаше нищо освен бяла подутина и аз се завъртях във всички посоки, опитвайки се да видя поне нещо. Драконът ме извика и аз послушно се приближих към гласа му. Мъглата се развя в краката ми, земята изчезна. Но тогава през мъглата започна да прозира нещо златно, някакво лъскаво въже, искрящо от напрежение.
„Хвани го и го следвай до самото начало.“
Грабнах послушно златното въже и тръгнах. Оказа се, че не е лесно, неведнъж бях обхващана от колебание, а веднъж за малко да се върна. Но топъл глас ме спря: „Моля те, не си отивай, не мога да те загубя отново.“
Молбата, която прозвуча в този глас, ме накара да продължа по пътя си и аз се вкопчих във въжето с всички сили. Връхлетяха ме забравени чувства и спомени. Преживях отново най-добрите, най-щастливите моменти от нашия кратък съюз с Рен – първата ни целувка, танца на Свети Валентин, начина, по който ме прегърна, когато се събудих от кошмар. Странна работа, колкото повече си спомнях, колкото повече се разсейваше мъглата, толкова повече сърцето ми се отваряше. Но щастливите спомени не дойдоха сами, те бяха последвани от влак от негодувание и болка.
Едва влачех краката си, сякаш вървях по плаващи пясъци. По някое време не издържах, отдръпнах се и бялата мъгла веднага радостно се сгъсти и скри въжето от мен. Най-лесното нещо беше да се върна, да потисна чувствата си, но вече знаех, че трябва да продължа напред въпреки страданието. Всяка стъпка напред засилваше режещата болка от предателство, загуба, горчивина.
Черни пръсти на обида, ревност и раздразнение се вкопчиха в мен, опитвайки се да ме откъснат от въжето, но аз се държах с всички сили. Усетих как животът тупти в него – мощен, мил и… весел. Нещо се промени в мен по време на това пътуване. Изведнъж осъзнах, че вече не съм сама. Не виждах кой ме чака отпред, но ме викаше. Знаех, че някой ме обича. И тогава въжето изведнъж свърши и аз спрях объркана.
– Къде се намирам?
Познат глас отговори зад мен:
– Тук с мен.
Обърнах се и видях Рен да се усмихва. Той протегна ръце към мен и с хлипане се хвърлих в ръцете му, опирайки буза в гърдите му. Той ме прегърна толкова силно, че се почувствах като част от съществото му.
– Защо ти отне толкова време да ме намериш, yadala?
– Ти ме напусна! Трябваше да те пусна.
– Никога не съм те изоставял. Винаги си живяла в сърцето ми. – Той повдигна лицето ми за брадичката. – А ти? Наистина ли вече не ме обичаш? Искаш ли да те оставя?
Поколебах се само за част от секундата. После със сълзи на очи го прегърнах.
– Не! Не искам да ме напускаш. Не сега. И никога!
Той ме прегърна, прошепна мили думи в ухото ми на родния си език. Чувствах се в безопасност. Защитена, утешена и обичана. Спрях крана и беше твърде късно да го пусна отново. Тежки капки негодувание, надежда, копнеж, преданост, болка и любов се удряха в дланите ми, потичаха между пръстите ми. Сърцето ми кървеше.
Изплашена, опитах се да запуша дупката, да запазя контрол, да спра потока, но това беше извън моя контрол. И тогава избухнах в сълзи и не можах да спра. Говорех трескаво, бързах да кажа на Рен всичките си най-лоши страхове. Казах му какъв е животът ми без него. Колко болезнено беше за мен да го видя с друга. Рен слушаше търпеливо, галеше гърба ми, а аз хълцах и не можех да спра:
– Много ме нарани, когато ме забрави и след това ме прогони. Не можех да понеса да те видя да си отиваш завинаги. Ти ме остави, така както родителите ми! За да оцелея, трябваше да забравя част от себе си завинаги. Но без теб се сбръчках, изсъхнах, превърнах се в сянка на себе си. Аз… Бях объркана, превърнах се в пълен хаос, като разбъркани букви в пъзел. Като стихотворение, разкъсано на парчета. Всичко е загубило смисъл. Всичко се обърна с главата надолу. Как можа да ми причиниш това? С нас? – Изкрещях от гняв.
– Знаеш ли, готов съм на всичко, за да те предпазя от неприятности – тъжно отговори Рен. – Обичам те толкова много, че позволих да си отидеш. Това беше най-страшното нещо, което съм правил в живота си и няма да го повторя. Но дори и тогава сърцето ми беше твое. И сърцето ти го знае.
– Да, но скрих чувствата си към теб толкова дълбоко, че не вярвам, че мога да ги върна отново към живот – промърморих аз. – Все пак винаги съм го знаела. Дори свръхестествените ми способности са родени от любов към теб, сега трябва да го призная! Признавам, че имам нужда от теб. Че те искам. Когато ме докоснеш, цялото ми тяло избухва в златни пламъци. Но вече не мога да ти вярвам. Не искам да те отблъсквам, просто ме е страх. Обичам те толкова много и се страхувам, че можеш да ме съсипеш.
Рен притисна бузата си към моята и прошепна:
– Любовта, като монета, има две страни, yadala, и за много от нас тя се обръща по различен начин. Може да даде сила или да пречупи, да те направи великан или джудже, богат човек или просяк. Когато любовта ни е взаимна, ние се възнасяме на небето. Издигаме се на нечувана височина, където няма нищо друго освен щастие, красота и вдъхновение. Когато любовта ни бъде отхвърлена, ние се чувстваме опустошени, осакатени и осиротели. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам, Келси. Нищо в света, нито на небето, нито на земята, не може да промени това. Беше ми писано да те срещна и да те обичам цял живот и завинаги ще принадлежа само на теб.
Отдръпнах се и го погледнах. Моят синеок принц ме погали по бузата, изтри и последната сълза.
– Откъде знаеш Рен? Как можеш да си сигурен в себе си или в мен? – Попитах. – Толкова много изтърпяхме, опитвайки се да сме заедно, че вече спрях да вярвам в щастливия край. Може би съдбата иска да се разделим. Може би и за двама ни ще е по-лесно.
Рен се усмихна и хвана лицето ми в ръцете си. Той въздъхна и прокара пръст по устната ми.
– Ако нашата история приключи с това, че сме заедно, аз ще благословя всяка нейна стъпка. Само този, който е бил безкрайно нещастен, може да изпита безкрайно щастие.
Сбръчках нос и се усмихнах.
– Кой го е казал?
– Александър Дюма, този, който написа Граф Монте Кристо. Искахме да прочетем тази книга заедно, помниш ли?
– Да, но се разсеяхме по работа.
– Така беше, моя радкумари. – Той целуна ръката ми с въздишка. – За мен няма нищо по-лошо от живота без теб. Кажи ми още ли съм сам? Или пак си моя, както аз съм твой? Все още ли ме обичаш, priyatama?
Приказният Рен от съня ми прокара ръка през косата ми и повдигна брадичката ми нагоре, за да мога да погледна в красивите му очи.
Бях сигурна, че сънувам, така че не се страхувах да си призная, никога не бих го признала на истинския Рен. Така се случи, че затворих очи и прошепнах:
– Твоя съм била и ще бъда. И никога не съм спирала да те обичам.
Рен ме галеше по бузата, докато отворих очи. После се усмихна и каза:
– Тогава никога няма да те пусна.
Той покри устните ми със своите. Прегърна ме толкова нежно, че останките от стената, която бях изградила в сърцето си, се стопиха без следа. Отново бях беззащитна. Сърцето ми се оказа отворено и достъпно – и можеше да бъде разбито, смачкано или просто съблазнено.
Чух ключалката да щрака, усетих ветреца, който се повдига от отварянето и затръшването на вратата отново, но нямах време за това. Имах по-важни неща за вършене, дадох преоткритото си сърце на моя красив принц и се почувствах обичана, стоплена и приспивана в ръцете му. Рен ме обичаше. Това беше моят дом. Ако ми беше писано да прекарам остатъка от живота си в този златен приказен свят, забравяйки всичко останало, с радост бих се съгласила, но никой не ме е питал.
Мъглата се вдигна и ни уви. Видението изчезна, но всичко останало остана на мястото си. Истински ръце ме прегръща, истински устни докосваха моите. Обзета от топлината на Рен, аз го целунах, забравяйки всичко останало. Прошепнах колко много го обичам и колко много ми липсва. Стоейки в облак от златна светлина, ние си шепнехме, прегръщахме се и се целувахме. Спомням си как нежно го прегърнах, доближих ръцете му до устните си. Той ми прошепна нежни думи, които по-скоро почувствах, отколкото разбрах.
Романтичното ни опиянение беше прекъснато от оглушителното трясък на рязко отворената врата. Премигнах и се взрях в златни очи, които горяха от яростна ревност.
Назад към част 21 Напред към част 23
