Глава 23
Сърцето на Емери се късаше. Сладкото момиченце със златни пръстени и любов към музиката лежеше на смъртно легло заради безкрайната вендета между вещици и вампири. Теа беше невинно дете. Тя беше твърде добра за свят, в който чистите се превръщаха в пешки, а злодеите играеха по скалата на сивото. Никой не беше в безопасност от техните подбуди. Дори едно дете.
Емери се взираше в залеза на Хайлендс, най-вече за да отвлече вниманието си от мрака, който се зараждаше в нея. Слънцето и облаците ѝ се подиграваха с красотата си. Една буря би била много по-подходяща за смута в нея.
Трябваше им победа. Дори и малка, тя щеше да подхрани надеждата, която се опитваше да поддържа за бъдещето на детето си и на свръхестествения свят. Урокът ѝ с Лили беше свършил работа, но в момента, в който видя Теа в ръцете на Огъстин, тази надежда се разклати, а предупреждението на Лили да се предпази от мрака ставаше все по-малко ефективно с всяка изминала минута. Особено когато имаха врагове на всички фронтове и все повече се включваха в борбата срещу тях.
Не я изненадваше, че кралят искаше тя и дъщеря ѝ да умрат – това можеше да се очаква. Ужасът обаче я изпълваше, когато си помислеше колко близо е до това да ги открие. Знаеше, че са в Шотландия, и въпреки че се беше съгласил да спре да ги търси в замяна на сътрудничеството на Огъстин, тя не вярваше, че кралят ще удържи на думата си.
Освен това ненавиждаше идеята Огъстин да направи всичко, което баща му предложи. Кралят беше гнусно същество, което се интересуваше единствено от собствената си вендета. И макар че Емери не би искала нищо повече от това да се пренесе в замъка и сама да забие кол в сърцето му, когато го предложи на глас, бе посрещната с кинжални погледи от Огъстин и с глупав дипломатичен отговор от Калъм.
– Емери, внимаваш ли?
Главата ѝ се вдигна към Лили, която стоеше с ръце на хълбоците до нощното шкафче до Теа.
– А?
Зад Лили, Огъстин се беше облегнал на стената, наклонил глава настрани, докато я гледаше с любопитен поглед.
Тя го погледна и изпрати пробождане на омраза по връзката, като знаеше, че ще се удари само в бариерата, която той беше издигнал, но все пак щеше да усети намерението ѝ.
Челюстта му се стегна и предупредително ръмжене изпълни стаята.
Тя почти изплези език към него, но се задоволи да игнорира проявата му на доминация.
Той даде ясно да се разбере къде се намират, когато тръгна към замъка, и макар че думите му предаваха всяка частица омраза, действията му говореха другояче. Ако наистина не му пукаше, нямаше да има страх в очите му, когато тя се събуди от видението си, нито пък щеше да ѝ даде кръвта си, за да ѝ помогне да се почувства по-добре, когато енергията ѝ се изчерпи. И все пак между „не искам да умреш“ и „аз съм твоята вечна половинка“ имаше много място и Емери нямаше представа къде се намира в този спектър. Беше проклета енигма от заплетени действия.
Тя прокара език по зъбите си, докато си спомняше кръвта му по устните си. Не би трябвало да иска да го вкуси отново, но искаше. Всяка частица от него беше безразсъдно изкушение за нея, но кръвта му беше сърбеж, който почти не можеше да откаже да почеше. Тя подхранваше мрака в нея и я ободряваше по начин, който не смяташе за възможен чрез магия, която не разбираше. Може би магията, която му беше присъща, го поддържаше жив, а може би просто фактът, че бяха партньори. Всичко, което знаеше, беше, че кръвта му я свързваше с него и всичко в нея искаше повече от него, въпреки че знаеше, че това е ужасна идея.
Защото в края на деня това нямаше значение.
За него тя беше просто малката кучка вещица и той беше готов да захвърли всичко, което чувстваше, без да се замисли. Още по-лошото беше, че тя разбираше защо той се е съгласил с условията на баща си. Щеше да направи същото, ако той беше друг мъж и това означаваше да запази дъщеря им в безопасност.
Но тя беше негова половинка. Любовта на шибания ѝ живот, както повеляваха звездите. Звезди, на които дори не искаше да се покланя и в които не вярваше, но заради това коя и каква беше, беше вкарана в тяхното полезрение и принудена да изпълнява заповедите им. Свободната воля играеше някаква роля, но съдбата винаги побеждаваше. По принцип всяко живо същество трябваше да се наведе и да приеме всичко, което звездите му поднасяха, и никой не можеше да направи нищо по въпроса.
И все пак, дори да не бяха нищо повече от кръстосани любовници, Огъстин ѝ дължеше разговор, ако наистина планираше да се ожени за шибания ѝ враг.
Лили взе тетрадката от нощното шкафче и изучи думите, като игнорираше мълчаливата разправия между нея и Огъстин.
– Стесних го до два възможни типа, като единият е по-вероятен от другия. Омагьосаното цвете амарилис има лечебни свойства, но и собствена магия. То е живо същество като всяко друго, но се говори, че е било дом на нимфите, преди да избягат от света на смъртните обратно в страната на феите. Говори се, че магията му отрича други форми на магия, като по този начин предпазва нимфите от онези, които се опитват да ги нападнат. Не са го виждали от векове, но мисля, че може да ни е от полза да потърсим близо до вилата.
– Мислиш, че има шанс да е наблизо? Защо да не отидем там, където са я видели за последен път? – Огъстин се отдръпна от стената и погледна над рамото на Лили към текста. – Можеш да ни портализираш там.
Лили поклати глава.
– Не мога да го направя. Мога да пренасям безопасно само на място, където съм била преди. Ако не съм виждала мястото лично, има вероятност да не успеете да преминете от другата страна.
Огъстин измести стойката си от Лили и прокара ръка през разрошената си коса.
– За Теа съм готов да поема този риск.
– Разбира се, че си! – измърмори Емери под носа си. Той можеше да поеме всички рискове и да вземе всички решения, които променят живота му, на един каприз.
Бурните очи на Огъстин се втренчиха в нея и тя повдигна вежди, без да се интересува, че я е чул. Това беше добре дошло за задника.
Той запази лицето си пасивно, а очите си залепени за нея.
– Защо мислиш, че трябва да търсим близо до вилата?
Емери направи демонстрация, че върти очи, и насочи вниманието си към Лили.
Ниско ръмжене изпълни стаята и Емери трябваше да стисне устни, за да сдържи доволния смях, който избухна в гърдите ѝ. Това бяха три ръмженета. Тя наистина ги трупаше добре.
Очите на Лили се втренчиха в Огъстин с поглед, който можеше да убие, и това едва не накара Емери да се разсмее неконтролируемо. Тя затвори книгата и се наведе, за да провери температурата на Теа с обратната страна на ръката си.
– Ако е било видяно във видението на Емери, вероятността да го намерим наблизо е голяма. Не вярвам, че звездите ще ни изпратят на бясно преследване. Все пак трябва да сме сигурни, че видението ще се сбъдне – свободната воля все още е основна част от съдбата ни. Което означава да търсим нависоко и ниско, където можем.
Лили може и да е по-опитна в изучаването на магията, но Емери не беше убедена, че звездите няма да ги прецакат също толкова бързо, колкото и да ги направляват. Както и да е, те имаха болно чувство за хумор, като се има предвид всичко, което се беше случило досега.
– И така, всички отиваме на разходка из гората след вечеря?
– Да.
Емери отвори уста, за да възрази, но после отново я затвори. Беше изтощена и колкото и да не ѝ се искаше да прекара вечерта в обикаляне на гората, щеше да го направи заради Теа. Можеше само да се надява, че Огъстин ще си тръгне дотогава.
Веждите ѝ се смръщиха, а после Лили се върна към книгата и записа нещо.
– Добре, сега това е уредено, трябва да изработя още няколко компонента, а напрежението между вас двамата е непоносимо. Емери, защо не отидеш да помогнеш на Калъм да приготви вечерята и да съобщиш на останалите за плана, а Огъстин, остани за няколко минути, имам нещо, което трябва да проверя с теб.
Тонът на гласа на Лили ѝ напомни за учител, който нарежда на ученик да отиде в директорския кабинет. Емери се ухили, като си представи как Огъстин протяга ръце, а Лили ги удря с пръчка. Той насочи към нея характерния си поглед на вирнат задник, а тя потисна смеха си и сви рамене.
– Какво? Просто се учудвам, че Калъм готви нещо повече от закуска и бисквити.
Горещината в погледа му нарасна експоненциално и Емери разбра, че е вкусил от лъжата ѝ.
Лили не вдигна поглед от работата си, но се ухили.
– Да, той може и да е световноизвестен готвач с това колко добри са ястията му. Предпочитах да го оставям да готви през времето, когато бях с него. А сега иди.
Емери пренебрегна обещанието за възмездие, което се криеше зад смъртния поглед на Огъстин, облог, че ще имат разговор, преди да си тръгне. Тя предпочиташе да се откаже от опитите му да я постави на мястото ѝ. Той вярваше, че е неин спасител, но за пореден път нуждите и желанията ѝ се бяха изгубили в превода.
Когато влезе в кухнята, Калъм стоеше до острова и приготвяше месото, облечен в готварска престилка. Той вече беше накарал Флора да се заеме с нарязването на зеленчуците. Ансел, Дрейвън и Дориан бяха на масата и прелистваха картата на района, като вероятно обсъждаха сигурността на вилата. Лили ги увери, че е успяла да използва илюзии, за да скрие вилата зад огражденията, но мъжете бяха нащрек с приближаването на краля.
След като предаде съобщението на Лили, Калъм ѝ възложи елементарната задача да обели картофите и Емери влезе в ритъм до най-добрата си приятелка. Умопомрачителната работа ѝ позволи да се съсредоточи върху нещо друго, освен върху Огъстин или върху ситуацията, в която се намираше.
– Как си? – прошепна Флора, нарушавайки тишината между тях.
Емери се ухили полушеговито.
– Ако ти кажа, че съм добре, ще ми повярваш ли?
Флора направи пауза и изчака Емери да вдигне поглед към нея. Когато тя го направи, най-добрата ѝ приятелка повдигна вежди.
– Никакъв шанс.
Устните ѝ се изкривиха в полуусмивка, а Емери се наведе и удари рамото на Флора.
– Липсваше ми.
– Ти също ми липсваше. Съжалявам, че не те намерих по-рано. След Челси… – Флора нямаше нужда да казва, че смъртта на най-добрата им приятелка я беше сломила. Емери усещаше всяка частица от същата болка в сърцето си и тя само се увеличаваше от факта, че все още не знаеше какво наистина се е случило с приятелката им. Само че тя беше главният заподозрян. Флора поклати глава. – Вече бях назначена в двора на Калъм и не ми беше позволено да те видя.
– Аз не съм я убила.
Флора кимна и се усмихна успокоително на Емери.
– Знам. Обичала си я като мен. Ние бяхме сестрите, които никоя от нас нямаше.
Само че Емери имаше сестра. Тази, която беше убита от ръката на Флора по заповед на краля. Тя не обвиняваше Флора. Кралят беше единствено отговорен за смъртта на Слоун. Но жилото на всички онези, които загуби, се задълбочаваше с всеки изминал ден. Това накара Емери да се съмнява и в крайната цел на краля. Той знаеше за дъщеря ѝ. Знаеше, че Емери е жива и е в Шотландия. Беше само въпрос на време тя да се изправи пред реалността, която не можеше да крие вечно. Имаше много голяма вероятност тя да е следващата, която ще бъде оплаквана.
– Знаеш ли кой я е убил? – гласът на Флора повтори въпроса, който Емери си беше задавала милион пъти.
Тя поклати глава, като и се искаше да има по-добър отговор.
– Не. Това е сред нещата в списъка ми „Какво, по дяволите, се е случило?“.
– Нещата наистина се промениха, откакто се видяхме за последен път. – призна Флора и гласът ѝ се забави. Емери наблюдаваше как приятелката ѝ пресъздава събитията в съзнанието си.
Беше истина. Всичко се беше променило, откакто за последен път бяха заедно на бала. Тя беше щастливо влюбена в Огъст, а Флора и Челси щяха да изживеят най-добрия си живот като вампири до нея.
После всичко се обърна наопаки.
– Това е подценяване. – Емери спря да бели и погледна заобления си корем – Аз съм бременна, а ти си вълк и вампир. Никой, дори звездите, не би могъл да предвиди, че ще бъдем тук.
Флора спря да реже и вдигна вежди.
– Ще ми разкажеш ли как се случи всичко това?
Калъм изхърка зад тях.
– Ами Флора, когато един мъж и една жена се обичат…
– Ти си гледай работата, Калъм! – Флора размаха ножа в ръката си към мястото, където Калъм стоеше до печката – Ти си също толкова виновен за това. Чух, че ти си този, който ги е натиснал да се съберат.
– Не съжалявам за нищо. – обади се Калъм през рамо. С размах той щипна малко сол от буркана и я добави към яхнията, която разбъркваше. – Но ако ще ме обвиняваш, следващия път поне ме остави да участвам. С удоволствие ще поема отговорността за следващото бебе. Може би дори ще те науча на няколко нови неща, които можеш да правиш с Огъстин.
Емери се засмя въпреки себе си и хвърли кърпа за миене на съдове върху главата му.
Калъм я хвана с една ръка и продължи да бърка, сякаш тя не го беше прекъсвала.
– Освен това, ако вие двете ще продължавате да си говорите, трябва да помните, че се намирате в къща, пълна с вълци и вампири. Никой разговор не е свещен за ушите ни.
– Нищо не е свещено по принцип с вас, любопитните паркирани наоколо! – промърмори Емери под носа си. Калъм все още не ѝ беше позволил да забрави, че е чул всеки изтръгнат стон от нощта, която беше прекарала с Огъст.
– Обичаш ни. – промълви Ансел от масата, преди да се върне към явно поглъщащия разговор с Дориан.
Дрейвън го слушаше с отнесено изражение, но Емери не пропусна да забележи начина, по който наблюдаваше Флора. Проявяваше същия вид защитна природа като Огъстин, което означаваше, че абсолютно се вслушва във всяка тяхна дума.
Властни мъже задници.
Тя погледна Флора и въздъхна.
– Ето я кратката версия. Заблудих се, Огъст разбра, че съм вещица, и раздвои личността си и се превърна в Огъстин през деветдесет процента от времето. Огъстин иска дъщеря си, но също така иска да ме убие… поне такъв беше планът допреди няколко часа. Изглежда, че може би е променил мнението си по този въпрос, но също така е забил тояга толкова дълбоко в задника си, че не може да вижда разумно. Така че сме в малко задънена улица.
Устата на Флора се отвори, но само след секунда се разшири в пълна усмивка.
– Това ли е… момиче?
Усмивката ѝ беше заразителна. Устните на Емери оформиха своя собствена и тя кимна.
– Толкова съм развълнувана за теб, Ем. – Флора се обърна назад и започна да реже последните моркови – Имаш ли избрани имена?
– Все още не. – беше обмислила няколко, но нито едно от тях не ѝ се стори подходящо. Беше напълно съгласна да нарича бебето си таралежче, докато не се роди. – Исках Огъст да участва в процеса, но тъй като в момента не е наблизо, ще се въздържа от всякакви решения.
– Мислиш ли, че ще се върне?
Емери прехапа долната си устна. Смяташе ли, че той ще се върне? Отговорът беше сложен. Емери имаше нужда Огъст да се върне, но също така имаше нужда и от Огъстин. Те бяха двете страни на една и съща прецакана монета и тя се нуждаеше и от двамата. Въпреки че при сегашното положение беше на път да ги загуби и двамата заради ултиматума на краля. Тя преглътна трудно буцата в гърлото си и даде отговор, който защитаваше сърцето ѝ.
– Надявам се той да стане това, което му е писано да бъде.
– Да, момиче, ще стане. – успокои я Калъм. Той взе дъските за рязане, на които бяха картофите и морковите, и ги хвърли в тенджерата.
Флора кимна и обгърна с ръка Емери.
– Ще направим каквото можем, за да помогнем.
– Благодаря ви. – тя отблъсна сълзите, които заплашваха да паднат.
Столовете и масите в трапезарията заскърцаха. Флора и Емери погледнаха и видяха Дориан, Ансел и Дрейвън да се отправят към вратата.
– Къде, по дяволите, отивате, момчета? – избухна откъм печката Калъм – Вечерята е почти готова.
Тримата изглеждаха като елени, попаднали в светлината на фаровете, но Дрейвън беше този, който заговори, а южняшкият му акцент го караше да звучи почти невинно.
– Дориан изглежда си мисли, че може да победи вълк в битка. Предизвика Ансел тук на спаринг мач и аз няма да пропусна този ритник в задника.
– Сега ли? – Калъм се обърна към мястото, където стояха Флора и Емери – Момичета, можете ли да държите под око яхнията? Трябва само да се разбърква на всеки пет минути.
– Разбира се.
– Да. – отговориха едновременно Емери и Флора.
На лицето на Калъм се появи палава усмивка, той свали престилката си и се отправи към вратата.
– В такъв случай петдесет долара, че Дориан ще свали Ансел.
Дрейвън отметна глава назад и се разсмя.
– О, ти си наред, братко.
– Брат? – Емери се обърна към Флора – Пропуснах ли нещо?
Дрейвън изчака Калъм на вратата, преди да се усмихне на Флора с изпълнена със зъби усмивка.
– Бъди добра, Бабълс.
– Бабълс? – Емери се ухили и вдигна вежди към Флора.
– Не питай. – Флора завъртя очи на прякора и изчака, докато мъжете излязат навън – И за да отговоря на предишния ти въпрос, Дрейвън е полубрат на Калъм. Така той е едновременно вампир и вълк.
Устата на Емери се отвори и тя изгуби ума и дума.
– Знам! – засмя се Флора – Аз също бях шокирана. Но в това има смисъл. По някакъв начин Калъм има пръст във всичко, защо това да е по-различно?
– Така ли? – Емери наклони глава настрани, като ръцете ѝ намериха бедрата ѝ. За първи път от много време насам се чувстваше като себе си. Да клюкарства с най-добрата си приятелка за живота е точно това, от което се нуждаеше.
– Той е буквално най-съмнителният човек, когото познавам. И все пак не мога да не го харесвам.
– Знам! – издекламира Флора – Това е дразнещо точно описание на това, което мисля, че всички изпитваме към него. Той е паразит, когото започваш да обичаш, въпреки че би те убил, ако това ще му послужи.
– Значи Дрейвън е полубрат на Калъм. Предполагам, че има някаква история?
– Има, но не е моя работа да я разказвам. А и не съм сигурна, че Дрейвън все още е готов всички да знаят подробностите.
– Мога да уважа това. И така, преминаваме към следващия въпрос от около милион, който умирам да задам. – Емери се придвижи до печката и вдигна капака от яхнията, за да я разбърка. Ароматна пара се издигна, за да я посрещне, и устата ѝ моментално започна да се пълни със слюнка – Ти си маркирана от Дрейвън и си негова половинка. Сега буквално пиеш кръв. Как е това?
Топлина изпълни бузите на Флора, докато тя кимаше, но очите ѝ бяха пълни с несигурност.
– Кръвта не е толкова лоша. Нямам нужда от нея толкова често, колкото повечето вампири, тъй като съм и наполовина вълк. Това е пътуване. Първата ми смяна беше гадна, но сега се чувствам по-нормална в себе си, отколкото някога съм била. Сякаш някак си винаги съм знаела, че ще имам нужда от вълка си, но не съм осъзнавала какво точно ми липсва. А Дрейвън… Той е нещо. Абсолютно го обичам въпреки бруталната му, контролираща перфекционистка природа, но все пак е сложно.
– Амин, сестро. – почти точно така се чувстваше тя по отношение на Огъст и Огъстин. По дяволите, сега те бяха един и същи човек за нея, просто не беше сигурна как да ги нарече. Някак си не мислеше, че задникът вампир е нещо, което той би приел.
– Как за няколко месеца и двете се оказахме с толкова сложен любовен живот?
– Говори за себе си. – засмя се Флора и отвори хладилника, изваждайки торбичка с кръв – Моят любовен живот е бил едновременно сложен и несъществуващ през целия ми живот. Сега, когато наистина имам такъв, той е едновременно невероятен и ужасяващ.
– Как така? – Емери се протегна, взе една чаша от шкафа и я постави на острова.
Флора въздъхна и наля кръвта в чашата. Вместо да я отпие, тя докосна с пръст бялата висулка на гърлото си.
– Не съм искала този живот. Никога не съм искала да бъда кралица. Партньорка. Знаех, че никога няма да бъда избрана от Огъст, така че единственото, което трябваше да направя, беше да избегна изпращането ми вкъщи. Което и направих. Бях член на двора на Калъм за цели двадесет и четири часа. След това той ме изпрати при вълците. Едно безразсъдно приключение по-късно паднах право в обятията на Дрейвън, а глутницата грабна сърцето ми заедно с него.
– Цялото това нещо с партньорството е малко лудо, нали?
– Наистина? Как е възможно да бъдеш толкова привлечен от някого и въпреки това да искаш да избягаш в обратната посока, крещейки? Дрейвън ме вбесява през повечето дни, но един разгорещен поглед от глупавите му големи зелени очи и съм шибана локва.
– Ти го обичаш, нали? – Емери знаеше отговора, преди да я е попитала. Виждаше го по начина, по който лицето на Флора се озаряваше, когато говореше за Дрейвън. Начинът, по който бяха наясно с всяко движение на другия, дори от другия край на стаята. Те бяха това, което трябваше да изглеждат като партньори.
Тя се радваше за Флора, но сърцето на Емери се сви, когато разбра, че това е нещо, което тя може би никога няма да има.
– Безвъзвратно. И ненавиждам това. Това никога не е било по план. Не мога да бъда партньорка на бъдещия алфа на глутницата. Аз съм момиче от нищото в Канада, което е израснало в замъка на вампир и дори не е летяло със самолет допреди два месеца. Да не говорим за множеството гадости, с които се сблъскахме, докато ловувахме за лунния камък. Ако ми бяха казали, че това ще е животът ми, щях да им се изсмея направо в очите. И това говори нещо, като се има предвид, че знам за свръхестествения свят от четиригодишна възраст. Не съм материал за кралица, каквато по същество е партньорката на алфата. – Флора прекоси кухнята, като се движеше по дължината на острова, а ръцете ѝ бяха сплетени пред нея – Бях се примирила с факта, че не съм създадена да бъда кралска особа. Нямах нищо против да бъда член на двора на Калъм, но сега съм чифтосана с Дрейвън и на практика съм принцеса. Обичам глутницата, те са мои също толкова, колкото и ти, но не знам дали мога да се справя с това.
– Поеми си дъх, Челси! – подразни я Емери, спомняйки си начина, по който приятелката им често бълнуваше сякаш без да диша. Тя постави ръка на рамото на Флора и я придърпа в прегръдка.
Флора хълцайки се притисна към нея.
– Обичам го, все пак. Просто… не знам дали това е достатъчно.
– Ще бъде. – Емери я отблъсна назад и взе ръцете на Флора в своите – Знаех от момента, в който се запознахме и ти насочи онзи проклет кинжал към мен и заяви, че ще защитиш Малкълм и Огъст, че в теб има огън. Ти си най-добрата ми приятелка. Изслушваш ме с непоколебимо търпение и ме поправяш за глупостите ми, когато не искам да се занимавам с тях. Калъм ми каза, че ти си била тази, която е възстановила лунния камък. Предполагам, че това не е никак малко. Не се съмнявам, че от теб ще излезе невероятна кралица на вълците. И ако те не могат да видят това, добре… да ги прецакаме. Можеш да дойдеш и да станеш член на моя двор.
Флора се усмихна и избърса една заблудена сълза.
– Искаш да кажеш, че ще има двор, в който аз да участвам?
Емери сдъвка устните си. Това ли искаше да каже? Думите просто се бяха изплъзнали. В един момент бе предположила, че двамата с Огъст ще се окажат заедно, но все повече не беше сигурна, че някога ще имат тази възможност.
Тя вдиша дълбоко и за първи път изрече думи от сърце, вместо това, което би било отговорът, който всички искаха да чуят.
– Не знам дали това ще бъде двора на Огъст. Аз го обичам. Той е моята половинка. Дори и Огъстин също, невъзможен, какъвто е той. Той все още е част от връзката и не знам дали бих могла да оцелея без тях. Но не съм сигурна, че за нас вече е останало нещо. Не и ако той се ожени за Джеси. – Емери отблъсна пресните сълзи, предизвикани от болката в гърдите ѝ, тъй като връзката с партньора протестираше срещу думите ѝ – Но аз ще имам свой собствен двор. Двор, в който дъщеря ми и всички хибриди ще бъдат добре дошли, дори прославени. Убежище за свръхестествената общност. Без значение какво ще се случи, аз съм кралска вещица и ще защитавам това, което е мое.
– Уау. – очите на Флора се разшириха – Това е невероятно, Емери. Какво мисли Огъст за това?
– Той ще защити това, което е негово. – характерният сериозен глас на Огъстин изпълни кухнята.
Главите на Флора и Емери се насочиха към мястото, където Огъстин стоеше в основата на стълбите, скръстил ръце на гърдите си. Горещина изпълни бузите на Емери, когато погледът му се спря върху нея – бурно море, което не издаваше нищо, оставяйки я да се чуди какво е чул.
По дяволите. Трябваше да знае по-добре. Калъм я беше предупредил, че къщата не е безопасно място за открити разговори.
Огъстин тръгна към задната врата, като не изпускаше от очи Емери.
– Отивам да проверя периметъра. Кажи на Лили, че ще се върна, когато е готова да ме портализира.
– Но вечерята е почти готова. – изявлението на Флора трябваше да бъде мило, но очите на Огъстин потъмняха, а устните му се свиха в подигравка.
– Ти не сервираш нищо, което искам. – той пристъпи и рамката на вратата се разтресе, докато затръшваше вратата след себе си.
– По дяволите. – Флора изсвири падаща нота – Не се шегуваше, когато каза, че сте го счупили.
Емери се взираше във вратата, разкъсвана между това да тръгне след него и да поиска честен разговор и да помоли Лили да го изгони напълно от къщата.
– Няма значение какво ще се случи между нас. Докато той защитава дъщеря ни, аз ще оцелея.
– Това не е начин да живееш. Той е твоята половинка. Не знам какво означава това за вампирите и вещиците, но за вълците не е нещо, от което можеш да си тръгнеш. Не мога да си представя Дрейвън да ме мрази.
– Права си! – каза Емери тихо, а очите ѝ бяха насочени към вратата, която Огъстин току-що беше хлопнал – Това не е начин да се живее.
Назад към част 23 Напред към част 25
