Глава 5
Мозайка от събития
Докато Рен и Кишан претърсваха къщата за следи от г-н Кадам, Нилима или врагове, аз побързах към моята умна Фаниндра, която успя да доплува до брега на Махабалипурам и да намери моите тигри. При вида ми златната змия примигна с изумрудените си очи и потърка главата си в дланта ми.
– И ти ми липсваше – казах аз. – Какво умно момиче си, че стигна до момчетата!
Погалих Фаниндра по златната глава, след което тя отново се сви и замръзна.
Бърз преглед на камерите за видеонаблюдение и компютъра на г-н Кадам разкри, че по време на отсъствието ни никой не е идвал в къщата и не се е опитвал да се свърже с нас.
– Какво ще правим сега? – попита Кишан. Той седна на облегалката на дивана и за голямо раздразнение на Рен, ме придърпа към гърдите си.
Сякаш в отговор на този въпрос въздухът изведнъж заблестя и започна да се люлее на три крачки от нас. Искри потрепваха, танцуваха и подскачаха като дъждовни капки върху предното стъкло. След това започнаха да се удебеляват, да се стягат в центъра и да се оформят. Светлината пламваше все по-ярко и сега пред нас се появиха две фигури.
Чух познат глас:
– Здравейте г-це Келси. Имаме много да обсъждаме.
– Г-н Кадам? Нилима? – изтичах около масата и ги прегърнах – Как сте? Къде бяхте? Ранени ли сте?
Нилима се усмихна, но аз я усетих да се заклаща леко в ръцете ми.
– Рен! Кишан! Някой да заведе Нилима в нейната стая. Тя все още е уморена от пътуването и трябва да поспи – каза г-н Кадам.
Разбира се, Рен веднага се притече на помощ и поведе Нилима нагоре по стълбите към нейната стая.
– Да седнем ли, мис Келси? Ако сте съгласни да ми дадете малко време, бих искал да поговоря с вас. – той цъкна с език, отблъсквайки някаква мисъл, която явно не искаше да сподели, а аз със страх си помислих какви други изненади ни очакват.
Когато Рен се върна, хванах ръката на Кишан, радвайки се, че малкото ми семейство отново е заедно и тайно се надявах, че четвъртото пророчество на Дурга ще бъде най-лесното, през което сме преминавали.
– Г-н Кадам, моля, кажете ми какво ви се случи? – попитах.
Той се облегна на стола си, поглади брадата си и замълча за момент, сякаш се колебаеше.
– Виждате ли, амулетът ме защити на борда на кораба. Когато видях харпуна, изстрелян към Нилима, всичко, за което си помислих, беше как да я защитя. Втурнах се към нея и я прегърнах, а след това… В следващия момент се преместихме на друго място.
– Къде? – попита Рен.
– Страхувам се, че не мога да отговоря на този въпрос, тъй като не бяхме на Земята.
– Как? – избухнах, не вярвайки на ушите си. – Да не би да искаш да кажеш, че това е бил един от световете на Дурга, като града на Седемте пагоди?
– Не. Бяхме пренесени на място, където няма нито време, нито пространство. Скъпа г-це Келси, съжалявам, но трудно мога да опиша мястото, където бяхме. Достатъчно е да кажа, че и двамата сме живи и здрави и се прибрахме.
Усетих, че г-н Кадам пропуска нещо. Явно не ни казва цялата истина, но не разбрах какво крие и защо.
– Ще бъда много зает през следващите няколко седмици – продължи г-н Кадам. – Трябва да тръгнем да търсим четвъртия дар на Дурга възможно най-скоро. Но този път е необходимо това да се изпълни точно в определеното време. Ако действаме по-рано или по-късно, няма да попаднем в прозорец, който се отваря в строго определено време, и тогава успехът на целия ни план ще бъде застрашен. Но преди всичко, трябва да кажа най-важното. Ще трябва да ми се доверите напълно. В близко бъдеще, ще помоля всеки от вас да направи много трудни неща, но трябва да ми се подчините без въпроси или колебание. Просто трябва да ми вярвате – имам знания, които все още не мога да споделя с вас.
Господин Кадам ме погледна мило.
– Повярвайте ми, мис Келси, вашето щастие и безопасност винаги са били и ще останат моя основна грижа. Но моля, не ми задавайте въпроси. Все още не мога да ви разкрия повече от това, което вече казах.
– Може да имате нужда от моята помощ за вашето проучване?
– Не този път, мис Келси, но все пак благодаря.
Нещо не беше наред. Въобще не беше. Господин Кадам никога досега не е крил нищо от нас. Виждах, че нещо го тормози: изглеждаше разсеян и нещастен. За да наруша тишината, казах:
– В такъв случай нека ви кажа какво аз разбрах.
Г-н Кадам кимна, като ме покани да разкажа за живота си в плен на Локеш. Разказах на всички неговата история, като описах как Локеш е убил брат си и баща си, споменах, че магьосникът все още носи техните пръстени и отделно разказах за силите, които е използвал в мое присъствие.
– Той може да създава въздушни тунели с щракане на пръстите си и да изпраща сини електрически мълнии. Той може да замразява не само хора, но и всякакви предмети, така че мисля, че Локеш командва водата и леда. Нищо чудно, че знае как да гаси огън!
– Напълно разумно предположение. – съгласи се господин Кадам.
– Благодарение на Кишан сега знаем, че фрагментът от амулета, който нося, е свързан с огъня – продължих аз – Кишан е открил толкова много възможности на амулета, колкото аз не съм открила за една година!
Тогава мислите ми автоматично се върнаха към златния пламък, който пламна при докосването на Рен, но нещо ми подсказа, че тази необяснима сила не идва от амулета или от моята татуировка. Това чудо го сътворихме аз и Рен.
Преглъщайки тежко, се обърнах към господин Кадам. Той кимна разбиращо и на лицето му се появи странно изражение, сякаш знаеше предварително за какво искам да говоря.
Прочистих гърлото си и казах тихо:
– Локеш използва силите си, за да… ме докосне.
– Може би, не искате да говорите за това? – мигновено ме прекъсна господин Кадам .
– Не, мисля, че трябва да знате това. Той… той създава невидими пръсти, изтъкани от нищото. С тях се промуши под дрехите ми и точно преди бягството ни усетих как одра кожата ми. Мисля, че той може да влезе в човек и да прави каквото си поиска.
– Ако този дявол не е мъртъв, ще го потърся и ще го удуша с голи ръце – изръмжа Кишан.
Господин Кадам се изправи стреснат.
– Смятате ли, че е мъртъв?
– Надяваме се – отговори Кишан. – Преди да тръгнем го обесихме, пронизахме го със стрели и го запалихме.
– Интересно! – каза господин Кадам без особен ентусиазъм.
Рен се наведе напред и отпусна глава в ръцете си.
– Вината е моя, Келси. Трябваше да те държа до мен през цялото време. – той се обърна към мен и хвана ръцете ми – Съжалявам! Казах ти да се махнеш! Ако беше до мен, Локеш никога нямаше да те докосне!
– Няма какво да ти прощавам, Рен! Моля, не се обвинявай. Аз съм жива и здрава само защото ти ме спаси.
Той вдигна глава, кимна, но не каза нищо и аз продължих разказа си.
– Амулетът поддържа Локеш млад. Изглежда на около петдесет, но всъщност е много по-възрастен от всички вас. Той каза, че е роден около 250 г. сл. Хр., но комбинираната сила на частите на амулета му позволяват да променя външния си вид, както желае.
Господин Кадам погледна настрани, без да каже дума. Видях, че мислите му са някъде далеч от нас.
– Локеш също ми разказа за нощта, когато сте станали тигри. – добавих аз – Казахте, че тогава сте били защитени от амулет. Но аз имам собствена теория. – погледнах Рен и попитах: – Разкажи ми подробно как Локеш те прокле и превърна в тигър?
– Той свали дървения медальон от врата си, разряза кожата ми, напои медальона с кръвта ми и направи заклинание. Това засегна и Кишан. Тогава си спомням само проблясък на бяла светлина, ужасна болка и усещането, че тялото ми придобива нова форма.
– Не забравяй жегата. – напомни му Кишан – Амулетът ми стана толкова горещ, че изгори кожата ми.
– Наистина ли? Нямаше нищо подобно с моя амулет. – възрази Рен.
– Н-мм. – барабанях с пръсти по коляното си – Локеш каза, че амулетите са ви защитили, като са ви превърнали в тигри. Той е имал съвсем други планове. Щял е да ви превърне в зомби или нещо подобно.
– Но защо тогава избра такъв сложен, кървав и най-важното – бавен ритуал? – каза Рен изненадано – Защо просто не ни замрази? Какво искаше да постигне с триковете си?
– Първо, Локеш като цяло обича да измъчва хората и е било особено приятно да измъчва вас. Амулетите вече са били в ръцете му. Самият той призна, че обича да удължава удоволствието. Да се наслади. Може би по това време той все още не е бил усвоил напълно изкуството на частичното замразяване. Не забравяйте, че той не се е нуждаел от безмозъчен тъпак, а от зет, който да се радва на подкрепата на хората си и в същото време да изпълнява каквото му се нареди.
– Добре, значи не Локеш ни е превърнал в тигри. Какво мислиш, че се е случило тогава, Келси? – попита Кишан.
– Мисля, че амулетът ви е защитил, както и г-н Кадам – отвърнах.
– Но защо тогава амулетите не са защитили брата и бащата на Локеш? – Рен възрази.
– Хм… Може би ще кажете, че това са глупости… С една дума, Локеш е сигурен, че той трябва да събере амулета. Но какво ще стане, ако амулетът наистина трябва да бъде сглобен, само че не Локеш трябва да направи това, а вие?
Кишан се засмя.
– Права си! Това са глупости.
– Помисли – не се отказвах – нарича се амулетът на Деймън и ви е превърнал не в кой да е, а в тигри. Деймън е тигърът на Дурга, тази която ни дава задачи. Учителят-Океан каза, че тази история се е случила на вас по някаква причина, а не на други хора. Ами ако ви е писано да спасите и съберете амулета?
Рен потри длани и каза замислено:
– Може би Келси е права. Ако Локеш не ни е прокълнал, тогава амулетът може да го е направил.
Кимнах пламенно.
– Трябва да се върнем при Локеш и да вземем амулета от него!
– Не! – г-н Кадам го извика толкова рязко, че всички трепнахме. Забелязвайки нашето недоумение, той се облегна назад в стола си, но пръстите му се забиха в облегалките.
– Не можете да се върнете при магьосника. Нямаме време за това. Едва след като четвъртият дар е в ръцете ни, ще започнем да преследваме Локеш.
– Но не би ли било по-добре да го направим сега, докато момчетата имат способността да се лекуват от всякакви рани? – попитах.
Господин Кадам поклати глава.
– Точно за това, ви помолих да ми се доверите.
Кимнах мрачно и размених крадешком погледи с Рен и Кишан. Господин Кадам изглеждаше много странен. Той ни погледна тримата със смесица от тъга и нежност, а аз също забелязах, че противно на обичая си, този път той не си водеше записки. Изобщо не приличаше на себе си.
– Чувствате ли се добре, г-н Кадам? – попитах.
Той премигна, сълза се търкулна по бузата му. Господин Кадам въздъхна конвулсивно, прочисти гърлото си.
– Да, разбира се! Много съжалявам, че преживяхте това, г-це Келси. Няма по-жесток и коварен човек в целия свят от вашия похитител. Вие сте умно момиче и сте успяли ловко да го манипулирате, възхищавам се на изобретателността ви, особено в такава трудна ситуация. Вие сте много смело момиче, г-це Келси. Толкова се гордея с вас… С всички вас.
Още една сълза се стече по бузата му и той бързо я изтри.
– Може би трябва да си почина малко. Ако нямате нищо против…- г-н Кадам се изправи с достойнство, излезе от стаята и тихо затвори вратата след себе си.
Никога не сме виждали нашия господин Кадам толкова стар, уморен и … угаснал. Известно време тримата шепнешком обсъждахме какво може да означава това, но накрая решихме да оставим него и Нилима да се наспят добре. От време на време ги наглеждах и макар и двамата да спяха дълбоко, имах зловещото чувство, че този път спокойната ни почивка ще бъде много кратка.
Осемнадесет часа по-късно Нилима най-накрая се събуди. Изглеждаше весела и безгрижна както обикновено.
– Здравейте, здравейте, госпожице Келси – каза тя, усмихвайки ми се над чашата си – Толкова се радвам да те видя!
– Нилима – приближих се към нея – Кажи ми какво ти се случи?
– И аз самата не знам – отговори тя. – Просто бяхме на палубата, а после изведнъж се озовахме тук. Вероятно някаква магия или самата Дурга ни помогна.
Усмихнах се и кимнах, чудейки се на себе си как е възможно тя и г-н Кадам да имат толкова различни спомени от един и същи инцидент.
Докато г-н Кадам спеше, Нилима не губеше време и с ентусиазъм се потопи в обичайните семейни задължения. Тя прекара няколко часа на телефона и на компютъра, а Рен и Кишан седяха един до друг до нея, гледаха и запомняха какво и как прави.
За разлика от Нилима, г-н Кадам остана толкова затворен, мрачен и мистериозен, след като се събуди, както и предния ден. Той, разбира се, ме увери, че всичко е наред, но аз започнах сериозно да се притеснявам.
– Г-н Кадам, защо сте толкова изолиран от нас? Какво ви тревожи? Липсва ми старият господин Кадам! – пристъпих към него.
– Нищо, мила мис Келси. Нищо не ме тревожи.
Погледнах го, но господин Кадам извърна очи.
– Виждам, че не е така! Нямате ли ми доверие?
Той въздъхна тежко.
– Разбира се, че ви вярвам. Аз…в момента и на себе си не вярвам съвсем. Има неща на този свят, които уважаващият себе си човек трябва сам да разбере.
Той наклони глава и ме погледна изпитателно.
– Ще ми позволите ли да ви задам един личен въпрос, мис Келси? – кимнах нетърпеливо и г-н Кадам продължи: – Представете си, че имате дете, което току-що се учи да ходи. Кажете ми, когато бебето падне, ще го вземете ли на ръце и ще го носите ли или ще го насърчите да продължи да опитва?
– Разбира се, че ще го насърча!
– А ако видите остри ъгли или счупено стъкло по пътя му, ще ги премахнете ли от пътя?
– Задължително!
– А ако бебето ви е в къща, обхваната от пожар? Какво ще направите тогава?
Не се замислих нито за секунда.
– Ще изтичам в къщата и ще го спася!
– Да, ще направите точно това. Въпреки смъртната опасност, вие ще направите всичко, за да спасите тези, които обичате. – той се усмихна – Точно това исках да чуя. Много ме утешихте, мис Келси.
– Но аз не направих нищо!
– Вие направихте много повече, отколкото си мислите. Имате чисто и любящо сърце. Това е безценен дар, който щедро споделихте с всички нас.
– Но вие сте моето семейство!
– Да. Ние сме семейство. Моля ви, не се тревожете за мен.
Последва тъжна пауза, после въздъхнах и обещах тихо:
– Добре.
Импулсивно се втурнах към г-н Кадам и го обвих здраво с ръце. Той нежно ме прегърна, притисна бузата си към челото ми. После ме потупа по гърба и усетих още една сълза, която капна на носа ми.
Беше очевидно, че животът ни въобще не се е нормализирал, но Кишан даде всичко от себе си, за да запали отново пламъка на връзката ни и ме покани на среща.
Първоначално искаше да направим романтична вечеря край басейна, но после решихме просто да гледаме филм в домашното кино.
– Имаме среща – съобщи Кишан на Рен, като го сръга отстрани с лакът – Казвам нещата с истинските им имена: не си поканен. Трима вече са тълпа.
– Да не си посмял да я разстройваш – закани се Рен и като яростно избута Кишан, хукна нагоре по стълбите.
Няколко минути по-късно чухме как нещо голямо и тежко се блъсна в стената на стаята на Рен.
Въздъхнах и прегърнах Кишан през кръста.
– Постъпи грубо да му кажеш за срещата с такъв тон – укорих го нежно.
Кишан ме целуна по челото.
– Той трябва да разбере, че няма да се откажа от теб.
– Той разбира, но не е лесно. Представи си как би се чувствал на негово място.
– Дори не е нужно да си представям, знам точно как се чувства. Той те иска обратно и аз няма да се съглася с това.
– Кишан…
Той хвана брадичката ми и обърна лицето ми към него.
– Ти си моето момиче, нали?
– Да, но…
Той ме погледна въпросително в лицето със златните си очи и тихо попита:
– Искаш ли да се върнеш при него?
Вцепених се, не знаех какво да отговоря. След като дойдох на себе си, бавно поклатих глава.
– Избрах теб.
Кишан се усмихна, наведе глава и каза:
– Не съм добър оратор и знам, че си имала много трудности през последните седмици. Казах ти преди, че няма да бързаме и искам да го повторя. Не сме имали време за сериозен разговор от… както паметта на Рен се върна. Ако не си сигурна за мен или се колебаеш, кажи ми директно. Не се страхувай да ме разстроиш. Не казвам, че няма да ме разстрои – ще ме разстрои! Но ако си променила решението си и си решила да започнеш отначало или да се откажеш, ще разбера.
Отново се възхитих на добротата и търпението на този прекрасен човек. Не го заслужавах. Притиснах бузата си към гърдите на Кишан, твърдо заявих:
– Мисля, че искам да продължим напред.
Кишан се усмихна щастливо.
– Колко напред?
Засмях се.
– Защо не започнеш с целувка?
– Мисля, че мога да го уредя.
Целувката му беше мека и нежна. Въздъхнах и обвих ръце около врата на Кишан. В ръцете му се чувствах обичана, защитена и спокойна. Да целуваш и обичаш Кишан беше като да си обуеш удобни маратонки. Без златен пламък. Без необуздан изблик на страст. Без мощни окови, които да ни свързват заедно. Накратко, нищо свръхестествено … Но също беше и любов.
Може би на такава здрава основа е напълно възможно да се изгради щастлив живот. Кишан ще ме обожава и рано или късно между нас също ще се развие специална връзка. С времето упоритото ми сърце ще омекне и ще позволи на Кишан да поеме властта. Не знаех кога ще бъде това, но се надявах и двамата да не чакаме твърде дълго.
Горе пак нещо падна и ние с Кишан се прегърнахме.
– Говори с него, Келс. – предложи тактично Кишан.
Кимвайки, отидох в стаята на Рен. Време е да поговорим откровено. Толкова много неща се случиха, откакто си възвърна паметта! Каквато и да беше цената, трябваше да накарам Рен да се примири с факта, че избрах Кишан.
Той седеше на масата и гледаше през прозореца към басейна. Хартии и бележки бяха разпръснати по пода. Една откъсната от стената лавица лежеше отгоре, сякаш се беше срутила под собствената си тежест. Започнах да събирам документите и видях, че са стихове.
– Какво искаш, Келси? – попита тихо Рен, без да се обръща.
– Дойдох да видя какъв е този шум. Тръгнал си на лов за лосове ли?
– Не те интересува какво правя в стаята си.
Аз въздъхнах.
– Интересува ме, когато го правиш с такъв шум.
– Супер. Следващият път, когато животът ми бъде разрушен, ще се опитам да изразя отчаянието си по по-тих и дистанциран начин, за да не смущавам нежните ти чувства.
– Винаги си имал дарбата да преувеличаваш.
Рен се обърна и ме погледна невярващо.
– Единственото преувеличение, което направих, беше да помисля, че изпитваш нежни чувства към мен. Очевидно това не е така. Чувствителната жена винаги признава, че е сгрешила. Чувствителната жена следва сърцето си. Чувствителната жена не отблъсква мъжа, когото обича. Не виждаш ли, че почти те изгубих завинаги? Не усещаш ли какво преживях? Само мисълта какво можеше да ти причини Локеш ме подлудяваше… Знаеш ли какво почувствах? Твоят страх, твоят ужас – всичко това преживях заедно с теб. Не спах цяла седмица и всяка минута от това проклето безсъние ме измъчваха мисли, че сега страдаш, че се чувстваш зле. Единственото нещо, което ме поддържаше жив, беше надеждата да те върна, да те прегърна и да знам, че си в безопасност.
– Рен…
Но той не ми позволи да кажа нищо.
– И така, прибра се у дома и какво направи? Отново тичаш към Кишан. Позволено ми е да ти дам утеха, но не и любов. Келси, още ли отричаш, че ме обичаш?
– Когато си ядосан, винаги се стремиш да удариш под кръста. – вдигнах книга от пода и прокарах ръка по кожения гръб – Да, молех се да дойдеш. Знаех, че ти и Кишан ще разместите небето и земята, за да ме намерите. И не отричам, че те обичам. Между другото, вече ти казах това.
– Тогава ми го обясни отново. Как можеш да ме обичаш и да избереш Кишан?
– Ако мислиш, че не харесвам Кишан, грешиш. – седнах на леглото на Рен и с въздишка преместих книгата на масата – Вярваш ли, че той е добър човек? Че ме обича, че ще се грижи за мен, ще ме пази и цени?
– Да, вярвам.
– Тогава трябва да признаеш, че няма нищо лошо в избора ми, освен че не съм избрала теб.
– И че не го обичаш. – сухо добави Рен.
– Кишан е добър, мил, смел и прекрасен – точно като брат си. Това не е ли достатъчно за щастие?
– Не.
– В такъв случай нямам какво повече да кажа!
Внимателно събрах листовете с поезия и ги сложих на купчина на масата.
Когато излязох от стаята, ми се стори, че погледът на Рен ще прогори дупка между лопатките ми.
Докато Кишан и аз гледахме филм за Джеймс Бонд, непрекъснато мислех за Рен. С този човек споделих всичко. Той беше мой приятел от твърде дълго време и ме познаваше достатъчно добре, за да ме види, когато се спъвах. Той знаеше, че нищо не е толкова просто с моя избор, и като куче, грабнало вкусен кокал, беше решен да открие истината. Въздъхнах, сгуших се до Кишан и положих глава на гърдите му.
Назад към част 6 Напред към част 8
