Глава 25
Близнаци – съперници
Някаква тъмна фигура се бореше с Анамика. Хвърлих одеялата, изтръсках раницата на леглото и започнах да ровя из купчината оръжия. Заредих лъка си, дръпнах завесата и се прицелих в тъмните сенки. Но докато спяхме, факлата изгоря напълно, така че в палатката беше толкова тъмно, че не можах да разбера къде е врагът и къде е Анамика.
Чух как Анамика ахна силно под удара на непознатия. С треперещи ръце отново започнах да ровя из одеялото, търсейки по-подходящо оръжие и вече хващах чакрата, когато изведнъж се натъкнах на Фаниндра.
– Фаниндра, скъпа, светни за мен. – прошепнах.
В същия момент изумрудените очи на змията блеснаха и призрачно зелена светлина заля пространството на палатката. Сега видях, че един мъж е влязъл в палатката, хванал е Анамика отзад и я притискаше силно към себе си. При вида ми злите очи на непознатия се разшириха от изумление.
Благодарение на Финандра успях да се прицеля правилно. Вдигнах лъка си и извиках:
– Анамика, наведи се!
Но тя само поклати глава, сякаш не беше чула. Мъжът рязко обърна Анамика към себе си, за да може тя да види лицето му.
– Сунил? – ахна тя.
Тъкмо се канех да пусна стрелата, но замръзнах, когато чух името на брата на Анамика.
– Ти си жив! – извика тя.
Но той вече не гледаше сестра си, цялото му внимание беше привлечено от мен. Дори в полумрака виждах, че нощният ни гост беше висок, мускулест и напълно въоръжен. Подобно на сестра си имаше зелени очи и черна коса, не права като тази на Анамика, а къдрава. Виждах дори трапчинката в небръснатата му брадичка. Като цяло Сунил беше много красив мъж, въпреки че ни нападна като злодей.
Изгледа ме от глава до пети, усмихна се широко и студено каза:
– И ето те! Отдавна те чакаме. Моят господар ще бъде много доволен.
Сунил грубо отхвърли Анамика и пристъпи към мен. Този път не се поколебах. Дори и да беше брат на Анамика, трябваше да се защитавам! Стрелата се заби в бедрото на Сунил, но той дори не трепна. Грабвайки ме в ръцете си, той се втурна към вратата.
Анамика повика пазачите и им нареди да хванат брат ѝ. Съдейки по сълзите в гласа ѝ, тя помоли да не го нараняват.
Освободих се от железните лапи на Сунил и паднах на студената земя. Сякаш Сунил разбра, че нищо не може да направи. С див вик той отхвърли воините, които го държаха като котенца и се втурна в гората. Охраната се втурна след него, но почти веднага се върна. Казаха на Анамика, че нейният брат, техен бивш командир и шеф, дори и с ранен крак, бяга по-бързо от най-бързите воини.
Скоро Рен и Кишан се озоваха близо до нас.
– Чухме викове. Какво стана? – попита Рен.
– Бяхме внезапно нападнати. – отговори Анамика.
Като чу, че нападателят почти ме е отвлякъл, Кишан доброволно се включи да го настигне и да го преследва.
Анамика махна уморено с ръка.
– Няма нужда, вече знам къде е той сега. – каза тя – Сунил е паднал под властта на демон. Вече видях как се случи при другите. Те се превърнаха в роби на демона, забравили себе си и тези, които обичат.
– Значи демонът, с когото се бориш, е много силен? – попита Рен.
Анамика погледна своите воини, бързо притисна пръст към устните си и се върна в палатката. Последвахме я и седнахме заедно около масата.
– Не искам моите хора да се страхуват от нашия враг дори повече, отколкото се страхуват сега. – сухо каза Анамика.
Тя вдигна едно одеяло от пода и се уви в него. Няколко секунди мълчаливо бършеше сълзите си с крайчето на одеялото, след което, идвайки на себе си, го отмести от лицето си и ококори учудено очи. Навеждайки глава, Анамика ме изучаваше и след това се обърна към Рен.
– Той има голяма сила и много нечувани сили. – отговори тя – Той използва тези сили, за да събере цяла армия от демони.
– Армия от демони? – Нещо изникна в паметта ми. Изведнъж изплува спомен. Устата ми пресъхна. Облизах напуканите си устни.
– Анамика, как изглежда врагът ти?
– Той е черен и има дълги рога като на бик. Той има силата да разтърси земята и да унищожи всички, които му се противопоставят.
Зъбните колела се завъртяха в мозъка ми, парчетата от древния пъзел започнаха бързо да си идват на мястото.
– Богинята ще дойде… – прошепнах – … да смаже демона Махишасура. – преглътнах шумно и погледнах изненаданите Рен и Кишан – Трябва да поговорим!
Анамика стана.
– Можете да говорите тук. Нищо не те заплашва. Аз, трябва да посетя хората си и да отидем на лов на разсъмване.
– На лов? – със зле прикрито любопитство попита Кишан.
– Да. – тя отиде до стола, където беше оставила бронята и ботушите си – Дивеч няма отдавна, но може би можем да намерим нещо, което да запълни празните ни кореми.
Анамика събу вълнените чорапи, които бях направил за нея, и ги остави настрана, хвърляйки ми многозначителен поглед, в който лесно се четеше: „Ще говорим за това по-късно“. Бързо обувайки ботушите и бронята си, тя стана и излезе.
– Знам защо прилича на Дурга. – изтърсих без предисловие, когато Анамика се отдалечи достатъчно, за да не чува – Тя е Дурга… тоест ще бъде, когато убие Махишасура. Четох за това, когато изучавах легендите за раждането на Дурга!
– Но боговете са създали Дурга. – възрази Кишан.
– Да, но спомни си основното: тя е създадена, за да победи Махишасура! Мисля, че бяхме изпратени тук, за да създадем Дурга!
– Бяхме изпратени тук, за да смажем Локеш. – напомни Рен.
Докоснах ръката му.
– Рен! Локеш е Махишасура!
– Нищо не разбирам! – умоляваше Кишан.
– Нямах възможност да ви разкажа за последното си видение, но в него видях Локеш, превърнат в демон. Той беше точно същият, какъвто го описа Анамика. Огромен, рогат и черен. Издишваше пара от ноздрите си, а рогата му бяха дълги. – отново нещо прищрака в главата ми – Слушайте, Махишасура не беше ли наполовина човек и наполовина бик?
– Да. – кимна Кишан – Бивол, за да бъдем точни.
– Г-н Кадам ни предупреди в последното си писмо, че Локеш ще стане демон, ако отиде в миналото. Сега разбирате ли защо сме тук?
– Келси… – започна Кишан.
Но аз го прекъснах нетърпеливо, увлечена в заключенията си.
– Освен това мисля, че е използвал амулета, за да превърне брата на Анамика в свое оръжие.
– Има брат? – попита Рен.
– Да, близнак. Името му е Сунил. Той ни нападна тази сутрин.
– Тя не каза, че е брат ѝ. – каза Рен.
– Тя го мислеше за мъртъв.
– Той те е наранил? – намръщи се Рен, прокарвайки пръсти по синините на ръката ми.
– Нищо, ще живея! – измърморих аз. Трябваше да се прокашлям, за да откъсна ума си от докосването на Рен – Когато Сунил ме видя, той каза: – „Моят господар ще бъде доволен.“ Разбирате ли? Това означава, че Локеш ме чака! Но когато Сунил влезе в палатката, той не знаеше, че съм тук, той дойде за Анамика. Значи Локеш преследва и нея!
– Сега всичко ми е ясно. – измърмори Кишан – Ти и Анамика ще останете в лагера, докато се справим с Локеш. – той стана и отиде до раницата си за оръжие.
– Не! – възкликнах аз, като скочих на крака – Демонът Махишасура не може да умре от ръката на човек! Не помниш ли? Боговете трябва да създадат Дурга, за да го победят!
– И какво предлагаш? – попита Рен.
Усмихнах му се насила.
– Ще убедим Анамика, че е богиня!
Трудностите с изпълнението на моя блестящ план започнаха почти веднага. Първо трябваше да се търси Анамика. Убихме няколко часа, търсейки я из целия лагер. Преди да имаме време да изтичаме до палатката, където Анамика /според войниците/ се е грижила за ранените, но се оказа, че тя вече е отишла в гората за дървета. След известно време ни казаха, че Анамика е отишла на лов.
Накрая, уморени от безплодни търсения и въпроси, Кишан попадна на следите ѝ, водещи в гората. Около час по-късно срещнахме Анамика, която се връщаше в лагера с труп на заек, преметнат на рамо.
При вида ни тя рязко спря, но после вирна нос и продължи.
– Какво друго не е наред? – попита тя, докато минаваше покрай Кишан – Пак ли има недоразумения? Или си дошъл да се оплачеш, че брат ми е наранил скъпата ти булка?
Гласът ѝ лъхаше от сарказъм, но този път дори не трепнах. Когато Анамика отметна косата си, която беше паднала върху лицето й, видях черни кръгове под измъчените ѝ очи и червена синина под скулата ѝ. Кишан възмутен се втурна към нея, за да се застъпи за мен, но аз сложих ръка на лакътя му.
– Дойдохме да ти помогнем. – казах аз.
Анамика спря и ми хвърли леден поглед.
– И каква ми е ползата от слаба жена като теб?
Събрах мислите си и изтърсих първото, което ми хрумна:
– Рен и Кишан са отлични ловци! Те могат да намерят месо.
Анамика оголи зъби и хвърли заешкия труп към главата ми.
– Месо? Това костеливо заешко е най-доброто месо, което сме виждали от много дни!
– Честно казано, знам какво говоря! Те са отлични ловци.
Анамика погледна Рен и Кишан с откровено съмнение за няколко секунди, след което уморено махна с ръка.
– Забавлявайте се колкото можете повече. Цялата гора е на ваше разположение.
С тези думи тя ловко скочи по склона към лагера.
– Мислех, че ще говорим с нея. – каза Кишан, когато свалих раницата си и започнах да ровя из съдържанието ѝ.
– Първо трябва да я накараме да ни се довери, в противен случай тя дори няма да ни изслуша.
Подадох на Рен златния плод и казах:
– Отидете в гората и ловувайте добре там с помощта на златния плод. Схвана ли? Пригответе толкова дивеч, колкото можете да носите! Аз ще отида да помогна на Анамика да се грижи за ранените. Мога ли да взема това назаем? – попитах Кишан, сочейки камандалу.
Той целуна ръката ми, свали го от врата си и ми го даде.
Разбрахме се да се срещнем по залез слънце.
Първо отидох до края на долината и с помощта на Шала построих там огромна палатка, която натъпках до тавана с дрехи от всякакъв размер, одеяла, меки чехли, топли чорапи, ръкавици, шапки и купчина стерилни бинтове.
След като приключих с запълването на склада, избрах страхотно място за горещ извор. Използвайки магията на Огърлицата, изчистих голяма скалиста площ от пясък и мръсотия и извиках силен поток от минерална вода от земята. След това събрах силата на амулета в ръцете си и правилно загрях земята, нагрявайки скалистото дъно на моя източник до такава степен, че топлината трябваше да е достатъчна за няколко дни. Най-после дойде време да налея няколко капки от еликсира в извора. Честно казано, не бях сигурна, че ще проработи, но реших, че си струва да опитам. Във всеки случай изворът, дори и да не е лечебен, е полезен за къпане и възстановяване на силите на уморените воини.
Но какво да правим с ранените, които нямаха сили да стигнат до водата? Решително отидох в лагера и намерих запасите от питейна вода: точно петдесет бурета. Махнах капака на първата бъчва, налях няколко капки от еликсира в нея и бързо я разбърках. Отне ми един час да обработя всички варели, след което веднага тръгнах да търся Анамика.
Тя беше коленичила пред тялото на току-що починал войник. Без да се срамува от сълзите, стичащи се по бузите ѝ, тя говореше тихо на приятелите на починалия. Изпитах изгарящ пристъп на срам, че не се сетих първо да помогна на тежко ранените и едва след това да се заема с подреждането на долината. Виждайки с какво искрено съчувствие Анамика споделя скръбта на своите воини и с каква преданост ѝ се отплащат войниците, най-накрая потвърдих решението си.
„Правилно предположих. Анамика е добра, макар и трънлива. Тя ще бъде надеждата на стотици хиляди хора и аз съм тук, за да ѝ помогна.“
Тъжно ми беше, че не можах да спася починалия, но знаех, че ако постоянно се самонаказвах за всяка грешка, никога нямаше да мога да помогна на другите.
След като приключи разговора с войниците, Анамика се изправи, видя ме да стоя на входа на палатката и излезе навън.
– Какво искаш? – попита тя уморено.
– Съжалявам за смъртта на твоя приятел. – казах аз.
– Твоите съболезнования няма да го съживят.
– Не, няма да го съживят… – Стоях няколко секунди пред нея, неспособна да намеря думи. След това тя тихо изхлипа:
– Не се обвинявай, Анамика.
– Аз съм отговорна за всяка смърт в този лагер.
– Смъртта идва при нас. – казах тихо – Не можем да я спрем. Но можем да направим всичко, за да помогнем на тези, които имат нужда от помощ.
Тя избърса гневните си сълзи и се обърна.
– Какво знаеш за смъртта?
– Повече, отколкото си мислиш. – завъртях камандалу, който висеше на врата ми, и признах: – Преди се страхувах от смъртта. Не моята, а на тези, които обичам. Този страх ме убиваше. Той не ми позволяваше да бъда щастлива. Но наскоро разбрах, че съм грешала.
– Не можеш да се скриеш от смъртта. – прошепна Анамика.
– Не. – кимнах аз – Но животът все още е там.
Видях мех, окачен на стената на палатката, свалих го и го подадох на Анамика. Тя пи дълго време, после избърса устата с опакото на ръката си.
– Да се откажеш щастието, означава да оскърбиш паметта на загиналите. – казах тихо – Това означава да спреш да бъдеш себе си, да пропилееш живота си напразно. Живеем с причина, всеки от нас има своя цел, своя съдба и за да я изпълним, трябва да надминем себе си, да надскочим себе си и да постигнем невъзможното. – погледнах в очите на Анамика с топлина – Веднъж една мъдра жена ме посъветва да науча мъдрост от цвете лотос във водата. Всичко, което ни се случва в живота, добро и лошо, ни помага. Можем да се родим в скръб и страдание, но нашата задача е да се издигнем над тях, да израснем до слънцето и да разцъфтим. Само по този начин можем да украсим и осветим света за другите.
Анамика отпи още една глътка вода и изсумтя.
– Говориш като старата ми баба.
– Стара? Виж себе си! Между другото, ти си много по-възрастна от мен! Повярвай ми за това, знам какво говоря.
– Тогава защо, за бога, трябва да слушам ученията на един младеж?
– Като не искаш, не слушай! – аз повдигнах рамене – От мен зависи да го кажа, а от теб зависи дали ще следваш съвета ми или не.
Анамика окачи меха на стената и попита:
– Защо дойде тук?
Сложих ръка на рамото й.
– Дойдохме да ви помогнем.
Тя се насили да се усмихне, въздъхна.
– И как може да ми помогне едно бебе?
Усмихнах се от ухо до ухо.
– Последвай ме, ще видиш сама.
Минахме през морето от палатки и отново, за сетен път, бях изумена каква огромна армия се беше събрала в долината. Тук имаше не само мъже. В лагера видях жени и дори деца.
– Преди брат ми да изчезне, аз отговарях за управлението на лагера и тези жени и аз вършихме цялата работа, която трябваше да бъде свършена. Винаги придружавах Сунил в походите му, бяхме неразделни до онзи дъждовен ден, когато той стана плячка на демона. – обясни Анамика, като улови погледа ми – Когато бяхме малки, баща ми ни учеше заедно. Винаги и навсякъде бяхме заедно. Нашите бавачки казваха, че Сунил и аз сме две половинки на горчив пъпеш. – тя се усмихна тъжно на спомените си – Е, те бяха прави, Сунил и аз започнахме да проявяваме характер рано… Бързо стана ясно на всички, че ако Сунил е предопределен да стане велик командир, то аз имам дарбата да организирам армия. Винаги беше по-силен от мен, но аз лесно го въртях на пръста си с хитростта си. Заедно бяхме непобедими. Сунил често се вслушваше в мнението ми и мога да кажа без фалшива скромност – доскоро печелехме всяка битка, решавахме всички проблеми и преодолявахме всякакви препятствия. Досега сме били абсолютно отдадени един на друг… – въздъхна Анамика и крадешком докосна синината под скулата си.
След тази история усетих още по-голямо уважение към нея. Беше очевидно, че Анамика обожаваше брат си и предателството му беше ужасен удар за нея. Виждайки познатата горичка под скалистия склон, заведох Анамика до моята тайна палатка и открехнах завесата.
– Ъм, тази палатка се намира далече от лагера, сигурно просто сте я забравили. – измърморих аз, надявайки се тя да приеме тромавото ми обяснение.
Анамика влезе вътре и замръзна на прага, сякаш се озова в храм. Тя бавно, почти с любов, прокара ръка по купчините неща.
– Това е дар от боговете! – възкликна тя.
– Нещо такова. – усмихнах се. Няколко минути мълчаливо стоях настрана, чакайки Анамика да прегледа всички съкровища, след което се прокашлях и казах – Това не е всичко. Хайде, ще ти покажа.
Когато я заведох до моята прекрасна минерална баня, очите на Анамика искряха от наслада. Тя пъхна ръка в топлата бълбукаща вода и на лицето ѝ се появи замечтано изражение.
– Не съм се къпала от седмици. – призна тя с тиха въздишка – Моите воини ще могат да си починат и да натрупат сили тук.
– Така си и мислех. – кимнах аз – Е, откъде да започнем?
Лицето на Анамика отново стана сериозно.
– Сега ще наредя да пренесем всички неща в лагера и ще информираме нашите лечители за източника. – тя ме погледна – Благодаря, Келси.
– Няма защо!
Анамика ми се усмихна и лицето ѝ показваше чертите на богинята, която ме беше защитавала през последните няколко години.
През останалата част от деня Анамика и аз обикаляхме палатките с ранените. Времето за вечеря отдавна беше минало, когато тя ме докосна по рамото с усмивка и ми предложи половината от своята тортила. Празният ми стомах изръмжа в знак на протест от глад от доста време, но до Анамика се чувствах на мястото си. В лагера имаше толкова много ранени и гладни! Късно вечерта Анамика излезе за кратко да посрещне ловците, а аз продължих обиколките сама.
Ходех от палатка на палатка, давах на войниците да пият вода от бъчвите или им носех мехове, в които щедро плисках еликсира. Освен това се погрижих всички да са топло облечени и с осигурено легло. Никой от воините не говореше английски, но често говореха с мен на собствения си език.
– Сваргадуута. – каза един воин, докато внимателно поставях мека възглавница под главата му.
Покрих го до брадичката с одеяло, избърсах лицето му с влажна кърпа.
– Съжалявам, не знам какво означава това. – прошепнах – но ти обещавам, че ще се почувстваш по-добре много скоро.
– Сваргадуута означава ангел. – чу се кадифен глас зад мен.
Зачервена до корените на косата се обърнах и видях Рен, който стоеше на входа на палатката и ме гледаше. Очите му бяха пълни с нежност, но щом от дълбините на палатката се чу стонът на друг ранен мъж, Рен веднага се обърна и отиде при него. Навеждайки се над войника, той говореше тихо.
Работихме заедно в мълчание известно време, след което попитах:
– Донесохте ли месо?
– В лагера има достатъчно храна, че ще стигне за всички и ще остане. Виждам, че и ти не си си губила времето, нали?
Кимнах и хванах ръката на ранения.
– Ето, пийни. Веднага ще се почувстваш по-добре.
Изтощеният войник отпи няколко глътки с усилие, но по-голямата част от водата се плисна върху гърдите му. Подсуших го доколкото можах и се изправих уморено.
– Къде е Кишан?
– Анамика го изпрати да вземе нова партида одеяла и дрехи. Днес тук ще има истински празник – силна чорба за ранените и печено еленско за всички останали.
Рен ме хвана за лакътя, изведе ме от палатката и прошепна в ухото ми:
– Между другото Анамика беше права за дивеча. Тук изобщо няма животни. За всичкото месо, което донесохме, трябва да благодарим на Златния плод.
– Но ранените се нуждаят от нещо повече от месо! За да се възстановят по-бързо, те се нуждаят от зеленчуци и плодове.
– Едва ли ще успеем да снабдим лагера със това, без да събудим подозрение.
Прехапах устни.
– Тогава трябва да измислим нещо!
Рен кимна.
– Между другото разбрах в кое време сме пристигнали. Това е някъде между 330 и 320 г. пр.н.е., по-близо до 320 г.
– Как го разбра?
– Анамика каза, че е служила на Чандрагупта Маурия. Изучавал съм управлението му. Чандрагупта Маурия е бил начело на империя, която граничеше със земите на баща ми и дядо ми. Анамика спомена, че той е млад, така че царуването му едва е започнало.
– Това добре ли е или не?
– Той е далече оттук. – сви рамене Рен – Тук и сега Анамика командва армията. Нейната дума е закон.
– Значи е добре.
Рен кимна и се усмихна.
– Е, да отидем на партито, а?
– С радост!
Рен ме заведе до един жребец, който чакаше пред палатката. Усмивката му с бели зъби проблесна в тъмнината.
– Не мога да яздя! – Изплаших се.
– Яздеше прекрасно на гърба на цили. – отвърна Рен и ме качи на гърба на жребеца.
„Защото цилин беше интелигентен!“ – възразих аз, настанявайки се неудобно на седлото.
Рен седна зад мен, прегърна кръста ми и остави коня да върви.
– За да яздиш добре – прошепна Рен в ухото ми – трябва да усетиш коня, да почувстваш силата му, играта на мускулите му. Слушай го, преценявай походката, стъпката, тръса и галопа. Затвори очи. Усещаш ли как тялото му се издига? Добрият кон ще те отведе където пожелаеш. Просто се научи да му се доверяваш, движи се с него, не се противопоставяй на ритъма на тялото му.
Устата ми веднага пресъхна и преглътнах шумно, като си спомних с мъка, че това е просто кон. Докато Рен говореше, аз тихо пропълзях към гърдите му, мечтаейки да грабна юздите и да потеглим заедно в планината, така че никой да не ни намери.
Когато дойдох на себе си, прокашлях се шумно, отдръпнах се от Рен и, за да се разсея от фантазиите си, започнах да му разказвам за болните и ранени войници, за които се грижих цял ден. Скоро се увлякох и започнах да говоря с истинско вълнение. Бях горда с работата си и за първи път от много време бях доволна от себе си.
Въпреки умората ме стопли мисълта, че днес за първи път даровете на Дурга са използвани по предназначение – за облекчаване на човешкото страдание. Вероятно г-н Кадам щеше да се гордее с нас и по някаква причина ми се стори, че с голямо удоволствие би разговарял с Анамика по военните въпроси.
На душата ми стана леко и весело, някаква тайна радост ме стопли от умората и остана с мен, когато слязохме от коня и се приближихме до огромен огън, който пламтеше в средата на лагера. Явно усилията ми днес а ла Флорънс Найтингейл не бяха напразни: същите хора, които сутринта ме гледаха с подозрение и враждебност, сега с радост ме приеха в своя кръг. Те дори се преместиха, давайки ми най-доброто място на дънера близо до огъня.
Рен ни донесе храна и се настани на земята в краката ми. По време на храненето той ми преведе някои от думите на нашите съседи. Доколкото разбрах, армията вярваше, че сме донесли късмет и надежда за предстоящата победа.
Спокойното ни хранене беше прекъснато от гневни гласове, които ставаха все по-силни, когато се приближихме до огъня.
– Аз не съм твоето товарно муле!
– Наистина ли? Може би не товарно, но си упорит като муле!
– А добре? Щом аз съм муле, значи ти си харпия!
– Нямам представа коя е тази!
– Харпията е вещица, подла вещица!
– Как смееш да ме наричаш така?
– Смея!
– Не искам да говоря повече с теб. Махни се от мен и да не те виждам отново.
– С голямо удоволствие!
Кишан нахлу на поляната, където седяхме, изгони Рен и седна до мен. Лицето и шията му бяха пламнали и той не спираше да хвърля злобни погледи към Анамика над чинията. Тя бавно се надигна, преметна дългата си коса през рамо и я сложи на коленете си, за да не се изцапа на земята. Преди да започне да яде, Анамика погледна в нашата посока, кимна на Рен и мен и се намръщи на Кишан.
Когато вечерята приключи, Анамика дойде при нас и каза:
– Да тръгваме, Келси. Време е за спане.
Изправих се, но Кишан ме хвана за ръката.
– Лека нощ, билаута. – той се наведе и ме целуна, но когато исках да се отдръпна, Кишан изведнъж ме прегърна силно и започна да ме целува още по-горещо. Не се отскубнах и отвърнах на целувката му, въпреки че бях много смутена от това публично показване. Накрая Кишан ме пусна и се усмихна щастливо, гледайки как се отдалечавам с Анамика на треперещи крака.
Тя хвърли присвит поглед към Кишан, после се обърна към Рен и попита високо:
– Ще откажеш ли да ми помогнеш утре? Наистина имам нужда от надеждни ръце, а както виждам брат ти, с много по-голямо удоволствие ще тича след котето си и ще мърка в ухото му. Рен кимна утвърдително. Очите му блеснаха, но преди да успея да кажа и дума, Анамика ме хвана за ръката и ме въведе в палатката си.
На следващата сутрин намерих сива кобила с петна до палатката и бележка от Рен. Той ми каза, че заедно с Анамика ще бъдат заети цял ден и ме посъветва да практикувам езда.
Кишан търпеливо ме изчака на закуска. Когато слязох от коня и го завързах за стойката, той се усмихна широко и каза:
– Ще те науча как да се грижиш добре за нея.
– Нали е красавица? – попитах аз гордо.
– Да! Красавица от конюшнята на Анамика.
– Така ли? – прехапах устна, питайки се какво Рен е предложил в замяна за този подарък. Цялото ми добро настроение изчезна някъде.
– С какво ще се заемем днес? – попитах мрачно.
– Ние сме отговорни за грижата за храната. Нека се преструваме, че сме ходили на риболов и да донесем планина от риба обратно в лагера. И можем да кажем, че сме изкопали различни корени и сме брали плодове по пътя.
– Страхотно.
Тръгнахме към реката, като по пътя спряхме за кратко при палатката на ръба на долината, за да попълним запасите си.
Работихме неуморно през целия ден, кръстосвайки между реката и лагера с чували зеленчуци, кореноплодни и вързопи риба. И през целия ден бях измъчвана от два кошмара: болка в разтегнати мускули и от зеленоокото чудовище от ревност, което разкъсваше сърцето ми всеки път, когато си помислех какво правят Рен и Анамика сега. Когато замъкнах последната огромна торба със зеленчуци обратно в лагера и помогнах на Кишан да окачи „прясно уловената“ риба близо до огъня, исках само едно – да спра да играя представления и да използвам Златния плод пред целия лагер. Разбира се, знаех добре, че трябва да пазим даровете на Дурга от любопитни очи, но колко по-лесно би било да се направи без маскировка!
Исках определено да изчакам завръщането на Рен и Анамика, но умората взе своето, така че след вечеря едва пропълзях до леглото си и потънах в сън.
Анамика ме събуди.
– Ей! – засмя се тихо тя, осветявайки ме с фенерчето си – Скъпа, казах ти! Ставай, ела с мен!
– Кое време е? – аз се прозях.
– Скоро ще дойде зората. Всички освен стражите още спят. Искаш ли да ядеш?
Тя ми донесе купа студена рибена супа. За щастие не бях достатъчно гладна, за да ям риба за закуска, така че трябваше да оставя чинията си настрана.
– Благодаря, по-добре по-късно.
Тогава Анамика ме хвана за ръката и ме повлече към изхода.
– Да тръгваме!
Минахме през заспалия лагер. Лунната светлина, пробиваща се през облаците, осветяваше хиляди палатки, които се придържаха към подножието на големите хималайски планини. Студеният въздух щипеше лицето ми, вървях и си мислех, как изглежда това място по мое време. Шумен град? Ферма? Стада на паша? Или само лунна светлина, мразовит въздух и забравени призраци на хората, които сега спят в палатките си?
Отпред се издигаха облаци пара. Когато наближихме палатката за провизии, изтръгнах се от унеса си и надникнах в тъмнината.
– Къде е изворът?
– Тук!
Анамика сияеше от радост. Втурна се напред, тя разтвори гънките на балдахина и изчезна зад него.
– Какво е? Къде? – попитах, колебливо влязох след нея.
– Това Дирен направи за мен!
– Рен?
– Да! Той е толкова мил! – очите ѝ блестяха толкова ярко, че веднага се ядосах – Той предположи, че умирам от желание да се къпя, и направи тези завеси, за да ни е удобно.
– На нас?
– Е да. За да поплуваме и да се поглезим малко. Дирен дори ми направи сапун за коса!
Анамика бързо се съблече и с тиха въздишка влезе във водата.
– Какво правиш, Келси? Скоро лагерът ще се събуди и вече няма да бъдем сами.
Желанието да се измия надделя над скромността и аз влязах в топлата вода. О, получи се божествено! Върху гладките камъни беше постлана мека кърпа и Анамика ми подаде сапун.
Когато сапунисах косата си за десети път, докато не изскърца, Анамика каза:
– Между другото, днес след закуска Дирен и аз ще отидем да инспектираме другите лагери.
– Други лагери? – като папагал повторих – Какви други?
– Не мислиш, че ние сме единствените, които се борят с демона, нали?
– Ъъъ… Честно казано, изобщо не се замислих.
– Ние сме само една пета от армията. Заедно с нас срещу демона излязоха народите на Китай, Бирма, Персия и племената от източната част на големите планини.
– Ясно …
Анамика вдигна крака си над водата и ахна, докосвайки болното място.
– Още ли не е оздравял? – попитах.
– Все още не.
– Чувала ли си някога за плодовете на огнените дървета? Мисля, че имам в раницата си. Сокът от тези плодове ще те изправи на крака за нула време. Изплакнах косата си и започнах да търкам ръцете си.
– В раницата? Искаш да кажеш в чантата, където криеш магията си?
Мълчаливо издържах погледа ѝ.
– Не разбирам за какво говориш! Изцедих се и бързо покрих лицето си с мека кърпа, напоена с вода.
– Не мислиш ли, че сега е подходящият момент да ми кажеш истината?
С въздишка гребнах шепа сапун и започнах да разтривам врата си.
– Виждаш ли, вярно е… накратко, всичко е много сложно.
– Тогава ми кажи каквото можеш. Можете ли да получите повече храна?
Аз кимнах.
– Достатъчно, за да натоваря много, много коне и мулета?
Прехапах устни.
– Като цяло, да. Можем да направим толкова храна, колкото ни е необходима. И няма да са необходими товарни животни, всичко ще се появи там, където кажеш.
Тя наклони глава, обмисляйки това, което беше чула.
– Ами дрехите и одеялата? И при тях ли е така?
– Да.
– Ами лекарствата?
Виждайки, че свеждам смутен поглед, Анамика продължи:
– Повечето от воините бяха излекувани от смъртоносните си рани. Ти го направи!
Поколебах се още малко, после кимнах примирено.
Анамика въздъхна с възхищение, облак пара излетя в мразовития въздух.
– Дирен и Кишан също ли знаят как да използват тази магия?
– Да
– В такъв случай трябва да подготвим провизии тук за една седмица и след това Дирен ще помогне на другите армии с помощта на магия. Когато това стане, ще съберем всички лидери на съвет и ще решим заедно как да смажем нашия смъртен враг.
След моментно колебание прошепнах:
– Добре.
Анамика ме погледна изпитателно.
– Тази магия трябва да бъде защитена с всички средства. Всичко трябва да се пази в най-строга тайна. Най-добре е да измислиш някакво ясно обяснение, така че хората ми дори да не разберат, че вие тримата сте надарени с магически сили.
Поколебах се малко, след което попитах внимателно:
– Ами ако внушиш на армията, че са покровителствани от добра богиня?
Тя се взря в лицето ми и дори в тъмнината видях зелените й очи да блестят ярко.
– Богиня? Хм… Е, с твоята магия няма да ни е трудно да убедим моите хора в това!
– Тогава може би ще разпространиш този слух в лагерите, където ще отидете утре?
Анамика обмисли думите ми и кимна.
– Да. Добре измислено.- тя метна кърпа на раменете си и изведнъж попита с необичайна предпазливост: – Келси, имаш ли нещо против да ти отнема Дирен за малко? Твоят годеник, разбира се, ще остане с теб.
Стиснах зъби и поклатих глава, за да покажа, че нямам нищо против, въпреки че сърцето ми се сви болезнено.
– Страхотно! Много харесвам Дирен! – Тя хвърли влажната кърпа върху камъка и тихо добави: – Това запълва празнината в душата ми.
Изведнъж дъхът ми спря, очите ми заболяха.
Анамика излезе от банята, бързо, по военен начин, изсуши се и започна да се облича на тъмно.
– И какви нови дрехи ми направи Дирен! Просто чудо. Меки, удоби, не съм носила такива, откакто напуснах Индия.
„Запълва празнотата… Но защо сърцето ми изведнъж се почувствува толкова празно?“
– Дирен ти приготви дрехи и за теб, защото е грижовен! Ето, вземи ги. – Анамика постави куп неща на камъка, наведе се и изведнъж каза: – Искам да те помоля за услуга.
– Да? – изцедих дрезгаво.
– Ще отсъствам няколко седмици и искам да ти поверя грижите за лагера. Кишан ще ти помогне. Той, разбира се, изобщо не е толкова добър като брат си, но тъй като го обичаш, тогава аз, така да бъде, ще търпя присъствието му. Не се безпокой за нищо, ще наредя на хората си да ви се подчиняват безпрекословно.
Кимнах с усилие и Анамика, шумолейки с гънките на дрехите си, изчезна в мрака.
И така, нашите тайни бяха разкрити, ситуацията излезе извън контрол и трябваше да свикна с новата ситуация възможно най-бързо. Излизайки от банята, изсуших се, облякох се и отидох в лагера.
Подготовката за отпътуването течеше с пълна сила в нашата палатка. Кишан помогна на Рен и Анамика с подготовката им. Когато влязох, Рен беше запасал меч. Беше облечен с широка топла риза и панталон. Когато ме видя, той хвърли наметалото си през лакътя и свали шлема си, за да ми покаже чантата, в която Шалът и Златният плод бяха скрити на сигурно място. Свалих моето камандалу и го закачих на врата му.
Рен беше невероятно красив тази сутрин, като древен индийски воин, излязъл от страниците на историческа книга. По мистериозен обрат на съдбата случайно срещнах и се влюбих в приказен принц, който по всички закони трябваше да е умрял много преди да се родя. Но аз доброволно се отказах от този безценен дар и сега не знаех как да си го върна обратно. Горчиво съжаление прониза сърцето ми.
Докато Кишан се подготвяше за пътуването, аз мълчаливо помолих Златния плод да ми направи мех с огнен плодов сок. Проблясвайки тихо, то се появи на масата пред Анамика. Казах ѝ, че това е лекарство и трябва да го пие колкото може по-често.
Анамика стисна силно ръката ми.
– Грижи се за себе си, Келси.
Рен уви наметалото около раменете на Анамика и го закопча галантно. Тя му се усмихна срамежливо и те напуснаха палатката ръка за ръка, а Кишан се втурна след тях, за да ги придружи по пътя.
Няколко секунди по-късно чух отдалечаващия се тропот на копита. Връщайки се в леглото си, за да скрия раницата си, видях лист хартия върху одеялото. На него беше изписано Сонет 50 на Шекспир с красивия почерк на Рен.
Колко ми е трудно да вдигам прах по пътя,
Да не чакам нищо повече
Да броя тъжно на колко мили
Избягах от щастието си.
Уморен кон, забравил предишната пъргавина,
Едва лениво се движи под мен –
Сякаш знае: няма защо да бърза
На тези, които са отделени от душата си.
Той не се подчинява на шпорите на господаря
И само с цвилене ми изпраща неговия укор.
Този стон ме боли повече,
Затова беден кон – удар на шпори.
Мисля си, гледайки с копнеж в далечината:
Зад мен е радост, напред е тъга.
Келси,
Трудно ми е да те оставя, но знам, че е необходимо. Кишан ще се погрижи за теб. Нашата мисия е към своя край. Локеш ще бъде унищожен, Кишан и аз ще бъдем свободни и ще можем да живеем нормален човешки живот. Би трябвало да изпитвам радост, но всеки ден на сърцето ми е все по-тежко. Знам, че настоящата ни раздяла е само временна, но не мога да не мисля за предстоящата и неизбежна раздяла завинаги. Дори сега е немислимо да те напусна. Не знам как ще понеса предстоящата окончателна раздяла. Но каквото и да ми донесе утрешният ден, аз съм готов да изпълня съдбата си.
Рен.
Сдържайки напиращите сълзи, излязох от палатката в парещия студ. Небето, преди час толкова красиво и звездно, сега е избеляло и пусто. Отвратително розова зора изгря над хоризонта. Паниката на уловена птица туптеше в мен, удряйки криле в кървящото ми сърце. Стомахът ми се сви на възел. Небето просветляваше, хората започнаха да напускат палатките си, но аз усещах предстоящото бедствие с цялото си същество.
Назад към част 26 Напред към част 28
