Глава 2
Отърсвайки се от костеливия студ, тя каза:
– Тези, които Спят? – Рафаел ѝ беше разказал за онези от неговата раса, които били толкова древни, че им омръзнало безсмъртието. Затова те лягали и затваряли очи, изпадайки в дълбок сън, който се прекъсвал само когато нещо ги принуждавало да дойдат в съзнание.
– Да. – Една-единствена дума, в която се криеха хиляди неизказани неща.
Тя се притисна по-силно към него, като плъзна ръце около кръста му. Гърбовете на ръцете ѝ се допряха до суровата коприна на перата му и това беше тиха, зашеметяваща интимност между архангел и ловец.
– Подобно прекъсване не може да се случва всеки път. Сигурно има няколко, които спят?
– Да. – Гласът му стана далечен по начин, който беше маска на безсмъртен, живял векове отвъд хилядолетието. – Това, на което може би ставаме свидетели, е прераждането на един архангел.
Тя си пое дъх, а в ъгълчетата на съзнанието ѝ трептеше разбиране.
– Колко архангели спят?
– Никой не знае, но през цялата ни история е имало изчезвания. Антоник, Цин, Заная. И…
– Калиане – допълни тя вместо него, като се премести така, че да вижда лицето му, без да изкривява врат. Архангелът ѝ умееше да крие емоциите си, но тя се научи да разчита и най-малките промени в тези очи, които бяха видели повече зори, отколкото можеше да си представи, свидетели на раждането и падането на цивилизации.
Сега, с гръб към студеното стъкло на прозореца, тя не протестира, когато той се наведе, за да постави едната си ръка с длан до главата ѝ. Вместо това прокара пръсти по мускулите на гърдите му, за да се опре на бедрата му, като го прикова към настоящето, към нея, докато го питаше за кошмара.
– Ще разбереш ли дали майка ти се събужда?
– Когато бях дете – кожата му се докосна от топлината, но очите му си останаха с онзи нечовешки метален оттенък – имахме психическа връзка. Но тя изгоря, когато пораснах и когато тя изпадна в лудост. – Погледът му премина покрай нея, към черната нощ.
Елена беше свикнала да се бори за това, от което се нуждаеше, за това, което искаше. Трябваше да стане такава, за да оцелее. Това я беше закалило. Но това, което изпитваше към този мъж, към този архангел, беше по-силна, по-мощна потребност, която ѝ даваше прозрение, каквото ловецът никога не би имал.
– Престани.
Мълчалив поглед, обграден с малко слана, съставена от безбройните тъмни ехота, които се задържаха в спомените на архангела.
– Ако позволиш на спомена за нея да развали това – каза тя, отказвайки да отстъпи – да развали нас, тогава няма значение дали тя е Спящата. Щетите ще са нанесени от теб.
Дълъг, неподвижен миг, но вниманието му вече беше насочено към нея.
– Ти – каза той, а крилете му се разпериха, за да закрият останалата част от стаята от погледа ѝ – ме манипулираш.
– Аз се грижа за теб – поправи го тя. – Точно както ти се погрижи за мен, като не ми позволи да отговоря на обаждането на баща ми по-рано днес. – Тогава тя беше станала заядлива – защото се беше уплашила. А тя мразеше да се страхува. Особено от болката, която Джефри Деверо ѝ причиняваше с такава жестока лекота. – Такава е уговорката, така че се научи да се справяш с нея.
Рафаел прокара палеца си по скулата ѝ.
– Ако не го направя? – Хладен въпрос.
– Престани да се опитваш да се караш с мен. – Тя знаеше какво го преследва, че лудостта на родителите му един ден ще се прояви в собственото му съзнание, превръщайки го в чудовище. Само че Елена никога нямаше да позволи това да се случи. – Падаме, падаме заедно.- Меко напомняне, тържествено обещание.
„Елена.“ Едната му ръка се спусна надолу, за да се извие около ребрата ѝ, точно под гърдите ѝ, докато движеше другия си палец по устните ѝ, оформяйки и галейки я.
– Ако майка ти се събуди – промърмори тя, а горнището ѝ внезапно се потърка срещу зърната ѝ – какво ще стане с нея?
– Някои казват, че дългият сън лекува лудостта на възрастта, така че тя може отново да влезне в Кръга. – Но гласът на Рафаел говореше, че той не вярва, че подобно нещо е възможно.
– Ще се опитат ли останалите от Кръга да я открият, да я убият предварително?
– Тези, които спят, са свещени – каза ѝ Рафаел. – Да нараниш спящ означава да нарушиш закон, който е толкова древен, че е част от нашата расова памет. Но няма закон, който да забранява претърсването.
Тя знаеше, без да иска, че той ще предприеме такова търсене, можеше само да се надява, че това, което ще открие, няма да е кошмар, превърнат в плът.
– Ще поговоря с Джейсън – добави той – да видя дали не е чул някакви слухове по този въпрос, които аз не съм чул.
– Оздравял ли е? – Шпионинът на Рафаел беше ранен при същата жестока експлозия на сила, която беше изравнила със земята един град и беше разбила Елена. – Аодхан как е? – И двамата ангели бяха отказали да я изоставят и да отлетят на безопасно място, въпреки че бяха много по-силни и бързи. Дори когато паднаха на безпощадната земя, двамата мъже се бяха опитали да защитят тялото ѝ със своето.
– Да те се оправиха – каза Рафаел, пускайки ръката си надолу, за да почине на кръста ѝ – сега, разбира се, те вече са без наранявания.
Защото тя беше безсмъртна новосъздадена, докато Джейсън беше на стотици години. За Аодхан не беше сигурна – той беше толкова различен, че беше трудно да се прецени, но фактът, че беше един от Седемте на Рафаел, говореше сам за себе си.
– Пекин… има ли признаци на възстановяване? – Градът беше престанал да съществува само като спомен след събитията от онази кървава нощ, толкова много мъртви, че Елена не можеше да мисли за него, без да почувства смазваща тежест в гърдите си, тежка и черна, с вкус на стара смърт.
– Не. – Абсолютно твърдение. – Може да отнеме векове, докато животът отново пусне корени там.
Наказателната мощ на властта, заложена в тази констатация, беше зашеметяваща. Тя я накара да осъзнае висцерално силата на мъжа, който я държеше в прегръдка, която никога нямаше да може да разкъса, ако реши да я държи в плен. Трябваше да я изплаши. Но ако имаше нещо, което знаеше, то беше, че с Рафаел всяка битка щеше да бъде безкомпромисна. Нямаше да има стреляне в тъмното, нямаше да има обидни остриета, скрити зад цивилизована фасада… за разлика от режещите думи на друг мъж, който някога бе твърдял, че я обича.
Душата ѝ се сви от болка.
– Не мога да избягвам баща си завинаги – каза тя и отново се облегна на прозореца, а студът на стъклото почти болезнено се отрази на крилете ѝ. – Какво мислиш, че ще каже, когато ме види? – Доколкото Джефри знаеше, Рафаел беше спасил разбитото ѝ и умиращо тяло, като я беше превърнал във вампир.
Рафаел стисна челюстта на ловеца си с една ръка, а другата постави до главата ѝ.
– Той ще види в теб възможност. – Честни думи, защото той нямаше да я излъже. – Начин да влезеш в коридорите на ангелската власт. – Ако Рафаел искаше, Джефри Деверо и сега щеше да гние в забравен гроб, но Елена обичаше баща си въпреки неговата жестокост.
Сега тя обгръщаше с ръце себе си, а думите ѝ, когато идваха, бяха накъсани парчета болка.
– Знаех това, преди да попитам… но част от мен не може да не се надява, че може би този път той ще ме обикне.
– Както и аз не мога да не се надявам, че майка ми ще възкръсне и отново ще бъде жената, която ми пееше такива приспивни песни, че светът спираше. – Придърпвайки я в съкрушителна прегръдка, той притиска устни към слепоочието ѝ. – И двамата сме глупаци.
В този момент гръм се разнесе, а светкавиците блеснаха ярко в тъмния мрак на света отвъд прозореца. Тя превърна косата на Елена в блестящо сребро, а очите ѝ – в живак. Тези очи, помисли си той, докато спускаше глава, докато поемаше устните ѝ, щяха да се променят през вековете, докато не се превърнат в това, което изглеждаха под светлината на бурята.
„Ела, ловецо. Късно е.“
– Рафаел. – Интимно шумолене срещу устните му. – Толкова ми е студено.
Той я целуна отново, като премести едната си ръка надолу, за да се отпусне върху гърдите ѝ. След това ги отведе в сърцето на бурята, много по-взискателна в своя разяждащ глад от ветровете, които бушуваха навън.
Кошмарът се повтори тази нощ. Трябваше да го очаква, но той я повлече към кървавите руини на някогашния дом на семейството ѝ с такава скорост, че тя нямаше никакъв шанс да се бори.
– Не, не, не. – Тя затвори очи в детско непокорство.
Но сънят ги накара да се отворят. Онова, което видя, я накара да замръзне, а пулсът ѝ заби в гърлото ѝ панически удар след удар.
Нямаше разбити тела на пода, застлан с тъмно, тъмночервено. Кръв. Накъдето и да погледнеше, имаше кръв. Повече кръв, отколкото някога беше виждала.
Тогава разбра, че все пак не се намира в кухнята, където бяха убити Ари и Бел. Тя беше в кухнята на Голямата къща, къщата, която баща ѝ беше купил след смъртта на сестрите ѝ… След това. Лъскави тенджери висяха на куки над дълга каменна пейка, а в ъгъла тихо бръмчеше масивен хладилник. Готварската печка беше лъскаво стоманено съоръжение, което винаги я плашеше и караше да спазва дистанция.
Тази вечер обаче стоманата беше притъпена с ръждивочервено покритие, което я накара да се надигне и да се спъне, за да отвърне поглед. Към ножовете. Те лежаха навсякъде. По пода, по плота, в стените. От всички тях капеха гъсти, тежки капки най-тъмночервено… и други, по-месни неща.
– Не, не, не. – Стиснала ръце около себе си, около слабото си, крехко тяло на дете, тя прекоси с поглед кошмарната стая в търсене на безопасно убежище.
Кръвта и ножовете бяха изчезнали.
Кухнята отново беше чиста. И студена. Толкова студена. Винаги беше толкова студено в Голямата къща, колкото и да увеличаваше отоплението.
Промяна в съня – сгрешила е, помисли си тя. Това студено място все пак не беше чисто. Върху ослепително белите плочки имаше една-единствена обувка с висок ток.
После видя сянката на стената, която се люлееше насам-натам.
– Не!
– Елена. – Ръце, стиснали здраво горната част на ръцете ѝ, чист светъл аромат на море в съзнанието ѝ. – Ловецо.
Накъсаните думи прорязаха остатъците от съня и я върнаха в настоящето.
– Добре съм. Добре съм. – Думите излязоха накъсани, несвързани. – Добре съм.
Той я придърпа в обятията си, когато тя щеше да скочи от леглото. За да направи какво, тя не знаеше, но сънят никога не идваше лесно, след като спомените я удариха с такава брутална сила.
– Трябва да…
Той се премести, докато тя не се оказа наполовина под него, а крилете му се издигнаха, за да ги обгърнат в пищно, тъмно уединение.
– Тихо… – Тялото му, натежало върху нейното, образува твърд щит срещу меко люлеещата се сянка, която я преследваше през времето.
Когато той отпусна глава и промърмори още тихи, страстни думи на езика, който беше част от наследството на майка ѝ, тя вдигна ръце и ги обви около врата му, опитвайки се да го дръпне надолу. Опита се да се удави в него. Но той стисна бедрото ѝ и се повдигна на една ръка, за да може да я погледне.
– Кажи ми.
Елена винаги се бе старала да прегърне Бет след деня, в който семейството им се разпадна, за да се увери, че по-малката ѝ сестра никога няма да усети студа, но никога не бе имало кой да я прегърне на свой ред, никога не бе имало кой да разбие ледения блок, който затваряше органите ѝ часове след кошмара. Така че думите се появяваха след време, но той беше безсмъртен. Търпението беше урок, който беше научил отдавна.
– Няма смисъл – каза тя най-накрая, гласът ѝ беше суров – сякаш беше крещяла. – Нищо от това нямаше смисъл. – Майка ѝ не беше направила това, което беше направила в кухнята. Не, Маргарите Деверо много внимателно беше завързала въжето за здравия парапет, който обикаляше мецанина. Красивата ѝ, лъскава висока пета бе паднала върху блестящите шахматни плочки на коридора, който бе големият вход на Голямата къща.
Тази лъскава черешовочервена обувка накара сърцето на Елена да се изпълни с надежда за една прекъсната секунда. Мислеше си, че майка ѝ най-сетне се е върнала при тях, най-сетне е спряла да плаче… най-сетне е спряла да крещи. После погледна нагоре. Видя нещо, което никога не можеше да бъде изтрито от стената на съзнанието ѝ.
– Всичко беше просто една голяма бъркотия.
Рафаел не каза нищо, но тя нямаше и капка съмнение, че е пълен и тотален център на вниманието му.
– Мислех – каза тя, стиснала ръце на раменете му, – че кошмарите ще спрат, след като убия Слейтър. Той никога повече няма да нарани никого, когото обичам. Защо не спират? – Тя излезе разтреперана, не от страх, а от стегната, безпомощна ярост.
– Спомените ни правят нас, Елена – отговори Рафаел, в ехо на нещо, което тя някога му беше казала. – Дори най-мрачните от тях.
Сложила ръка на гърдите му, тя слушаше ударите на сърцето му, силни, постоянни, винаги.
– Никога няма да забравя – прошепна тя. – Но ми се иска те да спрат да ме преследват. – Чувстваше се като предател, когато изричаше тези думи, когато се осмеляваше да пожелае такова нещо, когато Ари и Бел бяха преживели кошмара. Когато майка ѝ не беше успяла да избяга от него.
– Те ще го направят. – Знание в тона му. – Обещавам ти.
И тъй като той никога не беше нарушавал обещанието си към нея, тя му позволи да я прегърне през остатъка от нощта. Зората си проправяше път в стаята на тънки златни и розови пръсти, когато сладкото нищо на съня я завладя.
Но спокойствието продължи само за миг.
„Елена.“ – Вълна, която се разбиваше в главата ѝ, свежа хапка от бурята.
Замаяна от съня, тя отвори очи и видя, че е сама в целунатото от слънцето легло, а дъждът се беше разнесъл и остави небето зад прозорците в поразително лазурно.
– Рафаел. – Един поглед към часовника на леглото ѝ показа, че е средата на сутринта. Разтривайки очите си, тя седна. – Какво има?
„Случило се е нещо, което изисква твоите умения.“
Чувствата ѝ се разтегнаха в очакване, а умствените ѝ мускули сякаш изскочиха със същото удоволствие-болка като физическите, когато вдигна ръце и изви тялото си.
„Къде имаш нужда от мен?“
„В едно училище в щата. Нарича се Елинор Ванд…“
Тя пусна ръцете си, коремът ѝ натежа от ужас.
„Аз знам как се казва. Сестрите ми ходят там.“
Назад към част 2 Напред към част 4
