Глава 12
Прибра пистолета – странно, като се има предвид кого щеше да пусне вътре – и отвори вратата.
– Ти се обади? – Дмитрий носеше бяла риза, разкопчана на яката, и черен панталон от костюм, косата му беше разрошена точно толкова, че тя си помисли, че е прекарал ръце през нея.
Това накара собствените ѝ пръсти да се свият в дланите ѝ.
– Влез – каза тя, а в съзнанието ѝ се оформи ярък образ на това как би изглеждал той, сит и ленив в леглото. Макар да знаеше, че Дмитрий е много по-вероятно да бъде любовник, който ще поеме пълен контрол дори в най-интимните танци, умът ѝ настояваше да го види как се е отпуснал по гръб, с подигравателна усмивка на лицето – така, както един мъж би могъл да погледне позната любовница.
Идеята беше толкова съблазнителна, че трябваше да се насили да я игнорира, да си спомни истината за него като за изтънчен вампир, който е опитал всеки грях – и който не би останал с една и съща жена повече от времето, необходимо за задоволяване на любопитството му.
– Аз се ожених за нея.
Поне една жена беше събудила в него нещо повече от мимолетно сексуално привличане. Онър, имаше най-неутолимото желание да знае всичко за тази жена, сто хиляди въпроса, които искаше да зададе. За един въпрос обаче не ѝ трябваше отговор: беше патент, че Дмитрий е изрекъл брачните си клетви много, много отдавна. Този човек вече не съществуваше, вероятно не беше съществувал от векове.
– Искам да ти покажа нещо – каза тя, без да може да разбере странната болка в себе си.
Той я последва до масата и се заслуша в мълчанието.
– Почти съм сигурна – каза тя, след като обясни процеса, по който беше стигнала до заключението си – че това е име. – Тя докосна определена група от символи. – Образците, с които разполагам, са толкова малки, че е възможно да се размина, но мисля, че звукът е нещо като Асис или Есис.
Дмитрий стана много, много тих.
– Изида.
Една скелетна ръка я хвана за гърлото, стисна я.
– Разкажи ми за нея. – Лицето на Дмитрий беше цялото в твърди линии, когато тя погледна, след като отправи това искане, очите му бяха толкова отдалечени, че тя не виждаше нищо и завинаги в тях. – Дмитрий. – По някакъв начин ръката ѝ беше върху предмишницата му, кожата му беше гореща през фината материя на ризата, сухожилията му бяха напрегнати.
Лицето му обаче не показваше нищо.
– Не бива да ме докосваш точно сега, Онър.
Тя отдръпна ръката си, но страхът, който изпита, нямаше нищо общо с него. Той беше в самите ѝ кости, съживен от името, което не означаваше нищо… и все пак подбуждаше не само страх, но и гняв, който надхвърляше яростта, надхвърляше гнева.
– Кажи ми.
Гласът на Дмитрий остана странно равен, когато каза:
– Изида беше ангелът, който ме направи. Заради това я прободох в сърцето и я нарязах на парчета.
Удоволствието, злокобно и диво, преплетено с натрапчиво отчаяние, се втурна през нея. Шокирана, тя изпусна химикалката, с която обясняваше разсъжденията си, и се спъна назад от масата.
Очите на Дмитрий не се откъснаха от Онър, докато тя пъхна ръце в косата си, издърпвайки я от небрежния кок на тила си, и с отривисти стъпки се отправи към кухнята.
– Там видях този код. – На писалището на Изида – в началото, когато го беше завела в покоите си. – Наричаше го своя малка тайна, но придворните и приятелите ѝ трябваше да го знаят, защото тя им пишеше бележки, използвайки кода. – Твърде много безсмъртни, за да открои някое име, но той щеше да постави началото на тази линия на разследване.
В момента вниманието му беше привлечено от Онър.
Докато той я наблюдаваше, тя започна да приготвя чай с методичните движения на жена, която често е вършила същата работа – и все пак сега внимаваше за всяка стъпка от процеса. Такива неща правеше Ингрид, когато имаше нужда да се успокои.
– Какво – промърмори той, облегнат на пейката, която отделяше кухненската част от трапезарията и дневната – знаеш за Изида?
Пространството беше отворено и от двете страни, така че не можеше да ѝ препречи пътя, но Онър, колкото и да беше свенлива, сякаш не искаше да бяга от него. В този момент, докато наливаше вряла вода в стъклен чайник, а костите ѝ напираха бели към кожата, тя сякаш се бореше само със себе си.
– Нищо – каза тя, сложи каната с гореща вода и постави бледочервено-оранжевия чай да се запари. – И все пак искам да танцувам на гроба ѝ.
Голата емоция в гласа ѝ намери отзвук в него.
– Няма гроб – каза той, като погледна в дълбоките зелени очи, пълни с тайни. – Погрижихме се да не остане нищо от нея. – Само че изглеждаше, че нещо е оцеляло, някаква накърнена частица, която сега се опитваше да пусне корени.
– Ние?
Не виждаше нищо лошо в това да сподели истината – тя никога не е била тайна.
– Рафаел беше там. Заедно убихме Изида. – Връзката, създадена в онази пропита с болка стая под крепостта и в кръвта и вътрешностите на смъртта на Изида, беше такава, че нищо нямаше да я прекъсне.
Онър, подпря ръка на плота. И тогава тя срещна погледа му с онези очи, които принадлежаха на безсмъртен, и зададе въпрос, който той никога не би очаквал от уплашената жена, която за пръв път влезе в кабинета му.
– Кой беше ти преди Изида, Дмитрий?
– „Счупих я.“ – Обезсърчен шепот.
– „Нека да видя.“
– „Ще кажеш ли на мама?“
– „Това ще бъде наша тайна. Ето, поправено е.“
– „Дмитрий, Миша, какво правите?“
– „Тайни неща, мамо!“
Смях, сладък, женски и познат, последван от тихите стъпки на Ингрид. Натежала от дете, тя целуна първо кикотещия се син, после усмихнатия си съпруг.
– Аз бях друг мъж – каза той, поставен на ръба от силното привличане, което усещаше към Онър. Може и да е водил разгулен живот, след като светът му е изгорял до основи, може и да е почернял душата си и да се е отдал на всички пороци, за да притъпи болката, но никога, никога не е предавал Ингрид, когато това е било важно. Сърцето му бе останало недокоснато, запечатано като камък.
– „Ще те обичам дори когато се превърна в прах на вятъра.“
Този разбит на най-вътрешно ниво ловец едва ли щеше да го изкуши да наруши това обещание, но не можеше да се отрече, че в нея имаше скрити дълбочини. Дълбочини, които той бе принуден да изследва.
– Отличен стрелец си – каза той.
Повдигнах рамене.
– Тренирам, а Валерия не беше точно подвижна мишена. – На челото ѝ се появиха бръчки. – Би трябвало да се чувствам зле, че се възползвах, когато тя беше притисната като пеперуда, но не го правя. Какво ме прави това?
– Човек. Недостатъчна.
– Странно как това всъщност ме кара да се чувствам по-добре. – Тя посегна да отвори един горен шкаф. Движението придърпа сивия ѝ суитчър малко по-плътно върху пълните ѝ гърди, но далеч не достатъчно, за да покаже тялото, за което Дмитрий беше дяволски сигурен, че трябва да бъде показано.
Хм …
Обърна се на пета и започна да обикаля апартамента ѝ. Когато се насочи към това, което предполагаше, че е спалнята ѝ, тя каза:
– Това е лично, Дмитрий.
Той я игнорира.
Чу я да ругае синята ивица.
Но той вече беше при гардероба ѝ, когато тя изтича около плота, за да го последва.
– Какво си мислиш, че правиш?
– Да видя коя си била преди Валерия и Томи. – Той измъкна къса алена рокля с дълбоко деколте и без гръб. – Тази ми харесва.
Онър, бузите ѝ червени като роклята, грабна закачалката от него.
– За твое сведение, никога не съм я носила. Беше подарък от един приятел.
Ентусиазмът му охладня.
– Това е рокля, която се купува от мъж.
– Или на приятелка, която обича да ме дърпа за веригата – измърмори тя и пъхна роклята обратно в гардероба. – А сега излизай.
Вместо това той посегна да извади няколко други неща и ги хвърли на леглото. В по-голямата си част това бяха ризи и обикновени горнища, но всички те бяха прилепнали. Нищо подобно на безформените тениски и суитчъри, които тя беше започнала да носи. Хвърляйки ги на леглото, той каза:
– Облечи се както трябва и ще ти покажа нещо, което никога досега не си виждала.
Като го погледна, тя започна да прибира дрехите.
– Случва ми се да работя – останалата част от татуировката няма да се разкодира сама.
Студеното изгаряне на гнева, нахлул във вените му при напомнянето за Изида, затвори вратите на гардероба с преднамерено внимание.
– От това, което видях – каза той с небрежен глас – ти се въртиш в кръг.
Издиша.
– Почти съм го разбрала. То е там, на върха на езика ми.
– Една почивка ще помогне. – Докато тя се обличаше, той щеше да направи няколко обаждания, включително едно на Джейсън. Ако някой се опитваше да съживи или да почете Изида по някакъв начин, под някаква форма, Дмитрий искаше да знае. За да може да потуши отвращението.
Движение, Онър отива до тоалетката, за да вземе една четка.
– Къде отиваме?
– Ще разбереш, когато стигнем там.
Свити очи.
– Остани, за да мога да се облека.
– Не се бави много. – Излизайки пред погледа ѝ, той започна да се обажда по телефона си. Джейсън не беше чул дори шепот за нещо, свързано с ангел на име Изида, но обеща да предупреди мрежата си. Дмитрий също се свърза с Илиум, като му поръча да информира останалите от Седемте. Последното му обаждане беше към Рафаел.
Отговорът на архангела беше прост.
– Сигурен ли си?
– Да – каза той, разбирайки въпроса. – Ще се справя с това. – Изида беше неговият кошмар.
След като затвори, той се взираше в Манхатън, все още обвит в сивата целувка на нощта, а кулата доминираше над хоризонта, когато ароматът на разцъфнали диви цветя се засили. Това ухание го накара да си спомни за смъртния човек, който е бил преди толкова много години, че цели цивилизации са се издигали и падали по време на живота му.
– Хайде да вървим.
Той се обърна и видя Онър, облечена в зле прилепнали дънки и свободна бяла риза.
– Казах, добре облечена. – Той добре знаеше какво прави тя с безформеното си облекло и това го превърна в безпощаден. – Това, че хищниците не могат да те огледат добре, не означава, че не те смятат за прясно месо.
Яростта заблестя в червено високо по скулите ѝ.
– Майната ти, Дмитрий.
– Точно сега? – Той ѝ се усмихна преднамерено подигравателно. – Тогава ела тук, скъпа.
Видя как ръката ѝ трепна, знаеше, че се бори с желанието да посегне към пистолета си и да го простреля в сърцето.
– Знаеш ли какво? – Каза тя. – Мисля, че предпочитам собствената си компания. Излез.
– Жалко, Онър – каза той, добре осъзнавайки болезнените бутони, които натискаше. – Валерия – ако все още има език, което е съмнително – ще се смее на това, което е направила с теб.
Онър остана неподвижна.
– Мисля, че започвам да те мразя.
– Това не ме притеснява. – В омразата имаше сила. Затова беше оцелял в тази тъмница. – Ще бъде още по-сладко, когато те накарам да бъдеш гола и мокра за мен.
Без да отговори, тя си проправи път към спалнята си. Десет дълги минути по-късно тя излезе обратно. Този път косата ѝ беше прибрана на стегната конска опашка, облечена в тесни дънки, обути в черни ботуши до коленете, допълнени от плътно прилепнала черна тениска, върху която беше наметнала кожено яке в същия нюанс. Беше прав – гърдите ѝ бяха пищни, а тялото ѝ – нокаутиращо.
Приближи се, за да спре на няколко сантиметра от женската форма, която вибрираше от ярост, и посегна да я докосне, а принудата беше неоспорима. Размазано движение, лакът в гърдите му, подкосени крака и изведнъж той се сгромоляса на пода, гледайки нагоре към Онър, която не беше жертва.
Дмитрий се засмя.
Онър не знаеше какво е очаквала, но този смях, дълбок, мъжки и горещо истински, не беше това. Когато той вдигна ръка към нея, тя я пренебрегна… макар че я притесняваше колко много искаше да разкрачи това красиво тяло и да се наведе, за да целуне тези чувствени, смеещи се устни – сякаш той току-що не я беше разрязал с безпощадното острие на гласа си.
Смехът му избледня и се превърна в усмивка, която беше много, много мъжка.
– Ела тук.
Вместо това тя тръгна към вратата… но вече не беше толкова сигурна, че когато се стигне до тази лудост в нея, лудост, която носеше името на Дмитрий, тя ще излезе победител.
Онър замръзна, когато Дмитрий спря колата около задната част на дискретна черна сграда в Сохо.
– Ти, гадняр – каза тя, гласът ѝ беше толкова мек, че почти не звучеше. Еротик беше клубът, който избираха по-висшестоящите вампири. Домакините му – предимно хора, но от време на време се появяваха и „нови“ вампири – бяха обучени да знаят как да се справят с по-възрастните почти безсмъртни. Някои наричаха танцьорките в ексклузивните му стени гейшите на Запада.
Подпрял ръка на облегалката на седалката ѝ, Дмитрий я стрелна с поглед, който изглеждаше мрачно забавен… ако не се вглеждаше в тези очи, студени и брутални.
– Има голяма вероятност – каза той с глас, който беше черен сатен върху гърдите ѝ – поне някои от вампирите, които ще срещнеш тук тази вечер, вече да са те опитали.
– Хайде, ловецо. Изкрещи още малко. Кръвта е по-вкусна, когато го правиш.
Петна пред очите ѝ, дъхът ѝ се задуши в гърдите. Пистолетът ѝ беше в ръката ѝ и насочен към главата на Дмитрий, преди да се сети да го извади от раменния кобур.
– Тръгвам си.
Дмитрий се движеше със светкавична скорост и изведнъж пистолетът ѝ беше в ръцете му, а чувственото му лице – на сантиметър от нейното.
– Подразни ги с оцеляването си, Онър. Или бягай като уплашен заек. Изборът е твой.
Насилието в тялото ѝ се нуждаеше от освобождаване – тя искаше да удари Дмитрий, да го окървави.
– Защо ти пука? – Беше суров шепот. – Аз съм само ново разсейване за теб.
– Вярно. – Докосна носа на пистолета до бузата си. – Но смятам, че няма забавление в това да си играеш с някой, който вече е полумъртъв. – Той постави оръжието в скута ѝ и бутна вратата си, за да излезе. – Странно – промърмори той, затваряйки вратата – как понякога ми напомняш за нея, а в същото време нямаш дори частица от нейния дух.
Тя се вгледа в отдалечаващата му се фигура, докато той се насочваше към задния вход на клуба, оставяйки я сама в /прегръдката на колата, а пистолетът натежа в кобура ѝ, докато го прибираше обратно. Думите му бяха изчислени така, че да предизвикат реакция, но все пак удариха. Силно.
– Вече не си забавна, ловецо. Очаквах по-голяма съпротива на тази игра.
Излизайки от колата, тя се втурва след Дмитрий. Той погледна през рамо и я изчака да го настигне.
– Опитай се да не застреляш никого. – Ниско мъркане, което погали сетивата ѝ с интимност, сочна като уханието на среднощни рози. – Имаме нужда от хора, които да говорят.
Вече бяха стигнали до вратата – врата, която портиерът държеше отворена.
– Господине – каза той, като предвидливо държеше очите си далеч от Онър.
– Изглеждаше изненадан – каза тя, след като вече бяха в задния коридор. – Обикновено не е твоя работа?
– Не. – Като наклони глава в нейна посока, докато завиваха към гърления звук на джаз певица, идващ отляво, той каза: – Ще предположат, че те имам в леглото си.
Назад към част 13 Напред към част 15
