Глава 16
Огнен плод
Тъмнината ме обгръщаше, струваше ми се, че се потапям в нея, разтварям се, потъвам в горещ черен океан. Въздухът стана плътен и тежък. Известно време мигах упорито, надявайки се очите ми някак да свикнат с тъмнината. Но дори лавата угасна. Всичко е изчезнало. След няколко минути се отказах, положих глава на ръба на гнездото и заспах.
Събуди ме тихо почукване, като от кълвач. Дланта ми, легнала на дъното на гнездото, също леко потрепери. Топлият вятър духаше през косата ми и гъделичкаше рамото ми. Седнах, отворих очи и видях, че вятърът е разнесъл част от пепелта от рубиненото яйце.
Сега то светеше отвътре с алена пулсираща светлина. Опитвайки се да не безпокоя другите яйца, пропълзях по-близо на четири крака, долепих ухо до черупката и чух тихо тракане. Рубиненото яйце започна да се люлее тихо, после черупката се спука и изпод нея бликна лъч бяла светлина. Хипнотизирана, наблюдавах бавното раждане на нов феникс.
Няколко минути по-късно върхът на златен клюн се появи в дупката, усука се и отново изчезна. Яйцето отново потръпна, крак със златни нокти изскочи от пукнатината заедно със сноп светлина и упорито сграбчи ръба на черупката. Поглеждайки през рамо, видях, че кометата вече е започнала спокойното си пътуване през черното небе.
Хрущенето прозвуча отново, черупката се спука още по-силно. Вече видях огнено аленото оперение на гърчещо се пиленце, опитващо се да се освободи. Мокри пера полепнаха по крехкото алено тяло, виждах как сърцето бие бързо, бързо в тесен гръден кош.
Малкият феникс подаде главата си от черупката, измъкна се наполовина. То отвори човката си и изписка пронизително, после отвори очи и те заблестяха като два мънички фенера. Но щом погледнах в тези очи, видях в тях мъдростта на заминалия Феникс.
Кометата премина над планината, осветявайки долината със светлината на новия ден. Веднага щом гората пламна, фениксът се оживи, сякаш набираше сила от огъня, и започна да чисти перата си. Дори нямах време да дойда на себе си, когато красивото му оперение стана сухо и пухкаво, а фениксът се появи пред мен в цялата си красота. Той скочи до мен. Нежно докоснах главата му. Фениксът затвори очи, разроши гребена си и наведе глава към мен. През следващия час наблюдавах с любопитство как малкият съзрява.
На външен вид той беше много подобен на Сънсет, но се различаваше от него по цвета на оперението. Тялото на младия феникс блестеше във всички нюанси на алено, само клюнът и краката му бяха златни.
– Здравей – за първи път чух дрезгавия глас на младия феникс – Казвам се Зора.
– Много ми е приятно Зора. Гладен ли си? Може би мога да намеря нещо за ядене за теб?
– Няма да ям.
– Защо?
– Живея много малко. Едва ли имам нужда да ловя и убивам живи същества, за да задоволя краткотрайния си апетит.
– Но можеш да ядеш плодове?
– Фениксите обичат огнени плодове – отвърна Зора – Но те не растат тук от векове.
– Знаеш ли, когато братята дойдат тук, ще се опитам да направя огнен плод за теб.
– Добре, стига братята да не си счупят вратовете, като паднат от планината. Белият тигър и черният тигър вече са много близо.
Подадох глава от гнездото и погледнах тревожно нагоре по склона, но не видях нищо.
– Време е да изберем ново яйце. – обяви фениксът.
– Вече? Как, ти току-що се излюпи!
– Младият феникс трябва да има време да се подготви, преди да умре. Ако искаш да помогнеш, донеси ми яйцата и аз ще избера правилното.
С радост започнах да събирам яйцата. Всяко от тях искреше и блестеше, всяко гореше със собствена вътрешна светлина. След като замъкнах голяма купчина, започнах да показвам яйцата на феникса на свой ред. Той се взираше във всяко и отхвърляше едно след друго, обявявайки, че още не са готови. Така че сортирахме цялата купчина и фениксът поиска да донеса другите яйца.
– Търси в пукнатини, в пещери.
Оставих набързо аметистовото яйце, което лъсках, и тръгнах да търся нови съкровища.
– Ще снасяш ли яйца днес? – извиках.
– Не. Ние, фениксите, сме мъже. Ние не снасяме яйца!
– Откъде тогава са тези?
– Ние не познаваме майка си. Дори вековната ни мъдрост мълчи откъде сме произлезли, но знаем, че когато яйцата свършат, семейството на феникса ще изчезне завинаги.
– Наистина? Но тук не са останали много яйца, като се има предвид, че живееш само един ден – отбелязах – броейки яйцата наум.
– Ние гледаме към бъдещето без страх. Всички имаме свой краен срок. Като свършат яйцата и ние ще си тръгнем. Какъв е смисълът да плачеш за нещо, което не можеш да промениш?
– Не мога да си представя какво е да живееш само един ден!
– Един ден, ако се изживее добре, може да бъде много по-пълен от живот, изживян безцелно. – отговорил младият мъдрец.
Подхлъзнах се на един камък и едва не изпуснах крехкото опалово яйце, но в последния момент успях да се задържа. Слагайки яйцето пред феникса, попитах:
– Кажи ми, всички феникси ли имат различно оперение?
– Да, всеки феникс е уникален. Цветът на яйцето е подобен на цвета на оперението на птицата. Той внимателно разгледа яйцето с опал и го отхвърли. – Не, това също не става.
Следвайки инструкциите на феникса, започнах да търся в планините, отдалечавайки се все повече и повече от гнездото. Скалата беше толкова стръмна и отвесна, че трябваше да се изкачвам много внимателно. Проправяйки си път по тесен перваз, видях лъскаво жълто яйце да лежи на самия ръб на скалата.
С единия си крак, опрян на пукнатина в камъка, се наведох напред с цялото си тяло и се протегнах, но успях да докосна яйцето само с върха на пръстите си. Така че трябваше да се изкача по-високо! Сложих другия си крак на стърчащ камък, опитах се да видя дали ще издържи. Като се уверих, че камъкът няма да пропадне, се покатерих.
О, какво красиво яйце беше! С размерите на футболна топка и искрящ като жълт диамант. Хванах яйцето с две ръце и го пъхнах в пазвата си, през колана. Приятна топлина се разля по кожата ми. Започнах да се спускам, опипвайки пътя си.
Изведнъж скалата, която току-що изглеждаше толкова твърда, се олюля и кракът ми увисна във въздуха. Огромен камък се откъсна от скалата и се търкулна надолу в долината, а аз увиснах на перваза, вкопчвайки се в перваза с пръсти. Усещайки, че ще падна, започнах да викам феникса с пълен глас, но вече беше твърде късно. Пръстите ми се разтвориха сами и аз полетях надолу с писък.
За щастие падането ми не продължи повече от секунда. Първоначално ми се стори, че съм се натъкнала на дърво, но после вдигнах очи и видях своя спасител.
– Цяла? – попита Рен.
Обвих ръце около врата му, притиснах го към себе си, започнах да го обсипвам с целувки, викайки безспирно:
– Благодаря ти! Добре, благодаря ти! Благодаря ти!
Той нежно докосна бузата ми.
– Пак заповядай.
Рен ме притисна към себе си, после бързо ме дръпна и погледна озадачено издадения ми корем. Видях как веждата му се повдигна и се вдърви.
Бързо погледнах надолу и видях безценния товар да стърчи под роклята ми, обвих го с ръце и извиках:
– О, моето яйце! Рен, побързай! Пусни ме!
Щом ме изправи на крака, извадих от пазвата си едно жълто яйце и го огледах от всички страни.
– Страхотно, дори не се е счупило! – въздъхнах с облекчение, докато отнасях яйцето в гнездото.
Тогава чух звуците на борба и се обърнах, за да видя Кишан да се бие с феникса. По време на моето отсъствие Зора бе пораснал забележимо и вече беше почти равен на своя предшественик. Кишан се хвърли върху птицата и я хвана за врата. Красивото му лице беше обляно със сълзи.
Хванах го за ръката, дръпнах го с всичка сила, но Кишан грубо ме отхвърли и извика:
– Махай се, Рен! Имам право!
Рен ме вдигна на крака и ме изтупа.
– Той мисли, че си мъртъва.
Тичах около гнездото и спрях точно пред Кишан, който не виждаше нищо друго освен Зора. Бедният Кишан се бе опитал да извие врата на феникса и да изтръгне перата му, но вълшебната птица останала невредима.
– Кишан, моля те, спри! – казах тихо.
Той замръзна, после бързо избърса сълзите от лицето си и погледна нагоре.
– Келси?
Кимнах и му подадох ръка. Веднага забрави за феникса, който отскочи няколко крачки назад и се разтърси ядосано. Разперила крилата си, Зора ги размаха няколко пъти и полетя към каменен перваз, далеч от нас.
– Жива ли си? – Кишан ме хвана за ръката, хвана ме в ръцете си, започна да ме гали по главата, треперейки от облекчение. – Мислех си… Мислех, че никога повече няма да те видя… Че дори няма да мога да намеря тялото ти и да го отнеса у дома…
– Казах ти, че е жива. – каза Рен спокойно.
– Как разбра, че не съм мъртва? – изписках, притисната към широките гърди на Кишан – Все пак изгорях.
Сините очи на Рен се вгледаха в моите, след което той тихо призна:
– Първоначално и аз си помислих така, но после разбрах, че щях да разбера, ако беше мъртва, щях да усетя. – той се откъсна от мен, взе яйцето – Но не знаех, че си излекувана.
Прегърнах Кишан за последен път, прочистих гърлото си и казах:
– Рен, Кишан, искам да ви запозная със Зора.
– О, да, това беше незабравима среща. – мрачно изсъска фениксът.
– Ранен ли си? – попитах.
– Ти имаш ли нещо общо с това?
– Разбира се, че има!
Той въздъхна тихо.
– Не, не съм ранен. Въпреки че не трябва да благодариш на побойника, който стои до теб за това.
Кишан, който все още не бе спокоен, изръмжа:
– Мислех, че ти си отговорен за смъртта ѝ!
– Както виждаш, тя е жива. И дори е по-добре от преди.
– Какво имаш предвид по-добре? – попитах.
– Вече нямаш белези по краката си.
– Какво?
Рен клекна и огледа прасците ми, търсейки следи от зъби на акула и пипала на кракен. Също така и аз прегледах краката си от всеки ъгъл, но не намерих нищо освен гладка розова кожа, мека като на бебе.
Финикс се втренчи остро в нас тримата.
– Поздравления тигри, успяхте да изкачите моята планина. Като награда за този подвиг, както обещах, ще ви позволя да преминете от другата страна и дори да се възползвате от моята щедрост. Всеки от вас може да вземе нещо от моята планина във вашия свят. Но помнете – можете да вземете само едно нещо! Тъй като съм не само щедър, но и много щедър, нека черният тигър направи първия избор.
Кишан изсумтя и отиде до яйцата. Прехапах устни, осъзнавайки, че го очаква жестоко разочарование, защото на фениксите бяха останали много малко яйца. Кишан избра кремаво яйце с нежни златисто-оранжеви райета. Исках да го спра, но фениксът заговори отново:
– Направил ли своя избор, черен тигре?“
Кишан кимна.
– Не знаеш какво избра, но ще ти дам това яйце, ако обещаеш да го пазиш до края на дните си и да го запазиш завинаги в семейството си. Ако вземеш яйцето от тук, то вече никога няма да стане феникс, а ще се превърне в камък на истината. Държейки го, ще можеш да четеш сърцата на хората и да знаеш дали казват истината. Яйцето Феникс ти дава мъдрост, но само ако го използваш в полза на хората. Внимавай, черен тигре! Ако искаш да превърнеш дарбата ми в инструмент за подчинение и сплашване, сърцето на феникса ще те унищожи. Това е много ценен и много опасен дар, тигре.
Кишан наведе глава.
– Благодаря ти… и съжалявам, че се опитах да те убия.
– Погрижи се за яйцето и тогава ще приема извинението ти… с времето. – Фениксът стъпи върху камъка и седна удобно – Твой ред е, бял тигре.
– Бих искал да взема Келси с мен. – отговори Рен.
Финикс се засмя мелодично, докато Кишан се намръщи.
– Постъпи мъдро, бял тигре, защото сериозно обмислях да задържа момичето за себе си. Бих искал да прекарам известновреме с нея и съм сигурен, че другите феникси също няма да имат нищо против нейната компания, но сделката си е сделка. Можеш да я вземеш със себе си. Сега те слушам, скъпа. Каква награда искаш?
– Но аз не се изкачих на планината, защо трябва да бъда възнаградена?
– Защота в известен смисъл покори върха. Във всеки случай фениксите не предлагат два пъти. Считай се за късметлийка, че съм толкова гостоприемен.
– Благодаря ти. Тогава… тогава бих искала да взема малко от твоята мъдрост.
– Мъдростта на хилядолетията е твърде голямо бреме, умът на смъртния не може да я побере. Не искам да унищожа тленната ти черупка, затова няма да изпълня молбата ти, но ще се съглася да отговоря на един въпрос.
– Добре. – спрях, събирайки мислите си – Тогава ще попитам… кажи ми, ще видя ли някога родителите си и г-н Кадам?
– Сигурна ли си, че искаш да знаеш отговора на въпроса си? Векове наред учени, свещеници, крале и простосмъртни са се озадачавали от мистерията на смъртта и отвъдния живот. Човечеството винаги се е стремило да погледне отвъд, да надмине себе си, да стане по-голямо и по-добро, отколкото е. Хората не знаят бъдещето си, затова запазват надеждата, а с нея и желанието за промяна. Още ли искаш да чуеш отговора?
– Да. – прошепнах аз.
Феникс разпери криле и скочи до края на гнездото. Той ме гледа дълго, след което каза:
– Тогава отговорът на въпроса ти е да, въпреки че може да не ги разпознаеш, когато ги срещнеш. Помниш ли как Сънсет ти каза, че любовта е единственото нещо, за което си струва да рискуваш всичко? Ето защо любовта е безсмъртна. Тя не само изпълва този смъртен свят, но отива далеч отвъд него.
– Благодаря ти. – избърсах сълзите си, приближих се до феникса и го прегърнах през врата.
– Пак заповядай. – изпя тихо Зора – А сега, моля, покажи ми яйцето, за което рискува живота си.
Рен ми подаде жълтото яйце. Издигнах го до очите на феникса, за да може той да го погледне с ослепителния си поглед. Когато два тънки лъча пробиха яйцето, в сърцевината му се запали ален пламък. Пламъците пулсираха от радост, а фениксът пееше от щастие.
– Какво е това? – попитах.
– Това е туптящото сърце на нов феникс.
Благоговейно разчистих място в центъра на гнездото, постлах го с меки огнени листа и поставих там яйцето. Фениксът ме гледаше одобрително, после разпери криле и излетя. Като кръжеше над гнездото, той се издигна в небето и запя силно. Над долината долетя ехо. Планината се разтрепери и недалеч от гнездото с оглушителен грохот се пропука скала. Когато прахът се слегна, видях черния отвор на тунел в гладкия планински склон.
Фениксът отново долетя до ръба на гнездото и каза:
– Тази пътека ще ви отведе до пещера, наречена Пещерата на съня и смъртта. Опитайте се да преминете през нея възможно най-бързо. Ако побързате, можете да го направите за два дни. Но ви заклевам – не затваряйте очи и не се поддавайте на умората, защото ако заспите там, никога няма да се събудите. Пазете се от ракшасите, които живеят в гората зад пещерата. Огненото въже е скрито близо до Града на светлината, но ще трябва да победите Господарите на Пламъка, за да го вземете. И още една молба: опитайте се да спасите стадото Чилини, които пасяха в моята огнена гора. Ако успеете да ги освободите, те сами ще се върнат у дома.
Фениксът обърна глава към Кишан.
– За да направи това пътуване, тя ще се нуждае от амулета. Без него тя ще изгори веднага щом напусне гнездото ми. Колкото до вас, тигри, ще се излекувате.
Кишан кимна, сложи скъпоценното фениксово яйце в раницата си, след това свали амулета от врата си и ми го даде.
– Готова?
– Да. – отговорих аз.
Кишан отиде да провери слизането до пещерата, а Рен, застанал на ръба на гнездото, му даде съвет. Когато Кишан се върна и ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза, внезапно се отдръпнах и се обърнах рязко.
– Почти забравих!
Прошепнах няколко думи и веднага в гнездото се появиха цял куп големи, червеникаво-оранжеви плодове, приличащи на кръстоска между питахая и бодлив плод на кактус. Всеки плод, с размерите на добър ананас, беше покрит с тънка, гладка кора и покрит с деликатни, заострени листа, които наподобяваха ноктите на феникс.
Зора радостно размаха крилете си.
– Ах! Това са огнени плодове!
– Яж и семената могат да бъдат засадени в долината, за да израстат дървета.
– Ще засадя цяла горичка! Моля ви, вземете един плод със себе си по пътя. Сокът му ще ви даде сила.
Благодарих на феникса, сложих огнения плод в раницата си и с помощта на Кишан се изкачих на каменния перваз. Тук Кишан спря, прегърна кръста ми и зачака Рен. Едва след като се увери, че съм в добри ръце, той напусна мястото и продължи.
Не се наложи да вървим дълго. Кишан пръв влезе в тунела, обърна се и ми подаде ръка. Извиках, когато ме дръпна вътре, но бързо се успокоих. Скоро тримата вървяхме по тъмния коридор. Очите на Фаниндра осветиха слизането ни в сърцето на черните планини, до мистериозно място, наречено Пещерата на съня и смъртта, което не беше споменато дори в четвъртото пророчество.
Назад към част 17 Напред към част 19
