Глава 30
Последният път, когато Елена беше стъпила в Япония, беше по следите на един инвестиционен мениджър – вампир, който беше решил, че след като е изкарал десет години от стогодишния си договор, сега ще води охолен живот, използвайки парите, които е измъкнал от сметките на по-доверчивите си вампирски клиенти.
Ангелът, който държеше договора, беше „силно разгневен“ от факта, че вампирът не само беше нарушил споразумението, но и че беше използвал положението си на служител на ангела, за да мами други хора. Елена бе получила заповед „убий, ако не може да се възстанови“, но тя върна идиота при неговия ангел жив, макар и вкаменен.
– Благодаря ти, ловецо – беше казал ангелът със спокоен тон, в който се съдържаше чиста смърт, когато предаде пакета. – Аз ще се погрижа за наказанието.
Елена съжаляваше вампира, но той сам си беше изкопал гроба, когато беше откраднал парите.
– Той не е мъртъв, знаеш ли – каза тя на Илиум – който стоеше до рамото ѝ и слушаше разказа за лова. Четвъртият член на отряда им, Наазир, беше останал в малко селище на около час път оттук, надявайки се да извлече допълнителна информация от местните жители. – Неговият ангел предпочете да го накаже по друг начин.
Лицето на Илиум беше чисто и красиво на вятъра, който се носеше по планинския връх, където стояха, а черните коси със сини връхчета бяха копринени по кожата му.
– Понякога смъртта е твърде милостива.
– Да, но все пак ми беше жал за него. Това беше престъпление на бялата якичка.
Илиум я погледна странно.
– В човешкия свят подобни престъпления се наказват леко, макар да нанасят щети на стотици хора, което кара някои да изберат смъртта от отчаяние, докато човекът, който пребие един-единствен човек, се смята за по-лош престъпник.
– Хм. – Тя се вгледа в безкрайната планина и гора пред себе си. – Никога не съм мислила по този начин. – Като се намръщи, тя осъзна, че тъмнозелената гора не е напълно необитаема – можеше само да зърне отчетливо покрития с керемиди покрив на нещо, което може би беше храм.
„Рафаел?“ Опита се да не допусне притеснение в мисления си въпрос. Рафаел се беше приземил при нея и Илиум, каза им да изчакат, докато направи предварително проучване, и изчезна в облаците. Това беше станало преди повече от петнайсет минути и колкото и да се опитваше, не можеше да усети познатия дъжд от аромата му. „Архангеле?“
Златен отблясък в ясното синьо небе. Засенчвайки очите си, тя погледна нагоре и усети как сърцето ѝ въздъхва.
„Хей, какво става с това мълчание?“
Все още нямаше отговор. Реши да замълчи и с болезнено удивление наблюдаваше как той се спуска към купола – движенията му бяха мощни, точни, правеха летенето да изглежда без усилие.
– Той е най-величественият мъж, който съм виждала. – Думите просто се изляха.
– Ти ме рани, Ели.
Устните ѝ се изкривиха, но тя не откъсна очи от Рафаел, докато той обикаляше около храма, преди да се обърне, за да се върне към тях.
– Ах, но ти със сигурност си най-красивата. – Целият в златни очи и сини криле, Илиум трябваше да е твърде красив, а понякога ѝ се струваше, че е така. Коя жена би се осмелила да върви до него?
– По-красив от Ранзъм? – Крилото му докосна нейното, когато се премести, за да побутне рамото ѝ със своето.
– Ами сега, зависи дали една жена харесва очи с цвета на древни венециански монети или коса, която е лист абаносова коприна. – Тя се подиграваше на Ранзъм за косата му, но тя наистина беше прекрасна.
Вятърът се отрази на лицето ѝ, когато Рафаел се върна назад и кацна пред нея.
– Предпочиташ разбиващия се оттенък на морето, нали, Елена?
– Чу ли това? – Но тя не се усмихваше. – Защо не ми отговори, когато ти говорех? – Тя потупа главата си, за да се увери, че е разбрал.
Изражението му стана бдително.
– Нищо не чух. – Поглеждайки към Илиум, той каза: – Опита ли се да се свържеш с мен?
– Веднъж, господарю. Помислих, че сте зает, когато не отговорихте. – Лицето на Илиум изведнъж стана като на човек, когото Елена бе виждала да ампутира крилата на враговете си с безпощадна ефективност. – Нещо на това място се опитва да те откъсне от нас.
Елена се вгледа в планинския терен.
– Може да опита, но няма да успее. – Това беше предизвикателство и когато светкавицата разкъса синия лист на небето, тя разбра, че предизвикателството е било чуто.
Рафаел докосна тила ѝ.
– Дръж се близо, Елена. Ти си най-лесна за нараняване. И целият този регион… пее за мен. Тя е тук, някъде.
В отговор Елена наклони главата му и пое устата му с неистов, притежателен глад.
– Ти си мой – прошепна тя. – Няма да позволя на никого да те отнеме от мен, нито на онази страшна Леуан, нито на нея.
Костите на Рафаел се открояваха рязко на фона на кожата му, тази кожа притежаваше слабо сияние, докато говореше срещу устата ѝ.
– Ела, моя войн. Да я намерим, където и да спи.
Скачайки с него от планината, а от другата ѝ страна беше Илиум, тя държеше сетивата си широко отворени, докато летяха към стария керемиден покрив, който беше видяла отдалеч. Когато се доближиха достатъчно, за да погледнат надолу, тя зърна останки от нещо, което можеше да бъде извитата арка на тория, пазеща входа, което потвърди предположението ѝ, че това е бил храм. Или може би правилната дума беше светилище. Сега то стоеше изоставено.
Гората беше навлязла над него и през него до такава степен, че лианите пълзяха по прозорците, които отдавна бяха загубили покритието си, а падналите листа и други отломки лежаха поне на метър дълбочина във вратата. По-голямата част от покрива също беше покрита с лиани и мъх, а долу корените на древно дърво сакура изглежда се бяха промъкнали под него и бяха подкопали това, което някога може би е било малък двор.
– Елена, свий крилата си. – Рафаел се спусна точно под нея и премина във вертикално положение, докато Илиум направи същото от другата ѝ страна.
Осъзнала какво възнамеряват да направят, тя върна крилата си. В същия миг по една силна мъжка ръка застана на всяка от горните ѝ части – докато те се приземяваха плътно в двора, където някога хората са можели да чакат, за да влязат в светилището. Или може би… Наведе се, когато Илиум и Рафаел я пуснаха, и отмахна листата и мръсотията, за да открие следи от бяла песъчлива субстанция.
– Мисля, че това може да е била пясъчна градина.
Никой от мъжете не проговори, отдалечавайки се към сградата. Вдигнала очи, тя се огледа наоколо. Като се има предвид размерът на светилището, беше възможно градината с пясък да е била част от по-голяма градина – пълна с кадифенозелена трева и дървета, засадени след максимален размисъл и грижа, покрай малък бълбукащ поток, може би един или два малки японски клена с листа, които наесен щяха да станат ярко оранжево-червени.
Толкова бързо природата взема връх, помисли си тя, изправи се на крака и избърса праха от ръцете си. Сега, макар че през короната на дърветата проникваше достатъчно светлина, за да могат да видят какво правят, тя беше мека и сенчеста, докато стигнеше до земята, а корените на няколко горски гиганта не само бяха затрупали пясъчната градина, но изглежда бяха влезли под нея, а след това се пропукаха през подовете на самото светилище.
Като стигна до един огромен корен, тя сложи ръце на дървото и се извиси над него, като при това крилете ѝ се движеха по възловидната повърхност.
– Намери ли нещо? – Извика тя към Рафаел, без да може да види Илиум.
Той я погледна от мястото, където стоеше до входа. Тя направи изненадана крачка назад. Очите му…
– Рафаел, говори с мен.
Неземното сияние продължаваше да блести с пълна сила, докато той протягаше ръка.
– Ела тук, Елена.
Вървейки внимателно по изкъртените и счупени останки от две ниски стъпала, тя протегна ръка, за да го хване, и му позволи да я издърпа до себе си.
– Какво виждаш?
Нечовешкият поглед се фокусира върху нещо в гората.
– Не виждам нищо, но я чувам.
„Рафаел.“
Елена потрепери.
– И аз я чух. – Поглеждайки надолу към стиснатите им ръце, тя осъзна, че сиянието от кожата му пътува по нейната в блестяща вълна.
– Какво се случва?
Рафаел поклати глава, а копринените кичури среднощна черна коса се плъзнаха по челото му.
– Не знам. Но знам, че умът ми е по-ясен, когато ти стоиш до мен. – Очите му продължаваха да тлеят с онзи предсмъртен огън, сякаш изгаряше огромни количества енергия… за да държи Калиане на разстояние, разбра тя.
Тя пусна един от ножовете от подръчната си ножница надолу в дланта на свободната си ръка.
– Все още ли искаш да надникнеш в светилището? Отломките пред вратата не са чак толкова лоши. – Малкото, което знаеше за японските светилища, говореше, че е малко вероятно това да е главният вход – но от това, което беше видяла във въздуха, предната част беше недостъпна.
– Да. – Той върна вниманието си към руините. – Майка ми беше в Кръга. Тя е умела в игрите, може би се опитва да ме отвлече оттук, защото това е мястото на нейния покой.
Оглеждайки се наоколо, Елена се намръщи.
– Къде е Илиум? Вътре ли е вече?
– Не го чувам. – Тонът на Рафаел беше остър.
– Това не означава нищо – каза Елена и стисна ръка върху дръжката на кинжала си. – Не и тук, при това статично електричество. – Но сърцето ѝ заби двойно. Не на Илиум, помисли си тя, не на ангела, който беше станал един от най-близките ѝ приятели.
– Чакай. – Рафаел я задържа, когато тя щеше да тръгне надолу към мястото, където за последен път бе видяла синьокрилия ангел. – Аз ще отида пръв – тук има неща, които нямаш никаква надежда да победиш.
– Върви. – Тя не беше глупава, независимо че притеснението за Илиум я караше да беснее. Ангелът беше станал един от нейните хора, някой, за когото би се борила до смърт, за да го спаси. – Бъди внимателен, Архангеле. – Защото, ако обичаше Илиум, това, което изпитваше към Рафаел, беше отвъд думите, отвъд способността ѝ да го опише. Огромна, мощна, почти болезнена емоция, тя просто беше такава.
– Смъртта не ме привлича, Елена. – Силата му се вряза в кожата му като студен бял огън. – Не и когато все още не съм утолил глада си за теб. – Обърна се и тръгна не към мястото, където за последен път бе зърнала Илиум, а към недрата на светилището. – Той влезе тук.
Следвайки го, с цялото си тяло нащрек, тя спря до една дълга, издълбана колона, по която имаше петна от нещо, което изглеждаше като ръждив пигмент, и провери в сенките отстрани. Като не видя нищо, тя продължи напред, а шумоленето на нейните и на Рафаеловите крила беше единственото…
– Чакай. – Хващайки Рафаел за ръката, тя го спря, когато той щеше да навлезе по-навътре в дълбините на сградата.
Когато той погледна назад към нея, тя се наведе напред, за да почисти с пръсти мръсотията от една напукана, но все още стояща колона.
– Виждаш ли? – Беше шепот.
Рафаел протегна ръка, за да проследи формата на дракона, издълбан в ерозиралата повърхност.
– Това не би трябвало да е част от това светилище. Всичко в него е погрешно.
– Мислиш ли, че… ?
– Може би. Или може би тя просто се помни като легенда по тези места. – Обърна се отново, направи няколко крачки в това, което беше основното помещение – покривът му сега беше почти изцяло изчезнал, а небето беше покрито със зелена феерия – и спря на три метра.
– Илиум. – Наведе се и вдигна едно поразително синьо перо, обточено със сребро.
На самия му връх имаше капка малиновочервено.
Половин час по-късно бяха претърсили всеки сантиметър от светилището и околността и не откриха повече следи от Илиум.
– Каза, че майка ти харесва красивите неща – каза тя на Рафаел, докато стояха до изтръгнатия стар корен, който бе прескочила наскоро.
Рафаел кимна бавно.
– А Илиум е човек, който мнозина са искали да колекционират през годините.
– Той не е безпомощен въпреки факта, че изглежда декоративен, така че това ще бъде изненада. – Сгъвайки ръце, тя се обърна към съществото, заради което щеше да влезе в самия ад. – Ти също така си много по-силен, отколкото беше, когато те видя за последен път – можеш да достигнеш до Илиум.
Рафаел я погледна за дълъг, дълъг миг, преди да вдигне ръка, за да докосне бузата ѝ.
– Такава вяра в мен, Елена.
Тя сключи пръсти върху китката му, пулсът му беше силен и стабилен под допира ѝ.
– Познавам сърцето ти, Архангеле. То ти дава повече сила, отколкото вярваш.
Рафаел усети настойчиво вълнение при думите на Елена, изблик на разбиране, което не можеше да проумее. Изкушаваше се да го преследва, но опитът му подсказваше, че това само ще изпрати шепота на мисълта по-дълбоко в скривалището. Остави го да изчезне за момента и се съсредоточи върху наличните факти.
– Тя е взела Илиум по някаква причина.
Очите на Елена блестяха с интелигентност, а тънкият сребърен пръстен проблясваше в приглушената горска светлина.
– Предупреждение.
– Може и да е така. – Майка му обаче не беше като другите майки. – А може и да е, че тя става нетърпелива.
– Тя иска да я намериш? – Елена се намръщи и разтвори устни… но думите така и не дойдоха, остриетата блестяха в ръцете ѝ, дори когато Рафаел усети натрапника в гърба си и се обърна.
Промяна във въздуха, сякаш нещо се опитваше да се оформи. За частица от секундата си помисли, че това е Калиане, но после безформеното същество се превърна в ангел с ледена коса и ириси със странен перлен оттенък, които почти се сливаха с бялото на очите ѝ, придавайки ѝ вид на зловеща слепота. Крилата ѝ бяха последната част от тялото ѝ, която се появи – копринено гълъбовосиви, които бяха толкова изящни, колкото Леуан беше опасна.
– Рафаел. – Гласът ѝ притежаваше същото слабо ехо, което той бе усетил преди, сякаш в нея имаше други гласове, призраци, които се опитваха да я достигнат. Опитваха се да крещят.
– Какво правиш тук, Леуан?
Архангелът на Китай се усмихна и в това нямаше нищо, което дори отдалечено да е от света. Това, в което се беше превърнала Леуан, в което се беше „развила“, беше кошмар, който дори Кръга не можеше да проумее напълно. Но Рафаел разбираше. Защото като дете беше погледнал в лицето на лудостта, беше усетил как тя го докосва с леки като перо пръсти… и знаеше, че един ден може да го връхлети с непреодолима вълна.
Крилото на Елена се докосна до неговото в безмълвна ласка, сякаш бе прочела мислите му. Сякаш му напомняше за обещанието си.
– Няма да те оставя да паднеш.
Очите на Леуан пробягаха по крилата на Елена, а в погледа ѝ се долавяше слаба алчност. Най-древният от архангелите имаше пристрастие към екзотичните и необичайните неща – за съжаление, тя обичаше да ги закача като трофеи по стените си.
– Крилата на ловеца са изключителни. Уникални. Знаеш ли това, Рафаел? През всичките хилядолетия на моето съществуване никога не съм виждала крила като нейните… или като тези на младежа.
„Младежа“ беше Илиум – и очарованието на Леуан от него беше такова, че Рафаел се стараеше Илиум рядко да е в близост до нея и никога, никога да не е сам.
– Не си дошла тук, за да говориш за крила.
– В известен смисъл. – Нагласяйки собствените си криле, Леуан се огледа наоколо с онези очи, които изглеждаха слепи. – Помня това място. Беше древно светилище, известно само на учениците му. Легендата разказваше, че те се покланяли на спящ дракон. – Поклати глава, косата ѝ се развя назад от вятъра, който не докосваше нищо друго. – Не съм му обръщала внимание.
Защото една богиня, помисли си Рафаел, няма защо да се страхува от малки смъртни богове. Но сега, помисли си той, гледайки тази неостаряваща визия, тя познаваше страха. Леуан беше еволюирала… но Калиане беше хилядолетия и хилядолетия по-стара от нея, когато легна да спи. Кой можеше да каже, че майка му не би могла да победи кошмара, който представляваше Архангелът на Китай?
Очите на Леуан отново се спряха на Рафаел.
– Винаги си обичал майка си – каза тя със сладост на думите, която с нищо не скриваше смъртта, прилепила се към нея като гнила сянка. – Затова е несправедливо от наша страна да очакваме от теб да откриеш и отстраниш проблема.
– Ти си тук, за да убиеш майка ми. – Това не беше изненада, но той се учуди, че тя отново му говори за това.
– Аз съм тук, за да убия едно чудовище.
Назад към част 30 Напред към част 32
