Глава 8
– На малък тихоокеански атол, който вече не съществува. – В това твърдение нямаше нищо. Нямаше болка, нямаше скръб, нямаше гняв. Нищо.
Самата липса на емоции беше друг отговор.
Оставяйки тайните на Джейсън да лежат, тя каза:
– Надявах се, че ще можеш да ме научиш на някои трикове за летене на дневна светлина, без да се превръщаш в твърде голяма мишена.
Джейсън присви очи и насочи вниманието си към крилата ѝ.
– Има няколко техники, които можеш да използваш веднага, но за останалите ще трябва да се упражняваш, докато не успееш да се издигнеш високо над облачния слой в изблик на скорост.
– Имаш ли време да ми дадеш урок сега?
Леко кимване.
– Днес летях на по-дълго разстояние от обикновено – призна тя – така че може да не съм в крак с темпото.
– Ще се движим бавно – не става въпрос за скоростта под слоя облаци, а за това да използваш светлината и сянката в своя полза.
Кимвайки, тя застана в крачка до него, докато той я водеше към скалите. Вечерните сенки бяха паднали, когато той я обяви за достатъчно опитна, за да продължи тренировките сама.
– Тази вечер напускам Манхатън.
– Пази се, Джейсън. – Като шпионин на Рафаел той вървеше по опасни пътища.
Погледна я право в очите, тъмни като острието, което носеше по гръбнака си.
– Какво е да си смъртен?
Изненадана, тя се замисли за секунда, за да помисли.
– Животът е много по-непосредствен. Когато имаш ограничение във времето, всеки миг придобива значение, което безсмъртният никога няма да узнае.
Джейсън разпери невероятните си криле, създадени да се сливат с нощта.
– Това, което ти наричаш ограничение във времето, някои биха нарекли бягство. – Той се издигаше в небето, преди тя да успее да отговори; беше сенчест силует на фона на първата нощна пелена.
Но не само неговите криле забеляза.
„Толкова ли много иска Джейсън да избяга, Архангеле?“
„Да. Единствената му връзка с живия свят е чрез службата му към мен.“
– Жена ли беше, както при Илиум? – Прошепна тя, когато той се приземи с порив на вятъра, който отвя косата от лицето ѝ.
– Не. Джейсън никога не е обичал. – Свивайки ръце и криле около нея, той обърна глава, за да погледне към силуета на Манхатън, който трептеше отблясъци. – Щеше да е по-добре, ако го беше направил – тогава може би щеше да има хубави спомени, за да се бори с мрака.
Елена се опитваше да се придържа към тази мисъл, докато заспиваше през нощта, опитваше се да си внуши, че трябва да помни смеха и радостта. Но това беше кошмар, който я преследваше, задушаваше я с миризмата на разядена кръв и с бълбукащия шепот на мъртво дете, лежащо на плоча в моргата, звуци, оформени като фини, лепкави нишки, които бяха съвсем реални. Паяжинните нишки се увиваха около нея, докато тя не избухна в паника и не се събуди, за да се дръпне в седнало положение.
След дълги мигове осъзна, че ръката ѝ е стиснала здраво дръжката на ножа, който беше скрила под матрака от нейната страна на леглото, а металът беше студен срещу дланта ѝ. Вдигайки адреналина си, тя обърна глава – видя Рафаел да се събужда и да се надига от леглото.
– Ела, Елена.
Беше необходимо съзнателно усилие, за да освободи ножа от белите си кокалчета. Поставяйки го до Розата на съдбата, диамантената скулптура, която беше безценно произведение на изкуството… и подарък от нейния архангел, тя пое протегнатата от него ръка и го остави да я издърпа в изправено положение.
– Ще летим ли? – Кожата ѝ трепереше, сърцето ѝ биеше диво и тя се чувстваше така, сякаш ще се разпадне.
Рафаел направи критична оценка на крилата ѝ.
– Не. Днес си ги натоварила. – Хвърли поглед към стенния часовник. – Вчера.
Беше пет часа сутринта; светът все още бе забулен в нощ, когато Рафаел я изведе навън. Той се беше облякъл само с чифт ластични панталони, които се движеха като черна вода по фигурата му, а тя беше навлякла панталони и бяла копринена риза, твърде голяма за тялото ѝ. Рафаел не беше казал нищо, когато тя ги взе от гардероба му, просто запечата процепите на крилата с минутно трептене на енергия, за да не се размахват около нея.
Навън беше свежо, от което бузите ѝ изтръпнаха.
– Къде отиваме? – Попита тя, докато Рафаел я водеше към гората от противоположната страна на тази, която отделяше неговия дом от този на Михаела.
„Търпение.“
Оглеждайки района, който все още не беше проучила, тя осъзна две неща едновременно. Първо – имението на Рафаел беше огромно. И второ – намираха се на деликатно изградена пътека, предназначена да се слее с околността.
Любопитството се пребори с остатъците от гняв и страх. Спечели.
– Какво ще кажеш за подсказка?
Рафаел прокара крилото си по нейното.
– Предполагам.
– Ами, черно е като смола и сме в гората. Хм, не звучи много добре… – Тя потупваше с пръст долната си устна, когато пътеката се изви, за да ги отведе на десетина метра от малка оранжерия, осветена отвътре с нещо като три жълто-оранжеви топлинни лампи.
– О. – Удоволствието се преобърна през нея. – О!
Освобождавайки ръката на Рафаел, тя измина останалото разстояние с бяг, за да се промуши през вратата и да навлезе във влажната прегръдка на място, явно построено за крила. Съзнаваше, че Рафаел влиза зад нея, но вниманието ѝ беше насочено към буйните папрати, които висяха от кошниците на тавана, а листата им бяха накъдрени и фини; към сънливите цветове на петуниите отдясно; и – „Бегонии“. Още преди Урам тя се грижеше за своите, докато не разцъфтяха гордо и буйно. Тези имаха кафяви листа и жалки цветове.
– Нуждаят се от грижи.
– Тогава трябва да направиш необходимото.
Тя го стрелна с поглед, а пръстите ѝ я сърбяха, за да вземе градинските инструменти, които виждаше на малка етажерка в ъгъла.
– Имаш градинар.
– Това не е негова територия – той беше инструктиран само да гарантира, че растенията няма да умрат междувременно. Това е построено за теб.
Тя не можеше да говори, гърдите ѝ бяха прекалено стегнати, прекалено пълни. Вместо това, докато Архангелът на Ню Йорк я наблюдаваше с безкрайно търпение, тя изследваше подаръка, който ѝ беше дал, нещо безкрайно по-ценно от най-ексклузивните дрехи, най-скъпите бижута. Ако той вече не притежаваше сърцето ѝ, тя щеше да му го подари точно тогава и там.
След известно време Монтгомъри се появи с кафеварка с пара, филийки препечен хляб с масло, малки купички с плодова салата и селекция от малки сладкиши. Икономът, облечен с обичайното си внимание към детайла, изглеждаше не по-малко неспокоен от това, че намира едно от най-могъщите същества на света, което държи клон, докато подрязва изсъхналите листа.
– Добро утро, господарю, ловецо.
– Добро утро, Монтгомъри. – Рафаел взе кафето, което икономът му подаде, и тогава ѝ направи впечатление.
Вкъщи.
Тя си беше у дома.
Два часа по-късно, със сърце, преизпълнено с тихо, силно щастие, тя отиваше да се види със Сара преди срещата си с Джефри, когато мобилният ѝ телефон иззвъня. Кацнала на най-близкия плосък покрив, тя отговори и чу гласа на баща си.
– Ще трябва да се срещнем утре – каза той веднага. – Имам неочаквана бизнес ситуация, с която трябва да се справя днес.
Трябваше да го остави да затвори, но изоставеният тийнейджър в нея удари на камък.
– Семейството винаги е на второ място, нали, Джефри?
Затаи дъх и за миг имаше дезориентиращото усещане, че го е ранила. Но когато заговори, той заби ножа в собственото ѝ сърце.
– Семейството едва ли е твоя специалност, Елеонора.
Не – защото той се беше уверил в това.
Затвори телефона и отново потегли с разваленото си настроение. На всичкото отгоре Сара не беше в гилдията. Разочарована и имаща нужда да направи нещо, тя реши да отиде в апартамента на Игнаций. Едва ли щеше да намери нещо, което да обясни странното му поведение, но…
Едно небесносиньо перо, обточено със сребро, се свлече пред нея.
Удоволствието я накара да се отърси от затихващото ехо от подигравката на Джефри. Хващайки перото, тя изкриви врат, за да потърси собственика му. Но на това поле той я държеше в огромно неравностойно положение, способността ѝ да се носи и да се върти не беше достатъчно бърза, за да хване ангела, което Гален беше нарекъл Пеперуда.
Прибра перото в джоба си, за да го прибави към колекцията, която планираше да подари на Зоуи, и продължи по пътя си. Минути по-късно с периферното си зрение съзря шепот в синьо.
– Кога влезе?
За да отговори, Илиум стрелна тялото си, перата му бяха гладки на гърба, и се спусна към небостъргачите, сякаш беше направен от камък. Тя едва сдържа вика си и беше почти сигурна, че се справя добре с това да се държи безгрижно, когато той се размина с един покрив с връх, който в най-добрия случай изглеждаше като милиметър, и полетя обратно нагоре, за да се надвеси пред нея, оголил горната част на тялото си.
– О, Ели. – Очите му бяха като древни златни монети, още по-изненадващи на фона на невероятните черни мигли със син връх. – Няма ли викове? Ти ми открадна цялото забавление.
– Това съм аз. Гаден крадец на забавления. – Но устните ѝ искаха да се разкрещят, сърцето ѝ беше нелепо, когато се отнасяше за единствения от седмината на Рафаел, когото смяташе за приятел. – Ти вече си се нагърбил с ролята на бодигард? – Двамата с Рафаел щяха да си поговорят за навика му да нарежда на хората да я пазят в сянка, но тя нямаше да откаже защитата точно в този момент – защото, колкото и да ѝ беше неприятно, в този момент тя беше голяма и дебела медийна мишена, ако не друго.
Вече се беше наложило да се отклони доста от пътя си, за да изгуби новинарския хеликоптер, който заплашваше да я изпрати да падне в стоманената гора на Манхатън. За разлика от Илиум, тя нямаше да успее да се издърпа навреме, за да избегне масивни наранявания. Идиотските репортери не осъзнаваха, че тя не е толкова силна, колкото другите ангели – не можеше да се противопостави на смущенията, причинени от перките на хеликоптера, когато те прорязваха въздуха.
Илиум, с крилата си от сребристо-целунато синьо и лице, създадено да съблазнява както мъже, така и жени, да не говорим за способността му да прави най-невъзможните акробатики във въздуха, щеше да осигури достойно разсейване. Фактът, че беше решил да захвърли половината си облекло, беше само черешката на тортата.
След като смени позицията си, за да полети до нея, сега той каза:
– Аз попитах – отговаряйки на предишния ѝ въпрос. – Знам, че съм ти любимец. – Когато тя не отговори, той прокара крилото си по нейното.
– Кълна се в Бога – промълви тя, борейки се със смеха – ако си ме опръскал със синьо, ще ти вържа топките на възел и ще те закача за тях на най-близкия остър предмет, който видя. – Последния път, когато бе разпръснал син ангелски прах по крилата ѝ, Рафаел – в крайна сметка – бе видял хумора в ситуацията. Не можеше да гарантира здравето на Илиум, ако това се случи втори път.
Илиум се гмурна ниско, като се върна обратно нагоре с движения, които изглеждаха лениви, но изискваха значителна мускулна сила.
– Бъди мила с мен, иначе няма да ти дам подаръка.
– Идиот. – Но той беше нейният любимец от Седемте. Как да не бъде, когато виждаше в човешкото ѝ сърце не проклятие, а дар? Когато щеше да даде живота си за архангела, който беше на Елена? Когато се смееше със същата лесна радост като децата в Убежището? – Сам – промълви тя, а гърлото ѝ се сгъсти при мисълта за момчето, което беше толкова ужасно наранено. – Той ли е…
– Той е добре, Ели. Ние се грижим за него. – Тихо напомняне, че при целия си смях и красота Илиум също е член на Седемте на Рафаел. И че той не се притеснява да налага най-кървавите наказания. Никога нямаше да забрави гледката му, когато стоеше в онази странна, цъфтяща зимна градина, с окървавена кожа и светкавично проблясващ меч, докато режеше крилата на ангелите, дошли да навредят.
– Ти му липсваш.
Глупавата, щастлива усмивка изтри сянката на спомена.
– Нямаше ме само няколко дни.
– Дадох тържествено обещание, че ще ти кажа да му се обаждаш всяка вечер. Не ме изкарвай лъжец.
– Никога. – Елена обожаваше малкия Сам, беше прекарвала часове с него, когато беше затворена в „Медика“ по време на възстановяването си след Пекин. – Ами Ноел? – Възрастната жертва на порочната жажда за власт на дъщерята на архангел Нейха, Анушка, се беше излекувала от физическите си наранявания преди седмици. Но това не бяха най-дълбоките болки.
– Той е… – Илиум направи дълга пауза. – Счупен е. Вътрешно той е разбит.
Елена знаеше, че е съкрушена. Но знаеше и как се оцелява.
– Човекът, който е оцелял след това, което са му направили – кръв и месо, това е всичко, което е бил, когато са го намерили – ще оцелее и след това.
– Ще му се наложи – каза Илиум. – Рафаел го е назначил в двора на Нимра. Тя не играе открити игри на власт – но дори Назарах не смее да стъпи на нейна територия без покана.
Елена се намръщи и си отбеляза да попита Рафаел защо е изпратил пострадалия вампир в нещо, което звучеше като смъртоносно поле. Нимра трябваше да е едновременно брутална и жестока, щом е успяла да задържи Назарах на разстояние, а Ноел трябваше да се лекува, а не да се бори за следващия си дъх.
Звук от рязане. Отчетливо. Нежелан.
– Това ли е… – Очите ѝ се разшириха при черната точка, която се увеличаваше на хоризонта с всеки удар. – По дяволите! – Това беше същият новинарски екип, който я преследваше през цялата сутрин.
Илиум се втурна пред нея.
– Смеят ли да правят това? – Гласът му изведнъж стана като на човек, който е ампутирал ангелски крила в знак на хладнокръвно и ясно възмездие. – Ще се погрижа това да не се повтори.
– Не, Илиум. – Тя успя да хване мускулестата топлина на ръката му. – Никаква кръв, не и тук. Това е моят дом.
Тази невероятна коса – кехлибарена, потопена в смачкани сапфири, поразителна и невъзможна – се отдръпна в нарастващата турбуленция, причинена от хеликоптера.
– Ако сега не им дадеш урок – каза той, докато тя се стегна за него, за да си помогне да запази позицията си – лешоядите ще те сметнат за слаба. Не можеш да бъдеш смятана за слаба, Ели.
Защото тя беше съпруга на Рафаел.
А слабостта на един архангел можеше да бъде фатална.
– По дяволите. – Засилвайки се, тя изкрещя срещу вятъра. – Колко си силен? – Той беше на петстотин години, беше оцелял след смъртоносно потапяне в Хъдсън и някога светеше със сила в невъоръженото ѝ око. Но тя нямаше представа какво означава това като физическа мощ.
– Достатъчно силен, за да счупи машината наполовина.
О.
– Какво ще кажеш вместо това да я обърнеш с главата надолу и да я приземиш по този начин? – Тя стисна ръката му, усети как мускулите и сухожилията се разместват под допира ѝ, когато той пое по-голяма част от тежестта ѝ. – Без смъртни случаи, Блубел.
Илиум примигна, срещна погледа ѝ… после се усмихна бавно, злобно.
– Къде отиваш? – Когато тя му каза, той отвърна: – Ще се срещнем там.
Тя освободи ръката му и се спусна под турбуленцията възможно най-бързо, като се изчисти в посока, която щеше да я отведе от пътя на всякаква дейност. Но не се отдалечи толкова, че да пропусне гледката на Илиум, който летеше над машината.
Гърлото ѝ пресъхна и ако той беше достатъчно близо, за да я чуе, тя щеше да му каже да спре. Мили Боже, тези остриета щяха да разкъсат крилата му, ако допуснеше една-единствена грешка в преценката си. Но тогава Илиум – смеещ се, игрив, могъщ Илиум, направи нещо и остриетата просто… спряха. Той остави хеликоптера да пада свободно в продължение на две смразяващи стомаха секунди, преди да го хване отдолу и да го преобърне.
Тя разбра, че дяволът се забавлява.
Като поклати глава, тя продължи към апартамента на Игнаций, който се оказа съвсем близо до Кулата. За щастие високата сграда имаше плосък покрив, така че не ѝ се наложи да прави плътно приземяване. Занасяйки се по неравната повърхност, тя отдели минута, за да си поеме дъх, преди да потърси и намери входа на сградата. Той беше заключен.
– Аш, още веднъж ти благодаря. – Другият ловец не само беше научил Елена как да отключва ключалки с умението на майстор крадец на скъпоценности – а това не повдигаше ли само разни интригуващи въпроси – но и беше дал на Елена комплект шперцове за отключване, които тя носеше в специален джоб, вграден в ножницата на бедрото ѝ.
Изваждайки необходимия инструмент, тя се хвана за работа.
– Твърде лесно. – Промъкна се през малката метална врата, а дясното ѝ крило се одраска от ръждивите ръбове и от устата ѝ се изтръгна съскане.
Погледна назад и видя, че макар по няколко тъмносини пера да имаше метални петна, нямаше кръв. Вероятно това е най-доброто, на което можеше да се надява, помисли си тя и се отказа от асансьора в края на обслужващия коридор – кой знае колко малък щеше да е той. Вместо това тя се спусна по стълбите три нива надолу до етажа, където Игнаций имаше своя апартамент.
Усети аромата му още щом отвори вратата на стълбището и влезе в коридора – нажежената марка на аромата му се бе отпечатала в стените, в килима. Но не само неговият. Всъщност във въздуха се носеха толкова много вампирски миризми, че тя се зачуди дали това не е „препълнена“ сграда, използвана от вампири, които не са достатъчно високо в йерархията, за да получат стая в Кулата, но имат нужда да са близо до нея.
Вратата се отвори в дъното на коридора, когато тя спря пред апартамента на Игнаций.
Натрошени диаманти в отлежало бренди, декадентски шоколад, галещ гърдите ѝ, разкошна и гъста козина върху най-интимната ѝ плът.
Назад към част 8 Напред към част 10
