Глава 24
Тя беше или гениална, или проклета идиотка, но със свити юмруци отстрани и изпънат гръбнак, Емери се стрелна през задната врата след Огъстин.
Той стоеше на поляната пред гората с наведена назад глава и се взираше в звездното небе. Емери зае същата позиция като него, само че вместо да стои безучастно, тя показа на всяко от съзвездията над нея по един голям среден пръст. Не разбираше нуждата им да прецакват всичко така царствено за тях.
Когато погледът ѝ се върна към Огъстин, той не беше помръднал. За всеки друг той можеше да изглежда като нормален мъж, който се любува на красивата нощ, но Емери знаеше по-добре. Раменете му бяха напрегнати, носеха тежестта на света. Поне по стандартите на Огъстин. Ако само проклетият глупак я допуснеше до себе си, щеше да види, че тя е дяволски способна да сподели товара.
– Хей – изсумтя тя, като поддържаше стабилна крачка към него. – Нямаш право просто да си тръгнеш от нас. От мен.
Огъстин затвори очи и въздъхна.
– Недей, Емери. – това прозвуча като молба, а гневът, който беше влязъл в гласа му, сега беше примесен с отчаяние.
– Какво, Огъстин? Можеш да раздаваш заповеди, но не можеш да ги изпълняваш?
Ръцете му се свиха в юмруци и той обърна погледа си, който беше тъмен като небето над него, към нейния.
– Тази нощ не е подходящата, малка вещице.
Емери спря на мястото, където стоеше, с ръце на хълбоците и ярост на езика.
– Дай ми една основателна причина да не го направя. Защото не мислех, че тази вечер ще е нощта, в която ще разбера, че моята половинка предпочита да се ожени за злата кучка от замъка, отколкото да се бори за правилното, но ето че сме тук.
От него се изтръгна маниакален смях, явен опит да скрие пукнатината във винаги стоическата му фасада.
– Искаш да кажеш, да се боря за теб. Това е, което искаш. Искаш да се боря за теб, да дойда да пълзя при теб на колене и да те моля да ме допуснеш в живота си и между тези твои съвършени крака, а аз няма да го направя. Ще защитя това, което е мое, с всички необходими средства. И преди да го отречеш, да, малка вещице, ти си моя. Така че, ако това означава, че трябва да си взема булка, която не е моя половинка, залагаш сладкия си задник, че ще го направя. Но не заради това трябва да се обърнеш и да маршируваш обратно в тази къща. Не, трябва да си тръгнеш, защото съм на ръба и на мрака няма да му пука, че крещиш „не“. Всяка друга нощ бих се борил с теб до разсъмване, но едва удържам чудовището на разстояние, а когато ти стоиш там, а кръвта ти мирише толкова шибано сладко… Не знам дали ще успея да издържа. Искаш ли да видиш чудовището? Продължавай да ме натискаш.
Очите ѝ се присвиха, опитвайки се да видят пукнатините в думите му, а сърцето ѝ заби. Искаше ли тя да види чудовището? Тръпката по гръбнака ѝ казваше „да“, макар мозъкът ѝ да я предупреждаваше да не го прави.
– Какво наистина се случи в замъка? – настоя тя.
– Казах ти! – отвърна той, сякаш това не беше кой знае какво – Кралят ми даде ултиматум и аз го приех.
Нямаше нужда да е вампир, за да разбере, че от думите му капят лъжи.
– Сега ми кажи истината.
– Искаш истината? – Огъстин пристъпи към нея и погледът му я прикова на място – Моите хора са мъртви, защото бях твърде зает да спасявам твоя проклет живот. И след като беше нанесен онзи удар в гърдите, кралят… – той се поколеба, очите му намериха земята, а челюстта му се напрегна. Когато заговори отново, гласът му беше тих, но в него имаше толкова много гняв, че Емери едва не избяга от нерви – …изгубих контрол и го нападнах. Не защото той е на ръба да се опита да извърши тотално клане на общността на свръхестествените хора. Не. Държах нож на гърлото му с пълното намерение да сложа край на живота му, защото заплашваше моята половинка и дъщеря ми. Той подхранваше най-мрачната ми ярост, молеше ме да отнема живота му. И аз исках да го направя. По дяволите, исках да го направя, Емери. – той направи още една крачка към нея, всеки мускул на тялото му беше напрегнат – И сега си тук, подтикваш ме, бог знае по каква причина, вероятно някакъв благороден опит да ме подлъжеш да се подхлъзна и да призная колко много ми влияеш. Но аз съм шибано чудовище и това няма да свърши добре за теб, малка вещице. Само да съм близо до теб е прекалено. Вкусната ти форма ме дразни, кара члена ми да се втвърдява от нужда, докато връзката ми напомня всеки миг от всеки ден колко съвършена си за мен. Ти си светлината на моя мрак и всяка фибра от мен иска да се вкопчи в теб. Ти, която стоиш там, в цялата си прелест, с пулс, който бие в такт с моя, с кръв, която успокоява бурята в мен. Кръвта на моя враг. Така че извини ме, по дяволите, ако имам нужда от миг, който да не е измъчван от задушаващото ти присъствие.
Устните на Емери се разтвориха, а погледът му се заби в тях, което я накара да ги притисне. Тя не знаеше какво да каже. Откъде да започне. Затова извади сила от думите на Огъстин, когато думите бяха по-трудни за изричане, отколкото действията, които тялото им изискваше.
Направи крачка напред, като гледаше здраво гърдите му, за да не изпусне нервите си и да не види как той все още я гледа като свой враг. Не можеше да понесе да го гледа така, не и след всичко, което току-що каза. Когато се изправи до него, Емери се изправи на пръсти и бавно, напрягайки всеки прешлен, повдигна брадичката си, така че очите ѝ да срещнат среднощната му дълбочина.
Огъстин си пое дъх, а устните му се допряха до нейните, което я наелектризира.
Разбрах.
Това беше всичко, това просто докосване беше достатъчно, за да го тласне отвъд ръба.
Той притисна устните си към нейните и езикът му се насочи към тях, искайки да влезе. Целуваше я, сякаш беше изгладнял, със съзнанието, че една хапка може да го погуби. Но на Огъстин не му пукаше, а и на нея не ѝ пукаше. Ръцете му хванаха раменете ѝ и той пристъпи към нея, като я отблъсна назад, докато устните му я поглъщаха.
Магията на Емери пламна в нея. Вятърът ѝ танцуваше около тях, притискайки ги един към друг. Те започнаха да воюват един срещу друг, като плетеница от крайници, които се драпаха един друг, искайки да доминират, въпреки че никой от тях не искаше да се подчини.
Гърбът ѝ се удари в грубата кора на един от боровете, които ограждаха гората, с твърд удар и ръката на Огъстин се премести, за да обхване челюстта ѝ, насочвайки я там, където искаше, за да може да поиска повече. Кътниците му се издължиха срещу устните ѝ и Емери проследи всяка точка с език, като си спечели ръмжене, което се разнесе дълбоко в гърдите му.
Тя се усмихна срещу него, но победата ѝ беше краткотрайна, тъй като Огъстин издърпа устните ѝ между същите кътници, които беше дразнила, и захапа. Гръдният му кош се надигна срещу нейния, а сърцата им се забързаха в синхрон.
Когато се отдръпна, не кръвта по устните му привлече погледа ѝ, а начинът, по който той прокара език по всеки сантиметър в отчаян опит да се увери, че всяка частица от жизнената ѝ сила е консумирана.
– Каза, че кръвта ми те успокоява. – прошепна тя през стиснатите си устни.
– Да. – изсумтя Огъстин, сякаш думата го болеше физически, когато я призна. Той затвори очи, а напрежението в челюстта му пулсираше и Емери не понасяше начина, по който признанието му я накара да се почувства – Твоята кръв не само утолява жаждата ми за кръв, но и успокоява бурята, която бушува в мен. Подозирам, че това е един от фантастичните странични ефекти на връзката ни с партньора.
– Тогава ме използвай.
Думите се изплъзнаха от устата ѝ, без да се замисли , и тя не беше сигурна дали това беше от горещината на момента, или от собственото ѝ желание да си върне загубения партньор, но в думите ѝ имаше увереност, която усещаше до дъното на душата си.
– Какво? – прошепна той и се отдръпна. Той ѝ залипсва мигновено, топлината на тялото му бе заменена от хладния въздух на лятната нощ. Очите му се разшириха, а адамовата му ябълка се поклати силно, докато преглъщаше.
– Кога за последен път се нахрани? – челюстта му се стегна, сякаш се готвеше да спори, но Емери не искаше да го допусне. Ръцете ѝ намериха бедрата му и тя натисна – Отговори ми?
– Това не е твоя грижа. – той наклони глава назад, за да погледне към небето, и тя заподозря, че се опитва да намери начин да възстанови стените, които беше пробила с целувката си.
– Не е ли? Ти си моят партньор. Не искам да страдаш, дори и да се отвращавам от нарцистичния ти задник през повечето дни.
Очите му се насочиха към нейните, а на устните му се появи притежателна усмивка като на котка, хванала плячката си.
– Капещата възбуда между краката ти говори друго.
Горещина изпълни бузите ѝ и Емери започна да върти очи, но се спря, спомняйки си колко много мразеше, когато го правеше.
Ако осъзнаеше какво се канеше да направи, той не каза, а вместо това открито прокара език по издължените си кътници.
Емери засмука долната си устна и посегна да дръпне косата си от шията, като не пропусна да забележи как очите на Огъстин се забиха в биещия ѝ пулс.
– Използвай ме. Вземи каквото ти трябва.
От него се изтръгна животинско ръмжене и погледът към тъмнината му я прониза с копнеж. Това беше колкото за нея, толкова и за него. Тя се нуждаеше от връзката с него толкова, колкото и той с нея.
– Не мога. – думите му бяха едва прошепнати.
– Не можеш или не искаш? – тя знаеше отговора, но искаше да го чуе. Той беше този, който им отказваше това, което и двамата искаха, не тя. Знаеше, че са обречени да се въртят в шибаната въртележка на партньорската си връзка, но беше готова да направи жертвата.
От устните му се отрони чувствено предупреждение, което накара топлината в корема ѝ моментално да се натрупа.
– Ти не знаеш какво ми предлагаш. Ако се поддам на това сега, ако ми дадеш онова, което жадувам толкова силно, че чак ме боли, ще търся само теб. Досега Огъст беше този, който се хранеше от теб. Но аз не съм той, малка вещице.
– Не си. Както каза, ти си чудовище. Но ако можеше да си извадиш главата от задника за пет минути, щеше да видиш, че ти си моето чудовище. Ние сме оковани заедно, независимо дали ни харесва, или не. – Емери протегна ръка, заплете я в предната част на ризата му и го дръпна към себе си.
Той направи неохотна крачка към нея, като я хвана в капан между краката си. Тя го придърпа надолу, така че бузата ѝ да се притисне към неговата, и прошепна в ухото му, повтаряйки думите, които беше казала на Огъст на бала.
– Хапни ме. Само мен.
Времето пълзеше, а думите ѝ висяха между тях – отчаяна молба и дръзка прокламация.
Емери го пусна и се отдръпна, макар че продължаваше да го гледа. Нерешителността в очите му я глождеше, но всичко в нея знаеше, че трябва да направят това. Тя трябваше да бъде неговата светлина, както той беше нейната тъмнина. Не защото звездите го казваха, а защото бяха две половини от едно цяло. Точно както денят се срещаше с нощта, започвайки и завършвайки със зрелищни масиви, изрисувани по небето, те трябваше да се слеят и да бъдат искрата на нещо невероятно.
Тя просто не знаеше как да го накара да види това.
Устните на Огъстин се повдигнаха нагоре и той скъси разстоянието между тях, притискайки гърдите си към нейните.
Тя отстъпи още една крачка назад, несигурна дали усмивката му е злонамерена или палава, и той отново скъси дистанцията, а кората на дървото се впи още повече в гърба ѝ.
Той се наведе и притисна носа си към косата ѝ, вдишвайки аромата ѝ, преди да проследи дъха си по лицето ѝ. Когато гъделичкаше извивката на ухото ѝ, тя вдиша рязко и в нея завибрира тихо ръмжене.
– Когато те ухапя, няма връщане назад, малка вещице. Ти ще бъдеш моя. Това не е временно. Тялото ми ще те жадува и ще те преследвам до шибания край на света, за да задоволя това желание.
– И ти ще бъдеш мой. – ръцете ѝ се вкопчиха в бедрата му и тя го придърпа така, че възбудата му се заби в сърцевината ѝ, а кората на дървото се впи в гърба ѝ.
– Това не е начинът, по който работим! – издиша той, прокара устни и захапа ухото ѝ.
– Засега! – прошепна тя. Магията ѝ беше навита твърде здраво, а нуждите ѝ – твърде големи, за да отстъпи сега, но спорът не беше приключил. Нито за миг. Нямаше да свърши, докато не се примири с това какво, по дяволите, са един за друг.
– Емери, говоря сериозно.
Използването на нейното име вместо на любимото му малка вещице я накара да се спре, но само за миг. Тя знаеше сериозността на ситуацията и беше изцяло съгласна. Дори ако Огъстин все още не беше. Можеше да бъде сигурна и за двамата. Вероятно щеше да я съкруши, когато той си тръгнеше, но щеше да се върне. Той винаги се връщаше и това беше нещо, с което тя можеше да се справи.
– Звучи почти така, сякаш ти пука за това как се чувствам, Огъстин. Сигурен ли си, че Огъст не се е отразил и на теб? – Емери се подиграваше, докато накланяше главата си настрани, разкривайки пред него дължината на шията си – Направи го.
Тя наполовина очакваше той да продължи да спори с нея, но този път Огъстин не се поколеба. Устата му се притисна към извивката на шията ѝ и кътниците му пронизаха кожата ѝ. През нея премина тръпка, която галеше зърната ѝ към гърдите му и се приземи направо в клитора ѝ. От устните ѝ се изтръгна задъхан стон и тя изви гръб от нужда.
Не би трябвало да е направо сексуално преживяване, но всеки сантиметър от Емери се чувстваше така, сякаш ще изгори отвътре навън. Това не беше като топлината на магическия ѝ огън, подхранван от яростта ѝ. Не, този огън беше чист болезнен глад, желание, което пулсираше с пулса на вените ѝ и отказваше да бъде пренебрегнато.
Този мъж. Този вампир. Нейният партньор.
Той щеше да бъде нейната смърт и тя щеше да го приеме с отворени обятия, ако това означаваше, че щеше да го задържи за себе си.
Това беше последната ѝ смислена мисъл, преди отровата му да залее организма ѝ и Емери да изпадне в дълбочината на общите им желания.
Назад към част 24 Напред към част 26
