Глава 14
Навън все още беше тъмно, когато тя се събуди. Тялото я болеше, главата ѝ пулсираше, а устата ѝ беше по-суха от Сахара.
Емери примигна многократно, опитвайки се да се ориентира. Включи светлината до леглото и с изненада откри висока чаша вода и бележка.
Ще се чувстваш така, сякаш те е блъснал камион, докато не се научиш да се доверяваш на магията си.
Издърпай я на повърхността. Не е нужно да я освобождаваш, но я изпробвай, почувствай я. Това ще ти помогне да я приемеш.
Тя няма да навреди на бебето. Вие вече сте едно цяло.
Ела да ме намериш, ако имаш нужда от помощ.
Лили
Вече сме едно цяло.
Стомахът ѝ се сви.
Но на каква цена? Беше намерила всичко, което някога е искала, без магията си. Семейство. Приятели. Дори любов. Всичко, което магията бе направила, бе да ѝ отнеме малкото неща, които ѝ бяха скъпи, оставяйки я с парчета от един живот, който можеше никога повече да не бъде цял.
Гръдният кош на Емери се сви, а в съзнанието ѝ се появи спомен за малкото ѝ момче. Съвършените му очи и мъничкото му носле. Начинът, по който приличаше на баща си. Магията ѝ го отне. Никога нямаше да го прегърне, никога нямаше да го научи да свири на пиано, никога нямаше да го завие, когато заспиваше, и да му шепне в ухото, казвайки му колко е обичан.
Ръцете ѝ се спуснаха на корема ѝ, притискайки сестра му в корема си. Тя беше единственото, което беше останало на Емери след сина ѝ. Лили беше казала, че ще бъде всичко най-хубаво от нея и Огъст, но не беше сигурна, че това някога ще е достатъчно.
От гърлото на Емери се откъсна ридание. Що за майка беше тя, за да мисли, че дъщеря ѝ няма да е достатъчна още преди да се е родила? Не че не обичаше дъщеря си. Обичаше я. Повече от самия живот. Емери щеше да направи всичко, за да се увери, че тя процъфтява в света. Но се страхуваше, че една част от нея винаги ще копнее за сина ѝ. Независимо колко много от него е имало в сестра му, животът му е бил твърде кратък за сметка на нейния живот. За сметка на нейната магия.
Сякаш в отговор магията на Емери трепна в гърдите ѝ, карайки я да вдиша рязко. През нея премина необуздана омраза. Винаги си беше представяла, че развързването ѝ ще бъде радостно събитие. Такова, което означава, че е приета, обичана и е част от нещо по-голямо от нея.
Макар че всички тези неща можеха да са верни в известен смисъл, тя беше пречупена. Останала е на парчета от живота, който е мислела, че иска. Магията не се е равнявала на щастието, което си е мислела, че ще бъде. Имаше сила, но тя винаги си имаше цена. Всеки път, когато се бе сблъсквала с нея, след нея се възцаряваха само смърт и разруха.
И сега се очакваше да го приеме. Да стане едно цяло с нещото, което постоянно прецакваше всички хубави неща в живота ѝ.
В един момент тя щеше да бъде достатъчно силна, но в нощната тишина, сама в стаята си, беше лесно да признае, че вече не е жената, която е силна в светлината на деня. Макар външността ѝ да си оставаше същата, тя беше черупката на човека, който някога беше. Единственото нещо, което я държеше над бездната от мрак, заплашваща да я погълне, беше останалият живот в нея.
Пулсирането в главата ѝ се усили. Магията ѝ се подиграваше, напомняйки ѝ, че няма да се поколебае да вземе това, което иска, ако тя отново я отхвърли. Тя не изпитваше милост към нея или към това, което искаше. Точно както във всеки друг аспект от живота ѝ.
Ръцете ѝ паднаха разтворени в скута ѝ, с длани нагоре, и Емери ги погледна, несигурна какво трябваше да направи по-нататък. Колебаеше се, искаше ѝ се да има друг начин, освен да приеме магията, за която знаеше, че вероятно ще продължи да изисква повече, отколкото тя може да даде. Ако не беше дъщеря ѝ, може би щеше да реши да се откаже напълно от магията си. Но това не беше вариант.
Емери вдиша спокойния нощен въздух и затвори очи. Бавно издишайки, тя си представи как магията ѝ се издига на повърхността, точно под кожата ѝ. Тя се движеше вътре в нея като гъста течност, без да се бави, докато си проправяше път през вените ѝ. Тя я опипваше нежно, като я формираше и искаше да се движи само към ръцете ѝ.
В ръцете ѝ се образува топлина и тя се осмели да надникне през миглите си, за да открие, че златисто сияние изпълва притъмнялата стая. В дланите ѝ се намираха две светещи магически сфери. Тя издаде звук, който беше смесица от смях и ридание. Може и да мразеше всичко, което представляваше магията ѝ, но не можеше да отрече красотата ѝ. Там, където магията на Лили беше зелена, а тази на Вишна – тюркоазена, нейната и напомняше за слънцето. Меко жълто, което блестеше, докато се въртеше в дланите ѝ.
Това, което ѝ се стори най-красиво, обаче, беше почти фантомното петно, което се въртеше в нея. Мрак, който съответстваше на емоциите, които бе изпитала в Огъстин. То не само си проправяше път през магията ѝ, но и се привързваше към душата ѝ, подтиквайки я да отмъсти, да го подхрани, за да може да расте.
И тя искаше да го направи. Повече от всичко искаше да се вкопчи в него и да му позволи да подхрани отмъщението ѝ.
– Ти си моя! – прошепна Емери, заявявайки за магията си – Повече няма да излизам от релси. Във всичко, което правим, работим заедно или изобщо не работим.
Магията ѝ не реагира, а се подчини на движенията ѝ, докато тя затваряше дланите си, гасейки я. Бързо ги отвори отново и сферите се появиха мигновено, за нейна изненада. Магията се извиси и потече по нейна команда, приемайки я за свой господар.
След още няколко минути изпробване на магията и усвояване на опияняващата ѝ сила главоболието на Емери изчезна, а тялото ѝ се отпусна, успокоено от сливането ѝ с магията.
Тя допи чашата си с вода и се измъкна от леглото.
Стаята изглеждаше по-малка сега, когато всички в къщата не се въртяха около нея. Тя не предлагаше много допълнителни удобства – по-голямата част от пространството заемаше голямото легло и скринът, който – при по-внимателно вглеждане – се оказа пълен с дрехи в нейния размер. В него имаше и мъжки дрехи, но тя не можеше да си позволи да предположи какво са мислили Лили и Калъм, когато са зареждали спалните.
Не искаше и да мисли за мъжа, за когото вероятно са били предназначени. Той беше избягал, след като я беше принизил до нивото на разгонена курва. Сякаш не бяха имали епична връзка чрез нейната магия и визията на децата им. Що се отнася до нея, той можеше да гние в ада.
Връзката с партньора се отрази в гърдите ѝ, протестирайки срещу мислите ѝ. Тя се бе засилила и тя копнееше за Огъст по начин, по който не бе копняла преди развързването на магията ѝ. Преди това беше емоционална привързаност, повърхностна в сравнение с това, в което щеше да се превърне. Сега тя я поглъщаше на дълбоко ниво, почти я молеше да го намери и да го поиска.
Още едно нещо, което да добави към списъка с гадни обстоятелства.
Никога не бе давала много вяра на звездите или на съдбата, тъй като бе израснала извън завета, но би оценила, ако я оставят на мира. Вече я бяха прецакали достатъчно за един живот.
След бърз душ, изпълнен с още сълзи, които се изгубиха в струята гореща вода, Емери тръгна да изследва къщата. Или поне се опита, преди да бъде спряна, като едва не се спъна в някого пред вратата.
Когато се изправи на рамката на вратата, светлината от стаята освети един дремещ вампир.
– Калъм?
Той избърса лицето си и изтри съня от очите си.
– Здравей, момиче. Какво правиш станала? Не трябва ли да си почиваш?
– По-добрият въпрос е: какво правиш, като спиш пред стаята ми?
Калъм се изправи и се облегна на отсрещната стена.
– Ансел ме накара да обещая да те наглеждам, докато той отиде да тича.
– Ансел? – Емери претърси коридора, въпреки че Калъм току-що беше казал, че е отишъл да тича – Къде е той? Добре ли е? А вещиците? Вампирите нападнаха ли комплекса?
Последния път, когато беше видяла защитника си, той се беше проснал на земята на залива до нея, без да помръдне. Беше твърде отнесена, за да забележи, че не е бил там предната вечер, което не приличаше на него. Ансел щеше да се премести в ада, за да защити нея и детето ѝ.
– Успокой се, момиче, той е добре. Вишна му нанесе доста поражения, но той се възстанови след няколко дни почивка. Той остави на Огъстин да се опита да те защити.
Емери се засмя. Това звучеше като Ансел. Но не звучеше като Огъстин. Не и след начина, по който избухна навън.
– А вещиците?
Калъм поклати глава.
– Нападението продължи по план. Много от вещиците успяха да избягат и да потърсят убежище другаде, но не всички имаха този късмет. Веднага щом имам повече информация, ще ти съобщя.
През ума ѝ преминаха няколкото вещици, за които се грижеше – и дори няколко, за които не се грижеше: Бронуин, Агата, Рен. Молеше се да се измъкнат живи и да са на сигурно място. Повдигна вежди в посока на Калъм.
– Значи ти си получил задачата да ме защитаваш? Някак си си мислех, че това е под твоето ниво.
Калъм поднесе ръка към гърдите си и се облегна на стената, сякаш беше ранен.
– Ти ме убиваш, момиче.
– Ти правиш само това, което е в твой интерес, Калъм. Не си мисли, че съм забравила замъка. – очите ѝ се стесниха в подозрение.
Той сви рамене и прибра невидимо парче мъх от гърдите си.
– И това, че те пазя, ме устройва.
– Защо Ансел бяга посред нощ? – настоя тя. Доверието ѝ към Калъм стигаше само дотам – Пълнолунието ще настъпи чак след няколко дни.
– Да, но сега той може да се променя, когато пожелае, благодарение на малката ти приятелка Флора.
– Флора? – Емери се опита да задържи вълнението в гласа си, но не успя. Не беше чувала нищо за приятелката си, откакто Ансел пристигна в комплекса. Не че не се беше опитала да разбере къде е. Единственото, което ѝ бяха казали, беше, че е в безопасност при вълците и трябва да остане извън мрежата, също като Калъм и Лили – Какво общо има тя с всичко това?
– Сега тя е част от моя двор. Е, беше част от моя двор. – той поднесе пръст към брадичката си и погледна встрани, замислен – Предполагам, че сега трябва да следва нова йерархия. Както и да е, тя изпълни мисията си с вълците и сега, когато лунният камък е непокътнат, вълците отново могат да се сменят на воля.
Тя смръщи вежди, като трудно повярва, че срамежливата ѝ приятелка е направила всичко това. Флора не беше точно по авантюристичните мисии. Тя беше тиха, възпитана в замъка принцеса, която обичаше конете и щеше да те държи на нокти с пламенното си поведение.
– Флора е направила всичко това?
– Да, момиче. Твоята приятелка е била на невероятно пътешествие. Тя ще има какво да разкаже, когато пристигне.
– Тя ще дойде тук? Кога? – през нея премина вълнение. Последните няколко дни бяха изпълнени само с гадни преживявания и макар Ансел да беше чудесен заместник, а Лили несъмнено щеше да се постарае, нямаше как да замени връзката, която беше създала с Флора в замъка.
– Не съм сигурен, но скоро. Трябва да се върнеш в леглото, имаш нужда от почивка.
Това беше смешна мисъл. Нямаше как да си почине, когато емоциите ѝ се въртяха така около нея. Имаше нужда от разсейване.
– Достатъчно си починах през последния ден, имам нужда да си раздвижа краката.
– Три дни, момиче. Три дни си била в несвяст, а после едва не умря. Дай си малко време.
Тя стисна юмруци отстрани. Нямаше значение, че той само се опитваше да помогне, тя не искаше неговата загриженост.
– Не ми трябва време, Калъм. Имам нужда от действие. Трябва да накарам Вишна да си плати за това, което е направила. Трябва да превърна този свят в място, където мога да отгледам детето си без страх.
– И ще го направиш. Но няма да го направиш тази вечер.
Емери сведе очи към пода, опитвайки се да успокои бушуващото си сърце. Нямаше значение, че той е прав. Тя нямаше план, освен да отиде в Ню Орлиънс и да сложи край на Вишна – план, който дори не можеше да изпълни, тъй като не знаеше как да използва магията си. Светлинните кълба едва ли щяха да спрат жрицата. Но мисълта, че ще се върне в тази стая сама с мислите си, беше твърде голяма, за да се справи с нея. Имаше нужда да се занимава, да се разсейва от болката, която заплашваше да я погълне, ако се вглъби в нея прекалено дълго.
Сякаш усетил смущението ѝ, Калъм пристъпи напред и сложи ръка на рамото ѝ.
– Но ако трябва да планираш отмъщението си, предлагам ти да се разходим из околността. По това време на годината Планините са вълшебни.
– Ние сме в Хайлендс? – в гласа ѝ затанцува учудване и през нея премина тръпка. Обичаше Хайлендс, но вече не само заради свежия въздух и хълмовете. Те завинаги щяха да ѝ напомнят за един определен вампир, а сега тя беше тук. С него.
Ама не с него. В момента той нямаше нищо против тя да изчезне от лицето на земята, а тя нямаше да се противопостави на същата съдба за него.
– Да, момиче. Разгледай вилата. Разходи се под звездите. Може да откриеш яснота, от която не си знаела, че имаш нужда. – Калъм наклони глава и се обърна да си тръгне – Просто остани в рамките на охраната.
– Чакай. – Емери го спря и го хвана за ръката, като го придърпа в прегръдка.
– Уау. – Калъм вдигна ръце, сякаш не знаеше как да реагира – За какво е това?
– Благодаря ти. Може би никога няма да ти простя за онзи номер, който направи в замъка, но ти създаде това място за мен и детето ми и се появи, когато имахме най-голяма нужда от теб.
– Не ми благодари, Емери. Аз все още съм онзи задник, който те ухапа, и бих го направил отново. В нашия свят предстои война и ти и детето ти ще бъдете ключова част от нашия успех. Ти си бъдещето и не смятам да ти позволя да го захвърлиш заради мъж, който не може да си извади главата от задника. Използвай болката си, овладей я и я пренасочи към онези, които мислят да наранят теб или някого, за когото те е грижа. Ти си много повече, отколкото са те карали да вярваш.
Тя кимна едва доловимо, без да се подписва напълно под заблудата му, но усещайки искрата на надеждата в гърдите си, че ще успее. Тя отвори уста да го попита какво има предвид, но Калъм я прекъсна.
– Направих бисквити и ги оставих на плота. Наслади им се. Казаха ми, че шоколадът оправя всичко.
Емери не можеше да изхвърли от главата си образа на Калъм в престилка и готварска шапка, но преди да успее да каже нещо подобно, той влезе в най-близката спалня.
Този шибаняк беше мистерия – мистерия, която очевидно печеше – но в крайна сметка се радваше, че е на нейна страна.
Коридорът се разделяше по средата и водеше към долния етаж на вилата, макар че това беше последното нещо, към което Емери би го причислила. Вилите бяха малки и причудливи къщи, скрити в гората. Къщата, в която се опитваше да се ориентира, не беше нито едно от тези неща. В горния коридор бяха разположени шест стаи и предвид разстоянието между тях тя предположи, че всички са със същата големина като тази, в която беше настанена.
Тя се спусна в отворен етаж. Фокусната точка беше голямо огнище с тъмни тухли и намаляващ огън. Беше заобиколено от секция и три плюшени стола, които приканваха да се облегне на тях. Можеше да си представи как се свива с дневника си или с хубава книга и се губи с часове в страниците.
На отсрещната страна имаше напълно заредена кухня с нови уреди и маса за хранене, достатъчно голяма, за да побере поне дванадесет души. Въпреки тъмните тухли и шкафове, пространството се усещаше леко и просторно с бялата боя и прозорците, които минаваха по по-голямата част от съседните стени.
Емери се спря на гигантските шоколадови бисквити. Обмисляше дали да си вземе една, като се има предвид, че Калъм твърдеше, че ги е направил, но в крайна сметка шоколадът победи.
Бисквитите имаха перфектната консистенция и съотношение между бисквити и шоколад и вероятно щеше да се наложи да моли Калъм да ѝ даде рецептата, но нямаше как да напусне Шотландия без нея.
Заснежените планини от предния прозорец привлякоха погледа ѝ и Емери мигновено се насочи към вратата. Имаше нужда да е навън, да усети вятъра и да вдиша свежия въздух на Хайленд. Довърши бисквитата си и се запъти към обгръщащата веранда, като всяка стъпка беше война в съзнанието ѝ между задоволяването на вътрешната ѝ нужда и неоправдания копнеж по откраднатите мигове в леглото на Огъст, когато той ѝ обеща да ѝ покаже родината си.
Всяка част от живота ѝ сякаш започваше и свършваше с него; колкото и да се опитваше да се дистанцира, той никога не беше далеч от мислите ѝ. И все пак той сякаш нямаше нищо против да я отблъсне, сякаш връзката между тях беше просто дребно неудобство. Този козел вероятно спеше на горния етаж и мечтаеше за всички начини, по които щеше да я убие в момента, в който дъщеря им се роди.
Емери изсумтя, а яростта ѝ се надигна заедно с магията ѝ. Трябваше да се научи да контролира емоциите си или поне да се научи да насочва магията си, иначе вероятно щеше да избухне в пика на промяната на настроението. А точно сега имаше много промени в настроението си.
Тя слезе от верандата и вятърът я заобиколи. Ускори крачка, пренебрегвайки бръмченето на магията си, защото имаше нужда да се отдели от шибаната си половинка.
Шибаната ѝ половинка. Тя се ухили на себе си. Точно това я вкара в тази каша.
Това и лъжите на предците ѝ.
Когато стигна до ръба на водата, тя събу обувките си и се покатери на върха на малък камък. Дръпна ръкавите на дългата си пижама, обви ръце около себе си и съжали, че не се е сетила да вземе яке или поне одеяло. Наведе глава нагоре и се загледа в безкрайните звезди, покриващи черното небе.
– Майната ви. – тя се ухили на звездите, защото знаеше, че газовите кълба нямат нищо общо със съдбата ѝ.
Заля я вълна на отчаяние и Емери почти я прие от звездите, които ѝ изпращат съобщение, докато една фигура не излезе иззад камъните до нейните.
– Не трябва да си сама тук. Не е безопасно.
Гласът на Огъстин предизвика тръпки по гръбнака ѝ, които се събраха в долната част на корема ѝ.
– Защото изведнъж те е грижа за моето благополучие?
Той се приближи до мястото, където тя седеше, и скръсти ръце. Беше облечен със същите дрехи като предната вечер: дънки с ниска талия и прилепнала бяла риза, само че беше добавил кожено яке.
– През следващите три месеца и докато дъщеря ми е под твоите грижи, ще се уверя, че правиш най-доброто за нея и за себе си.
Вдишвайки рязко дъх, тя погледна настрани от него, без да иска да види как думите му я засягат. Нуждата му да се грижи нямаше нищо общо с нея и всичко беше свързано с дъщеря им. Което беше почти още по-лошо. Връзката с партньора и хормоните на бременността изкривиха перспективата ѝ и това, че го виждаше като баща закрилник, почти я накара да забрави всички ужасни неща, които беше направил.
Почти.
Всеки път, когато връзката се засилваше, тя оставаше някъде между отвращението и силното желание да се качи на пениса му като на тояга. Поне беше отговорил на въпроса колко още и предстоеше вампирската бременност. Три месеца. Просто трябваше да изкара още три месеца, без да се поддаде на засилените емоции на партньорската връзка.
Емери пренебрегна начина, по който очите му обхождаха тялото ѝ, изгаряйки я отвътре навън.
– Значи признаваш, че сега е твоя? Ами да знаеш, че тя е и моя дъщеря, Огъст. Или сега е Огъстин? Претенциозно име, което да върви с пръчката в задника ти. И не ми говори за защита на детето ни. До този момент съм направила всичко по силите си, за да я защитя. – от очите ѝ се излъчваше меко сияние, външният признак на магията ѝ, която реагираше на гнева ѝ.
Той беше върху нея в един миг, като я положи по гръб, така че да я притисне към камъка, но внимаваше да не натоварва корема ѝ с тежестта си.
– Успокой се, малка вещице. Тази нощ не е подходяща да ме изпитваш.
– И защо е така? Единственото нещо, което ми остава да изгубя, е нещо, което ти искаш, може и да изкарам натрупаните си купища негодувание върху човека, който е причинил поне половината от тях.
– Защото не съм чудовището, за което ме мислиш, поне не в момента, и се боря не само със скръбта от загубата на сина ни, но и с нуждата на партньорската връзка да те взема точно тук, на този камък. Ти заслужаваш нещо по-добро от това, а ти не би ми се доверила, дори и да се опитам.
Емери се успокои под него. Погледът ѝ проследи линията на челюстта му, извивката на целуващите му устни и се спря на океанските му очи.
Океански, а не тъмни като среднощното небе.
– Огъст? – гласът ѝ съдържаше повече надежда, отколкото би трябвало. Той все още беше неин враг, дори ако в този момент беше мъжът, в когото се беше влюбила.
Тя преглътна стягането в гърлото си, когато той сведе глава, а дъхът му раздвижи устните ѝ.
– Принцесо.
Назад към част 14 Напред към част 16
