Глава 23
Едно натискане, едно малко дръпване и тя беше гола пред него, с гръб, все още притиснат към гърдите му. Потръпвайки от притежателен глад, той поглади ръцете си по бедрата ѝ, по меката извивка на корема и нагоре, за да докосне отново гърдите ѝ. Кожата ѝ бе кремава върху белезите на ръцете му.
Пълни и стегнати, с тъмни зърна, които бе опитал, когато я бе съблазнил да му позволи да свали горнището ѝ в един мъглив летен ден, те накараха съзнанието му да заискри с идеи, които бе сигурен, че старейшините на селото биха определили като крайно неприемливи. Не му пукаше. Когато ставаше въпрос за изследване на това, което му е приятно между него и Ингрид, никога не го беше правил.
– „Мечтая си“ – прошепна той в ухото ѝ – „да се плъзна между гърдите ти“. – Използвайки предмишницата си, за да ги подпре, той засмука пръста си до влажна гладкост, след което го вкара в топлата долина на гърдите ѝ, за да илюстрира значението си.
Тялото на съпругата му се разтресе в отговор, а ръката ѝ се вкопчи в ръката му.
– „Майка ми ме предупреди, че няма да бъдеш управляем тип съпруг“. – Обръщайки се, тя се издигна на пръсти, за да го целуне по начина, който беше открила, че го довежда до славна лудост.
Засмуквайки езика му, тя се дръпна, когато той спусна ръка към нежните къдрици между меките ѝ бедра, но отказа да разтвори краката си. След като и преди беше играл тази интимна игра с нея, той се вмъкна независимо от това, търкайки пръста си по твърдото малко зърно, което искаше да смуче. Последния път тя бе отблъснала главата му, неспособна да понесе удоволствието… но нямаше да може да го направи, ако ръцете ѝ бяха вързани.
– „Разтвори краката си“ – нареди той, когато тя прекъсна целувката, за да си поеме дъх.
Поклащайки глава, тя стисна бедрата си още по-силно, а червената руменина се появи високо на скулите ѝ.
Собственият му пулс гръмна във вените му. Спусна глава и без предупреждение засмука едното ѝ зърно в устата си, като го издърпа силно и дълбоко. Тя извика, вкопчи ръце в косата му и инстинктивно разтвори крака, за да запази равновесие.
– „Претендирам за победа“ – каза той, като пусна зърното ѝ.
Отговорът ѝ съдържаше поквара, която никой друг не беше виждал.
– „Ще ме накараш ли да страдам?“
– „О, да.“
Тя беше гореща и влажна при докосването му – щеше да се почувства като в рая, когато потънеше в нея. Но също така щеше да я боли. Беше вкарал пръстите си в нея, докато лежаха сами и възбудени на едно позлатено от слънцето поле в един фестивален ден, а по-късно в тъмния ъгъл на плевнята на баща ѝ, знаеше колко много е стегната.
Членът му пулсираше при мисълта за удоволствието, което го очакваше, но не искаше да го забърква с болката ѝ.
– „Легни на леглото.“ – Повдигна я, преди да успее да отговори, и я постави на простото им легло, след което, събличайки собствените си дрехи, се настани с глава между бедрата ѝ и придърпа краката ѝ върху раменете си.
Пръстите ѝ се вкопчиха в чаршафите, но тя не го спря, когато той разтвори меките ѝ гънки, за да я целуне с бавна, преднамерена жестокост, каквато не бе посмял да отприщи върху нея, преди да станат мъж и жена. Тя крещеше, извиваше се, ридаеше, но отговорите ѝ бяха изпълнени с удоволствие, удоволствие, което я накара да дърпа косата му с трескави движения.
Вместо да спре, той намери онова малко парченце плът, което беше открил първия път, когато плъзна ръка под полите ѝ, и засмука. Ръцете ѝ разкъсаха косата му, но той продължи с мъчението, докато пръстът, който беше вкарал в нея, не се обля в течната топлина на нуждата ѝ.
– „Сега – промърмори той, издигайки се над нея, а пенисът му беше с наедряла дължина – ще те направя моя“. – Прилягайки към влажната коприна на отвора ѝ, той сключи ръка върху извивката на бедрото ѝ.
Вкарването в нея беше най-мъчителното удоволствие, което някога беше изпитвал. Когато тя захлипа от болка, той се опита да спре, но беше млад, контролът му беше разкъсан и за миг се паникьоса, че ще я вземе, когато тя не иска да бъде взета. Тя замрази кръвта във вените му. Заключвайки всеки един от мускулите си, той се опита да намери ума си.
Пръстите ѝ върху гърдите му, ръката ѝ върху рамото му, която го дърпаше надолу, за да срещне устата ѝ.
– „Не спирай, Дмитрий. Не спирай.“
Това беше единственото нещо, от което се нуждаеше. Вкопчи се в нея, докато не си проби път, а ноктите ѝ се впиха в ръцете му, и я целуна. И продължи да я целува, докато започна да се движи в горещата, влажна обвивка, която го притискаше с такава обсебваща плътност. Тя не намери отново удоволствието си, преди собственото му освобождаване да го връхлети, да се спусне мълниеносно по гръбначния му стълб и да го накара да се разлее в нея, но той не можеше да се проклина за това. Не и когато кръвта му беше изпепелена от течното изгаряне на удоволствието. Не и когато се събуди, за да открие жена с широка усмивка, която лежеше под него и галеше лицето му с любящи ръце.
– „Сега съм“ – прошепна тя – „напълно развратена, съпруже.“
Очите на Дмитрий се отвориха и видяха стената на кабинета му в Кулата. Той рядко спеше – струваше му се, че е загуба на време, когато се нуждаеше от съвсем малко, за да оцелее. Но след като се върна от апартамента на Онър, той седна на бюрото си, мислейки за ловеца, който го заплашваше да го накара да почувства неща, които отдавна събираха прах в душата му. Минути по-късно беше заспал и сънуваше единствената жена, която някога бе владеела сърцето му.
Макар че я бе взел като мъж, който взема жена в брачната им нощ, Ингрид винаги бе негова, а фермите на семействата им – една до друга. Бяха се блъскали в калта като деца, бяха се тъпчели с летни плодове в мързеливите дни, огрявани от слънцето, и се бяха учили един друг на нещата, които единият знаеше, а другият не.
Когато тя му се усмихна онзи ден над дивите цветя, емоцията, която се разрази в него, беше нажежена до крайност. И тя остана вярна, докато минаваха годините, докато те растяха. Поглеждайки назад, той не можеше да си представи, че някога е бил онова невинно момче, което е ставало преди изгрев, за да се катери по планинския склон, само че любовта му към Ингрид все още се чувстваше толкова дълбока, толкова истинска.
Хриплив женски смях.
Не беше на Ингрид.
Той се отдръпна от бюрото си и се запъти към прозореца от стъкло, който гледаше към тишината на Манхатън, намиращ се между деня и нощта, в който стоманените сгради бяха по-скоро меки сиви сенки, отколкото блестящи стени. Това беше може би единственото време, когато градът беше тих, само два часа между края на нощния живот и началото на дневната треска.
Беше живял тук стотици години, видял го как от нищо се превръща в град, чийто пулс говори на милиони хора надалеч и надалеч. Понякога бе обмислял да го напусне, беше го направил по време на престоя си в двора на Нейха, млада и все още изпълнена с гняв, която нямаше изход. И тогава, разбира се, се появи Фаваши. Прекрасната, милостива Фаваши, която се бе превърнала в кралица, а домът ѝ бе изпълнен с музика, изкуство и топлина – идеалният капан за човек, който векове наред бе търсил утеха и не бе намерил такава.
„Защо никога не си ме питала повече за Фаваши?“ – Попита той ангела, който виждаше да се приближава към Кулата – размахът на крилете му беше характерен, златните нишки бяха ярки дори в слабата светлина.
Отговорът на Рафаел беше брутално откровен.
„Не изглеждаше да е тема, която ти се иска да обсъждаш.“
„Можеше поне да ме наречеш глупак“ – каза той, когато Рафаел се приземи на балкона отвън, избил малко разум в мен.
– Нямаше… – каза Рафаел и влезе в стаята, дори когато сгъна крилата си зад гърба си – нямаше нужда. Фаваши беше добър избор на партньор за човек с твоята сила.
Фаваши никога не бе искала партньор.
– Ако исках да бъда превърнат в нейна лична заплаха.
– Все пак ти си мой. – Лека извивка на устните му.
– Това е само бонус. – Докато говореше, той осъзна, че в Рафаел се е променило нещо повече от просто крилата му. Архангелът беше негов приятел в продължение на векове, но през последните двеста години се беше превърнал в далечно, отдалечено същество.
Дмитрий не беше обърнал внимание на трансформацията, защото беше поел по същия път. Но сега синьото на очите на Рафаел беше докоснато от хумор и той говореше на Дмитрий така, както някога на полето далеч от цивилизацията – двама много различни мъже, които бяха намерили общ език.
– Тя дойде тук, докато теб те нямаше – каза той и се зачуди какво ли говори за него това, че не само е забелязал разликата в Рафаел, но и е откликнал на нея.
– Тъй като тя не е ранена или мъртва, предполагам, че си се контролирал сам.
– Без затруднения. – Истината беше, че макар гордостта му да бе уязвена от начина, по който Фаваши го бе изиграла, гневът му към нея винаги бе бил студен. Ако Онър направи нещо подобно, осъзнаваше той, кажеше му лъжи за любовта с такова мило лице, нямаше да има студ, а само най-смъртоносната кръвна ярост.
Шумолене на крила.
– Ако задаваме въпроси – каза Рафаел – то аз имам един свой. Защо никога не си ме обвинявал за интереса на Изида към теб?
– Защото – каза Дмитрий – лудостта на Изида беше нейна собствена. И ако е имало някакво покаяние, което е трябвало да бъде платено, ти си го платил в онази стая под нейната обител. – Прикован към стената срещу Дмитрий, Рафаел беше принуден да наблюдава насилственото, принудително обръщане на Дмитрий, да става свидетел на другите жестокости на Изида, да слуша съкрушителния писък на Дмитрий, когато Изида му прошепваше какво е направила с Ингрид и Катерина.
И той беше там накрая, като мълчалив пазач, когато Дмитрий държеше в ръцете си малкото тяло на сина си и плачеше, докато в него не останаха сълзи, а той – самочувствието на празен човек.
– Мислех, че съм умрял в онази стая – каза той, а ръцете му се свиха от спомена колко крехки са били костите на Миша, колко лесно е било да ги счупи.
Архангелът дълго време не каза нищо. Когато заговори, не беше нищо очаквано.
– Мислех, че си го направил.
Дмитрий срещна тези безмилостни сини очи.
– Защо тогава държиш мъртвеца да ходи?
– Може би знаех в какво ще се превърнеш един ден. – Студеният отговор на един архангел. Или може би защото не си бил единственият, който е дал обет на това място на ужаса.
Дмитрий прокара ръка през косата си.
– Трябва да ми се смееш, Рафаел. Предупреждавах те да не се обвързваш с ловец, а все пак се намирам в почти същото положение. – Онър беше станала твърде важна, принуда, която не беше само сексуална, не беше само физическа.
– Не е трудно – каза Рафаел. – Да имаш ловец до себе си.
Но тя не беше просто ловец. Тя беше жената, която събуди спомените за живота, който той беше изгубил преди много дълго време. Смехът на Ингрид… толкова много, много отдавна не го беше чувал, но когато Онър се смееше, той имаше чувството, че почти може да протегне ръка и да докосне жена си. Странна лудост, с която нямаше желание да се бори – сърцето му го болеше от нужда, която бе оцеляла през безсмъртието, през всяка негова поквара, през собствената му воля.
– Направи ли ѝ кръвен тест? – Въпросът на Рафаел беше прагматичен. – Пробата би трябвало да е лесна за набавяне, като се има предвид, че гилдията съхранява единици от запазената кръв за всички свои ловци.
Пренебрегвайки болката в гърдите си, Дмитрий погледна архангела.
– Толкова ли си сигурен?
Рафаел не отговори, защото нямаше нужда от отговор. Нямаше да стоят тук и да водят този разговор, ако Онър не беше важна.
– Не бих искал – каза той вместо това – да загубиш още един смъртен.
– Понякога няма избор. – Помисли си за Илиум, който продължаваше да бъде привлечен от смъртни, макар че беше изгубил човешката жена, която обичаше, беше я видял да се омъжва за друг мъж. Синьокрилият ангел бе бдял над семейството ѝ, докато тя не почина, а след това той бе бдял над децата ѝ и децата на децата ѝ… докато те не се разпръснаха по света, а малкото планинско селце, където се бе родила любовта му, престана да съществува.
„Винаги има избор.“
– Не, Рафаел – каза Дмитрий в отговор на този леден тон в съзнанието му. – Столетия наред съм стоял до теб, но ако я докоснеш, това ще ти струва моята вярност. – И ще направя всичко възможно да те убия.
Намек за някаква неназовима емоция в нечовешките дълбини на тези очи, които бяха видели да минава хилядолетие и повече.
– Значи тя не само е важна. Тя е твоя.
Приближи се до стъклото и се загледа в града, който започваше да блести в сребристо в светлината на зората.
– Не знам какво е тя. – Но тя е съвместима. Беше се сдобил с нейната кръв, беше направил теста преди дни, воден от неведома нужда. Токсинът, който превръщаше смъртните в безсмъртни, нямаше да я подлуди; нямаше да я остави разбита черупка на очарователната, завладяваща жена, която беше днес.
„Знаеш, че трябва само да попиташ. Няма да има договор за твоя избраник.“
„Аз знам.“ – Двамата с Рафаел се бяха карали през вековете, бяха се сбили, но бяха свързани с толкова дълбоки връзки, че те се бяха запазили дори когато ставаха все по-стари, все по-нечовешки. – „Проблемът е, че според мен последното нещо, което Онър би искал да стане, е вампир.“
Още едно мълчание между двама мъже, които се познаваха достатъчно дълго, за да не се страхуват от него. Дмитрий беше този, който я наруши.
– Какво каза Наазир? – Вампирът, един от Седемте, в момента беше командирован в новоиздигнатия град Аманат, някога перла в короната на архангел Калиане, а сега неин дом.
– Че майка ми го третира като любим домашен любимец. – Тонът на Рафаел съдържаше мрачно забавление, пронизано от нещо по-опасно. – Изглежда, че тя вероятно е разбрала какво представлява той.
– Това не е тайна. – Макар че произходът и способностите на Наазир не бяха широко известни извън малък, тесен кръг. – Поне го е приела. – Даваше им постоянен поток от информация от Аманат, без да се налага Рафаел да е там. – А ангелът, който Джейсън остави вместо него?
– Калиане игнорира Изабел, което е също толкова добър резултат. – Крилете на архангела блеснаха в първите лъчи на слънцето. – Ти винаги си бил моето острие, Дмитрий. Кажи ми – трябваше ли да я убия?
Дмитрий срещна нечовешкото синьо на тези очи, между които имаше векове на приятелство и болка.
– Може би – каза той, мислейки за жената с дрезгав смях и усмивка, която преследваше паметта му – има втори шанс.
Онър седеше на малката си маса в трапезарията, тетрадката, която д-р Рубен ѝ беше дал, беше вече затворена, а на хоризонта отвъд нея блестеше зората. Няколко сгради все още блестяха с изпълнени със светлина офиси, но денят настъпваше, слънцето топло грееше на изток. Кулата се очертаваше на фона му, изглеждаше някак по-мека в този странен, крехък здрач.
Дмитрий, помисли си тя, никога нямаше да изглежда мек.
Тялото ѝ продължаваше да тлее от бавното изгаряне на целувката му, от докосването му. Дори фактът, че бяха стигнали малко по-далеч след нейния проблясък, не можеше да заглуши въздействието му. Чувствеността му беше силна, колкото сурова, толкова и изтънчена, колкото мрачна, толкова и търпелива.
Успокояваше я. Съблазняваше я.
Онър, добре знаеше, че той управлява срещите им, че я приучава към докосването му, целувката му, силата му. Нямаше нищо против да изследва чувствеността си с мъж, който знаеше за удоволствието повече, отколкото тя можеше да си представи; тя му се доверяваше в леглото. Разбира се, помисли си с усмивка, докато ставаше, за да приготви закуската, нямаше намерение да му позволи да продължи да води танца, след като станат истински любовници.
Беше довършила зърнената си закуска и отиваше да си налее чай, когато някой почука на стъклената стена, пред която се намираше апартаментът ѝ. Завъртя се на пета и посегна към пистолета, прибран в задната част на дънките ѝ. … и видя крила от сребристосиньо, осветени от изгряващото слънце. Илиум дръпна палец над рамото си, към Кулата.
Тя кимна и го видя как се спуска надолу, а после се издига над града в спиращо дъха цветно шоу, още по-изумително на фона на зазоряващото се небе. Когато към крилете му се присъединиха тези на полунощ и зората, тя си пое зашеметен дъх, все още напълно очарована от трансформацията на Елена. Вместо да се задържи на въздушна възглавница до Елена, Илиум изпълни рязко вертикално гмуркане, от което сърцето на Онър се сви в гърлото, преди да се обърне и да се издигне, след което да полети обратно нагоре със същата скорост, за да заобиколи и да застане до Елена, като в движенията му имаше игривост, която говореше, че двамата са приятели.
Това е едно събуждане, което ще трябва да сподели с Ашуини, помисли си тя с усмивка, докато отиваше да се преоблече в по-малко изтъркана тениска, след като се беше изкъпала, когато се събуди. Но когато влезе в спалнята, се оказа, че захвърля тениската в полза на горнище с къс ръкав и деколте, което се рисуваше по тялото ѝ и беше ярко червено като знак „Стоп“. То не затрудняваше движенията ѝ, дори не показваше много деколтето, но беше най-сексапилното нещо, което беше обличала след нападението. Чувстваше се добре. Нанесла малко грим, включително маковочервено червило върху устата си, тя прибра косата си на стегната конска опашка и пристегна оръжията си.
Беше твърде горещо, за да покрие кобура на рамото с яке, тъй като температурата беше скочила през нощта, затова тя сви рамене и го остави така.
Когато излезе от сградата си, на тротоара се движеше червено ферари без гюрук.
– Не разбрах, че съм включила услуга за взимане от адрес – каза тя на вампира на шофьорската седалка.
Назад към част 24 Напред към част 26
