Глава 24
След като бе отсъствал от града, когато получи обаждането на Елена, сега Рафаел кацна до езерото в Сентръл парк, където тя стоеше и гледаше патиците.
– Ние сме били тук и преди. – Тогава тя беше смъртна, ловец, когото той възнамеряваше да подчини на волята си.
Нямаше усмивка на това изразително лице; шумоленето на листата беше таен шепот във въздуха.
– Чудех се дали си спомняш.
– Разкажи ми какво намери.
Елена огледа тихия, но не безлюден район.
– Не и тук.
Вземайки я в прегръдките си, той се издигна в небето. Полетът през Хъдсън отне само няколко минути и след това той се приземи близо до стъклената къща, която съпругата му толкова обичаше, а погледът му се спря върху нея, докато размахваше криле, за да се спусне.
„Контролът ти се подобрява.“
– Не съм далеч от нивото, което трябва да бъда, ако искам да бъда ефективна в лова. – Прибрала косата си зад ушите, тя влезе в топлата влажност на оранжерията. – Усетих черни орхидеи. Това е толкова уникален аромат, че е невъзможно да го сбъркаш. – Докосвайки с пръсти един русоляв цвят, тя поклати глава. – Чистотата му ме притеснява по някаква причина – контактът ми с парфюмеристите се опитва да ми осигури мостра, за да разбера защо. – Сивите очи, тържествуващи от загриженост, се срещнаха с неговите, когато той затвори вратата зад тях.
Инстинктът и опитът му подсказваха да отхвърли тревогата ѝ, грижата ѝ. Един архангел не оцелява, ако е слаб. Той оцелява, като е по-смъртоносен от всеки друг. Ела тук, Елена.
Когато тя се премести, за да застане на сантиметри от него, той обхвана с ръка врата ѝ и прокара палец по пулса ѝ.
– Не са много тези, които знаят за това конкретно наказание. – Но той знаеше. Бил е там, като малко дете, което още тогава е разбирало, че трябва да се въздаде справедливост. – Майка ми не е искала да бъде богиня като Леуан или Нейха. Нито пък искаше да управлява империи като баща ми.
Косата на Елена падна на копринен водопад върху ръката му, докато тя вдигаше глава, за да може да го наблюдава, докато говори. Не задаваше въпроси, но всяка част от нея стоеше с него, непоколебима срещу мрака, който неумолимо се приближаваше.
– Но с нея се отнасяха като с богиня и тя управляваше – промълви той – както аз управлявам. – Беше научил за управлението от майка си, беше разбрал, че има начин да го правиш така, че да вдъхваш уважение и страхопочитание, без да изпитваш изтощителния страх, който обграждаше много архангели. – Тя управляваше Шумерия, но имаше един конкретен град, който тя смяташе за свой дом. Той се наричаше Аманат.
Ръката на Елена се облегна на кръста му, докато на челото ѝ се образуваха линии.
– Чувала съм за него. В един телевизионен филм за изгубените градове.
– Аманат и жителите му изчезнаха, когато изчезна Калиане. Някои казват, че е взела хората си в Съня със себе си, за да бъдат там и да я посрещнат, когато се събуди. Повечето вярват, че е убила всички тях, преди да отнеме живота си, защото ги е обичала твърде силно, за да ги остави под чужда власт, и че Аманат е нейният гроб.
Елена прокара пръстите на свободната си ръка по ръба на едно от крилата му. Той ги разтвори по-широко, за да ѝ осигури по-лесен достъп. Капка вода от разтревожен грозд от малки бели цветчета се процеди по перата му, когато, приемайки поканата, тя го докосна с по-силен допир.
– В какво вярваш ти?
Той я настани между бедрата си, като я подпря така, че и двете ѝ ръце да бъдат свободни.
– Майка ми – каза той – обичаше красивите неща. Спомняш ли си рубина на рафта в кабинета ми в Кулата? – Безценният скъпоценен камък беше безупречен в своя шлифован блясък. – Тя ми го подари за десетия ми рожден ден.
– Има безупречен вкус.
– Аманат – продължи Рафаел – беше нейното бижу на бижутата. Тя обичаше този град, наистина го обичаше. Прекарах много от най-щастливите години на детството си, тичайки над павираните му улици.
– Ангелите са толкова грижовни към младите си – промърмори Елена, продължавайки да гали вътрешната страна на крилата му с онези ръце, които имаха мазоли от тренировките с оръжие – ръцете на воина. Той не искаше да има други върху себе си.
– Майка ми – започна той, говорейки за зората на своето съществуване – се доверяваше на хората от Аманат по начин, по който един архангел рядко се доверява на някого. – Спомени за горещите летни дни, прекарани в летене над древните сгради, издълбани в скалите; за игрите със смъртни приятели и за това, че възрастните са го глезили и обожавали. – И те я обичаха. Това не беше онзи вид преклонение, което вдъхва Леуан или дори Нейха. То беше… неопетнено по начин, който не мога да опиша.
– Току-що го направи – промърмори Елена. – Любов. Това, което са чувствали, е било любов.
Той леко наведе глава, вдигна едната си ръка, за да си поиграе с къдравите кичури коса, които облизваха слепоочието ѝ.
– Тя беше добър владетел. Преди лудостта тя беше такава, каквато трябва да бъде един архангел.
Очите на съпругата му омекнаха до топъл, течен живак.
– Историите, които Джесами ми даде да прочета, казваха същото. Че тя е била най-обичаната от архангелите, че дори останалите от Кръга са я уважавали.
Той разшири стойката си, придърпвайки я достатъчно близо до себе си, така че тя притисна лице във врата му, едната ѝ ръка се сключи около тила му, а другата продължи да гали чувствителната дъга на лявото му крило.
– Причината, поради която хората от Аманат я обичаха толкова – той вдъхна пролетно-стоманения аромат на своя ловец – беше, че тя на свой ред обичаше тях.
Избледнялото ехо на смеха на майка му с девойките, които служеха в храма ѝ, слънчевата ѝ усмивка, когато даряваше девойка, която предстоеше да се омъжи, със зестра от злато и скъпоценни коприни.
– Затова, когато група вампири отвън влязоха и раниха две от жените на Аманат, тя не погледна натам, защото жените бяха смъртни, а вампирите – на повече от четиристотин години.
Тялото на Елена се скова, дъхът ѝ се стопли върху вдлъбнатината на врата му.
Той се стегна срещу кошмарните спомени, които я преследваха.
„Елена.“
– Всичко е наред, Архангеле. Кажи ми.
Никога не бе говорил за тези събития, но те го бяха формирали толкова, колкото и изчезването на Калиане.
– Вампирите държаха жените три дни. Три дни в рамките на един смъртен живот могат да се почувстват като три десетилетия. – Думите на майка му. – Тъй като жените бяха върнати живи, тя реши да не екзекутира вампирите. Вместо това ги осъди на същия вид терор, който бяха причинили.
Елена засмука въздух.
– Тя ги обесила по начин, изчислен така, че да гарантира, че няма да умрат.
– Не, Елена. Тя не ги обеси. Тя ги накара да се обесят сами.
Елена сгъна ръката си върху тила му, а пробива на ноктите ѝ бяха малки целувки.
– Това обяснява защо не успях да доловя други миризми по въжето или по телата на моста. Те са били принудени да направят това, което са направили.
– Да.
– Онези вампири в Аманат, трите дни сигурно са…
– Не, ловецо. Не забравяй… три дни ужас в живота на един смъртен могат да се почувстват като три десетилетия. – Той говореше с устни върху кожата ѝ. Топлината ѝ, животът ѝ, изтласкваше студа, който толкова дълго време беше в него. – Вампирите живеят много повече от един човешки живот.
– Три десетилетия? – Невярващ шепот. – Как са останали живи?
– Хранеха ги достатъчно, за да са сигурни, че ще живеят, и ги оставяха да висят на специално построена бесилка в полето, където враните обичаха да си почиват.
Елена потръпна от образа, който разцъфна напълно оформен в съзнанието ѝ.
– Птиците са щели да изтръгнат очите и другата мека плът – прошепна тя. – Частите ще пораснат отново и враните ще дойдат отново. – Един безкраен цикъл. – Колко време са оцелели?
– Цели три десетилетия. Майка ми се погрижи за това.
– Майка ти е била страшна жена – каза тя. – Но ако тези мъже са направили това, което предполагам, че са направили, тогава присъдата е била справедлива. – Три дни нямаше да означават нищо за един четиристотингодишен вампир. Разбира се, в момента щеше да боли, но скоро щеше да бъде забравено. Тези жени щяха да бъдат белязани завинаги.
– Да. Станаха такива, каквито бяха оставили жертвите си.
Тя се втренчи в него, осъзнавайки, че са напълно преплетени, ръцете ѝ около врата му, краката му от двете страни на нейните, едната му ръка в косата ѝ, другата на долната част на гърба ѝ, устата му на слепоочието ѝ, гърдите му твърди, солидни и истински срещу нейните. Никога не се беше чувствала по-съсредоточена, по-сигурна, макар че говореха за студен, смъртоносен ужас.
– Аз разбирам справедливостта. Вампирите на моста днес – знаеш ли нещо за тях?
– Дмитрий ми каза, че са млади, на по-малко от седемдесет години. Нито един от тях не е направил нещо, което да заслужава такова наказание – двама са стабилни семейни мъже, един е писател, който предпочита собствената си компания, когато не е на служба като част от договора си, а двама работят на най-ниското ниво в бизнеса на Кулата.
– Под сто – слаби, лесни за контролиране. – Особено за архангел, който се издига от хилядолетен Сън. Тя не каза последното на глас, не можеше да го нарани по този начин.
„Всичко е наред, Елена. Ако майка ми е направила това, а има всички основания да се смята, че го е направила, тя е изгубила всичко, което я правеше някогашната обичана владетелка на Аманат.“
Мрачна тишина.
Елена го придърпа към себе си, достатъчно близо, за да се слеят ударите на сърцата им. Това беше единственото нещо, което знаеше да направи, единственото, което можеше да му даде. Ако трябваше да поеме кръвта на майка си, тя щеше да застане до него, без значение дали щеше да ѝ нареди да се държи на разстояние. Защото те бяха свързани, тя и нейният архангел, две части, които бавно се превръщаха в едно цяло.
Останалата част от деня премина без инциденти, като Елена прекара голяма част от времето си с Евелин. Невинният ентусиазъм на сестра ѝ, растящата ѝ увереност в уменията ѝ бяха добре дошъл отдих на фона на мрака на хоризонта. Чувстваше се доста добре – до неочакваното сблъскване със Сантяго в къщата.
– Ще ми кажеш ли какво се случва? – Попита я полицаят. – Това, на моста тази сутрин?
Елена сгъна ръце и се втренчи в краката си.
– Вече знаеш, че не мога да ти кажа всичко.
С проницателни очи Сантяго повтори нейната позиция и се облегна назад на служебната кола, която го беше докарала през моста в анклава.
– Значи сега не си една от нас, Ели?
– Това е нисък удар. – Тя знаеше, че ще дойде, но не го очакваше толкова скоро и от него. Никога от Сантяго. – Но да, ако искаш да теглиш чертата в пясъка – аз вече не съм просто ловец. Аз съм съпруга на архангел. – Чувстваше се странно да чуе думите, които излизаха от устата ѝ, но беше направила своя избор и щеше да го спази.
Изправяйки се от прегърбеното си положение, детективът свали ръцете си.
– Предполагам, че това ме поставя на мястото ми.
Искаше ѝ се да го разтърси.
– Защо се държите толкова неразумно? Винаги си бил щастлив да оставиш гилдията да се справи с вампирските инциденти.
– Нещо в това мирише. – Упорита линия на челюстта му, солено-пиперливата брада, която улавяше светлината. – Не искам градът да се превърне в бойно поле, както миналия път.
– Мислиш, че аз искам ли?
– Ти вече не си човек, Ели. Не познавам приоритетите ти.
Болеше я още повече не само защото бяха приятели от години, но и защото той я приемаше толкова добре след завръщането ѝ. Стиснала юмруци, тя му придаде преднамерено безизразно лице.
– Предполагам, че това ни прави равни – аз също вече не знам кой си ти.
Струваше ѝ се, че той помръдва, и беше почти сигурна, че ще каже нещо, но после се качи в патрулната кола и затръшна вратата. Едва след като той потегли, тя се обърна и се почувства така, сякаш е получила удар в корема. Дишайки, тя се изправи в пълния си ръст и влезе в къщата, за да се обади на Венъм. Имаше нужда да излее агресията си върху някого, а вампирът умееше да я провокира до безкрайност – точно от това имаше нужда днес.
Венъм не само беше свободен, но и в адски лошо настроение. В резултат на това онази нощ тя падна в леглото си със синини, смазана и изтощена. Рафаел вдигна вежди за състоянието ѝ, когато дойде да се присъедини към нея.
– Защо смъртният бе тук?
Разбира се, че знаеше.
– Искаше да поговорим за случая.
Зловещо мълчание, което говореше по-силно от думите.
Удряйки юмрук във възглавницата, тя се обърна настрани.
– Това не е важно, не и при всичко останало, което се случва.
– Винаги мога да попитам смъртния.
Тя се намръщи и се обърна, за да го погледне, там където той лежеше по гръб на леглото.
– Изнудването не работи добре с мен.
Сложил ръце зад главата си, той я погледна със сини очи, станали опасно тихи.
– Не изнудвам.
Ръцете ѝ се свиха в стегнати, безкръвни юмруци.
– Нищо!
Немигащ поглед.
– Добре. – Притискайки се по гръб, тя се взира в тавана. – Просто е… трудно да се разкъсваш между два свята. – С изричането на думите гневът ѝ изчезна, за да бъде заменен от далеч по-болезнена емоция – тясна, гореща и натъртена в гърдите ѝ.
Рафаел се надигна и се облегна на лакът до нея, а косата му падна върху челото. Беше невъзможно да устои на изкушението да вдигне ръката ѝ, да прокара пръсти през среднощната коприна.
– Не ти казах преди – каза тя, думите искаха да излязат – но Бет, тя ми каза нещо. Че тя ще умре, а аз все още ще бъда жива. – Емоцията изгаряше в задната част на очите ѝ. – Не се предполага, че ще надживея сестричката си, Рафаел.
– Не. – Тържествен отговор. – Но би ли променила това? Би ли ни променила?
– Не. Никога. – Абсолютна истина. – Все още ме боли да знам, че един ден ще стоя над гроба ѝ. – Една-единствена сълза се изплъзна от контрола ѝ и се стича по лицето ѝ.
Рафаел се наведе, докато устните им се допряха.
– Твоето смъртно сърце ти причинява много болка, Елена – но то те прави това, което си. – Целувка, която открадна дъха ѝ. – То ще ти даде силата да понесеш цената на безсмъртието.
Беше я докосвал по толкова много начини, но тази нощ я докосна с нежност, която разби сърцето ѝ. Той целуна солените ѝ сълзи, устните му бяха толкова твърди, толкова нежни върху бузата, челюстта, устата ѝ. А ръцете му, тези мощни, опасни ръце…
Никога досега не се беше отнасял към нея с такова изискано внимание. Никога не се е чувствала толкова обгрижвана.
И все пак накрая той я нарече „Моят воин“, този архангел, който я беше видял в най-слабата ѝ форма. Това бяха думите, с които тя заспа дълбок, безметежен сън, а сърцето на Рафаел биеше силно и равномерно под дланта ѝ.
„Рафаел.“
Елена се събуди от шепота и погледна към своя архангел, който спеше по гръб, а величествените му криле се разпериха, докато покриха и нея. Той имаше навика да прави това в леглото, помисли си тя, а сърцето ѝ се разтуптя при спомена за нежността му по-рано. Но дори когато с едната си ръка погали бялото злато на перата му, с другата прибра кинжала, който беше скрила отстрани на леглото.
Ако това беше Леуан, която шепнеше в мастиления мрак на спалнята, тогава кинжалът нямаше да свърши много работа, но Елена се чувстваше по-добре с целувката на стоманата по кожата си. Отмятайки заплетената коса от лицето си със свободната си ръка, тя претърси стаята с поглед. Нямаше натрапници, нито нещо, което не би трябвало да е там. Но сърцето ѝ продължаваше да тупти, сякаш…
„Рафаел.“
Лед в кръвта ѝ. Очите ѝ се стрелнаха към пулсиращото въздушно джобче в дъното на леглото. Почти мираж, но не съвсем. Сякаш тъканта на самия свят се изкривяваше, докато нещо се опитваше да се оформи и не успяваше. Гърлото ѝ пресъхна, тя протегна ръка, без да откъсва поглед от това нещо, и разтърси мускулестото рамо на Рафаел. Учуди се, че той е спал през това – обикновено се събуждаше в момента, в който тя го правеше, защото фактът беше, че той нямаше нужда да спи.
Твърд мускул под ръката ѝ. Но Рафаел не се събуди.
„Архангеле“ – каза тя в съзнанието му – „събуди се. Има нещо в стаята.“
Тишина. Празнота.
Цялото ѝ тяло се скова, ръката ѝ се вкопчи в рамото му. Нищо, ама нищо не беше спирало Рафаел да откликне на мисловната ѝ молба. Беше я намерил насред Ню Йорк, когато Юръм я беше държал в плен в една стая. Беше я проследил през Убежището, когато Михаела се бе взривила в изблика си. Беше прекъснал среща на самия Кръг, за да спаси живота ѝ в Пекин. Нямаше как да проспи обаждане от нея, когато тя седеше точно до него.
Взирайки се в странния близък мираж, тя изправи челюстта си и вдигна стоманата в ръката си.
– Иди по дяволите. – Тих шепот, докато хвърляше.
Назад към част 24 Напред към част 26
