Глава 17
Пещерата на съня и смъртта
Прокарах пръсти по стената на тунела. Странна е! Гладката повърхност беше разделена на секции, които приличаха на дялан камък. Подът беше осеян с парчета черни, лъскави камъни, а от тавана висяха назъбени сталактити. Минавайки под тях, си спомних подводните тунели на кракена и неволно зарових глава в раменете си.
По пътя разказах на Рен и Кишан за новата си визия и за част от амулета на бирманската кралица, който контролира елементите на водата. Докато описвах какво бях видяла в големи подробности на братята, те се спогледаха, явно разтревожени, че връзката ми с Локеш става все по-силна с всеки изминал ден. Честно казано разбрах ги идеално. Не се чувствах като себе си.
За да сменя темата, помолих Шала да ми направи нови дрехи, тъй като златната рокля не отговаряше на представата ми за екипировка за ходене през страшни тунели.
Десет минути по-късно се паникьосах. Опитайте се да запазите спокойствие, като знаете, че ще трябва да преминете през черните тунели без сън и почивка цели два дни, ако не и повече! За да убият времето и да не припадам, братята ме забавляваха с истории от детството си.
Често спирахме за почивка, тъй като новата ми кожа беше много чувствителна и петите ми бяха напълно неподходящи за дълги разходки. До края на първия ден краката ми се бяха покрили в твърди мехури, така че Рен трябваше да превърже краката ми и да помоли Шарф да направи меки чехли за мен, след което той и Кишан, редувайки се, ме понесоха по-нататък. Нямам думи, такова кралско отношение беше много приятно, само очите ми започнаха да се слепват предателски.
Борех се със съня доколкото можах и се опитвах да поддържам разговора с Кишан, но постепенно започнах да кимам и много скоро се убедих на собствената глава, че фениксът е прав. Щом затворих очи, умът ми се изпълни с мрак. Главата ми натежа и кръвта във вените ми се забави.
Сериозно уплашена исках да се събудя, но както и да е! Вече не бях в тунела – отново стоях в гнездото на Зора, отново се катерех за жълто яйце по скален ръб и кракът ми отново висеше в празнотата …
Тогава имах ново видение за Локеш. Не можех да направя нищо: бях обречена да гледам как магьосникът слуша слугата си, който е събрал информация за следващия фрагмент от амулета.
Един ужасно пребит мъж протегна смачкани хартии към магьосника и трескаво измърмори:
– Въз основа на тези записи, двамата най-велики военачалници Чандрагупта и Селевк са водили постоянни битки до 305 г. пр. н. е., но след това войната внезапно приключила и се сключил мир. Селевк, който е служил при Александър Велики, дал на императора дъщеря си за жена, а той в замяна му изпратил петстотин бойни слона. След смъртта на императора, Селевк завладял подвластните му източноазиатски царства …
– Продължавай! – нареди Локеш и жестоко ритна нещастника. Цялата се свих от страх, усещайки жестоката радост на магьосника.
Слугата започна да чете писмото с треперещ глас:
„Селевк предложил на Чандрагупта земите по поречието на река Инд в замяна на провизии и войници. Чандрагупта отговорил: „Ще приема предложението ви, ако се съгласите да изравните планината, която блокира красивата гледка от прозореца на моя дворец. В крайна сметка имате такава сила … “
– Достатъчно! Локеш излая и грабна писмото от слугата. Щом пръстите на магьосника докоснаха хартията, около него се завъртя вихрушка. Синя светкавица изскочи от пръстите на Локеш в гърдите на нищо неподозиращия архивист. Той се строполи на пода, осеян с черни, овъглени дупки.
Видението избледня и тогава аз, заедно с Локеш, се озовах в някаква непозната земя.
– Не беше лесно да те намеря, старче. – каза магьосникът, усмихвайки се зловещо на приведения старец, сгушен в ъгъла на колибата – За щастие вашият прародител Селевк е имал белег по рождение, който се предава на всичките му потомци по мъжка линия. Локеш се засмя подигравателно. – Знаете, разбира се, че майката на Селевк е разказвала на своя извънбрачен син приказки, че самият Аполон уж бил негов баща и че родилният белег във формата на котва е белег на бог?
Уплашеният старец само поклати глава.
-Селевк смяташе, че е предопределен да извърши велики дела! Може би той беше прав по свой начин… – Локеш се наведе над свития старец – Ще ви кажа откровено, великият човек сам създава своето величие! Не се интересувай от съдбата, по дяволите съдбата! За съжаление пропуснахте отдавна вашият шанс. Въпреки че може да се зарадвате да знаете, че ви търся от много дълго време…
Той извади от колана си нож, който веднага разпознах, и опита острието с палеца си.
– Петстотин години… – провлачи Локеш – Твърде дълго е. Дори и за мен.
Фалшивата усмивка изчезна от лицето на магьосника.
– Но бъдете сигурни, че ще ви накарам да платите за всяка година мое чакане! Между другото, последните две години бяха най-плодотворни. Тръгнах по следите на Апама, съпругата на Селевк, потърсих роднините ѝ в персийския град Суза. И тогава всичко тръгна като по часовник: само няколко месеца и много, много смъртни случаи и ето ме. Предполагам, че трябва да знаете, че те всички се опитваха да ви защитят – техния стар дядо, който казват, че вече е на сто и двадесет години!
Локеш се наведе и присви очи от гняв.
– Но и ти и аз знаем, че си много, много по-възрастен!
Очите на стареца го издаваха. Те пламнаха, когато той се опита да предизвика земетресение със силата на амулета, но Локеш беше нащрек. С едно мигване на окото той смрази нещастника и когато нов шок разтърси колибата, вкамененото тяло на стареца падна и се разпадна на хиляди парчета.
Локеш пристъпи в купчината отломки и взе амулета. Той вдигна пръстена, който беше паднал от разпадащата се ръка. Видях гладък овален камък в дебел златен обков. Мраморни петна по зеленикавосиния камък го караха да изглежда като карта, избеляла от времето. Локеш погали безценния персийски тюркоаз, изсумтя и сложи пръстена на палеца си.
После яростно ритна останките на стареца и измърмори:
– Трябва да се науча как да използвам по-добре силата на водата. Това копеле си отиде твърде рано!
Когато Локеш добави фрагмента от амулета към останалите, почувствах мощен прилив на сила. Амулетът преобрази магьосника, вдъхна му живот и някак разбрах, че откраднатият фрагмент олицетворява елементите на земята. Гледах дълго време как Локеш тества новото си съкровище, изпробвайки силите си. Сега той можеше да извлича скъпоценни камъни от недрата на земята, да мести планини и да предизвиква земетресения. И чрез комбиниране на земния амулет с другя, Локеш придоби власт над всички хищници на земята и морето. Акули! Значи така успя да ги настрои! Ето как той призова вълци, мечка и снежни леопарди, за да отвлече вниманието на г-н Кадам по време на дуела.
Но на Локеш много бързо му писна от новия амулет и насочи погледа си към Индия, където бяха последните два фрагмента.
Мълния прониза тялото ми, потръпнах и се събудих на пода на тунела, с глава в скута на Кишан. Връзката ми с Локеш ставаше още по-силна. Ставаше ми все по-трудно и по-трудно да стоя далеч от него и едва не повърнах при тази мисъл.
Кишан се надвеси над мен.
– Какво? Друго видение?
Аз кимнах. Бузата ми пламна, потърках я, но не усетих нищо. Странно, пръстите ми бяха напълно изтръпнали и имаха някакъв сив цвят.
– Какво стана? – попитах.
Рен ме погледна странно и отговори:
– Ти заспа. Не можахме да те събудим. Съжалявам, Келс.
– За какво?
„Трябваше да те ударя в лицето, за да те събудя.
– Да? Хм, хайде, всичко е наред. – измърморих, потърквайки бузата си – Не боли много.
– Ето това ме притеснява. Можеш ли да движиш краката си?
– Със сигурност мога!
Опитах и не можех. Хванах ръката на Рен и с голяма трудност успях да издърпам безчувственото си тялото нагоре и в седнало положение. После погледнах краката си. Те бяха сиви. Докоснах прасеца си: мускулите бяха твърди като камък.
– Какво става с мен? – прошепнах ужасено.
Рен ме хвана за ръката и нежно масажира пръстите ми.
– Лицето ти също беше сиво, но сега постепенно порозовява. Нищо, само имай търпение. Трябва да изчакаме кръвта да се разпръсне.
Постепенно пръстите започнаха да придобиват нормален цвят, но тогава започна ново нещастие – възглавничките започнаха да ме сърбят, сякаш хиляди нажежени игли се разхождаха под кожата ми. Опитах се да изтърпя болката, но не издържах и хленчех, премигвайки сълзите. Кишан събу чорапите ми и започна да масажира краката ми. Много скоро паренето се разпространи и в краката.
– О, боли! – извиках аз.
Рен ме целуна по челото и избърса сълзите ми.
– Точно така, Келс. Още малко?
Кимнах и той започна да разтрива другия ми крак, докато Кишан работеше върху пръстите на първия. Върховете на пръстите на ръцете му горяха с огън, но острата болка отшумя. След около половин час Кишан обяви, че краката ми порозовяват и ми предложи да опитам да се изправя. Подпрях се на ръката му, станах и направих няколко пробни крачки, преодолявайки пронизващата болка в краката.
Подпряна тежко на Кишан, се затътрих по коридора, доволна, че кървящите мазоли не ми позволяват да заспя отново. Рен ме помоли да разкажа за последното видение и ме засипа с въпроси, принуждавайки ме да говоря без прекъсване.
Но съм смъртно уморена. Каквото и да кажете, но ново тяло, прекарване на нощта в гнездо и изгаряне жива ще изцеди всякаква сила! Ходех като зомби и вече не можех да мисля за нищо друго освен за мекото си легло в къщата на Рен. На всяка крачка си повтарях под нос: Легло, легло, креватче… Беше вече късно през нощта или рано сутринта, когато Рен предложи да спрем и да опитаме от огнения плод.
Кишан извади нож и го заби в кората. Плодът се раздели на две половини. Дебела червена кора защитаваше нежната лилаво-оранжева плът, покрита с черни зърна, като киви. Кишан ми отряза и аз забих зъби в сочния плод.
Беше малко кисело, но много освежаващо. Дори семената бяха годни за консумация, хрупкави, с вкус на ядки. Еластичното месо, напомнящо на смокини, имаше вкус на кръстоска между диня и грейпфрут. Когато посегнах към втората хапка, усетих леко парене на езика, все едно бях хапнала нещо пикантно.
Когато, след като се освежихме, потеглихме отново, усетих прилив на сили и тогава изведнъж осъзнах, че болката е изчезнала. Разгледах многострадалните си пети и измърморих:
– Всичко изчезна! Огненият плод излекува краката ми!
Рен и Кишан също се почувстваха много по-добре, така че реших, че трябва постоянно да дъвчем резенчета вълшебен плод по пътя. И също така – по-добре е да пием сок, за да не се изцапаме с лепкава каша! Окуражена от откритието си, създадох кратуна със сок и започнах да го приемам всеки път, когато започнаха да ме болят краката. Скоро стигнахме до разклон. Рен и Фаниндра отидоха да изследват коридорите, докато аз останах с Кишан. Той се облегна на стената и затвори очи.
Когато Рен се върна, говорех нещо на Кишан, докато ровех в раницата си. И тогава Рен се държеше много странно. Без да ме погледне, той се втурна към брат си и го разтърси за раменете. Обърнах се и ахнах. През времето, в което се обърнах, Кишан успя да заспи. Лицето му посивя, а тялото му се свлече на земята, сякаш безжизнено.
Викахме го, разтърсвахме го и Рен му удари няколко шамара, но Кишан не се събуди. Сивият цвят бързо се разпространи от пръстите му към ръцете, от лицето до врата му. Страхувах се, че ако стигне до сърцето, Кишан никога няма да се събуди. Рен отново се опита да разтърси брат си, а аз се опитах да хвърля вода в лицето му, но животворната течност в това царство беше отрова. Щом стигна до камъните, тя изсъска заплашително и дори разтвори няколко големи камъка като киселина.
После поднесох колба с огнен плодов сок към устните на Кишан и въпреки че по-голямата част от него се разля по врата му, той леко се размърда. Дадох му още и скоро Кишан успя да отпие. Сивият цвят започна да изчезва и Кишан отвори очи.
Целунах го по вкаменените му устни и тихо го укорих:
– Никога повече не ме плаши така!
Искаше да каже нещо, но аз притиснах пръст към устните му.
– Не, не, дори не си го и помисляй. Просто пий.
След като изпразни две картуни със сок, Кишан дойде на себе си и искаше да стане, но Рен го прегърна през раменете и му помогна да направи първите стъпки. Направих гримаса, когато Кишан изстена от болка – аз прекрасно разбирах как се чувства сега! Скоро отново бяхме на път, навлизайки по-дълбоко в тунела, избран от Рен и Фаниндра.
Силата се връщаше в Кишан с всяка стъпка и той отново вървеше напред, показвайки ни пътя.
Помагайки ми да се изкача над голям камък, блокиращ пътя, Рен изведнъж каза:
– Исках да те попитам нещо, но ако не искаш да ми отговориш, няма да настоявам.
– Какво искаш да знаеш?
– След като се съгласи да бъдеш пожертвана, те видяхме да гориш жива.
– Да. – отговорих тихо.
– Какво беше?
– Феникс ми зададе няколко въпроса, на които ми беше много трудно да отговоря, поради което горях. Имах нужда да разбера и да призная нещо…много важно за мен. Сънсет каза, че веднага щом сме влязли в гората, той е усетил, че сърцето ми го иска. Той искаше… искаше да ме излекува.
– Методите му на лечение предизвикват сериозна критика.
– Вероятно… – вървяхме мълчаливо известно време, след което добавих: – Но фениксът не изискваше повече от мен, отколкото от себе си… Мисля, че имаше това право.
– Какво искаш да кажеш с това?
– Когато нощната комета премина през небето, Сънсет изгоря. Той даде живота си на Зора, този феникс, който видя.
Рен ме погледна бързо, след което се обърна. После попита предпазливо:
– За какво те попита, Келс?
Въздъхнах тихо и кимнах. Рен не ме пришпорваше и не ме притискаше, давайки ми време да обмисля колко съм готова да му разкрия.
Накрая отговорих:
– Сърцето ме болеше много дълго време и аз се вкопчвах в тази болка, не исках да се разделя с нея. Фениксът ме накара да видя и да го призная. Сега трябва да измисля какво да правя по-нататък… А въпросите… – спрях, хванах Рен за ръката – Знаеш ли, не бих искала да говоря за това сега. Давам ти дума, че някой ден определено ще ти кажа всичко. Но не сега.
Той вдигна ръката ми към устните си и целуна пръстите ми.
– Така че просто трябва да чакам.
След още шест часа тунелът се разшири и моята златна змия изведнъж оживя. Потърквайки глава в бузата ми, Фаниндра силно стисна ръката ми с пръстените си – трябва да призная, че през цялото време на нашето запознанство не можех да спра вътрешно да потръпвам от нейните змийски прегръдки. Загледана в тъмнината пред себе си, Фаниндра щракна няколко пъти с раздвоения си език. Тогава тя наведе глава и аз послушно клекнах, за да я спусна на земята.
Фаниндра изду качулката си и, като се клатеше насам-натам, започна да наднича на всякъде. След това тя изсъска тихо, отметна глава назад и запълзя в другата посока. Последвахме я по крива пътека, осеяна с остри черни камъни. Златната змия преминаваше между скалите и въпреки че Фаниндра пълзеше много по-бавно, отколкото бяхме ходили преди, никой от нас дори не помисли да спори.
Скоро тунелът около нас се промени. Влязохме в голяма пещера. Ехото от нашите стъпки и гласове танцуваше по стените. Когато направихме първите стъпки вътре, усетих полъх на студен вятър, но след секунда въздухът отново стана спокоен. Ръцете ми настръхнаха и започнах нервно да ги разтривам. Вятърът се върна. Самият студен въздух беше странно явление в света на огъня. Освен това беше придружено от звуци. Потоците вятър влизаха с тихо шумолене през пукнатините на скалите, а камъните от време на време издаваха сподавени въздишки. Сега хладен дъх докосваше ритмично и равномерно новата ми кожа на дълги интервали и неволно си представях умиращ гигант, издишващ духа в мрака на коридорите.
Фаниндра спря внезапно и вдигна глава, ясно усещайки нещо, което все още не бяхме видяли. Дори Рен и Кишан не можеха да чуят или видят нищо в пълната тъмнина. Но всички усетихме опасността. Рен извади меча от колана си. Веднага щом хвана дръжката, острието на меча се изпъна в цялата си дължина от само себе си. С бързо завъртане на китката си Рен разцепи меча на две, даде половината на Кишан и братята, без да кажат дума, ме блокираха зад себе си.
Предпазливо продължихме пътя си и след около час усетих как силите ми бързо ме напускат. Но точно в момента, в който отворих картуната, за да отпия от живителния сок, Фаниндра внезапно спря, изви се на кълба и изправи цялата си горна половина на тялото си. Тя разпростря качулката си толкова широко, че сложният и модел прозираше и в най-малкия детайл, а самата Фаниндра започна да изглежда три пъти по-голяма от себе си.
Тя издаде поредица от силни съскащи звуци, предупреждавайки ни за нещо или заплашвайки някого, когото още не сме виждали. Устата на златната змия се отвори и затвори няколко пъти, вкусвайки въздуха. Раздвоеният език често пърхаше във въздуха, като лента, подета от вятъра – беше очевидно, че Фаниндра отчаяно се опитваше да разбере какво има около нас.
Тогава вляво от нас се чу силен трясък, сякаш голяма скала се беше срутила. Зловещо ехо се разнесе из пещерата. Почти веднага чухме тежко шумолене, сякаш нещо се влачеше по пода. Шумоленето ставаше все по-близо, все по-близо. Сега звучеше като тромаво бебе, което влачи тежко плюшено мече надолу по стълбите. Ритмичния тропот изпълни цялото пространство, усетих как някаква зла сила се забива като изстрел в гръбнака ми. Всички прешлени бръмчаха и вибрираха в такт с този звук.
– Чувствате ли? – внезапно попита Кишан.
– Какво? – прошепнах.
Рен кимна мрачно.
– Вонята на смъртта.
Без да се обръща, той хвана ръката ми и ме придърпа по-близо, така че се озовах между него и Кишан. И аз усетих вонята. Сълзи бликнаха от очите ми и се задавих. Вонята на разложение ни заобикаляше от всички страни. Вонята беше толкова силна, че конвулсивно закрих устата и носа си с ръка. Но братята останаха невъзмутими, само ноздрите на Рен се разшириха.
Вонята беше по-лоша, отколкото от цяло сметище. Ще ви кажа това – в сравнение с нея миризмата на мърша ще ви се стори приятна миризма. Вонята задушаваше. Усетих го в устата и на езика си, усетих как напои косата и дрехите ми. Беше смъртоносна отровна воня, остра и отвратително сладка едновременно.
Тропотът се приближи и внезапно спря. Въздухът стана толкова гъст и вонящ, че щипеше очите ми. Тялото на Фаниндра започна да се люлее, след което тя рязко се втурна някъде в тъмнината. Тя изсъска и се втурна отново. Надникнах в непрогледния мрак, докато не ме заболяха очите, но не видях нищо, докато не усетих, че Кишан се напрегна.
Призрачна сива фигура бавно се приближаваше към нас. Косата ми настръхна, когато разбрах, че е труп. Ето защо той се движеше толкова сковано! Видях чудовищно подут корем, черна дупка в устата. Голите бели челюсти стърчаха там, където бяха венците, а остатъците от коса висяха на снопчета от парчетата от скалпа. Потреперих цялата, като видях, че кожата, която покриваше гниещата плът на трупа, беше цялата подута и почерняла, като изгорена. Подлото същество направи крачка към Кишан, спря и се почеса по главата, така че парче кожа падна, разкривайки друга част от черепа.
– Какво си ти? – попита Рен – Какво искаш от нас?
Съществото се поколеба за момент, но след това отново тръгна към нас. Фаниндра изглеждаше привлечена от него. Змията няколко пъти атакува живите мъртви, но той беше неуязвим за нейната отрова или просто не усети нищо. Когато мъртвецът протегна ръка към златната змия, Фаниндра бързо се изплъзна, пропълзя към мен и се уви около крака ми.
Вдигнах я, подадох ръката си и Фаниндра замръзна, превръщайки се в златна гривна. Тогава живият труп се изправи и отново се насочи към нас, без да сваля влажните си бели очи от Фаниндра и мен.
Рен вдигна меча си.
– Спри се! Още една крачка и ще те нападнем!
Но мъртвецът дори не го погледна. Рен замахна с меча си и го удари върху чудовището с всичка сила, отрязвайки дясната му ръка. Полуизгнили кости паднаха с рев на земята, но мъртвецът дори не забеляза загубата на крайник. Личеше си, че не изпитва болка.
Кишан скочи напред и заби меча си в подутия корем на ходещия труп. Чу се неприятен звук. Навън, заедно с чудовищен поток от газове, бликна и поток от лепкава каша. Миризмата на канализация и гниене беше толкова непоносима, че вдигнах ръка, възнамерявайки да довърша създанието със светкавица, но мъртвеца сграбчи китката ми с невероятна ловкост.
Дръпнах се с всички сили и се освободих. Но тогава с ужас видях, че парчета сива кожа на мъртвеца са полепнали по ръката ми. С див писък започнах да подскачам и да размахвам ръката си, опитвайки се да отхвърля парцалите от полуразложени тъкани. Рен спокойно ме хвана за ръката и с ръкавица изтри лепкавата кожа, която се беше изплъзнала от белите кости на мъртвеца.
Стига толкова. Фокусирайки се върху светлината на очите на Фаниндра, аз се обърнах с писък и побягнах. Рен и Кишан се втурнаха след мен и скоро зловещият мъртъв остана далеч назад.
По пътя срещнахме други тела в различни стадии на разлагане. Жена лежеше върху камъните, сякаш в дълбок припадък. Парцалите плът все още бяха полепнали по тялото й, но мозъка изтичаше от ноздрите и ушите ѝ. Сладката миризма на съсирена кръв и гнила плът се носеше зад нас дълго след като отминахме. Имаше доста стари, почернели скелети – през костите им вече бе започнала да пробива трева, а черепите видимо бяха оглозгани от гризачи. За щастие повечето от телата бяха неподвижни, но все пак беше много трудно да се мине покрай пръснати кореми и изгнила кожа в потоци от гъста миризма на амоняк. Виждайки скелетите, ние се опитахме да ги заобиколим, доколкото е възможно. Но те, ако можеха, все пак обърнаха глави и ни проследиха с поглед.
Когато минахме покрай един особено отвратителен труп, аз се сломих и попитах:
– Какво мислите, че им трябва?
– Мисля, че Фаниндра ги привлича. – отговори Рен – Може би отиват към нейната светлина.
Въздъхнах и стиснах ръката му по-здраво.
Кишан каза замислено:
-Феникса не ни каза напразно, че тази пещера се нарича Пещерата на съня и смъртта.
_ Ще трябва да му благодаря за буквалния превод. – промърморих аз.
Заобиколихме друга мъртва жена, която се протягаше към нас с някакво алчно, почти майчинско изражение на остатъците от лицето си. Докато минавахме, тя отпусна ръце и дългата й коса скриваше призрачния й вид.
– Вече не се страхувам от тях. – каза тихо Рен.
– Какво? – започнах… – Като този? Защо?
– Мисля… Разбрах, че ние можехме да станем като тях.
– Като тях? – Кишан не разбра.
– Когато и двамата заспахте, кожата ви веднага посивя. Ако не се беше събудил, може би щеше да споделиш тяхната съдба. Те не носят отговорност за случилото се с тях. Боли ме като си помисля, че са умирали много бавно, а някои сигурно дори са осъзнавали и усещали как телата им се разлагат.
– Сега разбирам. – прошепнах тихо – Ако бях затворена в мрака на тъмницата дълги години, аз също бих посегнала към светлината.
– Може би е по-добре за тях никога да не видят в какво са се превърнали. – каза Кишан навъсено.
Мълчаливо продължихме. Страхът от живите мъртви отстъпи място на дълбока тъга и докато минавах покрай тях, си прошепвах тихите думи, които изрекох на гробището, където лежаха родителите ми, защото разликата между мен и всеки от тези нещастници беше само, че те не са успели да си отворят очите.
Назад към част 18 Напред към част 20
