Глава 24
Нов свят
– Ставай! – изръмжа строг женски глас.
Отворих очи и видях очарователен, безкрайно дълъг крак да ме блъска в корема, обут във висок ботуш. Обърнах се на една страна, свих се на топка и изстенах от болката в изтощеното си тяло. Кой ме рита? За какво? И най-важното – защо?
Жената отново ме ритна и изсъска:
– Ставай, на теб говоря!
Едва седнала, вдигнах очи и видях пред себе си висока и приказно красива жена. По-голямата част от лицето й беше скрито под шлем, но това не ми попречи да видя огромни, ослепително зелени очи и нежна кожа с цвят на захарен карамел. Дълга черна коса падаше под кръста ѝ. И острият връх на копието се завъртя опасно близо до носа ми.
Изправих се бавно, опитвайки се да разбера какво става. Първо, отново се озовах в гората. Второ, бях заобиколена от въоръжени воини, които вече бяха успели да вземат раниците и оръжията ни и сега заплашително насочиха към мен своите копия и мечове. Трето, Рен и Кишан бяха вързани с дебели въжета и лежаха в безсъзнание. Огненото въже лежеше на земята.
– Коя си ти? – попитах прекрасната амазонка, която лесно можеше да рекламира бански костюми на корицата на модните списания – Какво искате от нас?
Един от мъжете бързо заговори на амазонката на език, който не знаех, тя го изслуша, след което му даде знак да замълчи.
– Казвам се Анамика.
Предпазливо се отдръпнах от копието ѝ.
– Радвам се да се запознаем – промърморих аз, изненадана, че тя говори английски без акцент.
Анамика продължи да ме гледа втренчено. Като се отдръпнах малко встрани, забелязах, че тънката като на оса талия беше опасана от широк колан с окачени на него различни оръжия.
– Би ли насочила копието си някъде другаде? – попитах учтиво.
Анамика присви зелените си очи, след това заби копието си в земята и отметна дългата си коса с раздразнен жест.
– Как се казваш? Попита тя.
– Келси. – отвърнах – Между другото, можеш да отзовеш воините си. Няма да ти направим нищо.
Когато Анамика преведе думите ми на своите хора, тълпата се засмя. Тогава Анамика даде кратка заповед и нейните воини вдигнаха Рен и Кишан от земята.
Ужасена, извиках:
– Къде ги водите?
– Да тръгваме, Келси. Имаме страшно много работа.
Тъй като Рен и Кишан така и не дойдоха в съзнание и тъй като хората на Анамика все още не представляваха непосредствена опасност, реших да се подчиня.
– Къде отиваме? – попитах отново, докато навлизахме по-дълбоко в гъсталака.
– Обратно в моя лагер. Не е далеч. – засмя се амазонката – Въпреки че за момиче като теб, пътуването може да изглежда дълго.
Тя обижда ли ме?
– Ако сега съм без броня, това не означава, че не съм участвала в битки! – казах гордо аз.
Анамика потри пръсти и замислено хвърли копието в другата си ръка. Зелените ѝ очи искряха от радост.
– Наистина ли? – каза тя подигравателно – Съжалявам, но не мога да си представя да се бориш с нещо малко по-страшно от тенджера.
Тя ми хвърли бърз поглед от гигантската си амазонска височина.
Стиснах юмруци и повдигнах брадичка, използвайки волята си, за да потуша пламъците, които кипяха в кръвта ми. Не, тази жена определено ме ядоса!
– Нямам търпение – засмя се подигравателно Анамика – да ми разкажеш за твоите славни битки!
– Някой друг път. – изсъсках през стиснатите си устни.
Решена да не изоставам от Анамика, въпреки че една стъпка на великанката е равна на две от моите, аз тръгнах през гората, опитвайки се да науча колкото се може повече за околността и нашите похитители. В гората беше хладно, особено за човек, прекарал последните седмици сред огнени дървета и реки от лава. Потривайки ръце, горчиво съжалявах, че не успях дискретно да помоля Шала да ми направи по-топли дрехи.
Дългокраката амазонка се ухили нахално на моите усилия, така че аз ускорих крачка, надявайки се да се стопля по пътя.
Скоро ми хрумна гениалната идея да използвам силата на амулета. Озовах се в невидим пашкул от топъл въздух, ухилих се на себе си и бодро тръгнах напред.
Слизането от планинския склон беше доста уморително. Когато вечерното слънце надникна през дърветата, избърсах потта от челото си, изключих отоплението и усетих хладния въздух върху кожата си с удоволствие. Близо до подножието на планината дърветата се разделиха и видях много познат пейзаж. От всички страни бяхме заобиколени от заснежени планински върхове.
– В Хималаите ли сме? – попитах.
– Ние сме във големите планини. – поправи ме Анамика.
– Просто фантастично. – промърморих – Преди време не ми беше достатъчно!
– Вече си била тук? – попита Барби-воин.
– Не точно на това място, но наблизо.
Тя не ми зададе повече въпроси, така че продължих надолу по склона, опитвайки се да не си счупя врата. От време на време поглеждах към воините, които носеха Рен и Кишан. Моите тигри не са идвали на себе си от много дълго време. Не знаех как да си обясня безсъзнанието им и моето бързо събуждане, но накрая реших, че е от еликсирът, който бях изпила и който ми е помогнал да се възстановя.
Сигурно Анамика е прочела мислите ми. Тя кимна към Рен и Кишан и каза:
– Имаш слаби мъже. По телата им няма нито една драскотина, но спят спокойно.
– Просто нямаш представа през какво са минали! – отговорих.
– Може би и те са толкова нежни като теб.
– Ще съм ти много благодарна, ако спреш да ме наричаш така.
– Добре. Коя дума ти харесва повече – Тромава? Мудна? Мързелива?
Устата ми зейна отворена при такава наглост..
– Не мислиш ли, че прибързано съдиш хората?
– Да. Животът ме научи бързо да оценявам качествата на моите воини.
– Чувала ли си някога израза „Не съдете за книгата по корицата“?
– Не си губя времето да оценявам книги.
Изсумтях презрително, но после се спънах в един камък. Анамика ми помогна да стана, но аз отхвърлих ръката ѝ, протегнах показалеца си и изсъсках:
– Да не си посмяла да ме наричаш нежна!
Тя кимна подигравателно и продължи напред с усмивка.
Като се огледах наоколо, видях, че много от нейните воини бяха покрити с пресни рани. Един беше с бинтован крак, друг с порязана вежда, трети накуцваше силно.
– От битка ли се връщате? – попитах.
– Да, във война сме. – намръщи се Анамика – Имаме големи загуби.
Прехапах устни.
– Чували ли сте някога за мъж на име Локеш? Случайно да се биеш с него?
Тя поклати глава.
– Не. Ние се борим с демон на име Махишасура.
– Махишасура?
Името ми звучеше познато, но не можех да си спомня къде съм го чувала. Трябва да проверя записките на г-н Кадам възможно най-бързо, но първо трябваше някак да се отърва от неприятната дългокрака Барби в ботуши от телешка кожа.
По залез слънце криволичеща пътека ни отведе до долина, заобиколена от всички страни с планини. Долу беше разположен лагерът. Навсякъде, докъдето поглед стига, имаше шатри и палатки.
Честно казано, не очаквах Барби да командва толкова огромна армия.
– Имаш много голяма армия. – казах аз.
– Не е толкова голяма, колкото беше. – отвърна сухо тя.
Анамика ни заведе до най-голямата палатка в центъра на лагера. Когато войниците пренесоха Рен и Кишан вътре и ги поставиха на килимите, тя ги отпрати всички, с изключение на един, с който се посъветва за кратко и също го пусна. Едва след това, Анамика даде воля на умората си, която не показваше пред воините си. Тя се отпусна тежко в един стол, събу ботушите си и започна да разтрива краката си, които бяха покрити с кървави мехури и драскотини.
Седнах на сламената постелка между Рен и Кишан и тихо отбелязах:
– Наистина си много издръжлива, ако можеш да правиш дълги преходи с толкова наранени крака!
Тя бързо, сякаш засрамена, сложи крака на пода.
– Мислиш ли, че командирът на последните ведически армии ще се грее в млечни бани и ще маже косата си с ароматни масла, както си свикнала да правиш ти?
– За твоя информация, никога през живота си не съм се къпала в мляко. А кои са ведическите армии?
Анамика въздъхна тежко.
– Ние сме последните останки от велик народ. Някога сме били едно от шестнадесетте кралства на великата страна Индия. По време на управлението на моя дядо кралството ни просперирало, но тогава настъпило време на големи сътресения и всичките шестнадесет кралства паднали едно след друго. Сега ние сме част от Империята на Мауриан и служим на суверена Чандрагупта Маурия. Бях съветник на военачалника, докато той… мистериозно изчезна. Оттогава аз изпълнявам неговите задължения.
Мислено се скарах на себе си, че не отделих време да изуча индийската история. Ако бях по-старателна, поне можех да разбера в кое време сме попаднали. Добре, може би Рен и Кишан ще разберат. Името „Чандрагупта“ обаче ми се стори познато. Изглежда, че съм чела нещо за него или съм го чула от някого … Просто нещо което съм чула или прочела? И къде?
Анамика ми обърна гръб, за да свали бронята си. Чух как шлемът й тупна на пода, но не се обърнах, решена да събудя Рен и Кишан на всяка цена. Те дишаха, сърцата им биеха, но пулсът на Рен едва се долавяше. Убедена, че не мога да ги събудя по друг начин, изтръгнах камандалу от врата на Кишан и навлажних устните на принцовете с еликсира.
Междувременно дългокраката амазонка успя да се измие и се върна при мен. Застанала зад мен, тя бавно сресваше дългата си коса, внимателно следейки усилията ми. Вбесих се от безцеремонното ѝ зяпане, но реших да не ѝ обръщам внимание, за да не ѝ доставя удоволствие. Когато четката на Анамика се оплете в косата и красавицата се разсея за кратко, аз тайно споделих огнената си сила с братята. Скоро лицата им леко порозовяха.
Накрая тъмносините очи се отвориха широко и Рен седна на постелята.
– Келси! Как си?
– Удивително!
Кишан се подпря на лакът, търкайки сънливо очи.
– Къде е Огненото въже? Загубихме ли го? – измърмори той.
– Не се притеснявай, тук е.
– Страхотно.
Отвори очи и изведнъж замръзна. Рен също замръзна. И двамата погледнаха Анамика, която по някаква причина също замълча. Извъртях очи и се изправих решително.
– И така, Рен, Кишан, искам да ви запозная с Ана … – внезапно спрях и преглътнах … – … мика …
Жената, която стоеше зад мен с четката, беше същата буйна, зеленоока Барби, която ме дразнеше през последните няколко часа. Но сега, когато тя свали шлема си, виждам нещо, което трябваше да видя много по-рано. Познавах я. Отворих уста и се взрях в Анамика с широко отворени очи, докато тя повдигна вежди.
– Защо ме зяпате като глупави кученца, чакащи подаяния? – изсъска тя.
Пръв се опомни Кишан. Той скочи и се поклони пред Анамика. Покланяйки ѝ се ниско, той попита с благоговение в гласа:
– Кажи ми как да ти служа?
– Д-дурга? – измърморих аз.
Да, изглеждаше точно като богинята, която посещавахме толкова много пъти в различни храмове. Само че тя нямаше осем ръце, а само две.
– Коя е Дурга? – Анамика избухна – И защо лицетото ти е на пода? Каква безсмислица? Побъркан ли е? Или умът му е толкова слаб, колкото и тялото му? – Тя се наведе над прегънатия наполовина Кишан и високо, сякаш говореше на глух човек, изръмжа: – Бъди така добър, изправи се! Очевидно си ме объркал с някоя друга.
Кишан вдигна глава и присви очи към нея. После, мърморейки под носа си, той се изправи от пода.
– Какво се случва? – попита Рен шепнешком.
– Има война, в случай че не сте забелязали, така че нямам време да се грижа за слабаци.
– Слабаци? – Кишан ахна, обиден до дъното на душата си. Той направи заплашителна крачка към Анамика, но тя само повдигна вежда и го погледна презрително.
Хванах ръката на Кишан и го принудих да спре, но той продължи да хвърля гневни погледи към амазонката.
– Анамика, това са Дирен Раджарам и брат му Кишан.
– Анамика? – попита Кишан – Значи тя сега така се нарича? – изсъска той ядосано.
Богоподобната красавица постави ръка върху дръжката на камата, висяща на колана ѝ.
– Опитваш се да ми кажеш, че не съм тази, за която се представям? Аз съм Анамика Калинга, съветник на Чандрагупта, дъщерята на краля и най-известната жена в историята на моя народ. – тя прикова ядосания си поглед в лицето на Кишан – Побеждавала съм мъже, които са били много по-силни и умни от теб. Така че ще постъпиш умно, Дурбала, ако се отнасяш към мен с уважение.
– Дурбала?!
Не знам какво означава тази дума, но мозъкът на Кишан моментално се изключи. Той се втурна към Анамика и я сграбчи за ръката, преди тя да извади ножа. Кишан беше няколко инча по-висок от амазонката, но тя все пак някак успя да го погледне отвисоко. Вероятно, ако можеше от ноздрите и ушите ѝ щеше да излиза дим. Никога не съм я виждал толкова ядосана.
– Кишан! – казах тихо и протегнах ръка.
Той моментално се успокои, пусна ръката на Анамика и се върна при мен.
Рен бързо застана между брат си и ядосаната жена. Той се поклони и каза:
– Прости ни. Идваме отдалеч, моля, не бъркайте нашето непознаване на обичаите с грубост. – после се обърна и погледна изразително Кишан – Повярвайте ми, ние сме ви изключително благодарни за вашето гостоприемство.
След това Рен превключи на хинди и официално представи себе си и Кишан на Анамика. Разбира се, не разбрах нищо от речта му, освен имената. Анамика лесно премина на родния си език, а разговорът между дългокраката красавица и Рен течеше леко и гладко. Скоро започнах да се ядосвам от лекотата, с която Анамика говореше с Рен, да не говорим за внезапната промяна в настроението ѝ. Къде беше изчезнала враждебността ѝ? Сега нашата домакиня беше цялата кикот и усмивки!
Колкото по-дълго Кишан и аз гледахме и слушахме, толкова повече започвах да се съмнявам дали можем да се доверим на тази жена. Ставах все по мрачна и изнервена, страдайки от факта, че не разбирам нито дума.
Накрая Кишан се намеси в приятелския разговор и каза на английски:
– Годеницата ми е уморена. Мога ли да помоля за място, където да починем и да се нахраним?
Рен се обърна и ме погледна. Изчервих се до ушите под погледа му. Веднага ми хрумна, че ме сравнява с красивата Анамика и явно сравнението не е в моя полза.
– Чувствам се страхотно. – процедих през зъби – Нямам нужда от почивка.
Анамика се засмя и отговори:
– Накарах моите хора да приготвят най-мекото легло за нея.
Едва не избухнах, а нищо неподозиращият Кишан изтърси:
– Благодаря ти, Келси ще ти е много благодарна.
Веднага щом Анамика напусна палатката, скръстих заплашително ръце и се нахвърлих върху двамата братя.
– Да сложим точка на това веднага! Не ми пука в кой век сме или на коя планета сме, става ли? И не ми пука за местния етикет! Нямаш право да говориш от мое име! Ако някой от вас смята, че мога да бъда принудена да играя ролята на кротка булка, която не може да направи и крачка без силния си мъж, тогава ви съветвам бързо да преразгледате възгледите си! И дори не си помисляйте да ме отпращате и да водите важни преговори без мен!
– Келс, какво говориш? – промърмори Кишан – Не исках… Дори не мислех да се отърва от теб! Просто исках да те накарам да се чувстваш по-удобно…
– Мога перфектно да се погрижа за собственото си удобство!
– Да, знам, просто…
– Кое е простото?
– Просто не се вписваме тук. И сме облечени различно, и говорим различно, и се държим различно. Келси, разбери, че те нарекох моя годеница и поисках помощта, само за да те накарам да изпъкнеш и да те защитя. Жена не може да бъде сама. Особено по това време и на това място.
– Да? – извиках аз – Но какво да кажем за първата дама тук? Нещо не забелязах пръстена на пръста ѝ, но тя явно няма нужда от защитници!
– Хората с кралска кръв са съвсем различен въпрос. – търпеливо обясни Кишан – Тя е защитена от позицията си, воините си и дори бодигардовете си.
– А, добре? Мисля, че забравихте, че и аз мога да се грижа за себе си!
– Не съм забравил нищо, но не разбирам защо е невъзможно, поне за пред тях да се държим както се очаква?
На това не намерих какво да възразя и Рен, който мълчеше до този момент, тихо каза:
– Съжалявам, че те оставих извън разговора. Повярвай ми, не исках да те обидя, просто исках да разбера коя е нашата домакиня и какъв език говори. Това би помогнало да разберем в коя епоха и на какво място се намираме, без да задаваме директни въпроси. Съжалявам, ако това те е обидило.
– Добре. – въздъхнах аз – Само че не я харесвам, не ѝ вярвам и затова си тръгваме от тук!
– Къде мислиш, че трябва да отидем? – попита Рен.
– Да отидем да търсим Локеш!
– Келси, не знаем къде да го търсим. – протестира Кишан – И аз не харесвам тази вещица, но мисля, че трябва да останем и да разберем какво е това.
Вещица? Размърдах вежди. Кишан никога досега не беше говорел за жените с такова неуважение.
– Между другото, какво означава дурбала? – попитах Рен, когато Кишан излезе да огледа палатката.
– Зависи от контекста, но така или иначе не е хубаво. – отговори Рен – Бебе, слабичък и дори… импотентен.
Сложих ръка на устата си, сподавяйки смеха си.
– Да, сега разбирам защо избухна така!
Рен се усмихна иронично, извади раницата си и започна напрегнато да преглежда оръжията ни.
Вдигайки изоставената четка на Анамика, аз я завъртях замислено в ръцете си, спомняйки си краката на красавицата, изтощени до кървави мехури.
– Тя определено не е богиня. – измърморих аз – Но тогава, защо изглежда точно като Дурга? Това е странно?
Рен откачи тризъбеца от колана си и прокара ръка по дръжката.
– Не знам, Келс. Но съм сигурен, че не сме попаднали тук случайно. Просто трябва да разберем какво означава.
– Криеш ли нашите оръжия?
– За сега. – кимна той – Виждаш ли, те се набиват много на очи. Не искам някой да пожелае нашите оръжия само защото са златни. Между другото, за малко да забравя… – той се изправи и много внимателно повдигна ръкава на тениската ми. Цялата потреперих, когато той докосна кожата ми, взимайки Фаниндра. Сините очи срещнаха моите, познатата подигравателна усмивка играеше на лицето на Рен, когато забеляза реакцията ми. Без да каже дума, той въздъхна, сложи Фаниндра в раницата си и отиде да сложи и оръжията на Кишан.
Анамика се върна с воините, които донесоха килими, възглавници и чинии с храна в палатката. Те бързо направиха легло, подредиха ястия на ниска маса и застанаха близо до изхода.
– Келси ще остане в моята палатка. – каза Анамика.
Кишан искаше да протестира, но тя вдигна ръка, за да му каже да мълчи.
– Не си позволявам свобода в моя лагер и нямам намерение да правя изключения за теб и годеницата ти. Но ви давам дума, че тя ще бъде в пълна безопасност в моята палатка. Що се отнася до вас двамата, ще получите отделна палатка, прилични дрехи и обувки.
Забравих, че Рен и Кишан бяха боси! Скачайки в портала, те се превърнаха в тигри, така че сега са оставени с широки ризи и панталони, без обувки.
Анамика погледна тениската и дънките ми с любопитство.
– Добре, ще се опитаме да ушием нещо от моите дрехи, за да станат на такова малко джудже.
Още никой не ме е наричал джудже! Изпънах се в целия си ръст и повдигнах брадичката си.
– Ако ти си такава великанка, това не означава, че другите са джуджета! Между другото, в родната ми страна ръстът ми се счита за малко над средния, разбра ли?
– Да, разбира се. – усмихна се леко тя.
Грабнах раницата от Рен и я сложих на раменете си.
– Освен това имам дрехи с мен!Така че, благодаря ти, не унищожавай стилните си тоалети на Барби-воин заради мен!
Анамика издаде странен звук, който прозвуча подозрително като смях и кимна към пазачите.
– Заведете мъжете в палатката им.
Когато братята тръгнаха, Анамика каза на Кишан:
– Ако искаш, можеш да посетиш малката си булка на закуска сутринта.
Преди да си тръгнат, Рен и Кишан спряха на вратата и ме погледнаха. Разтърсих раницата си, давайки знак, че мога да се грижа за себе си добре. Те кимнаха и си тръгнаха.
Слугата ни напълни чашите с вода. Анамика седна на масата и се настани удобно на възглавниците. Придърпах раницата си по-близо до себе си, присъединих се към нея и отпих от чашата. Водата се оказа ледено студена и невероятно прясна – най-вкусната, която съм опитвала.
– Удивително! – възкликнах, пресушавайки чашата
Анамика се засмя.
– Това е вода от планината. И на мен ми харесва, много е освежаваща. Сега, моля те, яж. Не искам годеникът ти да ме обвинява, че гладуваш.
На масата, между другото, имаше ястия от печени бадеми, нахут с подправки, леща и малки парченца печено месо. Анамика с удоволствие похапваше от уханния бял плод личи.
Откъснах парче хляб и започнах да загребвам с него като с лъжица леща и месо.
– Къде си нарани така краката? – попитах.
– Краката ми изобщо не те интересуват.
– Но те са в ужасно състояние. – не се отказах аз, опитвайки нахута.
Анамика се засмя, но не каза нищо. Следях внимателно как се храни. Коя е тя и защо е толкова подобна на Дурга?
Откъсвайки и поглъщайки малко парче хляб, Анамика се извърна от масата, сякаш не можеше повече да гледа храната.
– Какво ти се е случило? – попитах – Не обичаш храна? Предполагам, че жени като теб не харесват никаква храна, която не са хванали и убили със собствените си ръце?
– Не съм гладна.
Замръзнах с парче сочно личи в ръка.
– Нахрани ли се? – за щастие смущението ми не продължи дълго. Сетих се, че съм срещала такива момичета и преди – спомних си гадната Ранди, приятелката на Рен – Е, да, разбира се, трябва да се грижиш за фигурата си на амазонка!
– Нямам представа какво е амазонка или какво означава да се грижа за фигурата.
– Фигурата е силуетът на твоето тяло, а амазонките са такива високи, красиви воини, които са се справяли без мъже.
– Силуетът на тялото ми не ме интересува, стига да е силен и да не се проваля в битките. Що се отнася до Амазонката, както ме нарече, може би така ме виждаш сега, но не винаги съм била такава. Обичам мъжете.
Беше казано с такава завладяваща искреност, че не можах да сдържа смеха си.
– Ясно. Защо сега си амазонка?
Анамика придърпа краката си към гърдите си, обгърна коленете си с ръце.
– Не винаги съм била сама. Имах брат… Сунил. Аз и той сме близнаци. – сянката на усмивка докосна устните ѝ – Той беше нашият сенани, командир.
– И какво стана с него?
– Той беше отвлечен. Заловен от врагове. – тя направи пауза – Може би, вече не е между живите, поне така мислят моите хора. Попита ме за краката ми? Сънувах, че брат ми ме вика, излязох от палатката и отидох да го търся. Гласът му ме викаше напред, аз вървях и вървях, без да обръщам внимание нито на острите камъни, нито на бодлите на храстите. Когато се събудих, разбрах, че се скитам насън и съм отишла много далеч от лагера.
– Много съжалявам, Анамика.
– Дойдох тук начело на огромна армия. Имахме тридесет хиляди пехотинци, двадесет хиляди колесници и пет хиляди бойни слона, да не говорим за многобройните съгледвачи и пратеници. Но в последната битка брат ми изчезна и нашата армия претърпя ужасно поражение. Стотици наши слонове паднаха и само няколко хиляди войници останаха от някогашната велика армия, повечето от тях ранени.
– Оказва се, че противникът ви е много силен.
– Той е демон. – въздъхна уморено Анамика.
– Но защо не ядеш нищо? – попитах – Трябва ти сила!
Тя се обърна и впери очи в лицето ми.
– Няма да ям. Тук на тази маса има повече храна, отколкото моите воини получават за един месец! Мога ли аз да ям, когато те са гладни?
Ръката ми, протегната за поредното парче хляб, замръзна във въздуха.
– Вашите воини… умират ли от глад?
– Гладът е само най-малката част от тяхното страдание. Помолих воините да се върнат у дома, но те отказаха да ме оставят, а аз не мога да си тръгна, докато не разбера какво се е случило с брат ми.
С блеснали очи, тя скочи и отметна прозрачната завеса, която блокираше частта за спане в палатката. Анамика легна на пода и се зави с тънко одеяло. Прошепнах на Златния плод да напълни отново празните съдове и да добави нови. Поглеждайки навън от палатката, казах на пазачите да вземат храната и да я споделят с воините.
Съдовете тихо изчезнаха, скоро всички се разпръснаха по палатките и в лагера се възцари мъртва тишина. Гледах ярките звезди, чудейки се в коя палатка спят тигрите ми. Треперейки, се върнах назад и потърках студените си ръце.
Намерих купчината си одеяла, пропълзях под тях и се опитах да заспя. Оказа се, че не е толкова лесно. Въздухът извън стените на палатката се охлади бързо, трябваше да навивам одеялата около себе си все по-плътно и по-плътно, мислейки си с копнеж колко топло би ми било сега да лежа между два пухкави тигъра. Накрая разбрах, че не издържам повече.
Поглеждайки към неподвижната фигура на Анамика, прошепнах на Шала да ми направи топли одеяла и да смени тънкия матрак с нещо по-меко. Поръчах и меки ръкавици, дебели чорапи и шапка с уши.
Но когато най-после се стоплих и се настаних удобно на меко пухено легло, съвестта започна да ме измъчва, защото Анамика продължи да спи на голия под под тънко одеяло. Въздишайки тежко, отново извиках Шала за помощ, надявайки се уморената ми съседка да не се събуди от шумоленето на нишките, които оплитаха тялото й. Когато Шала си свърши работата, Анамика въздъхна сладко и се претърколи на другата си страна под новото дебело одеяло. Ранените ѝ крака бяха скрити в меки кашмирени чорапи, главата ѝ лежеше върху възглавница. Събрах смелост и надникнах зад прозрачната завеса. Анамика спеше дълбоко, завивките бяха дръпнати до носа ѝ, дългата ѝ черна коса се разпиля над възглавницата.
Анамика, разбира се, все още беше трън в задника ми, но в същото време бе красива, като богиня. Споменът за сладкия ѝ разговор с Рен ме измъчваше повече, отколкото бях готова да призная. Бях ужасно ревнива, но в същото време усещах някаква необяснима връзка, почти родство с тази жена. Тя е загубила брат си, тя страдаше. Да не говорим за факта, че не можех да не се възхищавам на нейната сила и преданост към нейния народ.
Въздишайки тихо, затворих завесата, пропълзях под завивките и скоро заспах. Не знам колко дълго спах – няколко часа или няколко минути – преди да бъда събудена от дивия писък на Анамика.
Назад към част 25 Напред към част 27
