Глава 26
Съюзници
Рен и Анамика ги нямаше почти три седмици. През всичките тези дълги дни бяхме ужасно заети, но не толкова, че да спра да мисля за Рен. Преследваше ме чувството, че всеки ден, прекаран разделени, неумолимо го отнемаше от мен.
Кишан обучаваше войниците, учеше ги да се бият в една формация, помагаше на ранените да натрупат сила. Преди да тръгнат, Рен, заедно с Кишан, разпънаха още една палатка близо до лагерните огньове и я напълниха догоре с всякаква храна – месо, сушени и пресни зеленчуци и плодове, торби с ориз, боб и всякакви зърнени храни.
Сега, когато войниците се хранеха до насита всеки ден и бързо набираха сила, започна да им дотяга монотонния лагерен живот, изпълнен с нищо друго освен с обучение. Войската искаше да се втурне в битка. Тук беше полезна блестящата военна подготовка на Кишан и дори нямах време да дойда на себе си, когато той зае мястото на главен съветник на армията. Беше невероятно да гледам как Кишан се превръща от съвременния млад мъж, когото познавах, в индийския принц, какъвто е бил някога. Всеки ден той все повече и повече влизаше в ролята, отваряйки се пред мен от съвсем нова страна, така че не се уморявах да се възхищавам и да се гордея с мъжа, когото наричах мой годеник.
Кишан работеше неуморно всеки ден, като почти не отделяше време за мен. Често му носех храна и го заварвах или да цепи дърва, или да учи млади войници на изкуството да хвърлят копия, или дори с кофи вода, които влачеше от реката в бъчвите. И всеки път, когато ме виждаше, се усмихваше и ме целуваше по бузата.
Вечер Кишан идваше в палатката ми и уморено полагаше глава на коленете ми. Той ми разказваше как е минал денят, аз го галех по косата, а когато паднеше нощта, Кишан ме целуваше нежно и отиваше в палатката си.
Войниците бяха готови да го последват в огън и вода. Всеки ден Кишан изпращаше ловни отряди, за да попълнят хранителните ни запаси и да разузнават, за да намерят следи от Локеш и армията му. Нещо повече, Кишан дори принуди мен и другите жени да тренираме! Той каза, че тъй като демонът е предопределен да падне от ръцете на жена, тогава просто трябва да овладеем поне елементарни бойни умения.
Всяка сутрин заемах място в редицата от стари баби и млади жени и заедно, под ръководството на Кишан, изпълнявахме упражнения за различни мускули и се учехме да боравим с къси мечове и ками. Всички жени се надпреварваха помежду си да ми казват каква съм късметлийка с младоженеца, а неомъжените момичета отчаяно флиртуваха с Кишан, докато той търпеливо ги учеше на изкуството да боравят с леки оръжия.
Бях щастлива да прекарвам време с Кишан и да работя с него. Вечер бях толкова уморена, че едва успявах да допълзя до палатката си. Очите ми се затваряха, но все пак гледах към хоризонта дълго, дълго време, чакайки завръщането на Рен и Анамика.
И тогава настъпи вечерта, когато воините на Анамика, викайки, долетяха в лагера. Всички щастливи се втурнахме да поздравим завърналите се герои. Могъщите фигури на воини и звънът на техните доспехи изпълниха целия лагер. Някой с гръмовен глас заповяда да донесат вода, някой да хване юздите на конете. Чух гласа на Кишан да дава заповеди. От всички страни се изсипваха думи на различни езици. Застанах в средата на тълпата и се огледах за един човек – единственият в света с пронизващи тъмносини очи.
Забравила всичко на света, хвърлих лъка и се втурнах право под муцуните на биещите се коне. Кишан ми извика високо, но аз дори не се обърнах. Промъкнах се през бронираните воини, докато открих Рен.
Той се обърна и ме видя. Току-що беше слязъл от коня, преди дори да пусне юздите.
Обзеха ме чувства, забравих за всичко на света и можех само да издишам с тънък глас:
– Толкова много ми липсваше!
Той пристъпи към мен и ме хвана в ръцете си. Гърдите и раменете му бяха обвити в броня, но той все още ме притискаше към себе си, притискаше бузата си към моята.
– И ти ми липсваше, yadala.
Китайският воин, стоящ зад Рен, каза нещо и го потупа по рамото. Рен ме пусна и чак тогава се опомних и видях, че всички ни гледат. Кишан решително си проправи път през тълпата, стискайки меча си в ръка и изведнъж замръзна, когато ме видя с Рен. Пръстите му върху дръжката на меча леко се отпуснаха, но мускулите му останаха напрегнати, а очите му се превърнаха в камък. Без да вдига поглед, той се взря право в Рен.
Анамика излезе зад Кишан. Лицето ѝ беше непроницаемо, а пронизващият ѝ поглед бавно, на свой ред, се спря върху всеки от нас тримата. Тълпата утихна, възцари се неловка тишина, всички погледи бяха обърнати към нас. Накрая Анамика бързо даде някаква заповед и обръщайки ни гръб, се оттегли в палатката си.
Върналите се войници отново се размърдаха и започнаха да се разотиват, но усетих косите им въпросителни погледи върху себе си.
Предавайки юздите на чакащия войник, Рен ми се усмихна, стисна ръката ми и се обърна към войниците, като им нареди да приготвят палатки и храна за нашите гости. Воините на Анамика се поклониха почтително на Рен и след малко забавяне отговориха, че Кишан вече е дал всички необходими заповеди. Тогава Рен, заедно с непознат за мен китайски воин, отиде при огньовете в центъра на лагера.
Огледах се за Кишан, но той изчезна някъде. Реших, че сега не му е до мен, върнах се в палатката и намерих Анамика там. Тя застана с гръб към мен и свали бронята си.
– Много се радвам, че се върна жива и здрава. – казах аз.
Тя не отговори.
– Гладна ли си?
Божествената красавица поклати глава, събу ботушите си и се преоблече в меки пантофи.
– Виждам, че краката ти са напълно излекувани. Значи сокът помогна?
Най-накрая тя се обърна към мен, затвореното ѝ лице леко омекна.
– Да, краката ми са напълно излекувани. Благодаря ти.
– Радвам се, че се върна, – усмихнах се искрено.
– Да виждам. Тя въздъхна и се изправи. Как са хората ми?
– Всичко е страхотно. Почти всички са се възстановили и са готови за битка. По време на твоето отсъствие Кишан ги обучаваше – и жените също, представяш ли си?
Анамика повдигна вежди.
– Обучавал е жени?
– Той смята, че една жена също трябва да може да се защитава. – свих рамене.
Анамика обмисля думите ми няколко секунди, след това кимна и отиде до изхода на палатката. Дръпна завесата, надникна навън, огледа се.
– Нашите гости вече започват да вярват, че богинята ни помага – каза тя, понижавайки гласа си – А някои дори са сигурни, че тази богиня се е въплътила… в мен!
Кимнах внимателно.
– Те също така вярват, че Дирен е мой консорт. – продължи откровено Анамика – Не мисля, че трябва да ги разубеждаваме, поне не и до края на войната.
– Аз… р-разбирам. – заекнах аз, но Анамика вече беше тръгнала.
И аз останах да стоя в средата на палатката и се чудех дали думата „консорт“ означава това, което си мисля, или в далечното минало е имала друго значение.
Съпруг.
Тази дума гореше на езика ми. Заседна в гърлото ми. Гнусна дума. Груба. Мисля, че по-грозна, по-отвратителна дума не съм чувал в живота си!
– Рен е съпруг на Анамика. – прошепнах тъпо.
Изскачайки от палатката, се запътих към центъра на лагера. От кухните долитаха силни звуци. Кишан стоеше наблизо, скръстил ръце, гледайки мрачно напред. Пристигналите воини един по един напуснаха палатката с храна, разговаряйки весело с Рен. Забелязах, че се хващат за всяка негова дума, а нашите войници, които досега следваха Кишан на опашка, макар и да му се кланят, когато минават, също говорят само за „богинята” и нейния нов „спътник”.
Забелязах също, че Анамика стои до Рен и постоянно се обръща към него, когато им задават въпроси.
– Какво става тук? – изсъсках на Кишан.
Той погледна Рен и Анамика, очите му проблеснаха нелюбезно.
– Брат ми, както обикновено, в светлината на прожекторите. Воините, които обучавах в продължение на две седмици, сега го гледат в устата, красивата Анамика се разпада пред него от любезности, а моята булка се обесва на врата му пред целия лагер.
– Ревнуваш ли?
Кишан най-накрая се обърна към мен.
– Разбира се, че ревнувам!
Погледнах в златните му очи.
– Прости ми, Кишан. Разбирам, че имаш право да ми се сърдиш. Рен наистина ми липсваше, но все пак не трябваше да се държа така, както го направих.
Кишан въздъхна тежко, взе ръцете ми в своите и целуна всяка.
– Пречупих се. Съжалявам.
– Само ако ми простиш.
– Винаги.
Той ме прегърна през раменете, стояхме мълчаливо няколко минути, гледайки какво се случва, след което попитах:
– Кишан, какво е консорт? Това е като сателит, нали?
– Сега или в наше време?
– Сега.
– Да, това е партньор в живота. Обикновено съпруг или съпруга на управляваща личност. Защо питаш?
Огромна буца заседна в гърлото ми, очите ми се напълниха със сълзи.
– Значи това е… брак?
– Или годеж. – Кишан ме обърна с лице към себе си – Какво има, Келси?
– Анамика каза, че Рен ще бъде неин съпруг до края на войната.
– Ясно.
Кишан вдигна глава и мълчаливо погледна към Рен и Анамика, които стояха сред тълпата.
И заекнах безпомощно, опитвайки се напразно да прикрия нарастващия си ужас:
– Ами… просто не исках да изпадам в неудобно положение поради непознаване на етикета и другите правила на това време… Значи ти си моят годеник, а Рен… нейният. Сега всичко е ясно и е по-добре да остана близо до теб …
Кишан кимна разсеяно, сякаш не ме слушаше.
Хванах го за ръката, но всичките ми мисли бяха само за това дали съюзът между Рен и Анамика наистина ще бъде временен и не истински, или Рен наистина има чувства към нея …
„В писмото си Рен говори за раздяла завинаги. Значи ли това, че е решил да остане тук и да стане съпруг на Анамика? Обичам го. Феникса ме накара да го призная. И какво да правя сега? Да му кажа или да го оставя така? Ами ако му призная, а той каже, че съм закъсняла и вече е избрал Анамика? И да призная, че обичам Рен, не означава да си го върна. Анамика е супер. Защо, за бога, Рен трябва да остане с мен, ако може да бъде с богиня? Оставен с Анамика, той ще стане крал или дори бог.“
Потиснах риданието си. За първи път в живота си ми хрумна, че съдбата на Рен може би няма нищо общо с моята. Може да се случи така, че той ще напусне живота ми завинаги, ще си отиде напълно, дори няма да ми остане приятел.
И нямаше кого да обвиня, освен себе си.
„Ще го загубя… ще го загубя завинаги! Ами Кишан? Той обеща, че винаги ще ми прощава и ще трябва да го направи, ако избера Рен. Какво ще направи, ако му кажа, че обичам Рен и никога не съм спирала да го обичам? Може ли това да бъде простено? Ами ако ме намрази завинаги? Или ще се върне в джунглата и ще живее там съвсем сам, нещастен и изоставен от всички?
Но вече знаех, че няма значение. Няма значение дали Рен е решил да остане с Анамика или дали Кишан някога ще ми прости. И двамата имаха право да знаят всичко. И двамата трябваше да разберат как се чувствам. Решено е – ще говоря с всеки от тях насаме и ще изложа всичко, което ми е на сърцето. Ако един от тях – или и двамата – решат да ме напуснат, така да бъде. Ще трябва да се примиря с това. Но вече няма да заравям главата си в пясъка като щраус. И няма да бягам от сърдечната болка. Трябва да бъда честна с Рен и Кишан. Фет беше прав, когато каза, че всеки от тях би бил чудесен избор за мен. И двамата бяха смели и благородни, красиви и мили, и двамата заслужаваха много повече, отколкото им дадох.
Кишан, който стоеше до мен, гледаше тълпата и ми превеждаше кой какво казва. Стиснах тайно ръката му, мълчаливо благодарейки, че е толкова прекрасен.
След кратка реч Анамика покани всички на вечеря. Донесоха маси, а след това Анамика махна с ръка пред всички събрали се – и нареди да ги покрият с покривки от скъпоценни тъкани. Когато пъргавите нишки се пръснаха от магическия шал, вързан около кръста на Анамика, тълпата от воини ахна в унисон.
Изписках в знак на протест и се втурнах напред, но Кишан ме задържа.
– Нищо не можеш да направиш по въпроса, Келс. Очевидно Рен я е научил как да използва дарбите на Дурга.
Анамика ловко напълни всички маси с чинии и чаши. Войниците заеха местата си, а красивата Анамика пърхаше между тях, пълнейки чашите и чиниите на всеки войник с любимите му напитки и ястия по поръчка. След това тя зае почетното място начело на масата до Рен. Видях как се ръкува с нея и черен гняв стисна сърцето ми.
С Кишан също заехме място, той галантно ми премести един стол, аз седнах като вдървена. Усмихнах се и благодарих, когато ми предложиха храна, но тази вечер всяка хапка се превърна в пепел в устата ми и никакво питие не можеше да омекоти пресъхналото ми гърло.
Гледах жадно Рен и Анамика, представяйки си го като суверен и съпруг. Отровния трън на ревността се заби дълбоко в сърцето ми – и не беше само заради Рен. Да, знаех, че и Златният плод, и Вълшебният шал не принадлежат на мен, а на Дурга, което означава на Анамика, но това не ме улесни. Оказва се, че е много трудно да се разделиш на мига с властта и да останеш с празни ръце.
Ако Кишан завиждаше на Рен, който беше окъпан в лъчите на славата, то аз изпитвах същите чувства към Анамика. Седнах на празничната трапеза, погледнах чинията си и си казах, че и Шалът, и Златният плод са нейни по право и строго погледнато, никога не са били мои. От време на време опипвах Перлената огърлица, която висеше на врата ми и се чудех дали ще ми бъде позволено да запазя поне това.
Все пак аз се борих за тези подаръци! Почти умрях – повече от веднъж. А какво направи Анамика, освен да се роди вълшебна красавица? А сега ще стане богиня и ще вземе мъжа, когото обичам! Подхраних възмущението си, като си спомних за ухапването от капа маймуните, гигантската акула, кракена и стимфалските птици. Да не говорим за Локеш.
Не беше честно!
Знаех, че се държа недостойно, разбирах, че всички грешат, но въпреки това се чувствах измамена, седнала в далечния край на празничната маса. Сякаш безцеремонно бях изхвърлена през вратата. Използвана и изхвърлена. Всичките ми представи за Дурга бързо се сринаха. Отново и отново си спомнях всички наши срещи в различни храмове, но сега ги видях от съвсем друга страна. Дори когато Дурга ми обеща да защити Рен, тя изобщо не го направи за мен! Тя го направи за себе си! Затова тя го накара да ме забрави. Мен! „От самото начало тя реши да вземе моя Рен за себе си! – изкрещя нараненото ми сърце – Ако знаех как ще се развие всичко, нямаше да направя и крачка от Орегон, нека си взима подаръците сама, но тя намери една глупачка!“
– Научи се на мъдрост от цветето лотос! – Дурга ми каза веднъж – И аз повярвах! Но ако бях лотосов цвят, то тогава Дурга го изтръгна от водата и го хвърли в калта под краката си …
Тогава забелязах златния блясък върху ризата на Кишан. Това беше магическата брошка на Дурга. Въздъхнах и си напомних, че не всичко ми беше отнето. Все още имах златен лък със стрели, амулет, перлена огърлица и Фаниндра.
Унило гонейки храната в чинията си, мислено си повтарях отново и отново: – Затова сме тук. Затова сме тук. Затова…
Ослепителната богиня блестеше начело на масата, нейната красота и новооткрита сила ме обливаха в тежки вълни и аз се свивах все повече и повече, ставах бледа и сбръчкана като гнило водорасло на брега на океана.
„Това съм аз, помислих си мрачно. – Гнило, отвътре и отвън. Суетно, жадно за власт, егоистично момиче от бъдещето, което иска да вземе цялата магия и любовта на двамата братя за за себе си.“ Признавам си откровено, че в този момент повече от всичко на света исках да лиша Анамика от съдбата ѝ и аз да заема нейното място.
Докато не я видях да докосва ръката на Рен и да прошепва нещо в ухото му.
Рен наведе глава, слушайки напрегнато и докато ги гледах как си шепнат интимно начело на масата, осъзнах, че има нещо на света, което искам много повече от огърлицата, шала и златния плод. Повече от амлует, повече от Фаниндра и дори повече от съдбата на Дурга.
Исках Рен.
Това осъзнаване ме удари като ураган. Бях ревнувала преди, когато той танцуваше с Нилима и другите момичета на партито, но тогава все още знаех в сърцето си, че не моят Рен е този, който е виновен за това. Разбрах, че моят Рен бе загубил паметта си и ме бе забравил. Но сега начело на масата седеше моят собствен Рен – и си шепнеше с друга жена! Не можах да го понеса. Имах чувството, че ме разкъсват наполовина. Светът ми се пукаше по шевовете с такава скорост, че дори Вълшебният шал не можеше да го поправи.
Отпуснах глава в ръцете си и се взрях в недокоснатата храна в чинията си. Миризмата на канела и шафран удари носа ми. Кишан ме попита дали се чувствам добре и когато поклатих глава, той стана и ме поведе към палатката ми.
Той искаше да поседи с мен за малко, но аз му казах, че искам да остана сам. Когато Кишан си тръгна, докоснах огърлицата и осъзнах, че съм правила това през цялата вечеря. Само за да докажа на себе си силата си, поисках от Огърлицата да напълни чаша с вода. След това, поддавайки се на злобна отмъстителност, наредих да намокри всички неща на Анамика и да налее вода в ботушите й. Изпаднах в ярост, създадох мъгла и накарах да вали над леглото й. Когато цялата половина на палатката, в която Анамика спеше, беше подгизнала, казах на Колието да премахне цялата вода и даже малко се огорчих, когато открих, че леглото и ботушите на моята съперница отново бяха напълно сухи.
Няколко часа по-късно, когато Анамика благоволи да се върне в палатката, аз седях навъсена на масата, пълнейки и изпразвайки чашата за стохиляден път с помощта на Огърлицата.
Анамика ме наблюдава мълчаливо минута-две, след което ме попита какво правя.
– Сигурна ли си, че искаш да знаеш?
Исках да я убия със сарказъм, но по някаква причина въпросът ми прозвуча тъжно и патетично.
– Какво става с теб? – попита Анамика – Да не си болна?
– Може би. И какво, не може ли?
– Да, наздраве! Обаче виждам, че ако си болна, болестта ти е само в главата ти.
Скочих и ядосано я посочих с показалец.
– Да, кой ми говори за проблеми с главата! Къде ти беше мозъкът, когато показваше магическите си сили пред армията? Защо беше необходим този спектакъл? Имате ли нужда от нови съюзници? Кого още ще завладяваш? Рен не ти ли стига?
Тя спокойно скръсти ръце на гърдите си и ме погледна спокойно.
– Изглежда съвсем наскоро ме посъветва да се явя пред войските като богиня. Разбираш ли, доста е трудно това да се направи, без да покажа на хората някои чудеса. – Анамика леко наклони главам – Но не си ядосана за Златния плод или шала, нали? Какъв е проблема?
– Отчасти поради това…- измърморих навъсено.
– Отново ще ти напомня, че планът беше твой. Нямах намерение да играя тази роля и не поисках да ми помогнеш да я изпълня. Това е всичко, което измислих. От какво си недоволна в момента?
Тя беше абсолютно права, но не можех да се спра.
– Да, а сега наистина ти харесва да играеш богинята, нали?
Анамика въздъхна търпеливо.
– Всичко е заради Дирен, нали?
Замръзнах и с мъка изцедих:
– От къде накъде?
Анамика обмисли въпроса ми няколко секунди, след което спокойно отговори:
– Прекрасно разбирам, че се тревожиш за брат си. Желаеш му само щастие. Ако брат ми беше решил да доведе в дома си жена, на мен също щеше да ми е трудно да я приема, защото тя ще заеме моето място в сърцето му.
– Рен не ми е брат!
– Ти си сгодена за Кишан, значи сте роднини. Дирен се отнася към теб с голямо уважение. Вие сте много близки. Той ти е като брат и искаш само най-доброто за него.
– Да аз…
Не бях съгласна, но какво мога да кажа на тези думи?
Анамика сложи ръка на ръката ми.
– Не знам дали Дирен ще иска да стане мой съпруг, след като победим демона, но ако той изрази такова желание, ти ще бъдеш първата, който ще научи за това. – Красивото ѝ лице грейна – Той е много умен, разумен и мил, а вече успях да се уверя, че мисли като велик воин и политик.
Зелените ѝ очи блестяха.
– Освен това е изключително красив… Келси, ще се радвам да те наричам моя сестра. Може би малка сестра, но няма значение. Ще се опитам да направя щастлив Дирен. Кълна ти се! – Тя стисна ръцете ми и се изправи – Добре, утре ни очаква тежък ден. Хайде да поспим малко.
Не помръднах, гледах я как си приготвя леглото, продължих да седя, дори когато Анамика ме погледна въпросително, сви рамене и като духна лампата, се качи в сухото си легло. Не знам колко дълго седях на масата, сякаш времето беше спряло и се озовах в леден черен ад.
Накрая и аз легнах, пъхнах ръце под бузата си и едва когато на пръстите ми усетих влага, осъзнах, че плача тихо. Заспах, повтаряйки си: Тя ще го направи щастлив… Тя ще го направи щастлив…
Когато се събудих, Анамика вече беше излязла. Потърсих зад възглавницата си раницата, съдържаща останалите оръжия и писмото на Рен. Във всеки случай трябваше да препрочета писмото с нови очи, за да разбера дали Рен наистина иска да скъса с мен. Но чантата я нямаше. Изскочих изпод одеялото и претърсих цялата палатка.
Раницата я нямаше никъде. След като се облякох бързо, се втурнах към центъра на лагера, надявайки се да хвана Рен, Кишан или Анамика там, но готвачът ми каза, че Рен и Анамика са яли преди зазоряване и са тръгнали към гората, а Кишан е зает от сутринта с пристигащите войници.
Когато, най-накрая намерих Кишан, той имаше среща с командирите. Забелязвайки, че тъпча близо до входа на палатката, той ме покани вътре и ме представи на различни езици на своите събеседници. Мъжете ми се поклониха почтително.
– Обсъждаме стратегията на бъдещата битка, а аз в същото време превеждам. Точно преди твоето пристигане решихме, че лидерът на всяка армия сега ще сподели своя боен опит и ще разкаже как вижда своя принос към общата кауза. Записваме всички изказвания. Аз кимнах.
– Да, да, прекрасно. Кишан, раницата ни я няма някъде! Знаеш ли къде е?
– Знам. Рен и Анамика отидоха да тренират.
– И… взеха и Фаниндра?!
– Да. Келси, ако ме извиниш, бихме искали да продължим срещата. Може би искаш да си водиш бележки?
Стомахът ми се преобърна само при мисълта, че Рен е взел всичките ми оръжия, без дори да помисли да се консултира с мен. Очите ми пареха от стичащи сълзи.
– Добре, защо не? – Казах – Тъй като не съм нужна за нищо друго, ще работя като стенограф!
Кишан се засмя, очевидно приемайки думите ми за шега, и даде думата на първия командир, генерал Си-Уонг.
Китайският командир започна речта си. Дори без броня той изглеждаше много величествен. Кишан преведе думите на Си-Уонг на два езика, още двама военни го слушаха внимателно и предадоха чутото на своите командири. Кишан ми даде плоча, чаша с воняща течност за заместване на мастилото и подострена пръчка, за да мога да си водя бележки. Просто не можех да го позная. Той успяваше да изслушва, превежда и все пак да подчертае най-важното за мен, чакайки другите преводачи да си свършат работата. Отначало ми беше трудно да свикна с неудобния начин на писане, с подострената пръчка, която замени писалката, но скоро започнах бързо да драскам дума по дума.
За разлика от останалите генерали, генерал Си-Уонг изобщо не изглеждаше уморен и опърпан. Дрехите му изглеждаха спретнати, а около врата му беше вързан красив жълт копринен шал. Гледайки го, по някаква причина си спомних за госпожа Копринена буба.
Прилежно записвах, че армията на генерал Си-Уонг е въоръжена с железни оръжия и че военната му тактика се основава на мъдростта на „Стоте школи на мисълта“. Страната на Си-Уонг имаше най-големия принос във войната, под негово командване имаше най-много бойни колесници, пехотинци, стрелци, копиеносци и воини, въоръжени с фантастичното оръжие Гае, който представляваше копие с прикрепено към него острие във формата на кама. Но тази гигантска армия бе претърпяла и най-големи загуби в битката с демона, достигащи до повече от сто хиляди убити.
Генерал Си-Уонг каза, че научил за демона почти веднага щом започнал да събира армията си в Китай. Първо са се разпространили слухове за изчезването на банди от разбойници, след което започнали да изчезват цели села. Скоро претъпканите градове започнали да се разпадат: жителите, включително деца и жени, сякаш пропадали в дън земята. Малцината оцелели разказват странни истории за магьосник, който превръщал хората в свои роби. Първоначално не е вярвал на тези слухове, но след това се разпространили слухове за ужасно чудовище, половин човек, половин бик, който жестоко опустошавал цели региони на страната.
В този момент ръката ми потрепери и капна мастило върху плочата. Когато го изчистих, Си-Вонг завърши доклада си и Кишан представи Джангбу, доколкото разбрах тибетец или жител на околните земи.
Джангбу, който предпочиташе да бъде наричан Таши, каза, че армията му е съставена предимно от доброволци от различни племена, които обитават планините. Неговите воини бяха умели стрелци и можеха да водят безмилостна партизанска война в планините. Всички дрехи на Джангбу – ботушите, шапката и пелерина – бяха направени от рошава кафява козина и не можех да не се зачудя дали нашият съюзник носи кожата на прадядото на мечката, която нападна Кишан и мен в Еверест.
Зейар и Ритисак били първоначално от местата, където днес се намират Тайланд, Бирма и Камбоджа. Те пристигнали тук от град Татун, столица на царството Мон. Доколкото разбрах, Татхун е голямо пристанище на океана. И двамата командири изглеждаха слаби и изтощени, ботушите им бяха протрити. Ако командирите бяха изтощени и гладни, беше ужасно да си представим състоянието на техните армии! Направих бележка в полето, за да попитам Кишан дали е необходимо да предоставим на нашите съюзници допълнителни провизии.
Според Зейар и Ритисак основната сила на техните войски е в умелата отбрана. Те строяха непревземаеми крепости и преминаваха в настъпление само когато виждаха възможност да спечелят с най-малко загуби. Най-любопитното е, че воините от югоизтока, първо, знаеха как да се бият с помощта на огън, и второ, безусловно вярваха на Анамика и я смятаха за велика богиня, и трето, те твърдяха, че демонът Махишасура съживява мъртвите и ги кара да се бият на негова страна. Всичко това беше много страшно.
Кишан ги изслуша внимателно, благодари им и обяви:
– А сега нека чуем генерал Амфимах, прочутия партянски войн (известна иранска династия), който някога е служил при цар Александър.
Ръката ми замръзна върху чаршафа.
– Александър Велики? Македонски? – попитах шепнешком.
Преди да имам шанс да се съвзема, Кишан вече беше превел въпроса ми на публиката. Генералът се наведе над масата и ме погледна много внимателно, но Кишан побърза да добави:
– Да, да, Амфимах е служил при много мъдър цар и велик командир.
Свивайки се под изпитателния поглед на генерала, сведох глава и започнах да покривам листа с бързи драсканици. Амфимах представи достойно своите помощници: Леоннат, Деметра, Стасандър и Евмен.
– За съжаление знаем много малко за вашите страни – отбеляза Амфимах, като се усмихна учтиво на публиката – Разбира се, с изключение на Индия. Моят суверен ще се радва да научи повече за вашите градове и земи.
– Ами, да, разбира се. – промърморих, придърпвайки глава към раменете си.
– Може би след края на войната можем да говорим за развитие на търговията между нашите страни. – продължи командирът.
Всички освен генерал Си-Уонг пламенно подкрепиха тази идея.
Драсках без да вдигам поглед. Трябваше да кажа на Кишан всичко, което знаех, възможно най-скоро! По време на срещата в паметта ми изплуваха някои факти от училищния курс по история и бях сериозно разтревожена от интереса на Македонската империя към Азия. Доколкото знам, Александър Македонски не е успял да премине отвъд Хималаите. Оставайки тук, Рен, Кишан и аз бихме могли по невнимание да променим хода на историята, а аз съм гледала достатъчно епизоди на Стар Трек, за да знам колко опасно е това!
Въпреки това старателно си водех бележки и без да се уморявам, се удивлявах какви огромни сили водят със себе си командирите на различни страни. Това, което най-много ме смути, беше ненаситният интерес, който всички те проявиха към Анамика. Имах впечатлението, че войнственият Амфимах няма търпение да постави нашата богиня на трона до Александър. Засмях се на себе си, докато препрочитах бележките си.
Амфимах изброи подробно ресурсите си. Той имаше смъртоносни персийски колесници с остриета на колелата и катапулти, неговите бронирани воини, въоръжени с пики и дълги македонски сарисови копия, можеха да се бият в плътно затворени фаланги, което е донесло славата им на неразрушима армия. Хвалейки се с военните си подвизи, Амфимах разказа подробно как е загубил окото си в битката под стените на Персеполис. Като награда за неговата доблест Александър му подарява земи и жребец от поколението на самия Буцефал, любимия му кон. Честно казано, слушах омагьосана. Но когато Амфимах повдигна превръзката с усмивка, показвайки ми зеещата дупка в очната кухина, аз неволно потръпнах и се приближих до Кишан, което, изглежда, достави голямо удоволствие на смелия воин.
Кишан взе последната дума. Той сподели пред присъстващите вижданията си за воденето на войната. Някои от тях ми бяха известни от уроците на г-н Кадам, но много от тях чувах за първи път. Размерът на войските на Анамика беше изненада за мен. Кишан спомена четиридесет хиляди конници, сто хиляди пешаци, над хиляда колесници и две хиляди бойни слона. Лично аз не съм виждала и половината от тези приказни сили. Доколкото бях разбрала, армията на Анамика е била почти напълно унищожена. Така че или нещо не съм разбрала, или по време на война обикновено е обичайно да се преувеличава размерът на силите.
Бързо пресметнах на ум. Според думите на нашите генерали имахме около петдесет хиляди стрелци, двеста и петдесет хиляди конници, почти сто и петдесет хиляди пешаци, около хиляда колесници, петдесет катапулта и две хиляди слона. Общо, според най-скромните ми оценки, имахме почти половин милион войници!
Беше добро решение, след седмица, всеки командир да отиде при войските си и да ги отведе до подножието на планината Кайлаш, където според слуховете се е установил нашият враг Локеш. Междувременно всички бяха поканени да се насладят на гостоприемството на красивата богиня и да оценят със собствените си очи бойното ниво на нейните войски.
Когато командирите станаха от масата, Кишан благодари на всеки един от тях за приноса им към общата кауза и каза:
– Всички претърпяхте огромни загуби, но вярвам, че заедно ще победим и ще изчистим земите ни от демона.
Той потупа генерал Си-Уонг по рамото.
– Приятелю, ние ще бъдем бързи като вятър, спокойни като гора, свирепи като огън и непоклатими като самата планина Кайлаш!
Последен от шатрата напусна Амфимах. Когато Кишан се обърна, улових похотливия му поглед. Накрая един слуга хвърли на раменете му черно наметало, направено от вранови пера, и великият командир тържествено напусна палатката.
Когато всички си тръгнаха, аз похвалих Кишан:
– Ти беше просто невероятен! Мисля, че всички те слушаха с отворени уста!
Кишан се усмихна.
– Мога да ти призная, че откраднах брилянтната си реч от един от моите инструктори по бойни изкуства. Всъщност японският даймио, на който принадлежат думите за вятъра, гората, огъня и планината, които всъщност ще се родят само след няколко века.
Щракнах нервно с пръсти.
– Тогава ти си предопределен да бъдеш този, който ще вдъхнови всички тези армии за битка!
Кишан нежно пое ръцете ми в своите.
– Какво има, Келси?
Въздъхнах тихо.
– Кишан, знам, че ни е писано да победим Локеш, тоест Махишасура, както той се нарича в това време. Просто се страхувам, че можем да се увлечем и да повлияем на хода на историята. Разбираш ли? Ами ако Александър Велики послуша съветниците си и реши да завладее Китай? Ами ако направим неща тук, които да променят собственото ни бъдеще и не можем да се приберем у дома?
Кишан целуна пръстите ми, след което ме гледа дълго с милите си златни очи.
– Наистина ли е толкова зле това, Келси?
– Какво искаш да кажеш?
– Тоест, ако не вземеш Нилима и приятелите ти, останали в нашето време, не би ли могла да бъдеш щастлива тук, в миналото, с мен?
– Аз… Е… Предполагам, че бих могла да се науча да се справям без съвременните удобства, ако ти и Рен винаги сте до мен.
Той пусна ръцете ми, прегърна ме, засмя се.
– Виждаш ли, Келси, част от мен се чувства като у дома тук. Не ме разбирай погрешно! Ако останеш в бъдещето, ще преместя планини, за да стигна до теб, но тъй като си тук, до мен … тогава нямам нужда от нищо друго на света. Имам нужда само от теб.
Той ме целуна нежно и ме заведе на вечеря. Въздъхнах крадешком, знаейки много добре, че просто имам нужда от нещо друго. Може би беше напълно неподходящо при тези обстоятелства, но не можех да изтрия от ума си думите от песента – имах нужда от Рен.
След вечеря отидох да го потърся. Кишан каза, че учи Анамика как да използва нашите магически оръжия. По навик докоснах огърлицата и въздъхнах виновно, като си спомних, че коварно я бях оставила за себе си.
Тъй като мобилните телефони все още не бяха изобретени в древността, търсенето на Рен отне много повече време, отколкото се надявах, но накрая един войник ми каза как да намеря поляната, на която тренират. Докато си проправях път през дърветата, чух тихи гласове отпред.
– Не знам какво щях да правя без теб. Самите богове те изпратиха в живота ми…
– Да, в общи линии е така.
– Тогава се надявам с цялото си сърце – изгука нежен женски глас – че никога няма да ти дам причина да си тръгнеш.
Заобиколих бодливия храст и се вкопчих в земята. Рен и Анамика стояха прегърнати. За първи път видях Анамика във великолепната наситено синя роба на Дурга и… с осем ръце. И всички се увиха около Рен. Златното оръжие лежеше под краката му, Фаниндра се свиваше в малък пръстен малко встрани. Тя не спеше и зорко наблюдаваше прегърнатата двойка с изумрудените си очи.
За миг просто замръзнах, после ме обзе ужас. Сълзите замъглиха очите ми. Солената влага трепна, заплашвайки да бликне изпод миглите ми. Рен, продължавайки да прегръща Дурга, отвори сините си очи и ме видя. Задъхах се, за първи път в живота си видях спокойното отчуждение в очите му. Дори не можех да погледна Дурга.
Обливайки се в сълзи, се втурнах бясна, но в последния момент погледнах в краката си. Златната Фаниндра обърна изсечената си глава към мен и опита въздуха с езика си.
– Фаниндра! – прошепнах, подавайки ръка към нея.
Няколко секунди златната змия ме гледаше изпитателно, след това разплете навивките си и започна да се движи. Отначало самонадеяно си помислих, че тя пълзи към мен, но Фаниндра отиде при богинята без колебание и тя се наведе и я постави на ръката си. Когато Фаниндра се уви около божествената ръка, нещо избухна в мен.
Всички ме предадоха. Дори Фаниндра не иска да ме познава вече!
Смутена, избърсах сълзите си, свалих скъпоценната огърлица от врата си и я хвърлих в нозете на богинята. Усещах очите на Рен върху себе си, но дори не се сетих да го погледна.
Когато Дурга взе огърлицата, изсъсках:
– Да, забрави нещо!
После се обърнах и се втурнах презглава към лагера.
Назад към част 27 Напред към част 29
