Глава 8
– Какво ще кажеш, ако ти кажа, че това е тайна, която трябва да пазя?
Няма промяна в изражението му.
– Аз съм търпелив.
Смеейки се на арогантността, дори когато нещо много старо в нея стана неподвижно, тихо, тя отиде да докосне пръстите си до лицето му, пусна ръката си по средата на пътя.
– Бих ти показала, Ноел, но не.
Това щеше да бъде нарушение срещу този мъж, на когото чудовищата, омърсили Убежището с престъпленията си, бяха отнели всякакъв избор, независимо от факта, че нямаше да почувства болка, а само същото разтапящо костите удоволствие, което бе доставил на нея.
– Аз се отблагодарявам – прошепна тя. – Връщам това, което е дадено от другите.
– Удоволствие за удоволствие – каза Ноел и веднага разбра. – Болка за болка.
Тържествено кимна.
– Не самото действие, а намерението зад него определя какво ще почувства някой, когато използвам силата си.
Това го накара да промени държането си, да я премести в защитата на тялото си. Да, тя беше могъщ ангел, но каквото и да изискваше от нея дарбата ѝ, то я преследваше.
– Ето защо Назарах те оставя сама.
Другият ангел беше известен с жестокостта си. Гласът на Нимра, когато се появи, беше твърд.
– Имахме среща, когато за първи път поех тази територия. Той мислеше да ме контролира. Никога не се е връщал в моите земи.
Ноел усети как устните му се изкривяват в дива усмивка.
– Добре.
На следващия ден тялото на Ноел продължаваше да шуми от вкуса на Нимра. Кръвта ѝ притежаваше такава сила, че той знаеше, че няма да има нужда да се храни отново в продължение на седмица… макар че има различни видове нужда, помисли си той, докато започна да преглежда файла, който Нимра му беше изпратила тази сутрин. Това беше списък на хората, за които знаеше, че имат достъп до Полунощ и които биха могли да ѝ навредят.
Въпреки това, от това, което Ноел разбра за хората в списъка – и от това, което успя да научи от Дмитрий, когато се обади на водача на Седемте на Рафаел – никой от тях не би оставил нищо на случайността, особено като се има предвид колко трудно беше да се снабдиш с Полунощ.
Фактът, че котката на Нимра беше умряла, предавайки играта, говореше за аматьор. Разбира се, съществуваше и старата поговорка, че отровата е женско оръжие. Амария го беше убедила с объркването си, а Асирани – независимо от несподелените си чувства към Крисчън – изглеждаше лоялна.
Но Ноел не смяташе да я отписва без по-нататъшно разследване. Знаейки, че вампирката има навика да идва рано в малкия офис, който имаше на долния етаж, той реши да види дали може да я проследи. Беше в коридора, водещ към кабинета ѝ, когато чу шепот, тих и яростен. Инстинктът му го накара да смекчи стъпките си.
– … просто слушай. – Меко, женско. Асирани. – Това няма да промени нищо.
Твърдият тон на Крисчън.
– Не искам да те наранявам, но не изпитвам такива чувства към теб.
– Тя никога няма да те погледне по начина, по който ти искаш.
Не горчиво, а почти… тъжно.
– Това не е твоя грижа.
– Разбира се, че е. Тя може да е наша милейди, но е и моя приятелка. – Издишване, което телеграфираше разочарование. – Тя си играе с Ноел, но това е, защото той е вампир. Няма никакъв шанс за сериозна връзка.
– Аз ще бъда тук, когато тя е готова за тази връзка.
Ноел пристъпи напред, докато не видя двойката, отразена в старинното огледало от другата страна на коридора. Асирани, поразително облечена в изумруденозелена риза, с коси, отметнати от врата ѝ, клатеше глава, изражението ѝ беше тържествено, докато облеченият в черно Крисчън правеше впечатление на римска статуя.
Когато жената-вампир се обърна, сякаш за да влезе в кабинета си, Ноел се отдалечи от двойката. Мнението на Асирани за връзката му с Нимра едва ли беше новина. Много ангели си вземаха вампирски любовници, но дълготрайните връзки бяха далеч по-редки.
Фактът, че вампирите и ангелите не можеха да имат деца заедно, беше една от най-сериозните причини за това. Но независимо от това, в което Асирани вярваше, Нимра не играеше игри. Засега тя беше на Ноел. Що се отнася до бъдещето – неговият основен приоритет беше да осигури безопасността ѝ. Тази мисъл го накара да се върне към Асирани. Когато говореше за Нимра, в тона ѝ се долавяше нескрита загриженост, ясно изразена съпричастност.
Разочарованието също, заедно с нотка гняв – и двете насочени към Крисчън, но без дори подтекст на омраза, каквато би трябвало да изпитва, за да иска смъртта на Нимра. Всичко това го остави без реални заподозрени. Крисчън можеше да бъде гадняр, но беше преглътнал антагонизма си и си сътрудничеше с Ноел, когато ставаше въпрос за интересите на Нимра.
Ексетър беше прекарал век до нея, Фен – десетилетия. Не можеше да види как някой от двамата мъже развива толкова дълбока омраза към нея, без тя да е наясно с промяната. Що се отнася до двамата по-възрастни слуги, съвсем настрана от всичко останало, те се бяха оказали тихо предани.
Намръщен, той се отправи към настъпващия ден в търсене на Нимра – защото имаше едно нещо, за което не бяха помислили, а то беше точно това, което можеше да даде отговор. Очакваше да я намери до гроба на Мимоза, но по средата на пътя към дивите градини, където беше погребан домашният ѝ любимец, нещо го накара да вдигне поглед… и това, което видя, му спря дъха.
Тя беше зашеметяваща на фона на шистовото сиво небе, изпъстрено със златните, оранжевите и розовите цветове на зората, крилете ѝ бяха осветени от мек огън, а тялото ѝ беше показано до съвършенство в многопластовата рокля от фина бронзова коприна, която вятърът целуваше по кожата ѝ.
Облегнат на гладкия ствол на млада магнолия, той се отдаде на красотата ѝ. Виждаше как крилата ѝ се разперват до най-голямата си ширина, как косата ѝ се отмята от лицето ѝ, докато се плъзга по въздушните течения, и това му напомняше за Убежището, за отдалечения град, който беше негов дом толкова дълго време.
Беше попаднал в ангелската крепост, след като завърши стогодишния си договор и реши да остане на служба при Рафаел. Там той беше част от охраната, която помагаше да се поддържат владенията на архангела в Убежището, както и да се пази от уязвимите хора, които бяха причината за съществуването на скрития планински град. Скоро обаче бе включен в скитащ отряд, който се занимава със задачи по целия свят.
Ню Йорк, където се намираше кулата на Рафаел, беше чудо за момчето, което беше дошло от необузданата пустота на тресавищата. С високите си сгради и улиците, по които гъмжеше от хора, той беше едновременно зашеметен и въодушевен. Киншаса бе раздвижила душата на изследовател, която живееше в него, онази част, която го бе накарала да се осмели да приеме предизвикателството на вампиризма.
Париж, Бейрут, Лихтенщайн, Белиз – всяко място му бе проговорило по различен начин… но никое не бе изпяло меката, знойна песен, която територията на Нимра прошепна на душата му. Ласка на криле с перлен прах на фона на изрисуваното небе, които прекосяват въздуха с лекота.
Сърцето му се сви и той се зачуди дали тя знае, че я наблюдава, дали лети заради него. Частица от мига по-късно зърна други криле и настроението му почерня. Крисчън полетя, за да се вклини под и около Нимра, сякаш в покана за танц. Размахът на крилете му беше по-голям от нейния, а стилът му на летене – по-малко грациозен, по-агресивен.
Нимра не откликна на поканата, но и не се приземи. Вместо това, докато Ноел наблюдаваше, двамата ангели летяха в едно и също широко небе, като от време на време пресичаха пътищата си, а понякога сякаш преценяваха на косъм завоите и гмурканията си, за да се разминат.
Във вените му кипеше гняв. Не беше студен, стегнат и твърд, както беше от толкова дълго време, а горещ, подправен със сурова мъжка ревност. Той нямаше крила, никога нямаше да може да последва Нимра на това игрище.
Стиснал зъби, той сгъна ръце и продължи да наблюдава. Може би не можеше да я последва, но ако Крисчън си мислеше, че това му дава предимство, той не познаваше Ноел.
Смутена до такава степен, каквато не бе изпитвала от десетилетия, от деня, в който научи за предателството на Ейтриъл, Нимра бе дошла да търси утеха в небето. Не бе намерила отговори в безкрайния ход на зората, а сега откри, че е наблюдавана от същите очи, които бяха предизвикали безпокойството ѝ.
Принуждаваше се да лети заради него, да му покаже своята мощ, своята сила. Ноел бе взел само кръвта ѝ, не и тялото ѝ, в тъмната топлина на нощната интимност, но въпреки това я бе докоснал твърде дълбоко. Тя беше готова да се откаже, да намери покой за себе си.
Но някак си той бе обвил сърцето ѝ с вълчи пипала. Нимра не беше сигурна, че оценява тази уязвимост. Тя нямаше нищо общо с белезите, оставени от Ейтриъл, и всичко беше свързано със силата на притеглянето, което усещаше към вампира, приближаващ се все повече, докато тя летеше към земята.
– Добро утро, Ноел – каза тя и сгъна крилата си, когато краката ѝ докоснаха земята.
В отговор той прекоси земята, а крачките му изглаждаха разстоянието. И тогава я целуна. Горещо, силно и всепоглъщащо, устните му изгаряха нейните, челюстта му беше груба върху кожата ѝ.
– Ти си моя – каза той, когато най-сетне ѝ позволи да диша, а палците му се търкаха по скулите ѝ. – Аз не споделям.
Владетелско изказване от сърцевината на мъжа, който беше, с отстранена обвивка от цивилизацията. Първичната му интензивност беше пламък срещу сетивата ѝ, но тя покри гласа си с лед.
– Мислиш ли, че ще те предам?
– Не, Нимра. Но ако това ангелче не спре да флиртува с теб, ще се пролее кръв.
Отблъсквайки ръцете му, тя направи крачка назад.
– Като владетел на тази територия трябва да се справям с много мъже. – Ако Ноел смяташе, че има право да ѝ поставя ограничения, значи не беше мъжът, за когото го смяташе.
– Повечето от тези мъже не искат да спят с теб – каза той в прав текст. – Запазвам си правото да представя юмрука си в лицата на тези, които го мислят и се стремят към него.
Устните ѝ заплашиха да се дръпнат нагоре. Суров, открит и истински, този знак за притежание беше нещо, което тя можеше да приеме. То не говореше за завладяване на властта, а за териториална проява. А Нимра беше достатъчно възрастна, за да не очаква от вампир на възрастта на Ноел да действа по по-модерен начин.
– Без кръвопролития – каза тя, наведе се напред, за да докосне бузата му и да поиска устата му с мека целувка. – Крисчън е полезен член на моя двор.
Двайсет минути по-късно Ноел се облегна на стената до писалището на Нимра и я наблюдаваше как отива към армората, където държеше Полунощ. Крилете ѝ бяха екзотично изкушение, а той се опита да ги докосне, но се възпротиви само защото никой от двамата не беше в настроение за игра. След по-малко от половин минута тя се обърна, а флаконът с Полунощ беше крехък дори в ръцете ѝ с фини пръсти. Приближи се до прозореца и го вдигна на светлината. Мракът пропълзя като крадлива сянка по лицето ѝ.
– Да – промълви тя накрая – прав си. Няма толкова много Полунощ, колкото би трябвало да има.
Той не искаше да е прав.
– Сигурна ли си.
Кимване, което изпрати течната слънчева светлина да блести по синьо-черния кичур на косата ѝ.
– Флаконът е обграден със златни кръгове. – Тя прокара пръсти по тези тънки линии. – Това не е нищо повече от естетически замисъл, но си спомням, че погледнах шишенцето, когато ми го подариха за първи път, и си помислих какво биха направили някои за това безкрайно малко количество Полунощ – то стигаше само до третата златна линия.
Ноел приседна до прозореца, като държеше флакона на нивото на перваза. Трябваха едва няколко мига, за да се уталожи вискозната течност. Когато това се случи, стана ясно, че сега тя витае между втората и третата линия. Той си пое дъх.
– Бих искала да греша, Ноел. – Оставяйки „Полунощ“ в ръцете му, Нимра прекоси стаята, а крилете ѝ се развяваха по кехлибарено-вихреното синьо на килима. – Фактът, че убиецът е влязъл в покоите ми и е взел това, означава две неща.
– Първото – каза Ноел, като постави флакона в сейфа и го заключи – е, че той или тя е знаел, че е тук.
– Да – мога да преброя на пръстите на едната си ръка тези, които имат това знание, и да не използвам пръстите си. – Във всяка дума се долавяше опустошителна тъга. – Второто е, че това означава, че никой друг могъщ ангел не е участвал в това. Омразата е само тяхна.
Ноел не се опита да я утеши, знаейки, че не може да има утеха – не и докато истината не бъде разкрита, докато мотивите на предполагаемия убиец не бъдат изложени на дневна светлина.
– Трябва да извикаме специалист по доказателствата, за да види дали по флакона или сейфа има отпечатъци, които не би трябвало да са там.
Нимра го погледна, сякаш говореше на чужд език.
– Доказателствен техник.
– Това е двадесет и първи век – каза той с нежна закачка, а гърдите му се свиха от болката, която скоро щеше да ѝ се наложи да скрие, превръщайки се отново в ангела, който управляваше тази територия, безмилостен и нечовешки. – Такива неща са възможни.
Очите ѝ се свиха.
– Смей ми се на свой риск.
Но тя не се съпротивляваше, когато той я дръпна в прегръдките си. Той прокара ръка по гърба ѝ, по тежката топлина на крилата ѝ.
– Мога да се сдобия с някой, на когото можем да се доверим.
– Да дойде такъв човек в дома ми – това не е нещо, което приветствам. – Тя вдигна глава, тези невероятни очи бяха стоманени и решителни. – Но това трябва да стане и то скоро. Крисчън започна да поставя под съмнение присъствието ти тук отвъд това, което може да се обясни с ревност, а Асирани те наблюдава твърде отблизо.
Пришълец или не, Ноел никога не бе подценявала интелигентността на Крисчън. Единствената изненада беше, че на мъжкия ангел му отне толкова време да поумнее – несъмнено чувствата му към Нимра бяха замъглили преценката му. Що се отнася до социалния секретар на Нимра…
– Асирани ме наблюдава, за да се увери, че няма да те нараня.
Нимра се отдръпна от гърдите му, а тонът ѝ бе дистанциран, когато каза:
– А ти не се ли страхуваш, че ще те нараня.
Да. Принудителна и опасна, тя го накара да се събуди от изтръпналото състояние, в което беше изпаднал след мъченията. Емоциите му бяха сурови, нови, остро уязвими.
– Аз съм твоят щит – каза той, вместо да разкрие пред нея дълбочината на своята податливост. – Ако това означава да поема удар, за да те защитя, ще го направя без ни най-малко колебание.
Защото Нимра беше това, което ангелите на нейната възраст и власт толкова често не бяха – силна, със сърце, което все още биеше, със съвест, която все още функционираше. Тя обгърна лицето му с такава интензивност в погледа си, че той беше като ласка.
– Ще ти кажа една тайна истина, Ноел. Никой любовник не ме е подкрепял през всичките векове на моето съществуване.
Това беше удар в сърцето.
– Ами Ейтриъл.
Пускайки ръцете си, тя обърна глава към прозореца.
– Той е никой.
Думите ѝ бяха окончателни, безмълвна заповед от ангел, свикнал с послушанието. Ноел нямаше намерение да ѝ позволи да диктува границите на връзката им.
– Този никой – каза той, забивайки ръце в богатата коприна на косата ѝ и принуждавайки я да срещне погледа му – стои между нас.
Нимра направи опит да се отдръпне. Той я задържа. Изразът ѝ потъмня от раздразнение и тя каза:
– Знаеш, че мога да разчупя хватката ти.
– И все пак ние сме тук.
Назад към част 7 Напред към част 9
