Глава 24
МЛЕЧНИЯТ ОКЕНА
„Сбогом? Как, защо? Не исках да свърши така! Защо винаги съсипвам всичко?“
Представях си този разговор съвсем различно. Щях да му обясня подробно защо съм направила този избор. Исках той да разбере аргументите ми… или поне да ги изслуша. И казано съвсем откровено, в дълбините на душата си се надявах, че той ще откаже да приеме моя избор и някак си да ме разубеди … Например, да каже, че съм идиот. Че почти позволих на глупавите ми страхове да ограбят от най-красивото нещо, което може да има в човешкия живот.
Мислех, че изборът на Кишан ще бъде както по-лесен, така и по-практичен. Не. „Практичен“ е грешната дума. По-безопасно. Тази е правилната.
Рен поемаше рискове. Той се обграждаше с красавици по бикини. Той избра Ранди пред мен. Да, да, знаех много добре защо го направи, но остава факта, че го направи! И ако в бъдеще има някаква друга възможност да ме „спаси“, ще направи същото. Веднъж той вече се беше пожертвал и в резултат на това останах сама. Да, имах почти идеалния мъж на мечтите си. Но „почти“ не се брои, нали?
В крайна сметка никой не помни почти победителите. Никой не го интересува, че почти си вкарал гол. Почти вкара три гола преди последния съдийски сигнал. Почти изтича до третата база. Отчита се само крайният резултат. Чувствах се като треньор, който току-що е изпратил гениалния новобранец на резервната скамейка. Имах свои причини, но дали това е важно за феновете? Те виждаха само един глупав треньор, който направи непростима грешка.
Но кажете ми откровено, бихте ли включили новобранец в шампионската игра? Надявате ли се неговата зрелищна игра да ви донесе точки? Или по старомодния начин щяхте да поставите на негово място по-малко пъргав, но по-надежден човек? Играч, който се представя добре през целия сезон. Дори и да не стигне до трета база, определено ще издържи до края на играта. „Бррр, какво съм аз? Откъде идват тези спортни аналогии? Сигурно съм напълно отчаяна … Не, трябва да разсъждавам разумно. Кой се погрижи за мен, когато Рен позволи да бъде отвлечен? Кишан. Кой постави Ранди на мястото й, когато тя ме обиди? Кишан. Кой ми позволява да нося косата си толкова дълга, колкото ми харесва? Кишан. Кой каза, че ще приеме всеки избор, който направя, ако види, че го искам с цялото си сърце? Пак Кишан. Кой никога не спори с мен, не ми противоречи в нищо? Кишан. Кой послушно държеше ръцете си далеч от мен, когато го помолих? Кишан…”
Кишан беше сигурна карта. Рисковано беше да обичам Рен.
Може би трябва да се присъединя към някоя терапевтична група. Можех да си го представя.
Здравейте. Казвам се Келси и съм пристрастена.
Здравей, Келси!
Преди две минути изгоних Рен от живота си, но вече изпитвам ужасно желание да се върна при него.
Не, Келси! Бъди силна! Всички ще ви подкрепим.
Да точно така. Но не разбирате! Не мога да живея без него.
Разбира се, че можеш Келси! Просто карай ден за ден!
Искате да кажете да изкрама цял ден без да го видя?
В този момент моите приятели зависими ще избухнат в гръмотевичен смях.
„Опитай се да не го виждаш цяла вечност, скъпа! Научи се да се изправиш пред истината. Елиминирай го напълно от живота си. Спомените само ще те изкушават. Запомни: ти си пристрастена, но го отричаш. Сега повтори с нас нашата молитва за спокойствие:
Дай ми силата безкористно да се откажа от любовта си за спасението на човечеството.
Да приема, че мъжът, когото обичам, никога няма и не може да се промени.
Смелостта да му позволя да бъде себе си и да изпълни съдбата си.
И мъдростта да стоя възможно най-далече от него.
Въздъхнах и пропълзях под сините одеяла на ледения дворец. Може би имам нужда от психолог? Сериозно ли очаквах Рен да остане с мен дори след като избрах Кишан? Защото това е жестоко! Бих ли се съгласила на това, ако бях на негово място? Не, за нищо на света! Може би Локеш ще ме убие и това ще е краят? Изглежда, че моето изчезване ще реши всички проблеми наведнъж.
Тази нощ сънувах, че Локеш ме преследва в джунглата, както Лузлонг преследваше братята, а аз дори нямах нокти, за да се защитя.
Събудих се с чувството на объркване, преди да се спомня, че съм в двореца на ледения дракон. После се обърнах на една страна и сложих юмрук под бузата си. Леглото се залюля нежно, после засия и хиляди мънички създания се вкопчиха в мен, затопляйки и масажирайки тялото ми. Лежах и си мислех за вчерашния разговор. Не, не бях сигурна, че съм взела правилното решение, но бях изпълнена с решимост да следвам избрания път докрай.
Моята невероятна спалня имаше също толкова невероятна баня. Кристалните кранове се завъртяха лесно под пръстите ми и от отворите на душ кабината избиха сини струи. Въпреки ледения вид, водата се оказа гореща и вдигаше пара. Измих косата си с лазурносин леденостуден шампоан, който леко пареше и ухаеше на мента.
В банята нямаше кърпи, но преди да спра водата, от всички страни започна да ме духа топъл въздух. Честно казано, в първата секунда се почувствах като кола в автомивка. Топлият въздух ме обдуха от всички страни и когато първият шок премина, ми хареса. Сега разбрах защо кучетата винаги подават главите си през прозореца на колата!
След като се изсуших, излязох от кабината, по навик исках да прокарам пръсти през косата си и почти извиках от досада. Вместо коса на главата си имах пухкава топка, която приличаше на зле сплетена топка захарен памук. Разресването щеше да отнеме дълго време, затова махнах с ръка и помолих Шала да ми направи дрехи. Тогава тръгнах да търся хора. Искам да кажа… не съвсем хора.
Моите тигри закусваха с дракона.
– Ммм, мирише вкусно!
– Присъедини се към нас, скъпа – покани ме учтиво драконът. После вдигна поглед – Леле… наистина изглеждаш пухкава.
Изстенах силно и вдигнах кичур коса до лицето си, за да преценя размера на бедствието. Кишан ме погледна и се засмя, но аз бързо го спрях с поглед.
– Няма нищо смешно, Кишан. Случайно да имаш четка или гребен?
Кишан сведе глава.
– Не. Съжалявам Келс.
– Инбайлонг, а ти?
– Съжалявам, но драконите не се нуждаят от тези… аксесоари.
Аз въздъхнах.
– Аз имам – тихо каза Рен от другия край на масата. Избягвах да го поглеждам от момента, в който влязох. Разбира се, не можех изобщо да пренебрегна присъствието му, но давах всичко от себе си. Вярно, не издържах дълго, но когато погледнах Рен крадешком, той гледаше в съвсем друга посока.
Ровейки в чантата си със съкровища, Рен извади златен гребен. Той стана от мястото си, заобиколи масата, мълчаливо постави гребена до чинията ми и излезе от стаята. Завъртях в пръстите си елегантното дребно нещо, което съвсем не беше предназначено да успокои заплетената ми коса. Гребенът беше много тесен, с дължината на дланта ми и с дълги зъбци. Горната част, инкрустирана със седеф, изобразяваше конник, който убива някакво чудовище.
Кишан взе парче пъпеш с вилица и каза с усмивка:
– Харесваш ми, както си сега.
След закуска се преместихме в хола, където Рен вече ни чакаше. Докато разресвах косата си, Инбайлонг ни разказа за ледените пещери и скрития ключ, който ще ни позволи да стигнем до Седмата пагода. Той каза, че този ключ може да бъде получен само от този, в чиито вени тече кръвта на боговете.
Честно казано, слушах с половин ухо. Мислите ми се рееха някъде много далече, което беше много неуместно при тези обстоятелства. Добре, че Кишан беше внимателен.
Усмихвайки се глупаво, аз се замислих за собствените си мисли, машинално прокарвайки гребена през косата си. Пренесох се в не толкова далечното минало, в ухаещата индийска нощ, когато Рен грижливо разресваше заплетената ми коса. Изведнъж настръхнах потръпнах, спомняйки си нежното му докосване. Забравила се, вдигнах поглед и улових погледа на Рен. Изчервих се, страхувайки се, че той си мисли същото като мен. Рен бързо отмести очи и се обърна отново към дракона. Когато най-накрая сресах и сплетох гривата си, планът за по-нататъшно пътуване беше вече готов. Време е да действаме.
Грабнах чантата си, сложих Фаниндра на ръката си и се втурнах след спътниците си към изхода. Инбайлонг ни отведе до просторна и празна зала. Бяхме заобиколени от всички страни от чист лед, а отвън беше едва доловимо осветения океан. Наоколо лениво плуваха странни създания с всякакви форми и размери.
– Наричам тази стая аквариу – каза драконът.
– Само, че рибите тук сме ние – изсумтях аз.
Приближих една от стените, Кишан ме последва като сянка. Полупрозрачна и подобна на наденица морска краставица бавно мина покрай стъклото, оставяйки хлъзгава следа след себе си. Охлюви и морски звезди бяха залепени за стената като декорация. След като се полюбувах на морските звезди, уплашено отскочих назад, забелязвайки огромна риба-чук с размерите на фотьол, която ме гледаше с изпъкнали светещи очи.
Останалите риби ме накараха да затворя очи. Зад стената плуваха змиорки с големи глави и уста, способни лесно да поглъщат риба, два пъти по-голяма от самия хищник; огромни морски дяволи с големи зъби, сякаш се готвеха да отхапят пръстите ни. Имаше змиевидни риби с огромни зъби, толкова дълги, че рибата не можеше да си затвори устата, омари албиноси, раци, разноцветни медузи и нещо, което дракона нарече сепия-вампир, всички се приближаваха да ни огледат.
Ограмня тъмна сянка преплува покрай нашата ледена стая, огласяйки стените със зловещ рев.
– К-какво е това? – Попитах със страх. – Не казвай, че е гигантска акула!
Инбайлонг се засмя.
– О, не, това е просто кашалот. Единственото голямо същество, способно да се спусне на такава дълбочина. Те обичат да се отбиват тук от време на време.
– Аха – кимнах, като се ободрих малко. – Между другото, на каква дълбочина сме?
– Хм, нека го кажем така, в името на простотата, членовете на вашия вид не могат да оцелеят тук. Налягането ще те убие. Но няма за какво да се тревожиш, в моето царство вие сте защитени. А ние, драконите, можем да издържим на налягането. Лично аз дори мога да живея на дъното на Марианската падина, най-дълбоката точка, въпреки че, разбира се, не бих искал. Не е от най-приятните места. Предпочитам долната зона на батисферата.
– Какво е това? – Попита Кишан.
– Океанът е разделен на четири зони в зависимост от дълбочината – бързо обясни Инбайлонг. – Джинслонг живее в еуфотичната зона, тоест на дълбочина, която не надвишава сто и петдесет метра от повърхността на водата. Тази част от океана е осветена от слънцето, така че има растения и множество представители на океанската фауна. Разбира се, моят неспокоен брат често напуска двореца си, в търсене на съкровище, той обикаля всички зони. Следва Мезопелагичната зона. Растенията вече ги няма, нямат достатъчно светлина, но живеят много животни. Между другото, именно в мезопелагията живеят повечето видове акули.- Белият дракон ми се усмихна лукаво, преди да продължи. – Ние с вас се намираме на дълбочина между триста метра и три километра, в така наречената батискафската зона, където, както казах, може да съществува само един представител на едрите бозайници – кашалота. Тук нямаме почти никаква растителност, има малко храна, но аз осигурявам обичайната храна за всеки, който предпочита да живее в моето кралство. Между другото, времето за хранене наближава, о, това е гледка, която трябва да се види поне веднъж! Отдолу е зоната на бездната, която се простира до дъното на океана. Там, честно казано, няма нищо интересно. Но така се случи, че Седмата пагода се намира точно в горната част на бездната. Не се притеснявайте, всъщност е малко под нивото, на което сте сега, освен това след навлизането в Млечния океан би трябвало да имате гладко плаване, извинете за неволният каламбур.
Побутнах Кишан.
– Млечният океан? Говорихме ли вече за това?
Кишан се наведе и прошепна в ухото ми:
– Ще ти разкажа за всички подробности.
– Искате ли да видите как ще нахраня домашните си любимци преди да тръгнете? – Попита драконът.
– Не искаме да бъдем неучтиви, но трябва да тръгваме – каза Рен нетърпеливо.
– О, разбира се! Облечи се топло, скъпа моя – напомни ми драконът.
С помощта на Шала Кишан ми подготви пухено яке и пълен комплект зимни дрехи. Той ми помогна да си облека палтото и ми даде толкова дебели ръкавици, че направиха ръцете ми безполезни. След това ме уви с шал и допълни визията ми с две шапки едновременно.
– Не мислиш ли, че е прекалено? – Попитах внимателно. – Приличам на Йети!
– Там ще бъде студено – каза Кишан. – И …
– Отдръпнете се назад – прекъсна го драконът. – За да отворя вратите, трябва да приема истинската си форма.
Не видях никакви врати в стаята, освен тази, през която влязохме, но Кишан вече ме беше притиснал до стената, така че се озовах нос до нос с гладна, зъбата риба, лакомо щракаща с уста отпред. Драконът избухна с пукащ звук, разбивайки се на хиляди блестящи фрагменти и блестящото тяло на белия дракон се стовари върху гладкото ледено дъно. Ноктите на този дракон бяха сини, с цвета на очите му. Коремът му пламтеше като северно сияние. Фасетирани като диаманти, люспите по страните му блестяха при всяко движение.
Дългата муцуна на белия дракон се обърна към мен с усмивка, раздвоеният син език се изви, а в главата си чух тих смях. От задната част на главата на дракона стърчаха два рога, подобни на ледени висулки, а опашката му бяха украсени със същите ледени шипове. Гъста бяла грива обрамчваше благородната глава на вълни, спускащи се по гърба.
Не издържах, свалих ръкавицата от ръката си и погалих носа на дракона, който се оказа съвсем не леден, а жив и топъл.
– Толкова си красив!
„Благодаря скъпа. Радвам се да го чуя. Сега се отдръпни, за да мога да отворя вратата.“
Инбайлонг обърна глава и се втренчи в стената. Отвори широко уста, разкривайки два реда дълги остри зъби. Люспите му започнаха да светят все по-ярко и по-ярко, така че беше болезнено да го гледаш. Светлината се разпръсна по дългото, навито тяло на дракона, докато достигна главата и се фокусира в очите. Сини огнени лъчи излизаха от кръглите, немигащи очи, пронизвайки стената. Цели слоеве дебел компресиран лед започнаха да се топят, откъсвайки се един след друг. Затворих очи, а когато ги отворих отново, видях широк проход в средата на доскоро гладката стена. Драконът кимна доволно, изпръхтя силно, издуха ледени пари от ноздрите си, след което отново прие човешки образ.
– Готово. От тази врата пътят ще ви отведе право към Млечния океан. Ще трябва да го пресечете и да намерите пазителката, която ще ви каже как да получите ключа и къде да намерите Седмата пагода. Предупреждавам ви: слушайте я внимателно, не пропускайте нито една дума. Е, да ти помогна ли с колана?
– Да, би било страхотно – зарадва се Кишан.
– Първо ти, скъпа – предложи галантно драконът. – Настани се удобно.
Исках да попитам за какво говорят, но Кишан ме изведе през вратата и ме качи на ледена шейна. Без да имам време да дойда на себе си, бях увита в топли одеяла и надеждно покрита с балдахин.
– Ще пътуваме с шейна каза Кишан със закъснение.
– Вече го разбрах. Къде са кучетата?
Драконът потупа увитата ми глава.
– Шейната ще бъде теглена от твоите спътници.
– Какво?! Но те ще замръзнат!
– Ще им е горещо. Е, господа?
Косата на Рен падна по бузата му, когато той приклекна, за да завърже чантата си за шейната. Той беше толкова близо, че топлият аромат на сандалово дърво достигна до мен. Сърбяха ме пръстите от желание да му оправя прическата, но Рен вече се беше изправил и без дори да ме погледне се превърне в тигър. Кишан го бешее правил. Гледах с недоверие как драконът ги впрегна.
– Не е нужно да ме теглят! – Измърморих, изгаряйки от срам. – Мога и сама!
Но драконът решително отхвърли възраженията ми:
– Ще бъде по-бързо. По-добре не се бавете тук, животните ми вече са гладни. Стените тук, разбира се, са дебели, но кой знае какво ще стане, ако не издържат?
– Така че могат… могат… да пробият леда?
– За това говоря. Наскоро си укрепих тунелите, но разбирате какво напрежение има! Не се притеснявай, скъпа, няма да си в опасност през целия път. Ледените тунели водят до пещери, които се простират под планините.
– Перфектно. Не, просто е страхотно. Как мога да управлявам това оборудване?
– О, това е най-прекрасното! Не е нужно да го управляваш. Твоите тигри ще направят всичко сами.
– Да, просто чудесно – изсъсках саркастично.
– Късмет! Желая всичко най-добро.
Когато драконът затвори вратата, се озовахме в пълен мрак. Фаниндра се уви отстрани на шейната и освети пещерата със зелените си очи.
– Е, да вървим момчета. Предполагам че трябва да кажа „Потегляйте“!
Рен беше първият, който излетя. Известно време, докато братята уловят ритъма, шейната се клатеше заплашително насам-натам. Гледах как моите тигри се втурват през тунела, впили се дълбоко в леда, държейки под око гладните риби. По някое време една гигантска риба с размерите на хамър се заинтересува от нас. В продължение на няколко минути тя се втурна след нас и дори атакува ледената стена на тунела няколко пъти, след като го опита с остър зъб, но след това все пак изостана, за мое голямо облекчение. Рен и Кишан имаха безкрайни запаси от енергия, тичаха няколко часа подред, като само от време на време почиваха.
Не знам кога заспах, но ме събуди рязък тласък, с който шейната беше изхвърлена от някаква дупка. Примигвайки сънливо в тъмното, се опитвах да разбера къде сме. Оказа се, че докато съм спала, гладкият подводен тунел беше заменен от издълбан в леда път, притиснат между огромни остри скали. Вместо подводния свят, бяхме заобиколени от подземния. Казах на братята да спрат за почивка и поръчах на всеки по едно огромно парче месо. Аз се стоплих с горещ шоколад.
Беше студено. Чувствах се като Тенекиеният дървар, защото ставите ми бяха замръзнали в позата, в която заспах и не искаха да се изправят. Размърдах, опитвайки се да заема удобна позиция или поне да разхлабя предпазната лента, която се забиваше твърде силно в рамото ми. Накрая, отчаяна, дръпнах ръкавицата със зъби и моментално осъзнах, че е по-добре да не го правя. Леденият студ причиняваше болка. Беше такъв студ, който проникваше в костите и ги смразяваше отвътре, така че дори и най-горещият душ не може да ги стопли отново.
Още няколко часа по-късно Рен и Кишан спряха за нощувка. Разпрегнах ги, помолих Шала да ни направи палатка с планина от одеяла и влязохме вътре. Цяла нощ моите тигри, черен и бял, топлиха страните ми, поддържайки ме на топло.
На следващия ден продължихме пътуването си. Към обяд скалист тунел ни отведе до голяма пещера със замръзнало езеро. Тигрите предпазливо стъпиха на леда и подушиха въздуха. След като направиха няколко предпазливи стъпки, те започнаха да тичат отново, макар и не толкова бързо, колкото преди. Не попитах откъде знаеха накъде да бягат, но видях, че вървят към някаква цел. Може би са били водени от някакво шесто чувство на тигър. Или може би, и това е по-вероятно, те просто са слушали внимателно инструкциите на дракона и не са витаели в облаците.
От другата страна на езерото ни чакаше друг тунел. Скоро се озовахме в явно изкуствена пещера. Беше заобиколена от идеално гладка пътека, а в центъра се издигаше висок каменен фонтан. Рен и Кишан спряха и аз ги разкопчах, като помолих Шала да им направи и нови дрехи. Като ги оставих да се облекат, отидох до чешмата. Беше висока шест метра, с четири големи купи, всичките покрити с лед.
Кишан дойде при мен, обличайки пухеното си яке в движение.
– Е, сега зависи от теб, Келс. Освободи пазителката.
– Какво? Какво трябва да направя? – Попитах нервно, чудейки се какви други ужаси ни очакват.
– Разтопи леда – отвърна Кишан с усмивка и ме побутна към фонтана.
След като се отпуснах малко, аз също се усмихнах.
Тази работа е за мен!
Свалих ръкавиците си, вдигнах двете си ръце и се захванах за работа. Започвайки от върха, започнах ниво по ниво, за да освободя фонтана от леда. Бавно, сантиметър по сантиметър, открих красиви барелефи на лудуващи риби, делфини, морски звезди и костенурки. Но когато стигнах до третото ниво, силите ми свършиха.
– Какво става? – Притесни се Кишан.
– Тя е студена – каза топъл глас зад мен. Гласът на някой, когото упорито се опитвах да игнорирам.
Кишан взе ръцете ми в своите и разтри пръстите си.
– По-добре ли е така? Опитай пак.
Опитах, но този път се изчерпах още по-бързо, а още по-лошото беше, че току-що размразената вода отново започна да се покрива с лед.
– Може би трябва да починеш? – Попита Кишан.
Рен мълчаливо се приближи до мен и протегна ръка. Погледнах я и поклатих глава.
– Не ставай глупава, Келси.
Но аз упорито потривах ръце:
– Мога да се справя сама, благодаря!
Подтиквана от желанието да не приемам помощта на Рен за нищо на света и сама да запаля в себе си онзи яростен пламък, който толкова лесно се събуждаше от докосването му, аз отвинтих кранчето на вътрешния си огън и хвърлих всичките си сили в пещта.
Да, този път успях да го направя сама. Скоро цялата пещера жужеше в такт с моята топлина. Ледът се топеше все по-бързо. Бях потна, докато огънят се движеше по ръцете ми. Когато стигнах до дъното шадравана, хвърлих възхитен поглед към красивата фигура на русалка – и паднах в краката на Кишан. Той ме вдигна и ме постави на ръба на шадравана, за да мога да си почина. Рен ми се скра, въпреки моите уверения, че съм добре, и недвусмислено ми каза да млъкна.
Сега, когато водата течеше свободно през всички нива на фонтана, можех напълно да оценя красотата му. Най-удивителното е, че водата не беше прозрачна и дори не синя. Беше млечно бяла и бълбукаше като сода. Каменни делфини изстрелваха потоци вода, а на третия кръг лудуващи риби пускаха стрийки вода. Костенурките, сякаш са живи, се грееха на камъните, а русалката, играейки с опашката си, разресваше дългата си коса с пръсти, сякаш … не, чакайте … русалката беше жива!
Тя се изкиска и закачливо посочи с пръст Кишан.
– Е, не си ли късметлийка да те носи на ръце такъв красавец?
– Да. Преливам от късмет. Ти ли си пазителката на ключа?
– Зависи. – Русалката се наведе напред и прошепна заговорнически: – Само между нас, мога ли да взема едно момче?
Намръщих се.
– Какво ще правиш с него?
Русалката се засмя треперещо.
– Ще измисля нещо.
– Между другото, те имат нокти и зъби!
– А аз имам опашка и люспи с всякакви размери. И какво от това?
– Да, наистина имаш люспи, и още как – изсумтя одобрително Кишан.
Плеснах го по ръката.
– Стига си гледал!
– Съжалявам – изкашля се той смутено. – Всъщност дойдохме тук за ключа от Седмата пагода. Ъ-ъ… как се казваш?
Русалката очарователно нацупи устни:
– Калиопа… О, така да бъде, ще ти дам ключа. Просто трябва да си го набавите сами. Ако никой от мъжете не иска да остане с мен, защо да си мокря косата? Тя се намръщи на отражението си във водата. – Уф. Седях под леда толкова дълго, че корените на косата ми изсъхнаха! – Извадила коралов гребен, русалката започна внимателно да разресва разливащите се вълни на русата си коса.
Когато Калиопа повдигна каскадата коса, която покриваше горната част на тялото й, ахнах тихо. Да, определено имаше люспи. По цялото тяло. Ръцете, лицето и гърба на русалката бяха човешки, но от раздвоената рибена опашка до самото гърло тя беше покрита с люспи, подобна на които се събираха на врата й, подобно на презрамки на плажна рокля. Когато се обърна, за да разгледа по-добре отражението си, бях убедена, че люспите, които скриваха горната част на тялото й, не само перфектно подчертаха всичките й предимства, но, колкото и да е странно, ги направиха много по-разкриващи. Никаква голота не може да изглежда толкова съблазнителна! Люспите на Калиопа бяха сиви и лилавозелени като тези на дъгова пъстърва. Тя беше великолепна и открито флиртуваше както с Рен, така и с Кишан.
С усилие преместих поглед към каменната костенурка и попитах:
– Добре? Какво става с ключа? Ако не искаш да си мокриш косата, аз ще го взема.
– Това е много хубаво, но къде е подаръкът? – Калиопа пърхаше кокетно с мигли.
– Какъв друг подарък? – измърморих аз.
– О, нали знаеш! Нещо зареждащо и истинско!
– Ъъъ, съжалявам. Нищо не сме донесли.
Тя се намръщи.
– Тогава сте изминали този път напразно. Не мога да помогна
– Чакай! – Възкликна Рен. Той отвори чантата и извади гирлянда от лотос на Дурга. – Пророчеството гласи, че „короната трябва да бъде поставена върху океана от мляко“. Това ли искаш, Калиопа? Имаш ли нужда от цветя? – Той постави гирлянда върху млечната вода и тя бавно се понесе в протегнатите ръце на русалката.
– Ах! – Калиопа грабна гирлянда и постави ароматните цветя върху лицето си. – Не съм вдишвала аромата на свежи цветя от хиляди години! Колко е хубаво!
Тя окачи гирлянда на врата си и размаха весело опашка.
Една минута търпеливо я изчакахме да си спомни отново за съществуването ни. Русалката ахкаше, стискаше ръце, възхищаваше се на отражението си, косата, цветята и така нататък до безкрай.
Накрая не можах да устоя.
– Къде е ключът?
– О, още ли сте тук? Отлично – промърмори тя, прокарвайки кичури от косата си между пръстите си, щателно търсейки цъфтящи краища. Той е на дъното на езерото.
– На дъното на езерото? И как искаш да го вземем? – Попитах.
– Как ли? – Тя отметна глава и се усмихна. – Не ме интересува, честно казано. Но можете да опитате да се гмурнете. Още глупави въпроси?
– Но водата е ледено студена! И е дълбоко!
– Не е толкова дълбоко. Само шест метра, не повече. Но водата е ледена, права си. Всеки, който се опита да се гмурне, има вероятност да замръзне до смърт, преди да изплува отново.
– Ще се потопя – предложи спокойно Рен.
Тогава нещо в мен щракна и аз избухнах.
– Разбира се, че ще кажеш това? – изкрещях. – Винаги си готов да се изложиш на опасност! Не можеш да пропуснеш нито една възможност! Колкото по-страшно, толкова по-добре! Разбира се, защо не? В крайна сметка ти си по-бърз от летящ куршум и можеш да прескачаш небостъргачи! Да, искаш да отидеш, признай си!
– Защо да оставам? – Попита той тихо.
– Не! Прав си за всичко! Нямаш причина да се грижиш за себе си! Един типичен ден в офиса не е за теб, Супермен. Или ти си Айсмен сега, нали? Хайде тръгвай! Кой ще те задържи? Гмурни се, скочи, спаси човечеството, не знаеш как да го направиш по друг начин. Само виж, не се превръщайте в г-н Фрийз, защото той беше злодеят, въпреки че можеше да издържи на всеки студ.
– Келс, мисля, че прекаляваш – каза Кишан предпазливо.
– Да, със сигурност! Но всички ние имаме своите роли, не мислете ли? Играя ролята на истерична приятелка, която вбесява всички и винаги съсипва всичко. Ти си добър човек, който утешава момичето и я потупва по ръката, а Рен е този, който спасява света. Не е ли така?
Рен въздъхна, а Кишан ме погледна като луда, което обаче не беше далеч от истината. Русалката сбърчи нос и се изкиска.
– О, колко забавно! – Промърмори тя. – Жалко, че няма за какво да спорите. Той не може да се гмурка. Трябва да остане тук. Само този може – тя кимна на Кишан и започна да разглежда ноктите си.
– Какво? Защо? Защо той? – Развълнувах се.
– Защото той е пил питието сома. Ако този – русалката кимна към Рен – се опита да влезе във водата, веднага ще умре.
– Пил е сома? За онази странна напитка в колибата на Фет ли говориш?
– Как да разбера къде и кога го е пил? – Русалката сви рамене. – Просто знам, че е така. Енергията все още блести под кожата му. Не виждаш ли? Между другото, много е красиво.
Гледах Кишан с широко отворени очи.
Не, не виждам сила.
– Водата е наситена с нея. Енергията. Моето задължение е да я разбърквам от време на време, за да не потъне цялата енергия на дъното. Потопете пръста си във водата – ще получите незабравимо изживяване. Потопете ръката си – мозъците ви ще изгорят цялото тяло – бам! – вече си индийско орехче, което плува в добре разбит яйчен грог.
– Добре – промърморих.
-Но тази вода прави чудеса с люспите на русалки! Баните с мляко са на мода. Ти обаче не го пробвай. Но това езеро в никакъв случай не е само източник на красота. Това е истинско хранилище на суперсили и други магически способности, където само елитът има достъп. Можете да наречете това езеро басейн на боговете, тъй като само тези, които имат право, могат да влязат в него. Затворен клуб, така да се каже. Никой от вас няма членска карта. Така че вероятно ще замръзнете до смърт, но поне ще опитате, нали? О, да, забравих да кажа, по-добре побързай. Пръстите на краката ми вече започват да изстиват и ако фонтанът замръзне преди да се върнеш, входът и изходът на езерото ще бъдат затворени завинаги и няма да мога да ти кажа къде да търситш огърлицата.
Стояхме като вкоренени на място.
– Хайде! Побързай! – Русалката размаха ръце.
Откъсвайки се от мястото, тримата се втурнахме в тунела към езерото на разтреперени крака. Известно време зад нас все още чувахме преливащия глас на русалка, която се оплакваше, че на опашката й липсва влага, но скоро завихме зад ъгъла и всичко беше тихо.
Докато Кишан хвърляше якето и ботушите си, аз му стопих дупка близо до брега.
Някъде далеч се чу звучният глас на Калиопа:
– Златен е! Блести в тъмното! Не се заблуждавайте!
Кишан ме целуна горещо и скочи в езерото. Струваше ми се, че минаха само няколко минути, преди да се покаже през тънкия лед, който вече беше покрил дупката. Кишан разтвори сините си устни и пое дълбоко въздух.
– Не успях.
Отново се проточи мъчителното чакане, през което се опитвах да измисля някакво разумно обяснение за това, че за гмурналия се в смъртоносните дълбини Кишан се тревожа по съвсем различен начин, отколкото за Рен. Отговорът лежеше на повърхността, но успях да се убедя, че просто нямам достатъчно време да развия и задълбоча чувствата си.
Кишан изплува още два пъти. По време на последното той каза:
– Видях го, но е твърде дълбоко. Страхувам се, че не мога да се потопя.
Зъбите му изтракаха, устните му посивяха.
Когато се гмурна за четвърти път, към нас долетя много силен, но в същото време подчертано отегчен глас на Калиопа:
– Той няма да се гмурне за нищо. Ще замръзне до смърт. Но ти можеш да му помогнеш.
– Как?! – извиках в отговор.
– Знаеш как.
Отне ми само няколко секунди, за да започна да късам пухеното си яке и да дърпам ръкава на Рен. Той не каза нито дума, въпреки че мисля, че отгатна всичко преди мен. Запретнах ръкавите на пуловера си и пуснах поток от огнена топлина в езерото. Рен ме притисна към гърдите си, притисна бузата си към моята и обви ръцете си около ръцете ми. Горещ огън опари кожата ми, златни пламъци изригнаха едновременно от двете длани. Рен преплете пръсти с моите и топлината се засили.
Повърхността на езерото беше покрита с пара, започна да се разпространява във всички посоки, докато зае цялото езеро. Приблизително в средата на езерото се появи главата на Кишан.
– Той е добре – прошепна Рен в ухото ми. – Мога да го чуя как диша. Можеш ли да го направиш малко по-горещ?
Кимнах и заедно нагрявахме езерото, докато целият лед се стопи. Кишан плуваше към нас през млечната вода.
– Хей! – Извика той, докато се приближаваше. – Просто наслада! Почти като в сауна! Жалко, че не можете да опитате.
След като се уверих, че е в безопасност, аз грубо се отдръпнах от Рен, който повдигна вежда, но не каза нито дума, и помолих Шала да приготви кърпи за къпещия се.
Кишан излезе от водата и се изтупа като куче. После ме сграбчи в една ръка, млясна ме с влажните си млечни устни и пъхна ключа в ръката ми. Докато той се изсушаваше и преобличаше, Рен и аз се втурнахме към фонтана.
Спрях пред полузамръзналата русалка, бързо я стоплих с лъч топлина и пъхнах ключа под носа й.
– Ето. Какво следва?
Назад към част 25 Напред към част 27
