Глава 10
Малко я притесняваше, че не се поколеба, но тази жена, която сега крещеше, защото ставаше дума за собствената ѝ плът, я беше измъчвала.
Кой, по дяволите, беше някой друг да каже какво ще я накара да се почувства по-добре, защото забиването на този куршум във Валерия със сигурност го направи.
– Приключих. – Никога повече това жалко същество нямаше да я преследва в кошмарите ѝ. – Виж дали можеш да намериш поканата.
Дмитрий се изправи на крака.
– Валерия и аз трябва да поговорим насаме.
Прибрала оръжието си, тя се обърна към него.
– Не я убивай.
Щеше да е твърде бързо, недостатъчно. А от това, което Валерия ѝ беше направила, от опита ѝ в някои видове болка, Онър знаеше, че тя далеч не е първата жертва на вампира.
Мързелива усмивка, която накара косъмчетата отзад на врата ѝ да се надигнат.
– Повярвай ми. – Странното беше, че тя го направи.
Може би това я правеше самозаблуждаваща се глупачка, но не променяше факта. Оставяйки го с ужасения вампир, който вече хленчеше и се опитваше да прилъже мъжа, за когото Онър знаеше, че никакви женски хитрости няма да му повлияят, тя излезе и се качи по стълбите.
Темата за пищната елегантност продължи и в останалата част на къщата – произведенията на изкуството по стените бяха изложени в позлатени рамки, но с вкус, ръчно изработените пътеки бяха в тонове, които не нарушаваха стила на декорацията, а извитото стълбище към второто ниво бе оградено с изящно изваян мраморен парапет.
Спалнята се гордееше с масивно легло с балдахин от тъмно дърво, чиито завеси бяха прилежно вързани в ъглите. Чаршафите бяха от най-фин египетски памук, разхвърляни от ранното сутрешно събуждане на Валерия.
Точно когато тя отваряше чекмеджето до леглото, първият писък отекна в къщата, толкова висок, че Онър не можеше да си представи какво прави Дмитрий с Валерия.
В нея се разбуди съжаление, но тя стисна челюст и продължи да работи. Защото ако Дмитрий проявеше милост тук, то скоро и други вампири щяха да започнат да се поддават на най-тъмните си страсти и светът щеше да се превърне в кървав.
Там. Поканата представляваше сребърна картичка, сгъната наполовина.
„Ентусиазмът е такава скука, нали, Валерия.“
Думи, написани с черно мастило с изящна ръка, която можеше да е както мъжка, така и женска.
„Имам развлечение, което би трябвало да задоволи дори изтерзаните ти апетити.“
Под това имаше адрес, списък с три дати и часове и бележка, в която пишеше:
„Ако желаеш да се насладиш на удоволствието, ела в същото време в същите дни през следващите седмици.“
Нямаше подпис и макар че Онър се бе справила внимателно с бележката, знаеше, че едва ли ще има пръстови отпечатъци. Все пак тя слезе в кухнята под съпровода на поредния смразяващ писък и намери найлонов плик.
Не беше от типа „цип“, но засега щеше да е достатъчно. Поставяйки картичката вътре, тя се върна в сутрешната стая, а коридорите бяха пълни с продължителна тишина, нарушавана единствено от звука на хленченето на Валерия.
Влезе вътре и не откри нито петънце кръв по тялото или дрехите на Дмитрий, а бронзовите му ръце привличаха погледа ѝ, докато прибираше пистолета си в кобура на глезена с небързите действия на човек, който знае, че е най-опасното нещо в стаята. Валерия, напротив, беше някак си… смалена.
– Намерих я – каза тя.
– Добре. – Той наклони глава към шосето. – Илиум ще пази Валерия, докато пристигнат хората на Андреас.
Валерия издаде тих, умолителен звук точно когато Онър погледна през прозореца – за да зърне изумителната гледка на ангел с крила в сребристосиньо, който идваше да кацне върху зелената морава.
– Той е… – Дъхът ѝ се изтръгна бързо.
Беше виждала снимки, дори телевизионни кадри на синьокрилия ангел, но нито едно от тях не го беше представил достатъчно справедливо красив.
Нищо от това не можеше да го направи. Отблизо ударът беше още по-изненадващ. Взирайки се в него, когато се срещнаха до колата, тя се вгледа в очите от венецианско злато, черната коса, потопена в блестящо синьо, лицето, което беше толкова чисто в красотата си, че трябваше да е твърде красиво. Но не беше. Той просто беше най-красивото мъжко същество, което беше виждала през живота си. Срещайки погледа ѝ, той каза:
– Аз съм Илиум.
Устните ѝ заплашиха да се изкривят от безсрамното любопитство в златните очи.
– Онър.
Дмитрий, след като се обади бързо по мобилния си телефон, отвори вратата откъм шофьорската страна.
– Ако Валерия опита нещо – каза той на Илиум – отрежи ѝ ръцете.
Синекрилият ангел не изглеждаше ни най-малко притеснен от заповедта. Добавено и очевидното доверие на Дмитрий към него, то ясно показваше, че независимо дали е красив или не, Илиум не е просто красиво украшение.
Макар че, помисли си тя, долавяйки острата интелигентност в това лице, докато говореше на Дмитрий, той беше напълно способен да използва въздействието на външния си вид в своя полза.
– Елена и Рафаел са на път – каза той. – Ще кацнат около шест вечерта.
Кимна рязко и Дмитрий се вмъкна в колата.
– Онър. Престани да флиртуваш с Илиум. Това само поощрява суетата му.
– Той е прав. – Илиум заобиколи, за да ѝ отвори вратата откъм страната на пътниците. – Аз също съм джентълмен, за разлика от някои други хора.
Докато се качваше в колата, очите им се срещнаха и тя се зачуди кой е той отвъд поразителната красота и чара, този Илиум със сините си криле.
– Благодаря. – Отговарящият му поглед беше оценяващ, почти нежен. – Ти не си като другите.
– Какво? – Изръмжа Дмитрий, преди Илиум да успее да отговори.
Когато погледна назад, видя, че той ги наблюдава с подчертано замислено изражение на лицето, а крилете му са разперени, за да уловят сутрешната слънчева светлина. Сребърните нишки блестяха, превръщайки го в жив мираж.
– Мислех, че – каза тя, след като той изчезна от погледа – ангелите са по-високо в хранителната верига от вампирите. – И все пак Илиум бе приел заповеди от Дмитрий.
– Той е един от Седемте, елитната охрана на Рафаел – каза ѝ Дмитрий, когато завиха до портите. – Аз ги водя. – Вторият на Рафаел.
Причината за тази титла изведнъж стана много по-ясна.
– Никога не съм срещала ангел като Илиум. – Независимо от зашеметяващата му външност, той ѝ се струваше по-„човешки“ от всеки друг безсмъртен, когото бе срещала.
Тежък поглед.
– Флиртувай с него, ако искаш, Онър, но ти си моя.
Острите думи бяха шок и не.
– Не знам какво е това между нас – каза тя, признавайки тъмния огън, който пламтеше между тях от самото начало – но знам, че за моето душевно здраве трябва да стоя далеч, далеч от теб.
– Много жалко. – Каза го със същата липса на емоция, с която беше застрелял Валерия.
Това я изплаши. Разумен отговор. Това, което не беше нормално, беше, че искаше да протегне ръка и да докосне бруталния ъгъл на челюстта му, да го смекчи по някакъв начин. Невъзможно.
– Ако се стигне дотам, ще умра, за да запазя свободата си – каза тя, оставяйки вятъра да разпилее косата ѝ по лицето. – Никога повече няма да бъда затворник – нито твой, нито на когото и да било друг.
Това беше обет, който беше дала, докато лежеше като съкрушена кукла в болничното легло, обет, който щеше да пролее тъмночервената кръв на сърцето, за да спази.
Дмитрий превключи на друга предавка с лекотата на човек, свикнал с властта.
– Не възнамерявам да те сломя, Онър. – Суровият ръб бе заменен от черна коприна, греховна и съблазнителна, като богатия аромат на шоколад, който се просмукваше до самите ѝ кости. – Възнамерявам да те съблазня.
Изблик на топлина ниско в тялото ѝ, импулс на привличане, който не следваше никакви правила на рационално поведение и обсебване, с което не можеше да се пребори.
– Случвало ли ти се е някоя жена да ти откаже, Дмитрий?
– Веднъж. – Той зави на ъгъла с усмивка, която я накара да поиска да докосне лицето му, да проследи красивите му устни със своите. – Ожених се за нея.
Дмитрий не беше сигурен защо беше казал това на Онър, когато не говореше за Ингрид на никого. Само Рафаел знаеше и архангелът уважаваше желанието му да мълчи по въпроса, по раната, която никога не бе зараснала.
– Томи – каза той, променяйки посоката на разговора, когато Онър отвори уста, сякаш искаше да го попита за единствената жена в дългия му живот, която някога е държала сърцето му – е Томас Бекъруърт Трети.
Погледът на Онър се спря на него, но тя прие репликата.
– Томи е обикновено име.
– Валерия потвърди. – Когато бе разбрала, че молбите и моленето няма да свършат работа, жената-вампир се бе опитала да вземе информацията за заложник.
Бяха нужни само няколко счупени кости, за да се сложи край на това. Дмитрий се беше уверил, че тези счупвания повтарят полузаздравелите фрактури, които беше видял на рентгеновите снимки, направени след спасяването на Онър.
– Моля те, Дмитрий – извика Валерия. – Не се превръщай в чудовище заради един смъртен.
Това го накара да се усмихне с искрено забавление.
– Скъпа Валерия, аз бях чудовище, преди ти да се родиш.
Беше се превърнал в такова в мига, в който къщата изгоря, отнасяйки със себе си най-добрата част от него.
– Според търсенето, което помолих Венъм да извърши, докато ти беше горе – каза той, откъсвайки поглед от спомена, който щеше да го преследва цяла вечност – изглежда, че Томи се е скрил под земята.
Шепот на аромати, разцъфнали диви цветя, когато Онър се премести на мястото си.
– Той не може да знае, че сме го следили.
Ароматът ѝ го обгърна, докосвайки го на ниво, което не позволяваше на никоя жена.
– Не – каза той, ръката му се стегна върху волана – но той е с достатъчно връзки, за да разбере, че работиш за мен.
Онър долови линиите на напрежение около устата му, трябваше да свие пръсти в ръката си, за да спре желанието да се наведе и да ги погали. Тази лудост можеше просто да я убие.
– Ще отидем в дома на Томи – продължи той, когато тя не го прекъсна – ще видим какво можем да открием.
Този дом се оказа също толкова показен отвътре, колкото и елегантен беше домът на Валерия. Богата украса по корнизите, толкова грозни тапети, които трябваше да са купени по-скоро с оглед на цената, отколкото на вкуса, тромави мебели, покрити с флорални тъкани, които бяха също толкова отвратителни – и несъмнено също толкова скъпи – като тапетите.
Но спалнята беше това, което беше най-хубавото.
– Уау – каза Онър, загледана в огромното кръгло легло, покрито с розови сатенени чаршафи, както и с хиляди издути възглавници, окантени с бяла кожа. – Не мислех, че хората наистина имат такива легла извън порнографски сетове на стероиди. – Без да може да се спре, тя вдигна поглед. – Огледален таван. Шокирана съм.
Дмитрий започна да се смее и това беше див, красив звук, който прекъсна със сурова рязкост.
– Онър, напусни стаята.
Заповед, покрита с лед. Стомахът ѝ се сви. Щеше да е толкова лесно да се обърне на пета, да му позволи да я закриля – и точно това се опитваше да направи той, това опасно същество, което никога нямаше да бъде човек – но да го направи, означаваше да се предаде на гадовете, които се бяха опитали да я унищожат.
– Край на бягството – каза тя, като запази спокойния си тон с помощта на порочна сила на волята. – Покажи ми.
Напрегнат миг, тъмни, тъмни очи, които я разглеждаха.
– Онър.
– В някои битки – каза тя тихо, задържайки този поглед, пълен с толкова стари тайни – жената трябва да се бори сама.
Скулите му се врязаха в кожата му, когато каза:
– Зад теб.
Раздутата черно-бяла снимка покриваше цялата стена срещу леглото. На нея беше гола жена, увиснала на тежки вериги за китките, с разтворени и приковани към пода крака. Главата ѝ беше отпусната, косата ѝ падаше около лицето, а отстрани на гърдите ѝ кървеше мястото, където вампирът се беше нахранил.
Това беше Онър. Пристъпи към този образ, който заплашваше да я катапултира обратно в кошмара, извади острие и бавно, методично започна да го реже на парчета.
– Забравих – каза тя, преглъщайки яростта си, когато тя заплашваше да я удави – че той снима.
Щрак. Щрак.
Звукът я унизи наново, когато си мислеше, че е закоравяла за всичко, което насилниците ѝ можеха да ѝ направят.
– Тогава той започна да носи видеокамерата.
Това означаваше, че някъде има записи с нея, записи, на които тя се опитва да не крещи, докато Томи я наранява. Ето защо беше забравила – защото не можеше да понесе срама, че други, може би приятелите ѝ, ще я видят хваната в капан, безпомощна и унизена, но, разбира се, никога не беше забравила истински.
– Ще намерим оригиналните снимки и записи. – Дмитрий започна да претърсва спалнята с тиха, съсредоточена ярост, изтръгвайки чекмеджета, изпразвайки рафтове. – Той ще ги е запазил за себе си, нещо тайно, защото щом излязат наяве, ще знае, че ще му прережа гърлото.
– Не можеш да знаеш това.
Болка в гърдите ѝ, толкова огромна, толкова тежка. Дмитрий се приближи, за да ѝ помогне да откъсне последното парче, наблюдаваше мълчаливо как тя го разкъсва на още по-малки парченца.
– Независимо от всичко – каза той, когато последните парченца се разхвърчаха на земята в краката ѝ като хиляди черно-бели молци – тези образи никога няма да видят бял свят.
В очите му тя видя смразяващо обещание за смъртта.
Томи не беше от най-умните мъже – намериха картите с памет, на които бяха снимките и видеоклиповете, в сейф в стената. Дмитрий не каза нищо, когато тя изчезна до колата – и до лаптопа си – за да провери дали изображенията не дават улики, които биха могли да доведат до идентифицирането на другите членове на тази малка болна група.
– Ще ги унищожа – каза му тя, когато той излезе, след като не беше открил нищо друго полезно в спалнята.
Това бяха доказателства, с тях трябваше да се борави внимателно.
Само че това беше тя. Гола, вързана и обезчестена. Разумно или не, тя искаше да премахне снимките, за да не ги види никой друг.
Заобиколи багажника, Дмитрий го отвори и взе малък чук от това, което се оказа елегантен комплект инструменти. Използва го, за да разбие на пух и прах картите с памет, след което взе клещите, които той държеше, за да нареже металните компоненти на малки, малки парченца.
През цялото време Дмитрий беше хладнокръвен зрител, но това хладнокръвие беше раздразнено, когато приключиха с претърсването на къщата – Томи не беше оставил никакви следи за местонахождението си.
– Чест.
Дмитри наклони тялото си под ъгъл, за да се обърне към нея, докато спираше Ферарито пред централата на гилдията. Задържайки погледа ѝ, той протегна ръка, за да докосне къдрав кичур коса, който се беше измъкнал от щипката в основата на шията ѝ, като внимаваше да не докосне друга част от тялото ѝ.
– Толкова е мека – промълви той. – Женствена, красива и трудна за разбиване.
Болката в гърдите ѝ, това ужасно нещо, не намаля. Но точно тогава тя можеше да го целуне. Той не беше човек, дори не беше добър, но току-що ѝ беше върнал част от гордостта ѝ, която злото на Томи беше откраднало.
– Ще ти се обадя веднага щом имам нещо – каза тя и това прозвуча почти като обещание.
Вместо да се качи при Сара, щом влезе в сградата на гилдията, тя слезе в тунелите. Подземните скривалища имаха двойно предназначение – като място, където ловците да се укриват, когато стане прекалено горещо, и като дом за сложните системи за наблюдение и събиране на данни на Гилдията.
Всичко това се управляваше от блестящ ум, затворен в тяло, което е било смазано при инцидент в детството.
Вивек усещаше само раменете си, но ако някой си мислеше, че това му пречи да бъде най-добрият проклет „информационен анализатор“, известен още като шпионин, в световната операция на Гилдията, вероятно щеше да получи неприятна изненада някой ден.
– Онър – каза той, когато тя премина през протоколите за сигурност, за да влезе в бункера, където се намираха компютрите, от които – според слуховете на Гилдията – той управляваше света. – Дмитрий вече е след теб?
Назад към част 11 Напред към част 13
