Глава 11
След като Зоуи си легна и възрастните приключиха с вечерята, Елена отвори кутията, която Дийкън беше донесъл, и видя оръжието, което беше създал за ловец с крила.
– Оооо. – Замаяна от удоволствие, тя взе нещо, което изглеждаше като модифициран арбалет, толкова малък и лек, че… – Предназначен е да бъде прикрепен към крака ми?
– Да. – Дийкън грабна каишката и я накара да се изправи, за да може да я закопчае около бедрото ѝ. – Реших, че на рамото ще е проблематично – крилата ти ще са твърде близо, твърде лесно ще се повредят.
Кимвайки в знак на съгласие, Елена провери оръжието.
– Балансът не би трябвало да е проблем при полет, като се има предвид теглото му. Но какво, по дяволите, е това? – Тя извади малко кръгло острие, чиито назъбени ръбове бяха остри като бръснач, и усети как очите ѝ се разширяват. – То стреля с тези неща? Като оръжието, което имаш? – Оръжието, което бе пожелала още от деня, в който го бе видяла за първи път, насред едно сметище, в което гъмжеше от вампири.
– Да. Освен това е проектирано така, че да можеш да го използваш с една ръка, ако се наложи. – Той затегна каишката. – Включи го.
Обърна предпазителя и Елена го направи, след което направи няколко крачки.
– Лек, преносим.
– Той го тества върху мен – каза Сара от мястото, където се беше свила на дивана, с купа ягодов сладолед в ръка. – Тъй като съм по-ниска и не толкова силна, мисля, че няма да имаш проблем.
Елена погали оръжието, усети как ловните ѝ инстинкти въздъхват.
– То е перфектно. Дийкън, ела тук.
Когато той се приближи, тя се протегна и заби целувка в красивите му устни.
– Ти си прекрасен.
– Хей – каза Сара от дивана, като размаха лъжица във въздуха. – Мой.
Усмихвайки се, Елена премести колана малко по-високо, докато Дийкън отиде да седне до Сара и да ѝ открадне сладоледа. Моментът беше толкова нормален, че за миг тя почти повярва, че никога не е напускала Ню Йорк, никога не е попадала в обятията на архангел.
Тогава мобилният ѝ телефон иззвъня.
След като последва Илиум до мястото, а подаръкът на Дийкън беше прикрепен към бедрото ѝ, Елена внимаваше изключително много, докато се насочваше към земята – уморена, тя можеше да допусне грешки, а сега не беше моментът за счупена ръка или крак. Под нея зеленото сърце на Манхатън бе обвито в мрак, с изключение на старомодните лампи по пътеките, които се виеха през парка.
– Уф. – Спускайки се рязко, със сила, от която я заболяха коленете, тя преодоля разстоянието до мястото, където друг от седмината на Рафаел стоеше до неясна буца на земята.
Отрова, остра миризма на евакуирани черва, вътрешности… и под нея шепот на виолетки, потопени в лед.
Надигайки се, тя все пак се принуди да погледне тялото. Мъжът – вампир по миризмата му – беше обезглавен, но ако можеше да прецени, това беше направено последно, след като органите му бяха изтръгнати и след това върнати обратно в тялото му на неподходящи места. Що се отнася до бруталността, тя не беше толкова лоша, колкото всичко, което Юръм беше направил, но кръвожадният архангел беше превърнал убийството в жестока форма на изкуство.
– Кой е той? – Попита тя Венъм.
Мъжът не отдавна беше на прага на смъртта, но от сегашния му вид не можеше да се разбере това. Облечен в обичайния си костюм черно на черно, рептилоидните му очи, засенчени от увиващи се слънчеви очила дори в тъмнината, той изглеждаше като излязъл от страниците на някое ексклузивно списание.
– Счетоводителят на Рафаел е осъден да отиде на земята.
Елена нямаше нужда той да изрежда факта, че тук някой си играе.
– Къде е Рафаел?
Венъм поне веднъж продължи да ѝ дава правилни отговори.
– На мястото, където този човек трябваше да бъде погребан тази вечер. Тъй като е малко вероятно това убийство да е случайно събитие, убиецът може да е заложил на другото място. Но това място е най-добрият ти шанс да уловиш следа.
– Да. – От рисунъка на кръвта, разхвърляната пръст и трева, това беше мястото, където жертвата е била убита, което означаваше, че миризмата на убиеца би трябвало да е силно петно по цялата площ.
Филтрирайки вампирския подпис на Венъм, тя отново долови аромата на виолетки и натрошен лед… но при толкова много касапница нямаше как да е сигурна, че е на жертвата от разстояние. Стиснала корема си, тя падна на колене – внимаваше да избегне пръските – и се наведе. Но не можеше да стигне до тялото, без да постави ръцете си в напоените с кръв улики.
– Венъм, дръж ме за кръста.
Силни, хладни ръце около кръста ѝ миг по-късно. Тя се пребори с инстинктивното желание да отхвърли интимната хватка и, доверявайки му се, че ще я предпази от падане върху тялото – да, това доверие беше трудно – да се приближи достатъчно, за да подуши участък от недразнещата кожа.
Виолетки. Лед. И скрит досега подтекст на нещо леко, плодово. Диня?
– Стига.
Ръцете на вампира се стегнаха за миг и тя почти се надяваше, че той ще се опита да я пусне. Но той се държеше прилично и миг по-късно тя вече беше на крака.
– Имам неговия мирис – каза тя, като направи жест към тялото – а твоя съм отсяла. Някой друг да е бил на мястото?
Той посочи нагоре.
– Само Илиум и той не е кацнал.
Добре, помисли си тя, това означаваше, че ласката на отровата трябваше да принадлежи на убиеца. Съсредоточавайки се върху този елемент, тя започна да разнищва бележките, за да създаде по-подробен профил.
Олеандри, богати и сладки, с нишка от най-тъмна смола, която бръмчи в дисхармонична нотка, а под нея се разпукваше докосване на сочни червени плодове. Но ароматът на олеандрите в разцвета им надделяваше, беше толкова много, много опияняващ.
Тя следеше следата дори когато тази мисъл минаваше през главата ѝ, едва осъзнавайки, че Венъм остава до тялото, докато Илиум лети над главата ѝ. Ароматът се виеше из Сентръл Парк, сякаш убиецът се беше разходил. Като се има предвид увереността му, тя повече от половината очакваше да го изгуби веднага щом стигне до езерото, но изненадващо той не беше влязъл във водата.
Вместо това се оказа, че го следва до ръба на Пето авеню. Там, където чувственият шепот на олеандрите секна с такава внезапност, че тя разбра, че той се е качил в такси. Като си пое дъх, тя махна на Илиум надолу.
– Пътеката е студена – каза тя, когато той се приземи. – Може и да ме заведеш до другия обект, в случай че той наистина е проучил това.
Едва когато прелетяха над Хъдсън, тя осъзна, че се насочват към имението на Рафаел. Решила, че мястото на погребението трябва да е някъде отвъд, тя се оказа дълбоко разтърсена, когато Илиум се спусна да кацне на ръба на гората, която разделяше имението от дома на Михаела в САЩ. Той остана на мястото си, докато тя влизаше.
„Архангеле?“
„Малко вдясно от теб, на около петдесет метра напред.“
Рафаел протегна ръка, когато тя стигна до него, но тя не я пое, загледана в правоъгълната дупка в земята с размерите на ковчег.
– Кога точно – каза тя – щеше да ми кажеш, че той ще бъде погребан на територията на нашия дом? – Тя разбираше, че той трябваше да контролира вампирите си по начини, които можеха да ѝ се сторят жестоки, но това …
Хромовосин поглед срещна нейния, ярък дори в нощните сенки.
– Трябваше ми да е достатъчно близо, за да мога да поддържам психическо наблюдение.
– Колко други? – Прошепна тя и се почувства зле в стомаха си. Беше ходила в тези гори и преди, можеше и да стъпи върху тях.
– Няма, ловецо.
Ледът в гласа му би трябвало да я уплаши, но тя беше прекалено ядосана.
– Знаеш, че това не е правилно, Рафаел, да го криеш от мен. И все пак го направи умишлено. – Изражението му не се промени, но тя без съмнение знаеше, че е права. – Защо?
– Защото имаш смъртно сърце. – Безпощадно твърдение.
Тя се разтрепери под словесния удар.
– Толкова ли е грешно?
– Това не е въпрос на правилно или неправилно – метално синьо, толкова много, много нечовешко – а на факт. Това щеше да те разтревожи до степен, която щеше да направи невъзможно за теб да живееш тук.
Това беше абсолютната истина, която не ставаше по-малко истина поради факта, че той я беше видял с такава студена яснота. Гневът се бореше с други, по-дълбоки емоции и ѝ отне почти половин минута, за да намери самообладание и да каже:
– Искам да те помоля за нещо, Архангеле. – Той ѝ беше дал сърцето си, беше ѝ дал власт над него, но досега тя никога не беше залагала нищо на тази власт.
– Какво искаш, ловецо? – Толкова официално, толкова дистанцирано.
Онази част от нея, която все още беше детето, изоставено и от майка, и от баща, се страхуваше да не го тласне твърде далеч, докато и той не я изостави. Беше гадно усещане – но това беше позиция, която трябваше да заеме.
– Заличи това наказание от книгите. Сигурно има и други начини?
Рафаел остана неподвижен като камък пред нея за един дълъг, дълъг момент.
– Това ли е благодеянието, което искаш, ловецо?
– Не – каза тя с бавно размишление. – Искам това като твоя съпруга. Това… не си заслужава да се накърнява връзката между нас.
Архангелът на Ню Йорк сключи нежно пръсти около гърлото ѝ – не заплаха, а знак за притежание.
– Толкова ли е слаба връзката ни?
– Не. – Тя щеше да се бори до смърт за нея… за него. – Тя е нещо необикновено – и заслужава да бъде защитена срещу всички глупости, които светът ще ни подхвърли.
Металът се отдръпна, докато тя го гледаше, заменен от пронизващ, пронизващ нюанс, подобен на планинското небе по пладне.
– Ах, Елена. Толкова красноречива.
– Искам да кажа. – Стомахът ѝ беше толкова стегнат, хиляди възли в него.
– Ще накарам Дмитрий да измисли друго подходящо наказание.
Въздухът нахлу в дробовете ѝ, когато тя си пое истински дъх.
– Сигурна съм, че той няма да има проблеми. – Дмитрий беше един от най-старите вампири, които някога беше срещала – и той имаше нещо общо с болката. – Тук няма нищо, що се отнася до аромата.
– Наистина не съм го очаквал. Трябваше да бъде транспортиран тук по-късно тази вечер, след като е имал време да подреди делата си. – Рафаел погали с палец пулса на своя консорт. – Какво усещам в теб, Елена? Страх, коварен натрапник, който щеше да я открадне от него.
Тя леко поклати глава.
– Не ти. – Пауза. – Аз. Аз съм малко объркана. Понякога всичко това просто изплува на повърхността.
Погали ръката си по тила ѝ, придърпа я към себе си и пое устните ѝ с бавна, дълбока ласка, която ѝ напомни, че кошмарите вече нямат претенции към нея – тя принадлежи на архангел.
Когато се разделиха, ловецът му вдигна пръстите си към мокрите си от целувката устни, а очите ѝ бяха огромни в тъмнината.
– Шокран, архангел.
– Няма за какво, ловецо. – Крилете му се допряха до тези на неговата съпруга и той се обърна, за да се върне с нея в къщата. – Това убийство е послание. То не може да бъде нищо друго.
– Въпросът е кой… – Елена замръзна. – Ароматът на убиеца беше опияняващ с олеандър. Това е цвете, но също така е и токсична отрова.
– Нейха.
***
Остави изтощената Елена да се изкъпе – макар че идеята да се присъедини към нея беше много по-приятна – Рафаел слезе в библиотеката и се свърза с Нейха. Архангелът на Индия не бързаше да отговори, а когато се появи на екрана, видът ѝ беше чист арктически студ.
– Рафаел. – С косата си, прибрана от лицето в стегнат кок, и без изкуствени черти, тя имаше чиста, неподправена красота.
Впечатлението се подсилваше от гънките на бялото копринено сари, грижливо преметнато през рамото ѝ. Суровият нюанс носеше само най-тънкият нюанс на малки фасетирани мъниста. Около гърлото ѝ се мъдреше огърлица, оформена като тънка черна змия с отворена съскаща уста. Но, разбира се, Рафаел знаеше, че това не е огърлица.
– Нейха – каза той, наблюдавайки как тя позволява на една кобра да се увие около ръката ѝ. – Ти знаеш защо водим този разговор. – Вампирите, беше му казала Елена, докато потъваше във ваната, имат странни, неочаквани миризми, така че силата на отровата не може да означава нищо. Въпреки това, както се виждаше от „Отрова“, Нейха имаше начин да маркира онези, които правеше.
Сега Кралицата на змиите, на отровите, изкриви устни в усмивка, в която имаше забавление, студено като кръвта, която течеше в любимите ѝ създания.
– Това е само игра, Рафаел.
Някой смъртен можеше да се опита да се обърне към съвестта ѝ, да я накара да се почувства виновна за безсмислената смърт – най-вероятно смъртта, която беше предизвикала, но той говореше на гордостта ѝ.
– Под достойнството ти е, Нейха, да действаш чрез такива жалки глупаци
Титус щеше да избухне от обидата, Михаела щеше да съска от гняв, но Нейха … Нейха въздъхна и посегна да затисне устата на змията на врата си, като я държеше затворена, докато съществото не започна да се бори, преди да я освободи. И все пак то остана свито около гърлото ѝ.
– Прав си – промърмори тя. – Но ти помогна да ми отнемеш нещо, което обичам, Рафаел.
– Значи ще ми отнемеш това, което обичам? – Толкова умна, толкова злобна, помисли си той, толкова подобна на змиите, които държеше като домашни любимци.
– Сигурна съм, че твоят ловец не е много доволна да открие, че ставайки твоя, е поставила всички, които обича, в смъртна опасност. – Поглаждайки с пръстите си блестящата кожа на кобрата, докато потвърждаваше участието си в убийствата в училището, тя срещна погледа му с очи с най-тъмнокафяв цвят, очи, които бяха много здрави. – Що се отнася до другото… предателството винаги е трудно за преглъщане. Той беше слаб, нелепо лесен за пречупване и контрол.
Рафаел вече беше поставил на Дмитрий и Венъм задачата да се уверят, че Нейха не е подхвърлила повече змии сред тях.
– Защо го уби?
Нейха вдигна рамо с елегантен жест.
– Може да е знаел нещо, макар че сега този въпрос е безпредметен. Като инструмент той не беше най-полезният – и съм сигурна, че го е смятал за милост. Никога нямаше да преживее наказанието си с непокътнато съзнание.
Може би. Но Рафаел беше напълно сигурен, че човекът не би избрал да умре, като вътрешните му органи бъдат изтръгнати от живата му плът.
– Знаеш, че това, което Анушка направи, беше анатема. – Дъщерята на Нейха беше участвала в жестокото издевателство над едно дете. Това беше едно от най-големите табута на тяхната раса.
– Аз съм майка, Рафаел. – Пауза, миг пронизваща скръб. – Аз бях майка.
– Сега ще накараш и други майки да изпитат същата болка? – Нейха беше една от малкото в Кръга, които винаги се бяха отнасяли към смъртните деца като към скъпоценност.
Бавно примигване, студено и тъмно, докато го гледаше с поглед, за който се знаеше, че увлича по-малки ангели.
– Мисля, че скоро ще имаш много по-големи проблеми, за които да се тревожиш, от моите скромни игри.
Рафаел не каза нищо.
Усмихвайки се, Нейха протегна ръка извън обсега на камерата, а когато ръката ѝ се върна, елегантните ѝ пръсти държаха черна орхидея.
– Мислех, че това е хубаво докосване от моя страна. – Тя прокара абаносовите листенца по кожата на кобрата. – Ще ми е забавно да те наблюдавам, когато тя се издигне. Тя те остави да умреш разбит на полето далеч от цивилизацията, нали?
Очаквайки подигравката, той не реагира.
– Нейха – каза той тихо. – Аз ако не ще простя, то няма да отмъстя за тези прегрешения, защото си загубила дете – но не си играй повече на моята територия.
Нейха се засмя – горчив съскащ звук.
– Какво ще ми направиш, Рафаел? Загубих това, което е най-важно.
– Лъжа – промърмори той и изчака смехът ѝ да заглъхне, за да направи своя удар. – Не би искала да загубиш силата си.
Изражението на Нейха стана плоско, твърдо.
– Достатъчно арогантен си, за да мислиш, че имаш силата да повлияеш на управлението ми?
– Никога не забравяй, че аз бях този, който екзекутира Юръм, когато това трябваше да бъде направено. – От него се изискваше нещо, за да сложи край на живота на друг архангел, но Юръм се беше превърнал в чудовище и не можеше да му се позволи да действа на свобода. – Никога не забравяй какво и кой съм аз, Нейха.
Архангелът на Индия задържа погледа му за дълъг, дълъг момент.
– Може би твоята смъртна все пак не те е променила.
Рафаел не каза нищо на това, прекратявайки разговора, но докато се обръщаше, за да се присъедини към своя ловец, знаеше, че Нейха греши. Елена беше променила нещо основно в него.
„Чакаш ли ме, хбебти?“ – Попита тойх, докосвайки съзнанието ѝ, откривайки, че е будна.
„Леглото е студено без теб.“
Когато отвори вратата на спалнята, той знаеше, че никога повече няма да може да се върне към живота, който бе водил преди нея – където твърдостта на сърцето се възпитаваше, а любовта се наричаше слабост.
– Уморена ли си, Елена?
Изправяйки се в седнало положение, ловецът позволи на чаршафа да се плъзне надолу и да се свлече до кръста ѝ.
Назад към част 11 Напред към част 13
