Глава 21
БУРЯ
Тогава Лузлонг се засмя в главата ми и въпреки че Кишан бързо скри емоциите си, знаех, че е дълбоко наранен. Изчервявайки се до корените на косата си, аз се отдръпнах от Рен и застанах между братята. И двамата ме гледаха втренчено. Бързо се обърнах, за да скрия пламналото си лице от тях, но това не помогна, защото усещах погледите им да прогорят дупки в гърба ми. Нито един от братята не каза нито дума, а смехът в ушите ми скоро беше заменен от истински оглушителен смях в стаята. Зеленият дракон седеше на перваза на прозореца и безгрижно клатеше крака. Този път беше облечен като принц.
– Благодаря ви, приятели, забавлявахте ме с една наистина вълнуваща игра, сигурен съм, че ще си я спомням с удоволствие в продължение на много хилядолетия. Между другото, сигурени ли сте, че не желаете да останете тук с мен още малко?
– Не! – изтърсих аз. – Искаме да се върнем на кораба.
Кишан пристъпи към дракона:
– Спечелихме. Ще си вземем наградите и ще си вървим, драконе.
Лузлонг се намръщи.
– Награди? Не помня да съм обещавал повече от една награда!
– Ти каза, че ако се съгласим да играем с теб, ще ни помогнеш да намерим огърлицата на Дурга. Именно ти настоя за допълнителната награда – отбеляза Рен. – Спечелих принцесата, а Кишан ще получи обещаната помощ като награда.
Кишан погледна гневно брат си, но потвърди на глас:
– Така е. Да приключваме с това.
– Навярно можем да се спазарим! Ако някой от тигрите остане на моя остров, ще ти дам принцесата и ще ти кажа къде да търсиш моя брат, златния дракон.
– Не! – Изкрещях възмутено. – Ти си послужи с измама в лова, драконе! Твърде късно е да променяш правилата, както ти харесва.
– Добре! – Драконът изсумтя, изпускайки два оранжеви пламъка от ноздрите си. – Ще вземеш принцесата – каза той на Рен – а ти – след което се обърна към Кишан – вземи това.
Той протегна ръката си. Нажежено огнено кълбо избухна от отворената му длан и удари Кишан в лицето. Той притисна ръце към очите си със страшен вик.
Аз изкрещях.
– Какво му направи?! – Втурнах се към превития наполовина Кишан и го прегърнах.
Драконът щателно оглеждаше ноктите си.
– Нищо специално. Ще бъде сляп за известно време, но това е само временно, В крайна сметка това е, което искахте!
– Не сме искали да го нараняваш! – Изсъсках аз.
– Какво те е грижа! Ако някой наистина го е наранил днес, това със сигурност не съм аз. И това е, писна ми от вас. Време е да си тръгвате.
Драконът щракна с пръсти и се озовахме на златния пясък на втория остров. Нашата лодка беше тук, в далечината се виждаше яхтата. Докато Рен развързваше моторната лодка, аз хванах лицето на Кишан в ръцете си и прошепнах:
– Можеш ли да си отвориш очите?
– Да. Но боли.
– Тогава не ги отварай и не се тревожи за нищо. – Свалих копринения си колан от роклята ми и му завързах очите. – Дръж ги затворени. Сега ще те заведем на кораба, където ще си починеш и всичко ще бъде наред. Облегни се на мен, чуваш ли?
Той кимна и сложи ръка на рамото ми. Прегърнах кръста му с ръка и бавно го поведох към лодката. Рен помогна на Кишан да се качи вътре, а аз седнах до него и го държах за ръцете през целия път. Никой от нас не каза нито дума по пътя.
Когато акостирахме на яхтата, Рен се погрижи за моторницата, а Нилима и г-н Кадам ми помогнаха да заведа Кишан до каютата му.
Едва след като поставихме Кишан на стола, г-н Кадам зададе попита:
– Какво се случи, г-це Келси?
Чест му правеше, че не повдигна въпроса за моето облекло или чудодейно порасналата ми коса.
– Драконът го ослепи. Той каза, че е временно и даде да се разбере, че сме получили това, за което сме дошли.
– Много добре – каза г-н Кадам. Той потупа Кишан по ръката. – Хайде, синко, дай да погледна.
Той внимателно развърза импровизираната ми превръзка и помоли Кишан бавно да отвори очи.
Кишан премигна няколко пъти и в очите му бликнаха сълзи. Извиках неволно, когато видях, че красивите му златни очи бяха напълно черни и докати ги гледахме в тях започнаха да танцуват пламъци. Кишан премигна отновои пламъците угаснаха. Сложих ръка на устата си, за да потисна хлипането.
– Какво? – Кишан обърна невиждащия си поглед към мен. – Какво става, Келси? Не плачи!
Прочистих гърлото си, изтрих сълзите от лицето си, клекнах до него и хванах ръцете му в моите.
– Нищо, Кишан. Просто стрес. Искаш ли нещо? Гладен ли си?
– Бих хапнал нещо. Той хвана ръката ми. – Ще останеш ли с мен?
– Със сигурност.
Нилима стана.
– Ще донеса Златния плод.
– Боли ли те? – Попита господин Кадъм.
Кишан поклати глава.
– Вече не. Дори е странно – не виждам нищо, но не чувствам болка.
– Ще накарам Нилима да включи мотора и да потегли, докато аз трябва да помисля с какво си имаме работа. Мисля, че е по-добре да си легнеш. Ще останете ли с него, госпожице Келси?
– Да
– Уверете се, че той яде, спи и пие колкото се може повече течности. Мисля, че е малко горещ. – Г-н Кадам се усмихна. – По-горещ от обикновено.
Аз кимнах.
– Ще се погрижа за него.
– Без съмнение. Не пропускайте да ме уведомите, ако забележите и най-малката промяна в състоянието му.
Когато г-н Кадам си тръгна, Нилима влезе в каютата със Златния плод. Кишан каза, че е уморен и ще яде по-късно, но аз все пак му налях чаша портокалов сок и му събух ботушите. Той хвърли жакета си и облече туниката си през главата, но когато се опитах да го покрия с одеяло, той го махна и започна да се върти из леглото, търсейки ръката ми.
Кишан не искаше да ме пусне нито за минута. Накрая се качих в леглото, седнах с опрян гръб на таблата и сложих възглавница на коленете си. Кишан положи глава върху нея, аз го завих и започнах да го галя по косата. След това той прегърна кръста ми с една ръка, вкопчи се в мен и аз започнах да му тананикам приспивна песен, която майка ми някога ми беше пяла. Най-после затвори горящите си очи и заспа.
Дълго седях мълчаливо, гледах красивото му лице, галех черните му вежди, слушах отмереното му дишане. Когато чух шум, вдигнах поглед и видях Рен да ме гледа мрачно от вратата. Той не каза нито дума. Кишан се мяташе насън, събори възглавницата и отпусна глава на бедрата ми. Покрих го отново и той се успокои.
Когато вдигнах поглед, Рен го нямаше. Седях с Кишан още час, мислейки за всичко, което се случи на острова на зеления дракон. Когато поисках да си тръгна, Кишан измъкна ръката си изпод одеялото, придърпа ме към себе си и ме прегърна. Не забелязах как и аз заспах, изтощена от преживяванията през тези няколко дни.
Няколко часа по-късно се събудих от болки в скованото си тяло и с голяма мъка успях да се измъкна изпод спящия Кишан. Както бях, с розовата рокля на принцеса, се преместих в стаята си, взех душ и се преоблякох. Отне ми много време, за да измия дългата си коса, но да я разреша беше толкова дълго, че ръцете ми изтръпнаха. Преоблякох се, погледнах спящия Кишан, взех ножицата и тръгнах да търся Нилима.
Тя беше на мостика с г-н Кадам. Докато Нилима скъсяваше прекалено дългата ми коса, г-н Кадам накратко ми разказа всичко, което е научил за слепотата на Кишан в митологията:
– Една от сестрите на Плеядите, чието име е Меропа, имала сляп син на име Главк, или Главкос. В превод от древногръцки „глаукос“ означава „светло син или сив“, между другото, медицинският термин „глаукома“ произлиза от тази дума. А „меропия“, като говорим за медицина, означава непълна, частична слепота. Гръцкият оракул Терезий бил ослепен от боговете, според една версия, защото ги шпионирал, според друга, защото неуспешно се намесил в разрешаването на спор между боговете. Трите сестри, наричани „трите предачки на съдбата“, или Мойрите, имали едно око за трите, така нареченото всевиждащо око.
– Помня! Чакай малко, Нилима! – Издърпах кичур през рамо, който сега беше дълъг до кръста. – Може би искам да е още по-къса.
– Съжалявам, не мога. Бях изрично инструктирана да не ти подстригвам косата по-къса от кръста ти.
– Така ли?
– Точно така. Рен ме заплаши, че ще ме уволни и ако се интересуваш от мнението ми, съгласна съм с теб за дължината на косата ти.
– Не се притеснявай, няма да те уволни. Блъфира!
– Въпреки това няма да го направя. Говореше напълно сериозно.
– Чудусно! Просто ще я подстрижа сама по-късно.
– Не, няма! – Подскочих от изненада, когато чух заплашителен мъжки глас. Рен се беше облегнал на рамката на вратата и ме гледаше, скръстил ръце на гърдите си. – Ще изхвърля всички ножици от кораба в океана.
– Давай, ако няма какво да правиш! Все пак ще измисля нещо. Например, ще ги отрежа с чакрама, няма да посмееш да я изхвърлиш в океана!
– Само опитай, Келси. Ще трябва да се справиш с последствията и, повярвай ми,няма да ти харесат.
Исках да го убия с поглед, но Нилима обърна главата ми и се върна къма работа.
– Мога ли да продължа? – Господин Кадъм се изкашля.
– Да, моля – изсъсках, без да отделям устни.
– Също така в митологията се споменава Финий, ослепен от боговете, защото разкривал техните тайни на смъртните. За наказание той не само бил ослепен, но и изпратен на остров, където да умре от глад сред луксозни ястия, които не може да докосне.
– Да, помня го! – Възкликнах аз. – Той е бил освободен от Язон и аргонавтите. Те убили харпиите, за да може той да се нахрани, а в замяна той им казал как да преминат между Блъскащите скали (Симплегадите) в Босфора!
– Правилно. След това имаме Полифем, циклопът-канибал, ослепен от Одисей. Честно казано, не виждам никаква прилика с нашата история, но нашият списък не би бил пълен без него. Разбира се, не можем да не споменем и Едип, който ослепява, когато разбира, че е изпълнил точно думите на оракула и не само е убил баща си, но и се е оженил за собствената си майка. Тя се самоубива, а обезумелият Едип сам си избожда очите.
– Тази история ни учи, че е невъзможно да се отнеме жена, принадлежаща на друг, без възмездие – каза Рен отровно от вратата.
Тук не можах да устоя:
– Първо, г-н Изтънчена забележка, Кишан не ме е отнемал и освен това не съм му дала нещо, което не съм искала му дам! Второ, не си спомням крал Лай някога да е казал на жена си да се махне! И трето, не мисля, че митът за Едип има нещо общо с нашия случай! – Изтърсих аз. – Ако можеше да контролираш зеленоокото чудовище, наречено ревност, което временно превзе ума ти, лесно ще разбереш, че говорим за пророчества и гадатели!
Господин Кадъм се прокашля смутено.
– Напълно съм съгласен с вас, госпожице Келси.
Обърнах се самодоволно към Рен, който въздъхна търпеливо и попита:
– Смятате ли, че Кишан временно ще се превърна в оракул? Значи сега чакаме гадаене от него, което ще ни отведе до четвъртия дракон?
– Времето ще покаже – каза г-н Кадам уклончиво, ставайки от мястото си. – Ще отида да видя как е.
– Той спеше, когато си тръгнах – казах на гърба на бързащия господин Кадам.
– Не е изненадващо! – Рен се засмя – Ти си най-добрата медицинска сестра! Предложи му най-меките възглавници, за да може горкият да положи уморената си глава.
– Хмм… може би и аз ще отида – започна да излиза Нилима. Тя остави ножицата, после ме погледна накриво и след като размисли, я взе със себе си. Плъзгайки се леко между Рен и вратата, избяга.
Извадих една панделка от джоба си и ядосана започнах сплитам косата си.
– Някой казвал ли ти е, че изглеждаш жалък, когато ревнуваш?
– Мислиш ли, че ме интересува това?
– Мисля че не.
– Правилно мислиш. И не крия, че ревнувам. Ревнувам всяка минута, която прекарваш с него, всеки твой тревожен поглед към него, за всяка пролята сълза, за всяко докосване и всяка мисъл. В такива моменти ми се иска да го разкъсам на парчета и да го изгоря от сърцето и ума ти. Но не мога.
Отметнах назад стола си, скочих и метнах плитката през рамо.
– Кишан има нужда от мен сега и съжалявам, че не искаш да го приемеш!
Той направи крачка към мен.
– Но Кишан не е единственият, който има нужда от теб, Келси.
Поех дъх със свистене.
– Може би. Но неговите нужди са по-спешни!
– В момента е така. Но фитила е запален, Келси. Можеш да бягаш колкото си искаш, но оставяш диря от барут навсякъде. Така че е лесно да те проследя. – Той направи още една крачка, хвана лицето ми в ръцете си и го повдигна нежно, принуждавайки ме да го погледна в очите. – Искам да знаеш, че бях в бърлогата на дракона с теб. Да, да, не беше сама в този мъгляв свят на сънищата, Келси. Ти беше с мен. Чух всичките ти тайни признания. Видях това, което сърцето ти иска повече от всичко. Никога няма да принадлежиш на Кишан. Ти си моя и ми принадлежиш, просто ти трябва време, за да се примириш с това.
Прехапах устни. Рен беше прав за всичко, но как да го призная? Особено сега, когато кипях от гняв.
– Много е дръзко да твърдиш, че ти принадлежа? Не съм робиня или булка, която може да купиш от баща ѝ! Моите чувства не подлежат на договори и споразумения! Това, което искам, го правя и вземам всички решения сама! Аз съм господарка на себе си и ще принадлежа само на когото искам и толкова дълго, колкото искам! Да не си посмял дори да си мислиш, че имаш права върху мен! Смяташ ли, че след като си принц, можеш да правиш, каквото си искаш? Не съм твоя собственост! Така че слез от могъщия си кон, ваше височество, и потърси друго момиче, което можеш да подчиниш!
Стояхме нос до нос с искрящи очи. Цялата треперех, дишах тежко. Сините очи на Рен се присвиха въпросително, след което смело се спуснаха към устните ми. Той се усмихна заплашително.
– „Не свивай устните тъй надмено, предназначени са те за целувки, не за презрение, прекрасна лейди“.
Тъкмо се канех да възразя, когато Рен ме придърпа към себе си и затвори устата ми с целувка. Какво ми оставаше да направя? За известно време се опитах слабо да го отблъсна, докато той ме целуваше. Но как бих могла да се измъкна от тази смъртоносна хватка? Рен ме хвана за ръцете и ги притисна отстрани, за да спра да се боря. Опитах се да го ритна, но той застана така, че не можах да замахна добре. След това той леко прехапа устната ми и вместо да се отдръпна, аз притиснах устни към неговите със стон. Той уви плитката ми около ръката си и дръпна главата ми назад, за да ме целуне още по-дълбоко. Заболя… ибеше толкова сладко…
Накрая той се отдръпна от мен и се ухили.
Поех си дълбоко въздух, примижах.
– Само се осмели да споменеш, че това е било просветляващо, ще те хвърля с мълния зад борда!
Той нежно прокара пръст по подутата ми долна устна, усмихна се и ме побутна към вратата.
– Върви. Погрижи се за Кишан.
Смутена автоматично прекрачих прага.
– И, Келси…
Обърнах се:
– Какво?
– Сериозно говоря за косата ти.
С вик на ярост избягах, следвана от доволния му смях. През цялото време, докато слизах по стълбите, трескаво мърморех под носа си. „Арогантен, влястен, самодоволен, обсебен от себе си уличен котарак! Винаги ме кара да танцувам на неговата мелодия и винаги постига своето!“ Потърках с длани предмишниците си, сладко болящи от хватката му, и прокарах пръст по устните си. „Хулиган! Като нищо може да ме хвърли през рамото си и да ме отнесе, както пират отвлича момиче!“
Представих си дългокос Рен в дрехите на морски разбойник – във високи кожени ботуши, бяла риза с дантелени маншети, отворена на загорялата шия, в червено наметало. Той бавно се приближава към мен, играейки с меча си, а аз се отдръпвам, отстъпвам… Разбира се, бях безпомощна, в разкъсана рокля, с неистово повдигнат бюст и тогава… „По дяволите, по дяволите! Ето какво се случва, когато четеш любовните романи на майка си!“ Поклатих глава, пропъждайки нелепите видения, и намръщено влязох в стаята на Кишан.
– Келс! Ти ли си?
С въздишка разтворих устни във фалшива усмивка, която той все още не виждаше.
– Да. Аз съм. Как се чувстваш?
– По-добре.
Нилима седна до него.
– Той отказва да яде без теб – оплака се тя.
– Да, той е упорита котка. Добре, сега съм тук. И така, какво има в нашето меню?
– Супа.
– Супа? – Бях изненадана. – Кишан, ти никога не ядеш супа! Какъв е този каприз?
Кишан се ухили палаво.
– Такъв, че ще ме храниш с лъжица. Без теб съм като без ръце.
– О, хитрец! Разсмях се. – Струва ми се, че си решил да се възползваш максимално от положението си!
Кишан се облегна с ръце зад главата.
– Сама прецени, колко често някой добър човек има късмета да има за медицинска сестра красиво момиче, което го съжалява с цялото си сърце и е готово да направи почти всичко на света, само и само да го накара да се почувства по-добре.
– Ключовата дума е „почти“. Що се отнася до красотата ми, явно си пристрастен.
Хвана ръката ми, прокара пръсти до рамото ми, докосна бузата ми.
– Много си красива.
– Не ме ласкай, това няма да ми попречи да разлея вечерята в скута ти! Добре, съгласна съм да те храня с лъжица, но не със супа. Имаш нужда от нещо по-солидно. Какво ще кажете за яхния и печено сирене?
– Звучи добре.
Нилима ми намигна и си тръгна, а аз използвах Златния плод, за да приготвя вечерята на Кишан. Дъвчейки сочни парчета картофи с моркови и агнешко, той попита:
– Потеглихме ли вече?
– Да, отдалечихме се от острова, но още не сме измислили накъде да плаваме.
Кишан се засмя и отпи от чашата, която му подадох.
– Г-н Кадам говори ли с теб? – Попитах.
– Да. Предполага, че съм станал някакъв оракул или гадател. Но не се чувствам по-различно.
– Хм. Добре, времето ще покаже.
Оставих празната чиния настрана и избърсах устата на Кишан със салфетка.
Той хвана ръката ми.
– Исках да кажа, че всичко е наред, Келс.
– Какво не е наред? – Прошепнах.
– Ти и аз. Накратко, изобщо не се ядосвам. Ако бях на мястото на Рен, и аз бих искал да те целуна. Ти не си виновна.
– А… Е, всъщност… това не е съвсем точно…
– Шшшт. Няма значение, Келс. Няма нужда да казваш нищо! Основното е, че … ти си с мен.
– Не, Кишан, мисля, че трябва да поговорим за това.
– Ще говорим, но по-късно, след като намерим огърлицата на Дурга. Всичко ще се уреди, ще видиш. Знам. – Той се усмихна. – Може би дарбата на оракула се пробужда в мен!
– Наистина ли? – Засмях се тихо. – Е, отива ти.
Погали ме по гърба, стисна рамото ми. Изпуснах сподавено дъх и го оставих да разтрие раменете ми още няколко секунди.
– Казах ли ти колко чудесно ме караш да се чувствам?
Кишан избухна в смях, целуна ме по челото и след това дълго гледа стената с празни черни очи.
Прекарахме остатъка от деня заедно. Разхождахме се из палубата, четях на Кишан и дори го нахраних с грозде, той се смееше и ме наричаше перлата на харема си, но нито той, нито аз казахме и дума за острова на зеления дракон. Избягвахме да говорим за станалото там. Аз се опитвах да не гледам в празните черни очи, страхувайки се, че той може да погледне в душата ми и да види предателство там.
Измъчвах се от вина. Рен дърпаше конците ми толкова умело, че до него забравях за всичко на света, но Кишан беше мил, нежен и честен с мен, а срамът и разкаянието не само се върнаха, но ме заляха напълно и сърцето ми потъна в черната бездна като слепите очи на нашия оракул. Същата вечер му разказвах легендите за слепите ясновидци и изведнъж се разплаках, но Кишан мълчаливо ме прегърна, изтри сълзите ми и ме приспа.
Събудих се в ръцете на Рен, който ме носеше до стаята ми.
В първия момент се вкопчих в него, обърнах буза към топлите му устни и всичко беше прекрасно. Но тогава се събудих и дойдох на себе си.
– Какво правиш? – Изсъсках аз.
– Изобщо не е нужно да спиш в неговата стая. Аз ще седя с него тази вечер, а ти ще спиш в леглото си.
– Пусни ме долу! – Наредих с гневен шепот. – Ти не отговаряш за мен! Ще се справя и без теб! Кишан ми е гадже и е болен. Ако искам да остана с него, ще остана, разбираш ли?
– Няма да го направиш.
Той ме целуна топло и бързо, преди да ме остави на леглото. Веднага скочих, но Рен се обърна, скръсти ръце и ме погледна така, че се притиснах към леглото.
– Келси. Ако се опиташ да станеш от леглото, ще трябва да прибегна до драстични мерки, а те определено няма да ти харесат. Така че не ме изкушавай.
Той тихо затвори вратата след себе си и аз хвърлих възглавница по нея в безсилен гняв. Около час беснеех, но после умората си каза думата. Заспах с усмивка на лицето си, представяйки си как ще използвам Шала, за да окача Рен точно пред устата на кракена. Отначало всичко беше наред, но после сънувах, че самата аз съм станала кракен и оплитам гъвкавите си пипала около безпомощния Рен, обгръщайки го в мощната си лилава прегръдка и го завличам в черна пещера на дъното на океана.
На следващата сутрин, отърсвайки се от остатъците от кошмара, първо отидох при Кишан. Надниквайки през вратата, видях Рен да му сервира закуска. Той даде на Кишан чиния и вилица, каза му къде се намира всичко, след което спокойно се настани в креслото с томче с поезия. Отворих вратата и двамата братя се обърнаха към мен.
Кишан се надигна и потупа дюшека до себе си.
– Келси! Добре че дойде, нахрани ме!
– Хранеше се добре и сам, докато тя не влезе – измърмори Рен раздразнено. – Тя не е медицинска сестра и ти не си инвалид.
– Не те ли е срам?! – Извиках аз. – Ако Кишан иска да бъде нахранен, ще го направя.
– Не. Ако има нужда от помощ, аз ще му помогна.
Рен грабна чинията от Кишан и започна да пъха вилицата с храната в устата му.
– О, по-полека! – Кишан се засмя. – Не, Келси е много по-добра от теб и не разлива нещо мокро и студено в скута ми! – Потърси нещо върху себе си и го смачка между пръстите си. – Какъв е този мръсен номер?
Изсумтях въпреки раздразнението си.
– Това е някакъв плод. Прилича на ананас.
– А добре?! – Кишан събра парчетата в шепа и ги хвърли по брат си, който сърдечно го удари по тила. – Как спа, Келс?
Усмихнах се отмъстително на Рен и отвърнах:
– Чудесно! Сънувах, че храня кракена с Рен.
Кишан се усмихна от ухо до ухо.
– Идеално!
В отговор Рен пъхна пълна вилица с плодове в устата му, което накара Кишан да се задави.
– Виж какво направи? – възмутих се. Седейки до Кишан, пригладих рошавата му коса с длан. Кишан моментално спря да кашля, хвана ръката ми и я целуна.
– Ето го, моето момиче! Липсваше ми толкова много, билаута. По-добре ли е да спиш в леглото си?
– Ами всъщност…
– Дръж! – Излая Рен, връщайки чинията на Кишан. – Сам се храни. Келси и аз трябва да обсъдим нещо. Ще се върнем скоро.
С тези думи той ме хвана за ръката и преди да успея да протестирам, ме измъкна от стаята, повлече ме надолу по стълбата и ме заведе на долната палуба. Тук той спря и ме хвана за раменете
– Келси, ако ти не му кажеш, че всичко между вас е приключило, аз ще го направя. Вече не мога да те гледам как се въртиш около него!
– Алаган Дхирен! Нямаш ли съчувствие към брат си? Не разбираш ли колко му е трудно? Мислиш ли, че ако просто щракнеш с пръсти, можеш да изтриеш всички изминали месеци? Не, няма да стане. Разбирам, че всичко се обърка. Не е лесно за всички ни в момента, не само за теб. Но имам нужда от време, за да подредя чувствата си и да взема решение.
– Какво означава да вземеш решение? Говориш за това, сякаш избираш обувки за парти! Не можеш да „решиш“ кого обичаш, любовта или я има, или я няма!
– Ами ако ви обичам и двамата? Тази мисъл не ти ли е минавала през ума?
Рен скръсти ръце на гърдите си.
– Вярно ли е?
– Разбира се, че ви обичам и двамата!
– Не, Келси. Обичаш ни по различен начин, yadala. – Въздъхна тъжно, обърна се и приглади косата си с ръка. – Келси… Побъркваш ме. Защо всъщност избрах точно този ключ!
– Какво? Какъв ключ? За какво говориш?
Той едва откъсна очи от мен, отиде до масата за хранене и седна. После се облегна на масата и отпусна глава в ръцете си.
– Дурга ми позволи да оставя ключ към паметта си. Нещо, което ще ми върне паметта.
Бутнах назад стола си и бавно седнах срещу него.
– И какво избра?
– Трябваше да избера нещо, което да гарантира, че си в безопасност, така че ключът към паметта ми не можеше да бъде нещо толкова просто като да те видя у дома или дори да се срещнеш с Фет. Дълго се рових в паметта си, докато се сетих как Кишан ти открадна целувка. Знаех, че ще се опита да го направи отново, така че предположих, че ако го видя да те целува пред мен, тогава най-вероятно не си в опасност. Затова избрах целувката като ключ. Кой знае, че Кишан ще чака толкова дълго!
Седях с отворена уста.
– Значи си избрал паметта ти да се върне щом Кишан ме целуне?
– Да
– Но чакай… Кишан ме е целувал и преди! В Шангри-ла. Защо тогава не се получи?
– Келси, по време на пътуването ти до Шангри-ла бях затворник. За да проработи всичко, трябваше да съм свободен и да видя всичко със собствените си очи. Чакай малко! Защо, за бога, той те е целунал в Шангри-ла и защо научавам за това едва сега?
Само махнах с ръка.
– Няма значение. Важното е, че ти си идиот.
– Благодаря
– Няма защо да ми благодариш. Идиот си, защото накарах Кишан да обещае да не ме целува! Той обеща, че няма да го направи, докато не се разделим с теб. Това е единствената причина да не ме е докосвал! – Аз ахнах и отворих уста. – Ти не си ми имал доверие!
– Нямах доверие на него. И точно за колко целувки говорим? Защото ако прилича на тази, която видях, ще помоля Шала да му зашие устата.
– За твое сведение, Кишан ме целуна няколко пъти в Шангри-ла и отново до басейна, преди да те спасим. Тогава го накарах да обещае! Чаках те, Рен. Дори когато ти не ме помнеше и не можеше да ме докоснеш, аз те чаках. Дори не съм се приближивала до Кишан, докато не започна да се размотаваш с безмозъчни красавици пред мен! Бях ти вярна, Рен! Обичах те!
– Все още ме обичаш.
Изпъшках.
– Защо, о, защо не можа да избереш нещо друго като ключ? Като например щастливо завръщане у дома или моите шоколадови бисквити?
– Не можех да си представя, че Кишан ще издържи толкова дълго. Бях сигурен, че постоянно ще ти досажда с целувки.
– Така праваше, докато не ми даде обещание. Всичко това е ужасно глупаво, Рен. Сякаш сме в пиеса на Шекспир. Той я обича, тя го обича, той я е забравил, а тя се е влюбила в друг.
– Така че това комедия ли е или трагедия?
– От къде да знам?
– Надявам се да е комедия! – Рен хвана ръката ми. – Обичам те, Келси, и знам, че и ти ме обичаш. Съжалявам за Кишан, но не достатъчно, за да те отстъпя на него. Не се надявай, няма да се предам.
Погледнах в красивото му лице.
– Нуждая се от време.
Той въздъхна тъжно.
– Всяка минута отделно от теб е по-дълга от живота ми, Келси. Не мога да те виждам с него. Това разбива сърцето ми.
Аз също въздъхнах тежко.
– Добре, нека се споразумеем. Дай ми време, а аз ще помоля Кишан за същото. Това ще бъде от полза за всички нас. Имаме седем пагоди и два дракона пред себе си, така че по-добре да не се разсейваме.
В продължение на няколко дълги секунди Рен се взираше в лицето ми.
– Добре. Ще проявявам ангелска търпимост и ще бъда толерантен дори към Кишан. Стига да държи далеч ръцете си от теб.
– Това означава и ти също.
Рен ме погледна злобно.
– Страхотно! – Той се усмихна. – Но ще ти липсвам.
– Казах ли ти, че имаш голямо самочувствие?
Той стана, заобиколи масата, вдигна ме на крака, целуна ме с нежна, вълшебна целувка, която отне ума и силата ми, и се отдалечи.
– Малък спомен от мен.
С тези думи той си тръгна, а аз се облегнах на стената, за да не падна. Не, той определено е опасен! Честно се опитах да го прогоня от мислите си, но скоро се отказах.
Когато краката ми престанаха да се подгъват, тръгнах да търся Кишан. Беше на слънчевата палуба, на носа.
– Ето къде си!
Той не отговори.
– Кишан! – Докоснах рамото му. – Кишан! Как стигна дотук? Рен ли те доведе?
Без да отговори, той гледаше празно пред себе си.
Уплашено стиснах ръката му.
– Кишан! Отговори ми. Добре ли си? Какво ти се е случило?
Той бавно, като зомби от филм на ужасите, обърна глава към мен. Лицето му беше празно като маска. Оранжеви пламъци танцуваха в черните очи.
– Идва буря – изръмжа той със странен глас. – Ще покажа пътя. Тръгвай. Предупреди другите.
Когато той отново се обърна, аз също погледнах към океана и видях, че небето на хоризонта е станало сиво. Вълни се удряха отстрани, тъмни облаци пълзяха над океана. Стана студено, замириса на дъжд.
– Веднага се връщам – казах припряно. – Не ходи никъде, чуваш ли?
Той остана равнодушен. Обърнах се и побягнах.
– Рен! Г-н Кадам! – Нахлух в кабината и блъснах главата си в гърдите на Рен.
Той ме хвана за раменете.
– Какво? Какво става?
Задъхана от бързото бягане, едва казах:
– Кишан. Той стана оракул. Стои на носа и казва, че ще има буря. Изглежда, че ще ни прекара през нея по някакъв начин.
– Много добре, помогни на Нилима. Аз ще отида при него.
Когато Рен тръгна, г-н Кадам изтича в рулевата рубка:
– Буря казваш?
Тъкмо приключвах да му преразказвам думите на Кишан, когато Рен се върна:
– Кишан го няма. Изчезнал е. Отивам да го търся. Остани тук, Келси. Чуваш ли ме?
– Разбрах. Отивай да го търсиш!
Г-н Кадам се наведе над уредите, пръстите му се плъзнаха по бутоните. Отидох до прозореца. Ако преди няколко минути океанът изглеждаше мрачен, сега беше наистина заплашителен. Сивите облаци почерняха и се натрупаха и се бутаха удин в друго, все едно са гигантски борци по сумо. Тежки капки дъжд удряха по стъклото, тихия тропот скоро се превърна в рев на хиляди барабани. Вълните гневно подхвърляха кораба в различни посоки.
Рен подаде глава през вратата на пилотската кабина. Беше мокър, дъждът се стичаше по косата му и по врата.
– Той е на моста! – Извика Рен, заглушавайки рева на вятъра. – Той трябва да бъде вързан! Не иска да чуе нищо!
– Отивам за Шала! Той е в моята стая! – Извиках, докато се втурвах към вратата. Вълна удари отстрани кораба, подхлъзнах се и се блъснах в Рен.
– Не. Аз ще отида. Той ме отблъсна и изчезна.
Прехапах устни. Безпокойството за Кишан ме подлуди. Когато друга вълна с рев наклони яхтата настрани, не издържах, изскочих през вратата и се втурнах нагоре. Мостът се беше превърнал в пързалка. Кишан, като стълб, стоеше в средата на платформата.
С разкрачени крака някак стигнах до него, увих едната си ръка около кръста му, а с другата хванах парапета.
Дори не ме погледна. Корабът се наклони надясно. Сложих краката си на желязото и се вкопчих в Кишан с всички сили. Тялото му беше вцепенено, непреклонно и аз почти изръмжах от напрежението, опитвайки се да предпазя и двама ни да не паднем. Най-накрая яхтата отново се изравни и успях да си поема дъх поне за секунда. Както се оказа, не за дълго. Желязната ръка на Рен стисна кръста ми и гневният му глас прогърмя точно в ухото ми:
– Мисля, че ти казах да не излизаш тук? Защо винаги правиш обратното на това, което те моля?
– Можеше да падне в океана! – Извиках.
– По-добре той, отколкото ти!
Възмутено го бутнах с лакът в корема, но той само изсумтя и след секунда здравите нишки на Вълшебния шал завързаха Кишан здраво за парапета.
– Готово. А сега ще те прибрем обратно вътре.
– Не! – Бях цялата мокра, голите ми ръце настръхнали и трепереха от студ. – Някой трябва да се грижи за него! – Изтраках със зъби.
– Тогава аз ще се погрижа. Но нека първо те отведа.
– Може би би могъл просто да ме завържеш за парапета до него? – Кихнах шумно и кротко погледнах Рен изпод мокрите си мигли, знаейки много добре, че нищо няма да постигна.
Рен изръмжа.
– Това не подлежи на обсъждане! Марш в кабината, ако не искаш да те метна на гръб като чувал с картофи и да те занеса! Тръгвай!
Той ме хвана за ръката и заедно слязохме по стълбата. Когато влязох в кабината, Рен ме изгледа мрачно, затръшна вратата и тръгна.
Междувременно бурята се засили. Сега умирах от страх и за двата тигъра. Беше ужасно. Г-н Кадам и Нилима бяха заети и аз нямах друг избор, освен да се моля за тези, които бяха останали горе.
Около половин час по-късно един мокър Рен погледна в рулевата рубка. След като се увери, че съм в безопасност, той се засмя доволно и каза:
– Трябва да следваме мълниите.
Почти веднага след излизането му през пурпурно-синия воал над океана проблеснаха две ослепителни светкавици и две мълнии паднаха в океана от десния борд. Удари гръм, гърмящо ехо премина през рулевата рубка и аз запуших ушите си с писък. Г-н Кадъм обърна надясно – и ние започнахме да се изкачваме по гребена на чудовищна вълна. Водата блъскаше прозорците, разпенени порои се поливаха по откритите палуби. Никога не бях чувала яхти с такъв размер да потъват в буря, така че горещо се надявах всичко да се оправи.
Отново блесна светкавица. Този път светкавицата на разперен клон цъфна малко вляво. Трябваше само да следваме пътя на светкавицата. На всеки петнадесет или двадесет секунди нова светкавица леко коригира курса ни. Скоро почти свикнах и дори спрях да гледам през прозореца при всяко проблясване. Вълните ставаха все по-високи, облаците ставаха все по-черни и аз бях много уплашена. Не толкова за себе си – разчитах изцяло на мъдростта и уменията на г-н Кадъм – а за двама мъже, стоящи на наводнен мост насред бушуваща буря. Колко безпомощни трябва да се чувстват моите тигри, колко малки и беззащитни, защото всяка грешна стъпка можеше да завърши с мигновена смърт за тях.
През целия този безкрайно дълъг, тъмен и ужасен ден аз седях, молейки се за Рен и Кишан, молейки бурята да се успокои, слънцето отново да изгрее и ние да преживеем яростта на стихиите невредими. И аз също се замислих за простите моряци от далечното и близкото минало. Какво са чувствали, когато свирепите бури удряли крехките им лодки? Може би са се примирили с идеята, че могат да потънат на дъното на океана? Може би не са създавали семейства, знаейки, че всяко излизане в морето може да им е последно и никога повече да не видят близките си?
Дъждът намаля, корабът спря да се люлее от една страна на друга.
– Какво стана? – Попитах г-н Кадъм. – Това ли е всичко?
Той погледна през прозореца, дълго гледаше облаците, слушайки свиренето на вятъра.
– Боя се, че не. Влязохме в окото на бурята.
– В окото? Тоест в центъра на цунамито?
– Не. Цунамито е гигантска вълна, генерирана най-често от вулканично изригване или земетресение. И влязохме в окото на ураган или тайфун, в зависимост от това къде се намираме. Ураганите бушуват в северозападната част на Атлантическия океан, а в западната част на Тихия океан и Югоизточна Азия се наричат тайфуни. Между другото, думата „тайфун“ също идва от Древна Гърция.
– Древният Тифон бил стоглаво, огнедишащо чудовище, бащата на ветровете, който…
– Господин Кадам!
– Да, г-це Келси?
– Може ли друг път да говорим за тайфуни, урагани, тропически дъждове, торнадо, цунами и други циклони?
– Разбира се.
Корабът отново се разтресе, сякаш в треска. Излязохме от окото и се върнахме в сърцето на бурята. Господин Кадам и Нилима отново хванаха волана и последваха хода на светкавицата. Няколко часа по-късно яростта на вълните утихна, дъждът първо премина в ръмеж и скоро спря напълно. Облаците започнаха неохотно да се разпръскват, оставяйки след себе си дрипави сиви опашки. Чух вратата да се отваря. Рен стоеше пред прага, поддържайки отпуснатото тяло на брат си. Щом влязоха и двамата се свлякоха на пода изтощени.
Нилима ми помогна да ги настаня и започна яростно да бърше главата и ръцете на Кишан с кърпа. Без да поглежда назад, тя ми подхвърли друга кърпа, за да мога да се погрижа за Рен. И двамата братя трепереха.
– Безполезно е! Първо трябва да свалим мокрите им дрехи!
– Но те са твърде тежки – оплака се Нилима.
Магическият шал беше вързан около ръката на Рен. Най-удивителното е, че той беше останал сух, въпреки че останалите му дрехи бяха подгизнали.
– Ясно! Шал, моля съблечи мокрите им дрехи и ги облечи в нещо сухо и топло, нещо като фланела, с дълъг ръкав. И не забравяй топлите чорапи!
Шалът послушно се отвърза от ръката на Рен и започна да прави магии. Ръкавът на ризата на Рен започна бързо да се разплита и нишките бързо се изтеглиха в шала. След няколко секунди ризата беше напълно изчезнала и Шала премина към дънките. Нилима избухна в смях, улови смутения ми поглед, прегърна раменете ми и ме обърна към прозореца, за да не преча на Шала в работата.
Няколко минути се взирахме в морето, слушайки тихото шумолене на конците, след което се осмелихме да надникнем към нашите пациенти. След като се уверихме, че и краката им са добре скрити под вълнени чорапи, се обърнахме. Шала облече братята във фланелени ризи, като направи много подобни имитации на фабрични копчета. Хванах студената ръка на Рен и започнах да я топля в дланите си. Кожата на Кишан също беше ледена. Помолих Шала да ги увие и двамата в топли одеяла и използвах Златния плод, за да направя горещ сладък чай.
Повдигнах главата на Рен и започнах да му давам от него. Нилима се погрижи за Кишан. Той беше в делириум. Мърмореше нещо несвързано за дракони и пророчества. Рен не изглеждаше по-добре. Пиеше горещия чай, без да отваря очи. Продължаваше да трепери.
– Колко… студено… – прошепна той.
– Съжалявам! Не знам какво друго да направя.
Започнах да разтривам ръцете му, мислено го умолявах да се стопли възможно най-скоро и тогава нещо се случи. Ръцете ми светнаха, татуировките се очертаха по кожата ми и вълни от топлина изригнаха от дланите ми. Този път нямаше светкавици, тази топлина не изгаряше, а стопляше и скоро ръцете на Рен се превърнаха от ледени висулки в нормални човешки ръце. Съсредоточих всичките си мисли и цялата си енергия върху това да го стопля. Усетих как топлината ми прониква под кожата му, разлива се по мускулите му. Дланите ми се плъзнаха нагоре по ръцете му и надолу по краката му, докато той престана да трепери. След това разкопчах ризата му и започнах да разтривам гърдите му, усещайки как топлината прониква все по-дълбоко и по-дълбоко. Погалих мускулестия му корем, после преминах към врата му.
Постепенно това, което се роди от желание за стопляне, се превърна в нещо повече. Нещо много по-интимно. Никога преди не бях галила Рен и много бързо усетих, че топлината, която му давах, ми се върна стократно. Изчервих се до корените на косата си, когато видях присвитите очи на Нилима и забързах от врата на Рен към лицето му. Дланите ми бяха толкова горещи, че от косата на Рен излизаше пара. Притиснах двете си ръце към бузите на Рен, затворих очи и замръзнах, стопляйки го. Не знам колко дълго седях така, но едно леко докосване по бузата ми ме извади от замаяността.
Нежните сини очи на Рен ме погледнаха. Той отново прокара пръсти по бузата ми, галейки разсеян кичур коса.
– Как си? – Попитах шепнешком.
– Сякаш съм умрял и съм в рая – отвърна той с лукавата си усмивка. – Какво стана?
– Цялостен загряващ масаж. Боли ли те? Не е ли прекалено горещо?
Той повдигна вежда и се засмя.
– Боли, но е сладка болка. Но няма да имам нищо против от малко по-горещ масаж.
Разширих очи, опитвайки се мълчаливо да го помоля да прехапе бъбривия си език. Рен вдигна глава с недоумение и за първи път забеляза, че не сме сами.
Закашлях се от срам и казах:
– Е, тъй като се чувстваш по-добре, аз ще се погрижа за Кишан. Можеш ли да седнеш
Той кимна. Затоплих в ръцете си чашата с чая.
– Изпий всичко!
Рен се надигна и погледна намръщено фланелената си риза. Засмях се сухо.
– Да, не съм голям дизайнер, но е топло!
Преминах към Кишан, който вече не беше в делириум, а посинял от студ. Той едва дишаше, Нилима не можеше да налее дори глътка течност в него. Разменихме местата си, започнах да го масажирам. Беше целият леден, много по-студен от Рен. След известно време успях леко да стопля ръцете му, но вече не ми оставаха сили за краката. Рен мълчаливо наблюдаваше усилията ми, докато отпиваше от чая си. Виждайки, че съм изтощена, той остави чашата и клекна до мен. Погали раменете ми, взе ръката ми в своята и я разтри с длани.
– Опитай пак.
Събрах малко топлина и я пуснах през дланта си в крака на Кишан. Тази част не продължи дълго, така че Рен се приближи и започна да разтрива гърба и раменете ми. Постепенно златиста топлина потече по ръцете ми в тялото на Кишан, стопляйки не само него, но и всичко около него. Чух Нилима да ахва. Топлината не беше просто осезаема, тя стана видима, дланите ми блестяха, сякаш под тях се спотайваше златно слънце.
Г-н Кадам само изсумтя, поглеждайки през рамото на Рен.
– Невероятно! – Прошепна той.
Рен седеше до мен през цялото време, докато загрявах краката и горната част на тялото на Кишан. Поставих топлите си длани върху корема, гърдите, челото и бузите му. Накрая гърдите на Кишан се повдигнаха, той си пое дълбоко дъх и потъна в спокоен сън. Тогава Рен се изправи и вдигна брат си от пода. Г-н Кадам ни увери, че опасността е отминала и че той и Нилима ще се редуват. Изпратиха ни да спим.
Пожелах на останалите лека нощ и последвах Рен. Сложихме Кишан да си легне и Рен ме заведе до стаята ми. Бях скована от умора и студена, сякаш цялата топлина беше изцедена от мен. Когато се строполих на леглото, Рен ме дръпна в удобна позиция и ме покри с одеало, както ми харесваше.
– Благодаря ти, че ме стопли, yadala – прошепна той в ухото ми.
Усмихнах му се и заспах.
Следващата сутрин беше ясна и слънчева. Кишан нахлу в каютата ми с радостен вик. Зрението му се беше върнало, чернотата беше изчезнала и златото отново блестеше в очите му. Измъкна ме от леглото, завъртя ме из стаята и каза, че умира от глад. Закусихме всички заедно, на масата Кишан ни разказа какво странно чувство е било – пълна загуба на контрол над тялото. Оказа се, че той ме е чул и е усетил как го докосвам, но не можел да отговори. Очевидно светкавицата, която показваше курса ни, се беше изстреляла от очите му. Кишан призна, че все още очите го болят да гледа.
Рен се ядосваше и ме поглеждаше многозначително всеки път, когато Кишан хващаше ръката ми, прегръщаше ме или ме целуваше по бузата. Бях готова да се закълна, че на няколко пъти ясно чух заплашителното „долу ръцете“, идващо откъм стола, където Рен ядосано прелистваше някаква книга. Кишан сякаш не забеляза или се престори, че не забелязва.
Но когато Кишан преплете пръстите си с моите и ме прегърна, показвайки нещо на таблото, Рен рязко се изправи, приближи се до нас и сложи Шала и Плода в ръцете ми, като ме помоли да ги занеса някъде. Тъкмо се канех да кажа, че е по-добре да оставя тези неща в кабината, за да са ни винаги под ръка, разбрах, че той просто иска да ме отдалечи от Кишан.
Въздъхнах, послушно взех магическите неща и излязох от каютата, но вместо да сляза в моята каюта, се качих на моста, където Рен и Кишан бяха стояли толкова смело по време на бурята предния ден. Гледайки спокойните води на океана, се опитах да си представя какво е било. Лек ветрец отметна косата ми, облегнах се на парапета и въртяйки Златния плод в ръцете си, започнах да мисля какво да кажа на Кишан.
Обичах го. Обичах и двамата. Кишан ще разбере, нали? Ако му кажа, че имам нужда от време да помисля, той няма да ме намрази до края на живота си, нали?
Златният плод искряше на слънцето и разпръскваше весели зайчета във всички посоки, сякаш не беше вълшебно манго, а огледална топка в дискотека. Хванах го за стъблото и го завъртях замислено в пръстите си, спомняйки си как г-н Кадам ми беше говорил за диаманти. Той каза, че камъните стават скъпоценни само след като бъдат изрязани и полирани.
– Хм, вече има толкова много белези по сърцето ми, че сега трябва да блести точно като теб – казах на Златния плод.
Изведнъж нещо заискри във водата, някаква златна светлина, която пламваше все по-ярко и по-ярко. Като омагьосана, погледнах надолу и дори изкрещях от изненада, когато от океана се появи огромна златна глава. Белите зъби блеснаха на слънцето, а глас в ушите ми прозвуча като звън на златни монети.
„Каква красива играчка имаш, скъпа моя! Проявяваш ли интресе към размяна?“
Назад към част 22 Напред към част 24
