Глава 21
– Всеки – каза той с тих глас, след като нареди на Джуел да млъкне – който иска да излезе жив от това, да отиде и да чака в имението. Ако искаш да ме направиш много щастлив, опитайте се да избягаш.
Охранителите се запътиха навън и – за тяхна чест – отидоха да проверят другите двама. Оставиха този, чийто врат Дмитрий беше счупил, което означаваше, че е твърде млад, за да е оцелял след това, но вдигнаха шофьора, за да го изтеглят. И всичко това в абсолютна тишина. Междувременно Джуел Уан отметна косата си назад и се изправи нестабилно на крака, коленете ѝ кървяха под подгъва на тясната черна копринена рокля, дланите ѝ бяха одраскани от мястото, където се беше наранила при падането.
Нищо от това не намаляваше високомерната ѝ елегантност.
– Ето те и теб – промърмори тя на Онър. – Такава хубава хапка.
Онър искаше да я застреля толкова силно, че цялото ѝ тяло трепереше, но не го направи.
– Няма да те убия и да те улесня – каза тя, като се принуди да се приближи и да седне на капака на колата, която вече нямаше покрив, а фаровете пламтяха под нея. – Дмитрий? – Когато той се премести, за да подпре ръката си на капака, а тялото му беше наклонено към нея, тя каза: – Нито едно парче от душата ти.
Близо до него, когато бузата ѝ докосна леката грапавина на неговата, тя видя как той се усмихна. … видя и ужаса, който изтриваше накъсаната елегантност на Джуел Уан. Но вампирът беше бизнес дама.
– Мога да ви дам информация.
– Казваш това, сякаш е сделка, която си заслужава да бъде сключена. – Дмитрий се облегна на колата, раменете му бяха само мускули, във всеки неин дъх се долавяше порочният грях на аромата му. – И двамата знаем, че ще ми кажеш всичко, което искам да знам, преди това да е приключило.
Джуел проблясна със зъбите си.
– Аз съм вампир на четиристотин и петдесет години. Възнамеряваш да пожертваш толкова много опит за какво, за малко забавление на смъртните? Имала съм я и тя не е толкова…
Дмитрий се пресегна и удари вампира в гръб толкова бързо и силно, че тя се блъсна в едно дърво и се сгромоляса на земята, а от носа ѝ течеше кръв и имаше дълбока рана на устната.
– А сега – каза Дмитрий с толкова рационален глас, че настръхнаха косъмчетата по тила на Онър – разкажи ми всичко. И може би няма да заповядам на Андреас да ти обърне някакво специално внимание.
Болезнена молба от страна на жената, която изглеждаше незастрашителна, крехка. Само че Онър знаеше, че това е лъжа. Джуел винаги щеше да бъде чудовище. Просто едно в опаковка, която имаше способността да изглежда безобидна. Да ѝ предложи каквато и да е милост, би означавало да осъди още една жертва на ужаса, който Онър едва бе преживяла.
– Дмитрий – каза тя, защото смъртоносното, опасно същество, което беше, все още беше нейно и тя щеше да се бори за него – какво ти казах?
– Съжалявам. – Той се усмихна и беше шокиращо колко много красив изглеждаше дори заобиколен от острия аромат на страх и кръв. – Увлякох се в момента. – Връщайки вниманието си към Джуел, той каза: – Защо не говориш? – С глас, който беше само леко заинтересован – така, както лъвът се интересува само леко от плячката, която планира да разкъса, когато огладнее.
– Имам покана – каза вампирът веднага, капейки кръв. – Тя е в кабинета ми вкъщи. На бюрото. – Тя протегна ръка, за да избърше стичащата се от носа ѝ кръв, размазвайки тъмночервено по порцелановата ѝ кожа. – Томи беше един от тях. Той намекна нещо на едно парти и аз го накарах да го следи. Глупакът никога не е вземал предпазни мерки.
Ето защо, помисли си Онър, поканата на Томи беше оттеглена завинаги.
– Няма да ни дадеш нищо, което вече да нямаме.
Очите на вампира се спряха на нея.
– Замълчи, смъртнико.
Връщайки се назад, за да се облегне на колата, Дмитрий погледна Онър.
– Не мога ли да я докосна малко? – Усмивката му, когато погледна Джуел, си беше чист секс – ако обичаш секса с много болка… ако обичаш да крещиш, докато гърлото ти не стане сурово. – Кожата ти, Джуел, е толкова мека – промърмори той и макар в думите му да нямаше нищо открито заплашително, ако говореше с този тон на Онър, тя щеше да го натъпче с куршуми и да избяга по дяволите.
И тогава той извади ножа.
Джуел се отблъсна назад към дървото, започна да бълнува.
– Евър трябваше да знае. Той и Томи правят всичко заедно, но не бяха част от центъра. Този, който организира това, много държеше да запази самоличността си в тайна, но в определени кръгове се носят слухове, че някога е работил в Кулата. Откъде иначе би знаел за апетитите на толкова много хора?
– Определени кръгове – каза Онър, като сложи ръка на рамото на Дмитрий, безмълвно напомняне, че Джуел не струва дори частица от душата му. – Кои?
Една-единствена усмивка от страна на Дмитрий и вампирът издаде три имена.
След още петнайсет минути разпитване стана ясно, че не знае нищо друго. Макар Дмитрий да не я беше докоснал и с един пръст, тя беше толкова вкаменена, че зъбите ѝ тракаха, а очите ѝ се стрелкаха насам-натам.
За миг Онър изпита съжаление.
– Стига, Дмитрий.
Движейки се с предвечна бързина, той счупи врата на Джуел, преди вампирът да успее да си поеме дъх и да изкрещи.
– Тя не е мъртва – каза той, след като свърши. – При това ниво на сила тя ще възкръсне, освен ако не я обезглавя. Венъм може да я закара до Андреас с хеликоптера.
Шокирана от бруталната бързина на наказанието, тя каза:
– Мислех, че това ще ме накара да се почувствам по-добре, идеята, че я измъчват, но не е така.
– Тук не може да има милост. – Думите на човек, който е видял как минават векове, как реки от кръв напояват земята. – В момента, в който се разчуе, че извършваме чисти екзекуции, новосъздадените ще изгубят страха, който им гарантира, че няма да се осмеляват по-често на подобни неща. – Докато говореше, той изпрати съобщение на Венъм. – За старите смъртта не е заплаха. Но болката… всички се страхуват от нея.
Тя разбираше какво казва, със сигурност не беше лоялна към Джуел, но все пак…
– Изглежда така…
– Нечовешко? – Мрачна усмивка. – Ние не сме смъртни, Онър. И никога няма да бъдем.
Тя се зачуди дали той не я предупреждава. Ако е така, то беше излишно.
– Винаги съм те виждала, Дмитрий. – Без значение дали вярваше, че има нещо повече от него, тази жилка на мрака също беше неразделна част от природата му, не можеше да бъде пренебрегната или пожелана.
В този миг прозвучаха перките на хеликоптера и скоро Венъм приземи машината. Вампирът изсвири, когато видя касапницата, но не каза нищо, вдигна тялото на Джуел Уан и го прибра с цялото внимание, което можеш да проявиш към чувал с картофи.
– Искаш ли да те закарам?
– Не, ще караме.
Венъм хвърли оценяващ поглед към Онър, но не каза нищо, докато се качваше в хеликоптера и се издигаше в див прилив на въздух.
Оставяйки изоставените градски коли там, където бяха, тя и Дмитрий се върнаха в наетия автомобил. Няколко обаждания по-късно и Дмитрий беше организирал екип за почистване както на колите, така и на охраната.
– Какво ще стане с тях? – Попита тя.
– Нищо на двамата, които не вдигнаха оръжие срещу мен, стига да докажат, че не са знаели за действията на Джуел. Другият ще понесе наказание. – Очите му срещнаха нейните за секунда. – Като не се подчини на мен, той не се подчини и на Рафаел. Това не може да бъде позволено.
В мига, в който това станеше, Онър знаеше, че много от Създадените щяха да разкъсат връзките си, да се отдадат на жаждата за кръв, да започнат да ловуват жива плячка.
– Трите имена, които тя даде, знаеш ли ги?
– Да. Те са част от същия социален кръг като Джуел и останалите.
– Тя е достатъчно голяма кучка, за да може от злоба да е вмъкнала име, което не принадлежи.
– Ще разберем съвсем скоро – изпратил съм инструкции да бъдат наблюдавани. Утре сутринта ще бъдат доведени в Кулата за разпит.
Изпускайки дълъг дъх, тя каза:
– Просто искам да приключа с това. – Искаше да продължи с живота, който беше решила да живее.
– Ще го направиш.
Седнала на пътническата седалка, с Дмитрий, който я заплиташе в аромат на, шоколад и грях, съблазнителен и неустоим, Онър гледаше как минават километрите, а движението я успокояваше, приспиваше я… в сънища.
– „Ти си моя съпруга.“
– „А ти си ревнив мъж.“ – Вкопчила ръце в косата си, тя си пое дъх. – „Ако някой има причина да ревнува, това съм аз.“
– „Знаеш, че никога не бих докоснал друга жена.“
– „А ти мислиш, че аз бих докоснала друг мъж?“
Мълчание, а лицето му бе обсипано със сенки.
– „Други мъже те желаят.“
Поклащайки глава, тя протегна длан към наболата му челюст.
– „Аз не съм голяма красавица.“
Пръстите му се сключиха върху китката ѝ, а другата му ръка легна на кръста ѝ.
– „Ти не го виждаш, но аз съм мъж. Аз го правя.“
Понякога се чудеше какво прави с него, това красиво създание, което всяка жена в селото гледаше с възхитени очи. Сякаш знаеха как се движи, когато е в жена, как може да си играе с женското тяло, докато то не направи всичко, което пожелае. Само че тя знаеше, че те не знаят. Защото той я беше изчакал, макар че тялото му трябваше да изисква удовлетворение, предложения, които несъмнено идваха към него от жени, които не почитаха съпрузите си.
– „Ти си моето сърце – каза тя, като взе ръката му и я постави върху биещия орган. – „Няма значение дали друг мъж ще ми даде хиляди обещания, аз принадлежа на теб“.
– „Винаги?“
– „Винаги.“
– Онър.
Пренебрегвайки мъжкия глас, който се опитваше да я издърпа в будния свят, тя отчаяно се бореше да се задържи в съня – защото жената, която беше в онова мъгливо място, беше обичана, обичана толкова силно, че това беше малко ужасяващо.
– Онър. – Ласка от орхидеи и злато, декадентска, пищна, примамлива.
Тя се изправи на мястото си, за да разбере, че карат в гаража под нейната сграда.
– Заспах. – В колата. С мъж. С вампир.
– Ти се усмихваше.
– Просто сън. – Толкова ярък, че тя почти усещаше брадата на челюстта на сънувания си любовник върху дланта си. – Ти сънуваш ли?
Протегна ръка, след като паркира джипа, и погали с пръст бузата ѝ, където тя усещаше линиите, причинени от съня.
– Насън си спомням спомени, от отдавна отминали времена.
Тя улови ръката му върху бузата си и изпита дезориентиращо чувство на дежа вю.
– Хубави спомени? – Попита тя, а чувството се разсея и изчезна толкова бързо, колкото се беше събудило.
Гъсти черни мигли, които се спускаха надолу и отново се издигаха.
– Има моменти, в които дори добрите спомени не са добре дошли. – Отдалечени думи, но той не прекъсна прегръдката ѝ.
Светлините прерязаха гаража зад тях миг по-късно, унищожавайки интимността на момента …и въпреки това нито един от двамата не помръдна.
– Ела горе. – Това не беше покана, която тя дори би си помислила да отправи преди няколко седмици. Но тогава тя беше друга жена.
Дмитрий прокара палеца си по брадичката ѝ, преди да пусне ръката си, но тя не се нуждаеше от думи, за да прочете тъмната топлина в изражението му, устните му внезапно омекнаха, еротично изкусителни. Пулсът заби в гърлото ѝ, тя излезе от колата и го поведе към асансьорите, осъзнавайки, че той усуква около нея фини нишки от екзотичен аромат. Без да е достатъчно податлива, за да бъде принудена от него, тя си позволи да се наслади на усещането.
Обадиха му се точно преди да влязат в апартамента. Тя не успя да разбере нищо от слушането на неговата половина от разговора, но той ѝ разказа подробностите, след като затвори.
– Венъм потвърди, че наблюдава две от имената, които Джуел предостави, и следи третото. – Поставяйки мобилния си телефон на масичката за кафе, той каза: – Може би е по-добре засега да ги държим под око.
Колкото и да беше удовлетворяващо да се бърза, продължителното наблюдение имаше смисъл.
– Обадих се на Сара, след като разбрахме за втория лов. Целият персонал на гилдията е предупреден. – Онър лично изпрати съобщение на Ашуини и с облекчение научи, че най-добрата ѝ приятелка в момента работи по случая с Демарко. Двама ловци щяха да бъдат много, много по-трудни за хващане.
Дмитрий кимна.
– Ще се уверя, че Венъм държи директора на гилдията в течение. – Разположи се на един диван и изкриви пръст. – Ела тук.
Сваляйки обувките и чорапите си, тя изпъна гръб в лежерно протягане – и за да отпусне стегнатите си мускули, и за да се наслади на очите на Дмитрий, които я гледаха, тъмни и открити в оценката си. След като приключи с разтягането, тя отвърна на удара. Имаше на какво да се възхищава. Черни джинси, обикновен колан с потъмняла катарама, обикновена черна тениска – суровият нюанс хвърляше още по-ясно в центъра на вниманието суровата чувственост на погледа му.
Никоя жена, помисли си тя, не би го изгонила от къщата, още по-малко от леглото.
Прекосявайки килима, тя застана между краката му.
– Ще се изплаша – каза тя и, да, гордостта ѝ се накърни, когато го призна, но единствената друга възможност беше да се скрие, а Онър беше приключила с това да бъде зайчето, което Дмитрий беше нарекъл.
Той посочи кобура на рамото и ножницата с ножовете.
– Изключено.
От нападението насам всеки миг, когато се събуждаше или спеше, имаше оръжие при себе си – под възглавницата, скрито отстрани на нощното шкафче, на облегалката на таблата. Идеята умишлено да се лиши от оръжия с вампир, толкова могъщ като Дмитрий? Това накара сърцето ѝ да се блъсне в ребрата, устата ѝ да пресъхне като прах, а гърлото ѝ да се напълни с пясък.
– Искаш ли да си оставиш ножа? – Въпросът беше тихо мърморене.
Онър сериозно се замисли над предложението, докато сваляше пистолета и колана си и се отдръпваше, за да ги постави на масичката за кафе. След това отидоха ножницата на бедрото и фенерчето, прибрано на гърба ѝ, заедно с тънкото като бръснач острие, вградено в колана ѝ. Постави всичко това, включително колана, до пистолета. Дмитрий я погледна заинтригувано, когато тя посегна към гръбнака си и извади от скрита ножница дълъг нож, чието острие беше тънко колкото ширината на нокътя на малкия ѝ пръст. Единственото останало острие беше в ножницата, която носеше на горната част на ръката си.
Докосвайки го, тя погледна към чувствения, опасен мъж на дивана си. Помисли си дали да не го зареже отново… и беше връхлетяна от чувство на отхвърляне, толкова дълбоко, че щеше да я разтърси, ако вече не беше застигната от толкова много необясними реакции, когато ставаше дума за Дмитрий.
– Никакви оръжия – каза тя, докато поставяше последния си нож на масата. – Дай ми твоето. – Вампир или не, Онър знаеше, че тя е достатъчно умна, за да обърне собствените си оръжия срещу него.
Дмитрий започна да ги подава. Беше неин ред да се взира. След като и двамата свършиха, купчината ножове и пистолети на масичката за кафе изглеждаше така, сякаш бяха разчистили оръжеен склад.
– Мисля, че имаме проблем, Дмитрий.
– Още не съм свършил. – Разкопча колана си и започна да го издърпва.
Очите ѝ се присвиха. Може би защото беше със завързани очи, докато Томи и останалите я измъчваха, но не ѝ беше трудно да се възхищава на красиво мъжко тяло. А това на Дмитрий… о, да.
– Същото като моето? – Попита тя, като го галеше с очи, а тениската му беше стегната върху твърдите като скала коремни мускули.
– Погледни.
Като взе колана, тя видя тънката тел, вградена в кожата. Тя можеше да се издърпа с едно движение и да се използва като смъртоносна гарота.
– Умно.
– Илиум ми го даде преди няколко години.
– Бих казала, че не изглежда от този тип – тя прокара палци по омекналата от постоянната употреба кожа – но съм познавала доста ловци, които са изглеждали безобидни.
– Сложи колана, Онър. – Секси усмивка. – Освен ако не планираш да го използваш.
Стомахът ѝ се сви, тя пусна колана и се отдръпна между разтворените му крака.
– Имах чувството, че ще се занимаваш с колани и въжета.
Когато тя протегна ръка напред и избута трикото му, той остана в разкрачената си поза, паша, който чака да бъде обслужен. Кожата на корема му имаше същия тъмен загар, както и на лицето му.
– С този цвят ли е цялата ти кожа?
– Само по един начин ще откриеш отговора на този въпрос.
Назад към част 22 Напред към част 24
