Глава 27
Война
Анамика ме повика, но аз дори не се сетих да се обърна и се втурнах без да спирам към палатката. Нейната палатка! Оглеждайки пространството на палатката, разбрах, че тук няма нищо мое. Рен взе раницата. Сега притежавах само дрехите си! Сърцето ми биеше като лудо, пред очите ми се спусна червен воал. Стиснах в юмрук амулета, който висеше на врата ми, и изпитах непреодолимо желание да запаля нещо. Трябваше да поема няколко бавни вдишвания, за да угася вътрешния си пламък. Може би унищожението би помогнало да облекчи болката ми, но по този начин бих опозорила цялата ни кауза, да не говорим, че облекчението пак щеше да е само временно.
Затворих очи, притиснах здраво стиснатите си юмруци към мен и прошепнах:
– Господин Кадам! Само да беше тук!
Кишан ме намери около час по-късно. Някакъв войник му беше казал, че ме е видял близо до палатката за провизии. Взех палатка от там и се пробвах сама да я разпъна. Разбира се, не успях, но не се отказвах, а намерих вързоп тежко платно и го хвърлих на клоните на едно дърво, превръщайки го в жалко подобие на колиба. Изглеждаше ужасна, но аз упорито влязох вътре и седнах, облегнала гръб на едно дърво и придърпвайки колене към брадичката си.
Кишан седна до мен и ме гледа цяла минута, без да каже нито дума.
– Какво правиш, Келси?
– Искам да се изключа! – излаях рязко.
– От мен? – попита той тихо.
– От… всичко. – измърморих.
Кишан дръпна нежно платнената стена на палатката ми.
– Келси, тъканта е много тежка. Как успя да я качиш на дървото?
– Ярост като ада, нали знаеш, а това е нищо в сравнение с някои… – засмях се.
Кишан седеше до мен известно време, но аз упорито отказвах да говоря с него и той се отказа. Обиден и огорчен от мълчанието ми, той стана и каза тихо:
– Ако искаш да се настаниш отделно от нас, ще го уредя, но няма да останеш тук. Ще избера безопасно място и ще разпъна палатка за теб. Съгласна ли си?
Кимнах, страхувайки се да го погледна, и Кишан си тръгна. Скоро един от войниците ме придружи до палатка, пълна с комплект одеяла, възглавници, кани за вода и мивка.
Там живях в прекрасна изолация до края на седмицата, въпреки че Рен и Кишан, заедно и поотделно, всеки ден разпитваха за мен стражите, поставени да пазят палатката ми. Всеки ден редовно тренирах с другите жени, но вместо Кишан, друг воин сега тренираше с нас, а годеникът ми прекарваше цялото си време в компанията на други командири.
Всеки ден, минавайки покрай площадките за учения, чувах крясъци на войници и дрънкане на мечове, но никога не се приближавах. Просто не можех да видя Рен до Анамика или златното ми оръжие в нейните ръце. Много жадувах за моя лък и стрели… но главно защото исках да забия златна стрела в коварното сърце на Рен.
Седмица по-късно, както беше решено, водачите на армиите напуснаха нашия лагер и ние започнахме да се подготвяме за кампанията. Когато дойде време за тръгване, моят личен бодигард сгъна палатката ми, опакова вещите ми в малък чувал и ми помогна да се кача на моя хубав шарен сив кон с черна грива.
Моята кобилка затанцува от нетърпение, бели облаци пара излизаха от ноздрите ѝ в мразовития въздух. Блестящи снежинки кръжаха лениво в небето на зазоряване, без да докосват земята. Някой метна топъл шал, подплатен с мека козина около раменете ми. Войниците се отнасяха с мен като с кралица, но въпреки това се чувствах отхвърлена. Сложих качулката на главата си и мълчаливо кимнах, давайки да се разбере, че съм готова да тръгвам.
Преминаването на северозапад отне два дълги дни. Накрая разположихме лагер на ръба на езерото Ракшастал. Беше студено, но не толкова, че да не се диша. По мои оценки сега беше началото на есента. С помощта на огнената си сила стоплях въздуха около себе си и моите бодигардове, които много бързо разбраха, че да си близо до мен е много полезно от всички гледни точки.
Малко след като се установихме на новото място, на хоризонта се появиха още войски. Разпознах знамената на Си-Вонг отляво и тези на Амфимах отдясно. Пратеници тичаха напред-назад между армиите през целия ден и въпреки че реших да не се намесвам в нищо друго, давайки на богинята страхотна възможност да се докаже, все още полудявах от безпокойство за Рен и Кишан.
Ден по-късно се събудих от необичайната тишина в лагера. Сърцето ми се сви, разбрах, че ги няма. Изскачайки от палатката, влязох в оживен разговор с пазача на езика на най-простите знаци и той потвърди подозренията ми, след което ми подаде два листа хартия. Върнах се в палатката, седнах на дебелия килим и разгънах първата бележка. Тя беше от Кишан.
Келси, тази вечер влизаме в битка.
Тримата обсъдихме всичко и решихме, че е по-добре да останеш в лагера. Ако участваш във войната, ние неизбежно ще се тревожим за теб и ще се разсейваме, а трябва да спечелим тази война възможно най-скоро. Моля, не се обиждай и разбери, че ние мислим само за твоята безопасност.
Миналата седмица помолих твоя бодигард да те доведе при мен веднага, ако поискаш, но ти така и не се появи. Обичам те Келси. Съжалявам, но не разбирам защо ми се сърдиш.
Кишан
Оставих прочетеното писмо настрана и отворих следващото. Беше от Рен. Вътре имаше пръстен. Слънчев лъч проблесна върху красивия сапфир, блещукащ във всички нюанси на наситено синьо, по-ярък дори от очите на Рен. Скъпоценният камък, шлифован като за принцеса, беше заобиколен от кръгли диаманти, а самият пръстен се състоеше от две вплетени сребърни ленти, украсени с малки диаманти в сплитките. Не беше пръстен, а произведение на изкуството.
Келси,
Носих този пръстен със себе си в продължение на много месеци. Заради него се спазарих със златния дракон в подводното царство. Някога този пръстен е бил носен от красива принцеса и щом го видях, исках на всяка цена да ти го дам. Мислех да ти го дам, когато изпълним задачата си и дойде време да поискам ръката ти. Сега знам, че този момент никога няма да дойде. Съжалявам за много неща, които са се случили в живота ми, но не и за любовта ми към теб. Моля те, вземи пръстена. Воините проверяват звездите в небето, за да се приберат безопасно у дома. Ти беше и винаги ще бъдеш моята пътеводна светлина. Всеки път, когато погледна небето, ще мисля за теб.
Рен
Сложих пръстена на пръста си до годежния на Кишан и за няколко секунди се възхитих на играта на алени и сини камъни. Тогава стиснах юмрук. Излизайки от палатката, с жест наредих на пазачите да доведат коня ми. Той решително поклати глава. Настоях, но той отказа да се подчини, докато не отворих ръката си и не призовах силата на огъня. Скоро в дланта ми затанцува малка огнена топка, която пръскаше искри и пламна с такава топлина, че можеше да изгори веждите на непокорния бодигард.
Бедният човек отвори уста, после се обърна и хукна към коня ми. Усмихнах се победоносно след него, стиснах ръка – и топката изчезна. Върнах се обратно към палатката, обух ботуши, широки панталони и риза, като китайски воин. Всичко това взех назаем от палатката за провизии преди много време. Когато отново излязох на мразовития въздух, оседланият кон и стражите вече ме чакаха. Погледнах планината Кайлаш и тръгнах натам, накъдето ме зовеше сърцето.
Когато наближихме армията, войниците ме заобиколиха и започнаха да размахват ръце, сочейки по посока на склона, който се извисяваше над долината. Подкарах коня си и го обърнах към склона и препуснах надолу. Когато стигнах подножието на планината, не можах да се сдържа и изкрещях с глас.
Цялата долина, от край до край, беше изпълнена с войски, подредени в идеални бойни формации. Стражите ми протегнаха вратове и започнаха да обсъждат на висок глас ситуацията, сложили ръце върху дръжките на дългите си извити саби. Видях катапулти, поставени между редиците от воини. Скърцането на седла, звънтенето на метал и тръбенето на бойни слонове се разнасяха над долината.
Барабаните загърмяха, редиците се раздвижиха и започнаха да се движат. Пратеници на коне преминаха през редиците, предавайки заповеди от предните редици в дълбините на войските, ята от птици се издигнаха във въздуха. Сред тях имаше лешояди, които чакаха бърза храна, но аз вече се научих да различавам и ято вестоносци – соколи и ястреби, научени да носят съобщения. Хората, които подаваха сигнали, грабнаха многоцветните си знамена, подготвяйки се да предадат заповедите на военачалниците на по-нисшите си командири.
Бързите персийски колесници и кавалерия бяха разположени в северната част на долината, докато останалите бойни слонове на Анамика и пехотата на Си-Вонг заемат южния фланг. Някъде по средата, очевидно, трябваше да има бирманци и воини от тибетски племена. Рен, Анамика и Кишан не се виждаха никъде, но реших, че трябва да са някъде отпред.
Когато всичко беше готово, се възцари тревожна тишина, изглеждаше, че самият въздух над долината се сгъсти от напрежение.
Минаха секунди, никой не помръдваше и аз започнах да се надявам, че нашият враг няма да посмее да се противопостави на такава немислима сила, каквато имахме.
Отначало мъглата пълзеше по склона, толкова гъста и плътна, че за няколко мига цялата планина изчезна от погледа. Сиви потоци, като дебели хищни пръсти, се плъзгаха по земята, поглъщайки все повече и повече части от долината. Сега мъглата изглеждаше като ужасно чудовище, измъчващо земята с ноктите си и оголващо зъбите си в очакване на кърваво клане. Когато мъглата започна да се разсейва, от сивия здрач започнаха да изплуват черни силуети. Нашата армия се размърда шумно, неспособна да сдържи ужаса си. Защото това, което се появи, беше наистина кошмар.
Прегърбени фигури – не хора, не животни, а нещо, което дори няма име – стояха неподвижни и чакаха заповедта на господаря си. Извитите им нокти се забиваха дълбоко в земята. Те ръмжаха, виеха и пуфтяха шумно. Някои бяха въоръжени с копия и мечове като пехотинци, други стояха на четири крака или се стрелкаха неспокойно като диви котки преди битка. Абсолютно невъобразими чудовища – получовеци-полуконе, като приказните кентаври – газеха земята с тежките си копита.
Появи се човек – явно беше командирът. Той даде висока команда и демоните, които го заобикаляха, се размърдаха тромаво и вдигнаха ръце, за да разгърнат крилата, свити зад тях. Извисявайки се в небето, летящите демони кръжаха над армията, давайки заповеди с дрезгави гласове. Тогава с пронизителни викове те се втурнаха към нашата войска. Облаци от стрели излетяха във въздуха.
Локеш не се виждаше никъде, но войниците, които стояха около мен, тихо шепнейки, ме насочиха към командира на демоничната армия. Като се вгледах по-внимателно, го разпознах като Сунил, братът на Анамика. Страшен тръбен рев разтърси долината и подчинявайки се на този сигнал, армията от демони започна да вие. Те тропаха с крака, ревяха, пищяха и виеха в хор, зловещите звуци отекваха от склоновете на планината и отново се втурваха над долината.
Беше по-лошо от най-лошия кошмар.
Нашата армия първа атакува. Машините за хвърляне изстрелваха тежки камъни, смазвайки десетки демони. Камъни издрънчаха отстрани на планината, счупени парчета скали започнаха да падат в тълпата, смазвайки и осакатявайки враговете. Но те не изпитаха болка: дори със счупени крака и крила, те се надигнаха от земята и започваха да вият отново, чакайки заповедта на своя командир.
Заповедта беше дадена. За миг адската армия внезапно млъкна, след което се втурна в битка. Хиляди наши стрели засенчиха небето. Мнозина уцелваха целта, но как биха могли стрелите да спрат демоните? Чудовищата изтръгваха стрелите от телата си, хвърляха ги на земята и продължиха да бягат напред.
Армията на Анамика се втурна да ги посрещне и две могъщи сили се сблъскаха като буреносни вълни. Противниците се събраха и се втурнаха един към друг, бойното поле за секунди започна да прилича на рояк ядосани оси, кръжащи над гнездо. От всички страни се разнесе звънът на метал и крясъците на войниците. Все повече и повече воини се изсипваха в долината и се втурваха в битка с демоните на Локеш. Китайската кавалерия се втурна напред с трясък и рев, прорязвайки широк проход до самия център на вражеската армия, но преди да имам време да се зарадвам, черни летящи създания с кожени крила и криви нокти нападнаха от небето право върху колесниците.
Тогава в атака се втурнаха ужасни зомбита, приличащи на кръстоска между кучета, вълци, хиени и чакали. Тесните им дълги муцуни бяха оголени от два реда дълги остри зъби. Чудовищата тичаха на четири крака, атакуваха колесниците на глутници, влачейки колесничарите по земята.
Слоновете влязоха в битката, гледката и шумът на хиляди и хиляди могъщи животни, които се втурнаха към бойното поле с тръбен рев и гръмотевичен тропот, бяха наистина омайни. Шесттонни слонове, облечени в тежки доспехи, които отблъскват копия и стрели, се втурнаха иззад задните редици през цялото поле към предната линия, мачкайки, тъпчейки и осакатявайки всичко и всеки, който се забави да се измъкне от пътя им.
Слоновете люлееха тежките си глави, тръбейки и отблъсквайки демоните назад, докато не ги приковаха към склона на планината, където стрелците, седнали в кули върху слонски гърбове, ги обсипваха с градушка от стрели. Оценявайки ситуацията, Сунил вдигна птици-вестоносци в небето. С пронизителни викове те призоваваха на битка гнусни котешки демони, които ловко избягваха мечовете и бодливите тояги, закрепени на слонските бивни, и скачаха върху нашите страховити животни по гърбовете им. Слоновете изреваха от болка, когато острите нокти на демоните раздраха дебелите им кожи.
Един от слоновете яростно се втурна наоколо, опитвайки се да изхвърли неканения ездач и преобърна кулата, закрепена на гърба му. Тежкият паланкин се срути точно в краката на изплашеното животно. Цяло стадо демони с триумфален писък се струпа над все още живия воин, а останалите скочиха на гърба на слона. Нещастното животно затръби оглушително, мятайки хобота си в небето, след което се изправи на задните си крака. Но всичко беше свършило. Със страшен рев изтощеният слон се строполи на земята, смазвайки падналите, а демоните като рояк скакалци го нападнаха.
Друг слон, избягал от ужасни котки, се блъсна в катапулт в движение, разпръсна го на парчета и осакати войниците, обслужващи хвърлящото оръжие. Някои от войниците бяха посечени с мечове, закачени за бивните на слона, други умряха под краката му. Ранените бяха убити от демони. Бойният слон нададе последен отчаян рев и падна.
Тогава видях знамето на Кралство Мон и армията на Ритисака да се приближава бързо към Сунил. Могъщи рогати демони се втурнаха към тях, въоръжени с тежки тояги, осеяни с шипове. Демоните тичаха с ниско наведени глави, поемайки противниците си на рога. Приближавайки се, те пуснаха клубове, смачквайки няколко души наведнъж с един замах.
Рогатите демони бяха последвани от цял отряд гигантски чудовища. С ужасяващи писъци те се втурнаха да довършат ранените и падналите, измъчвайки ги с нокти, жила и отвратителни скорпионски опашки.
Битката продължи, стена от тела растеше между двете сражаващи се армии.
Губехме.
Къде е Анамика?
Огледах полето няколко пъти, преди да я видя като Дурга. Колкото и да е странно, тя не носеше синята роба на богинята и имаше само две ръце. Анамика, държейки златен лък със стрели в ръцете си, стоеше на голяма колесница, между двама широкоплещести конници. Сърцето ми веднага ми каза, че това са Рен и Кишан.
Братята бяха въоръжени с обикновени мечове и дървени щитове и вместо златната броня на Дурга, те носеха най-простата броня, както всички останали воини. Каква безсмислица?
„Защо да тренираш цял ден, за да се научиш да контролираш осемте си божествени ръце, за да се явиш в решителната битка с две човешки? Защо да създаваш богиня – и да не я показваш в битка? И къде са останалите оръжия на Дурга?“
Забелязах, че армията на Амфимах почти не претърпя загуби. Строги фаланги на македонците заемаха внушителен участък от долината. От мястото, където стоях, изглеждаха като огромно алено бодливо прасе, изпълзяло от планинско леговище. Но днес богинята на победата се е отвърнала дори от страшните македонци. Птици демони крещяха над главите им, демони котки се хвърляха към щитове и гризаха копия със зъби. Скоро десетки хиляди смели воини вече лежаха на земята като редици от срутена къща от карти.
С течение на времето загубите ни нарастваха. Половинмилионната армия, която рано сутринта влезе в битката под планината, намаля почти наполовина. Един от бодигардовете ми посочи вдигнатото знаме, призоваващо за отстъпление, и сега нашите воини се отдалечиха от бойното поле. Ездачите забързано обикаляха падналите, търсейки онези, на които все още можеше да се помогне, докато тълпите от кръвожадни демони не ги разкъсаха на парчета.
Ужасният извънземен рог засвири отново, армията на Локеш се оттегли в сянката на планината. Моят кон, вързан за едно дърво, започна да цвили силно и да бие с копита. Беше скъсала каишката и всички останали коне направиха същото. Слонове вилнееха на терена. Изправили назад хоботите си, те затръбиха оглушително и без да избират пътя, се втурнаха във всички посоки. Всички птици внезапно излетяха във въздуха, дори обучените соколи, безукорните пратеници на китайската армия и се присъединиха към общата лудост с диви крясъци. Все повече и повече животни бягаха от гората, водени от мощен инстинкт.
Призовавайки силите на амулета, създадох пашкул от успокояваща топлина около себе си, моя кон и всички около мен. Но вече не беше по силите ми да спася всички. Всякакви животни се втурнаха покрай нас към бойното поле, мачкайки и тъпчейки. Трепнах, когато огромна кралска кобра внезапно изскочи пред мен, качулката й се изду със свистене. Но тя, без да спира, пропълзя по склона в долината.
Конете, впрегнати в колесницата на Анамика, се втурнаха към планината Кайлаш. Когато стигнаха до купчината мъртви тела, те внезапно спряха и се изправиха с диво цвилене. Внезапно силен вятър изрева над долината, вдигна живи животни и мъртви воини от земята и с един-единствен силен устрем ги издигна високо в небето. Висяха над земята, безпомощни, отпуснати, безразлични, като купчина есенни листа, откъснати от безмилостната есенна буря.
Телата на македонци в алени наметала, къси туники и високи наколенници се въртяха сред облечените в зелено китайски войни. Главите на мъртвите бяха отхвърлени назад, тежки шлемове паднаха на земята и се търкаляха с дрънчене върху щитовете и хвърлените оръжия, които осеяха земята.
Скоро вятърът се промени, животни и мъртви се завъртяха по двойки в чудовищен валс, предизвикан от черна магия. По земята премина тръпка, сякаш самата майка природа трепереше от ужас пред мрака, който пълзеше в долината.
В зловещия здрач мъртвите и зверовете кръжаха все по-бързо и по-бързо. Сега те се скупчиха в един тъмен облак и тогава пред очите ми започна да се случва напълно невъобразимото – мъртвите хора и животни започнаха да се сливат помежду си, превръщайки се в създания на мрака, в отвратителни смеси от звяр и човек.
Демоничните птици размахаха кожените си криле и се издигнаха във въздуха. Чудовищният полумечка-полувълк тихо се свлече на земята и сънливо мигайки с гневните си жълти очи, закуцука към гората. След тях от небето заваляха други създания. Живите мъртви – кръстоска между човек с росомахи, змии и снежни леопарди – глупаво тръгнаха през полето към новия си господар. Скоро цялата долина се изпълни с тях, имаше хиляди и стотици хиляди и всички отиваха натам .
Затворих очи, шокирана от такава подла обида към смъртта. Вместо да бъдат почетени с погребение според традициите на своите народи, мъртвите воини бяха обезчестени, превърнати в чудовища, в слабохарактерни оръдия на негодника, който ги уби.
Кой ще спре Локеш?
Кой може да го спре?
Земята се разтрепери под краката ми, така че едва не паднах, а когато се изправих отново, видях, че македонският лагер е изчезнал. Хиляди палатки и изтощени хора паднаха в черната уста на разлома, който минаваше през долината. Тогава горещ вихър се завихри над главите на останалите воини и разпръсна китайския лагер. Палатки, мъже и коне, колесници и припаси се завъртяха в яростен ураган, издигнаха се в небето и се разбиха от голяма височина върху руините на техния лагер. Нещо болезнено удари лицето ми, нещо се залепи на бузата ми. Автоматично покрих главата си с ръце, мислейки, че е започнала да вали градушка. Но това беше ориз, който се изсипваше от скъсаните чували.
А Локеш още не беше приключил с клането си. Гигантска вълна, идваща от нищото, се втурна през долината към армията на Индия. За секунди на мястото на лагера се образува мръсно езеро, по което плуваха разпръснати палатки. Тогава планината престана да трепери и настана тишина. Само за един ден армията ни намаля десетократно. Нашите мъртви се присъединиха към редиците на демоните, нашите лагери загинаха.
Казах на моите телохранители незабавно да отидат в долината, за да помогнат на онези, на които все още може да се помогне. Те категорично отказаха да ме оставят (явно Рен, Кишан или и двамата категорично им бяха забранили да ме оставят сама), но когато леко им загрях задниците с амулета, смелите воини хукнаха надолу по склона. Виках след тях, че всичко ще е наред с мен, но въпроси започнаха да ме завладяват, един от друг по-страшни.
Ще спре ли Локеш или не, ако доброволно отида при него? Щеше ли да е готов да сключи сделка? Ще се съгласи ли да се откаже от магическия си талисман, който превръща мъртвите в зомбита в замяна на мен и моя огнен амулет? Кое е по-лошо – да му дам неограничената сила на единствения амулет на Деймън или да му позволя да увеличи допълнително армията си от чудовища?
Изглежда, че нашият враг победи и в двата случая. Локеш беше смъртоносен враг и ужасна мистерия.
– Просто не човек, а някакъв вид Угра Нарасимха. – измърморих под носа си – Неуязвим! Но трябва да има някакъв начин да го унищожим! Просто трябва да го намерим…
– Защо не започнеш с употребата на даровете на Дурга, Кал-си? – чух познат мелодичен глас зад себе си.
Обърнах се рязко.
– Фет?
Назад към част 28 Напред към част 30
