Глава 9
Тишина.
В съзнанието ѝ.
В душата ѝ. Безкрайна тишина.
– Виждала си я да се храни и преди.
Думите нарушиха тишината и я накараха да изпусне документите в ръката си. Те се понесоха към килима със странна, спокойна грация.
– Тя е на петстотин години – особените навици са склонни да се разпространяват. Храненето от бедрената артерия в бедрото не е нещо необичайно.
Опасна пауза.
– Не и между любовници – поправи я той и това я накара да се запита дали така предпочита да пие.
– Но от гърба? Това е мускул.
– Боли – каза Онър, без да знае защо признава това.
– Ето защо го прави. Винаги я боли.
Поглеждайки надолу към пистолета, който някак си отново беше в ръката ѝ, тя каза:
– Ще ме спреш ли, ако я застрелям?
– Не. – Без дори най-малкото колебание. – Но може би ще искаш да изчакаш, докато приключа с разпита ѝ – ще е куцо и сакато да чакам раната от куршума да заздравее.
Част от нея не беше сигурна дали той се шегува, но достатъчно добре разчете режещия гняв в очите му. Знаеше, че това няма нищо общо с нея.
Не, това, което го караше да бъде готов да наложи най-бруталното наказание, беше фактът, че един стар вампир, на когото вероятно се беше доверил да поддържа реда, си беше играл с някои много неприятни игри.
Онър, не се интересуваше много от мотивите му, ако това я оставяше на разстояние от едно от съществата, които я бяха превърнали в свой личен „кръвен домашен любимец“ в продължение на два безкрайни месеца.
Те спряха пред портите на имението в Енгълууд Клифс точно когато зората обагряше небето в акварели от прасковено, розово и златистосиньо. Дмитрий беше сложил лаптопа ѝ в багажника на своето Ферари и беше свалил покрива.
Тя намери желана свобода в свежия полъх на вятъра, използвайки времето, за да събере защитните си сили и да се подготви за гъстия, отвратителен аромат на Кървав рубин.
Портите, високи, богато украсени и покрити с тъмнозелен бръшлян, се отвориха с величествена грация в мига, в който пазачът видя колата.
Пътят беше облян от слънце и сянка от дъбовите дървета, които го ограждаха, а къщата, когато се появи, говореше за друг век – тежък и показен.
– Не е вампир, който вярва, че върви в крак с времето.
– Не. – Дмитрий спря колата пред плитките стъпала, които водеха към входа. – В определени периоди е било редно да държиш „добитъка“ си на леснодостъпно място. Валерия продължава да се придържа към тази практика, макар че повечето нейни съвременници я смятат за архаична.
Валерия.
Ръцете ѝ искаха да грабнат огромния ловен нож в ножницата на глезена ѝ и да се втурне през вратата, да изкорми вампира, но тя се принуди да изчака, макар че пулсът ѝ биеше само с една дума – отмъщение.
– Доброволец ли е добитъкът?
– Винаги се намират такива, които са доброволци.
Той бутна вратата и се изправи, за да съблече палтото си, разкривайки мекия черен памук на тениската си.
Тя си помисли за Кармен, за това как блондинката се беше унизила пред Дмитрий, докато Онър не се беше унижила заради нея.
– Никога не си имал проблеми.
Дмитрий не отговори, докато не се срещнаха пред колата.
– Има различни видове неприятности.
В този момент тя видя нещо неочаквано в него, тихо, тъмно нещо, толкова сурово и болезнено, колкото и онова, което живееше в нея.
– Дмитрий – започна тя, тъкмо когато вратата на къщата се отвори, за да покаже прислужница в изчистена черно-бяла униформа.
– Време е.
Цялото ѝ тяло се разгорещи, а след това изстина при думите му, и тя изкачи трите широки стъпала заедно с него. Слугинята се отдръпна, когато наближиха.
– Госпожата е в сутрешната стая, господине.
Онър нямаше представа какво е сутрешна стая, но Дмитрий кимна отсечено.
– Няма да ни трябваш. Вземи си почивен ден. Кулата ще се свърже с теб утре.
Прислужницата пребледня, но каза само:
– Да, господарю. Готвачът също е тук.
– Кажи му, че не е нужно да бъде. Валерия е добитък.
– В къщата за гости.
– Изведете ги навън. Имате пет минути.
– Да, господине.
Поклащайки глава, прислужницата се запъти към коридора. Тогава Онър осъзна, че е зърнала Фанг.
– Тя беше вампир.
И все пак Онър не изпитваше страх; другата жена очевидно беше много по-слаба от нея, независимо от вампиризма ѝ.
– Млада – отвърна Дмитрий и затвори вратата с тихо подсмърчане. – Изкарва договора си. Бих казал, че е първото десетилетие.
– Нищо чудно, че изглеждаше толкова човешка.
– Някои от слабите никога не губят сърцевината на човечността.
С това Дмитрий я поведе по коридора – той беше постлан с килим в тъмно бордо, стените бяха покрити с най-изящната кремава хартия, щампована с фин мотив.
Почти безсмъртието наистина даваше на вампирите повече време да натрупа богатство, но Онър познаваше вампири на стотици години, които никога не бяха достигнали това ниво на богатство.
Така че или Валерия беше започнала с богатство, или го беше създала чрез комбинация от сила, воля и безмилостна решителност.
Дмитрий влезе в една врата вдясно, сянка в черно.
– Дмитрий, скъпи – прозвуча опушен глас, от който тялото на Онър се изпълни със студен ужас.
Тогава тя долови тъмния, мускусен аромат на Кървав рубин. Замръзнала с гръб към стената до вратата, тя се опитваше да накара треперенето да спре, да овладее гаденето, което заплашваше да ѝ изхвърли чая, който беше единственото, което беше изпила за закуска.
– Валерия – изрече Дмитрий, дори когато обвиваше сетивата на Онър с пипала от изискан шоколад и богат ликьор.
Силата му надделя над мускуса на характерния парфюм на Валерия, което позволи на Онър да си поеме дъх. Дмитрий заговори отново, преди жената в стаята да успее да отговори.
– Нали те изкарах от леглото.
Нисък, интимен смях.
– Това е едно от нещата, които винаги си добре дошъл да направиш.
Още един отвратителен тласък. Никога не си беше помисляла да попита Дмитрий дали е спал с жената вампир.
Гневът последва плътно по петите кипящата грозота на предположението, твърда, злобна хапка, която я накара да иска да го прободе с нож в мускулестия гръб.
Самата сила на реакцията ѝ беше шамар, който я приземи отново. Изтривайки длани върху бедрата на дънките си, тя извади пистолета си. Дмитрий сякаш усети мига, в който тя се успокои, защото се изправи и каза:
– Доведох ти посетител.
– О?
Любопитен въпрос, когато Дмитрий се отмести, за да позволи на Онър да влезе в отвора. Валерия се беше облегнала на кремав шезлонг, поставен пред прозореца, облечена в малинов сатенен халат, който спираше до средата на бедрото – коланът беше завързан достатъчно свободно на талията ѝ, така че вътрешната извивка на едната перфектна гърда беше изкусно открита.
Беше наклонила главата си под ъгъл, за да се увери, че ранната утринна светлина я достига под идеалния ъгъл, за да подчертае и без това зашеметяващите ѝ черти.
Дългите златистокафяви коси се извиваха над раменете ѝ, за да се отразят на зърната, които бяха твърди и готови там, където докосваха сатена.
Като покана не можеше да бъде по-ясна. Докато дълбокият син поглед не престана да оценява тялото на Дмитрий и не се спря на Онър.
Изведнъж Валерия се раздвижи, яростта се превърна в червен цвят по кремавата кожа на лицето ѝ, докато се изправяше на крака, но за част от секундата Онър съзря под яростта най-жестокия глад.
Валерия си спомняше как бе използвала Онър, как я бе унижила. И искаше само да го направи отново.
– Ами… – Изчисление в тези зашеметяващи очи, които говореха за безсмъртна красота. – Ти ми донесе закуска. Винаги си бил сладур.
Онър видя, че Дмитрий се напряга, и – без да се замисля – протегна ръка, за да го докосне по гърба, извън полезрението на Валерия.
Все още не.
Свито напрежение, стегнати мускули, но той не удари, този красив хищник със смърт в очите.
– Това е хубава стая – промърмори вместо това с онзи копринен глас, който Онър никога, ама никога не искаше да чуе в тъмното.
По гладкото чело на Валерия се появиха бръчки.
– Какво?
– Малки прозорци обаче – продължи Дмитрий, а гърбът му леко се огъна под разтворената ръка на Онър. Изненадана да осъзнае, че все още го докосва, тя я пусна. – Означава – добави той – че има само един изход.
Онър, винаги беше знаела, че Дмитрий е безмилостен, но едва когато съзря тъпата мъгла на страха да се прокрадва през езерното синьо на погледа на Валерия, разбра къде точно стои той в хранителната верига.
Жената вампир се огледа, а когато отново се изправи пред тях, очите ѝ бяха диви.
– Беше просто малко забавление, Дмитрий. Знаеш как е.
– Хм. Кажи ми.
Валерия сякаш възприе бавното мъркане като насърчение.
– Животът може да стане толкова досаден след векове на излишък. Беше малка палава тръпка да имаме ловеца на наше разположение.
Пристъпвайки напред, с гладки бедра, разкрити в дразнещи проблясъци през пурпурния сатен, тя пренебрегна Онър, за да прокара ръка по гърдите на Дмитрий, бавно и с нескрито удоволствие.
Пръстите на Онър стиснаха пистолета. Трябваше да се контролира, за да не пусне куршум точно между тези сини очи, толкова широки и съблазнителни.
Дмитрий просто вдигна ръката си и я сложи върху тази на вампира.
– Интригуваща игра – каза той, а гласът му се сниши, докато придърпваше Валерия все по-близо, докато не заговори с устни, които докосваха ухото ѝ, а гърдите ѝ бяха долепени до гърдите му. – Не бих си помислил, че си толкова креативна.
Той сви свободната си ръка в косата на брюнетката. Очите на Валерия се затвориха, тялото ѝ потръпна от контакта с мускулестото му тяло.
– Бих си приписала заслугата – хриплив шепот – но ти щеше да ме откриеш.
Смехът на Дмитрий щеше да накара Онър да забие острие в корема му и да избяга колкото е възможно по-далеч от човека. Но Валерия се усмихна и отвори очи.
– Имам покана. – Жадно погледна към Онър. – Страхът ѝ беше толкова силен, докато стигна дотам, но тя не крещеше и не молеше. Не и в продължение на седмици.
Дмитрий дръпна лицето на Валерия обратно към себе си, действието беше нежно.
– Спази поканата, нали?
– Да. Беше за спомен. – Устните му преминаха по челюстта. – Доведохте ли я за мен, Дмитрий. Мога ли да я взема само за себе си.
Онър без дума отново докосна ръката си до гърба на Дмитрий, без да знае защо вярва, че това ще доведе до някаква полза, без да знае дори защо си мисли, че може да прочете този вампир, толкова стар и могъщ, че я заболяват костите, като си помисли за това.
– Първо ми кажи с кого си я делила – прошепна той, без да обръща внимание на факта, че Валерия беше разкопчала връзката на халата си, за да разкрие кремавата си кожа, обрамчена в пурпур. – Искам да знам кой друг има твоите вкусове.
– Но аз я искам само за себе си.
Дребнавост.
– Валерия.
Жената почти получи оргазъм от заповедта в този глас, изпълнен с остриета на ножове и среднощни писъци.
– Казват, че от теб боли, Дмитрий.
В отговор той хвана косата ѝ, за да дръпне главата ѝ назад толкова силно, че в очите ѝ се появиха сълзи.
Тя облиза устни, не положи усилия да прикрие тъмнорозовото зърно, разкрито от отместването на сатена върху кожата.
– Томи. Видях Томи там веднъж, когато закъснях по време на смяната си с нея.
Онър си спомни онзи ден, спомни си елегантния женски глас, който спореше с по-дълбокия мъжки, докато Валерия уговаряше мъжа да ѝ позволи да остане.
– Ще играем заедно. – Звукът на дрехите, които се допираха една до друга, влажността на бавна целувка. – Знаеш, че харесваш начина, по който играя.
Накрая мъжът – Томи – се огъна.
Заедно двамата бяха накарали Онър да крещи. Ръката ѝ стискаше тениската на Дмитрий, когато той премести ръката, която не беше в косата на Валерия, за да се сключи около гърлото ѝ.
– Само Томи.
– Имаше и други, но така и не ги видях. Имахме свои собствени времена.
Гърдите се издигат и спадат, устните се раздалечаваха.
– Поканата, Валерия. – Неподправена заповед. – Разкажи ми за поканата.
Брюнетката докосваше твърдите мускули на гърдите му с властни ръце Онър, която искаше да се разбие на хиляди парчета в това време.
– В спалнята ми, в горното чекмедже на малката масичка до леглото. – Пръстите се спуснаха надолу, за да издърпат тениската му, разкривайки кожа с топъл, тъмен загар. – Ще ти покажа, когато се качим.
Очите ѝ отново се преместиха върху Онър.
– Искам я.
В този момент Дмитрий се усмихна, отново изви врата на Валерия и преряза гърлото ѝ с толкова емоции, колкото може да се очаква от ловна котка, която поваля плячка, а тежкото острие блестеше в сребристо на утринната слънчева светлина.
Когато жената-вампир обхвана с ръце гърлото си, той я хвана за това гърло и я притисна към стената с острието, забито във врата ѝ.
– Не го издърпвай – нареди той, когато Валерия понечи да направи точно това. – Или ще ти отрежа ръцете.
Онър бе извадила оръжието си при първото порязване, но сега очите ѝ срещнаха тези на Дмитрий, който повдигна вежда. Тя поклати глава.
– Не мога да я застрелям сега.
Не и когато вампирът беше притиснат като насекомо, червеният сатен на робата ѝ беше по-мокър, по-богат нюанс, а кожата ѝ – кървав крем.
Дмитрий се придвижи към Онър и тя осъзна, че освен ръката, с която беше стиснал гърлото на Валерия, той беше успял да избегне попадането на кръв върху себе си въпреки артериалния изблик – което водеше до много плашещото заключение, че е правил това и преди.
– Ти – каза той, докосвайки брадичката ѝ с пръстите на чистата си ръка, преди да изтръгне розите от една ваза и да я обърне, за да измие кървавата – си твърде човечна.
Да. Това беше добре дошъл шок, потвърждение, че е запазила сърцевината на себе си, независимо от ужаса на онази тъмна яма, където Валерия, Томи и техните гротескни приятели я бяха използвали, докато не разкъсаха на парчета самия ѝ дух.
Минавайки покрай Дмитрий, за да се изправи пред вампира брюнетка, тя каза:
– Искаш ли да споделиш нещо друго за отвличането и нападението ми? – Каза на чудовището с широко отворени сини очи.
Дмитрий се настани на шезлонга и посегна да си избере шоколад от кристалната купа на близката масичка.
Когато Валерия оголи зъби на Онър, отказвайки да отговори на въпроса, тя простреля другата жена в бедрото, почти точно на мястото, където женският вампир обичаше да се храни.
Валерия изкрещя високо и пронизително. Онър разбираше, че наказанията, използвани за безсмъртните, чиито тела могат да се възстановяват от жестоки наранявания, не са същите като за смъртните.
Но никога не беше се сблъсквала отблизо с безмилостната реалност.
– Притеснява ли те това изобщо? – Попита тя Дмитрий, когато писъците на Валерия заглъхнаха в ридания.
Той сви рамене, раменете му се движеха с мускулеста грация под тънкия памук на тениската му.
– Не.
Поставяйки пистолета си до кристалната купа, той каза:
– Валерия, бъди добра домакиня и отговори на въпроса на Онър – преди да пъхне един от шоколадите в устата си.
– Не знам нищо друго – изхлипа вампирката, а очите ѝ се обагриха в червено от сълзите ѝ. – Само за Т-Томи.
– О, не се притеснявай – каза Онър, спомняйки си как Валерия отпиваше от собствените ѝ сълзи, как се кикотеше, когато Онър изкрещя толкова силно, че гърлото ѝ стана раздрано, а гласът ѝ изчезна – ще стигнем и до Томи.
Не знаеше какво е чула Валерия в гласа ѝ, но вампирката изведнъж изглеждаше уплашена по начин, който Онър никога не би очаквала от вампир на нейната възраст и сила.
– Той направи всичко, помниш ли. – Каза Валерия, ръцете ѝ отново се вдигнаха към гърлото, когато раната започна да зараства около тежкия ловен нож.
– Не бих го направил. – Дмитрий изяде още един шоколад.
Пуснала ръцете си в спазматичен страх, Валерия продължи да говори на Онър, а очите ѝ блестяха от сълзи.
– Той беше този, който те нарани – аз просто исках да се нахраня.
Да, Томи я беше наранил, както само един мъж може да нарани една жена. Но само защото Валерия го беше подтикнала.
Преди това физическите му посегателства бяха сравнително незначителни – гадината се бе наслаждавала на кръвта ѝ повече от всичко друго.
Валерия обаче винаги е била много изобретателна, когато са били само тя и Онър в тъмното.
– О, наистина боли. – Шепнещо мек смях. – Непослушен съм. Но едно момиче трябва да се храни.
– Дмитрий – каза Онър – промених решението си.
И тогава простреля Валерия в другото бедро.
Назад към част 10 Напред към част 12
