Глава 13
Приближиха се, гласът на певицата се заплете с музиката на тихия разговор. Гласовете бяха елегантни, културни… точно като тези, които беше чула в мазето.
– Знам – каза тя, твърдо решена да не позволи това да я вкара обратно в мрака – но тъй като имаш репутацията на човек, който се наслаждава на болката, сигурна съм, че няма да се изненадат, ако се поддам на нуждата да те заколя.
Блясък на смях в тези толкова тъмни и стари очи, но той не каза нищо, докато влизаха през вратата в нещо, което изглеждаше като много изискан бар, допълнен с певица в блестяща зелена рокля на ниска сцена отстрани. Осветлението беше меко, масите – интимни, а клиентите – облечени в безупречни официални дрехи.
– Малко рано за коктейли.
– Или много късно – отговори Дмитрий. – Тук времето не е от значение.
Всички мъже и жени в полезрението ѝ бяха достатъчно възрастни, за да може вампиризмът да е направил своята магия и да е усъвършенствал външния им вид до ниво на красота, което притежават само редки смъртни.
– Очаквах… – В интерес на истината, тя никога не беше мислила толкова много за Еротика, но това, което беше чула, се фокусираше върху един аспект, който тук липсваше. – Танцьорите?
– В друга секция – каза ѝ Дмитрий. – Под нас има цял етаж, както и редица други по-интимни зони, подобни на тази.
– Дмитрий. – Зашеметяваща жена в прилепнала черна рокля, която стигаше до глезените ѝ и показваше активите ѝ с чувствена елегантност, прекоси залата до тях, стъпките ѝ бяха бързи. – Не знаех, че ще дойдете, иначе щяхме да организираме частна стая за теб и твоят гост.
– Приготви ни ъгловата маса, Дулсе. – Гласът му беше на човек, който очаква незабавно подчинение. – Шампанско. И намери Илиум.
Най-малкият трептеж на… нещо върху съвършените кости на лицето на Дулсе изчезна толкова бързо, колкото се беше появило.
– Да, разбира се.
Онър, видя че двойката, която вече седеше на масата в ъгъла, се раздвижи с бързина, когато видя домакинята да се насочва към тях. В движенията им имаше повече от малко страх. Съзнавайки, че вампирите на определена възраст имат необикновен слух, тя се наведе, за да заговори срещу ухото на Дмитрий. С всеки друг мъж, с всеки друг вампир, тя вече щеше да е близо до повръщане… но каквато и необяснима алхимия да съществуваше между нея и Дмитрий, тя ѝ позволи да вдъхне аромата му и да каже:
– Нарочно ли ги караш да се страхуват?
Ръката му само докосна долната част на гърба ѝ.
– Това означава, че трябва да екзекутирам по-малко от тях.
Тя не каза нищо друго, докато не седнаха и Дулсе не се отдалечи, след като сервира шампанското.
– Дулсе не е човек. – Бяха я издали очите. Наситено тъмнолилави, ярки като скъпоценни камъни на фона на гарвановочерната коса. Никой човек нямаше такъв цвят очи – а не бяха измислени контактни лещи, които да имитират тази неземна красота.
– Не. Тя управлява „Еротик“ и го прави през последните десет години. – Повдигната вежда. – Не си мислила, че ще бъда посрещнат от някой друг, а не от управителя, нали, Онър?
Тя не се хвана на въдицата.
– Защо сме тук?
– Погледни в ъгъла, който е диагонално противоположен.
Следвайки погледа му, тя видя висок, пясъчнорус вампир с извита брюнетка в скута си. Нито един от двамата не беше забелязал пристигането на Дмитрий – а причината беше ясна. Бледата ръка на вампира лежеше върху блестящото сребро на дългата до глезените рокля на жената, опасно близо до пълните извивки на гърдите ѝ, а устните му галеха дългата линия на гърлото ѝ. След миг и двамата останаха неподвижни, а после вампирът се хранеше, мускулите на гърлото му се движеха, докато брюнетката отмяташе глава назад в тих оргазъм.
Ръката на Онър се стисна около чашата за шампанско пред нея. Проследявайки стаята, тя осъзна, че повече от един вампир се храни – и не всички бяха мъже. Една ефирно прекрасна жена с латиноамерикански черти галеше с ръце косата на строен рус мъж, а кристално сините остри нокти драматично се опираха в кожата му, докато тя го свличаше надолу, за да се нахрани точно над точката на пулса на шията му.
– Мислех си – каза тя с пресъхнало гърло – че това е клуб, а не оргия за хранене.
Смехът на Дмитрий се превърна във въже от коприна, което се уви около сетивата ѝ.
– Толкова си невинна, Онър. – Той отпи глътка от шампанското си. – Някои вампири идват тук, защото знаят, че ще намерят желаещ партньор, ако имат нужда от такъв, партньори, които знаят какво да очакват. Но повечето от останалите са любовници, които се отдават на малко безобиден ексхибиционизъм.
Очевидно забелязвайки погледа ѝ върху женския вампир, той каза:
– Това е Амалия. Тя ги харесва млади – но той е пълнолетен, достатъчно възрастен, за да направи избор сам. – Имаше нещо в това изказване, нещо старо, погребано и толкова гневно.
– Гледаш вампира с привлекателната брюнетка – каза тя, знаейки, че дори Дмитрий да я вкара в леглото, това ще бъде само секс. Еротичен, греховен, опасен секс, но нищо отвъд физическото свързване. Нямаше да бъдат споделени никакви тайни, нямаше да бъдат създадени никакви връзки. – Защо?
– Това е Еверт Марксън. Най-добрият приятел на Томи.
Главата ѝ се вдигна.
– Знаеше, че той ще бъде тук.
– Еверт има доста неприятния навик да се храни редовно в „Еротик“.
Беше ѝ трудно да не се вгледа в Марксън, но тя запази вниманието си върху Дмитрий.
– Току-що ми каза, че вампирите идват тук, за да се хранят.
– Само от време на време, когато нямат постоянен любовник или донор. Може би ако са на гости извън града. – Той постави чашата си с шампанско на масата. – Причината, поради която Еверт трябва да се храни в „Еротик“, е, че той наранява толкова силно любовниците си, че сега дори най-лошите от групите не искат да се доближат до него. Домакините тук се съгласяват само при условие, че той се храни на публично място, където може да бъде наблюдаван.
Със сърце в гърлото, Онър погледна назад към брюнетката в ръцете на Марксън, виждайки онова, което беше пропуснала по-рано – повърхностното дишане, белите линии, ограждащи пълните устни, стиснати здраво.
– Тя не получава оргазъм, нали? – Желанието да стане и да откъсне вампира от другата жена напрегна до краен предел всеки мускул в тялото ѝ.
– Той я кара да я боли.
– Дмитрий – отпусна крехката дръжка на собствената си чаша, преди да я счупи – ако той е най-добрият приятел на Томи, тогава…
– Да. Точно така. – Погледът му се премести към вратата. – Блубел е тук.
Сребърните нишки в крилата на Илиум уловиха светлината, докато той се приближаваше. Жените в стаята – и повече от няколко мъже – останаха неподвижни, наблюдавайки напредъка му с очи, пълни с удивление и желание.
Гневът, ярко, остро нещо, продължаваше да пее пронизителна песен в кръвта ѝ, но тя каза:
– Здравей, Илиум – когато той грабна един стол от друга маса и го завъртя, за да седне с ръце, подпрени на облегалката, а невероятните му криле се спуснаха надолу, за да се опрат на пода.
– Здравей, Онър – Сейнт Никълъс. – Очите му, тези красиви златни очи, увенчани с най-невъзможните мигли, се втренчиха в нея. – Изглеждаш така, сякаш искаш да използваш нож върху нечия плът, да гледаш как кръвта се стича по кожата му.
– Да – призна тя – но трябва да почакам.
Илиум открадна шампанското ѝ, отпи глътка и потръпна.
– Никога не съм обичал тези неща. – Поставяйки чашата обратно на масата, той се обърна към Дмитрий. – Говори се, че Томи е преминал в нелегалност, защото се страхува от някого. Било е преди Онър да бъде назначена в Кулата, така че не си ти.
Очите на Дмитрий не се откъсваха от Еверт Марксън.
– Направи ми една услуга. Отлети до дома на Еверт и виж дали ще откриеш нещо интересно.
Синекрилият ангел тръгна без повече разговори.
До нея Дмитрий се усмихна и това беше студена, направо леден усмивка. Тя знаеше кого има на прицел, преди да обърне глава и да види Еверт. Преглъщайки натрапчиво, докато избутваше безгрижно брюнетката от скута си, очите му се плъзнаха между Дмитрий и Онър. Разпознаването в тези очи беше пронизващо потвърждение, че Томи е взел най-добрия си приятел в играта.
Когато Дмитрий не направи нищо, за да попречи на вампира да си тръгне, тя започна да се надига. Той стисна с ръка китката ѝ.
– Остави го да се задушава в страха си, скъпа. – Мърморенето на Дмитрий беше копринена четка по сетивата ѝ. – Еверт не е толкова умен, колкото Томи. Знам къде отива.
Беше трудно да седиш и да гледаш как един от мъжете, които я бяха измъчвали, се изгубва от погледа ѝ.
– Може и да грешиш.
Палецът му се движи по кожата ѝ.
– Не греша.
Тя погледна надолу, изненадана да осъзнае, че той я докосва… и нямаше желание да се отдръпне.
– Това само ароматът, който правиш ли е, Дмитрий? – Попита тя, усещайки как в кръвта ѝ нахлува ленива топлина. – Или имаш и други натрапчиви желания?
– Оставям това на теб да разбереш. – Погали я още веднъж и се изправи. – Хайде да си поиграем с нашата плячка.
Онър задържа думите си в себе си, докато не потеглиха през мъгливото сиво небе, изрисувано от последния край на нощта, вятърът беше хладен, с ухапване, което намекваше за дъжд.
– Не искам да ми става толкова студено. – Да изгуби човешката си същност. – Не искам да изпитвам удоволствие от болката на другите.
Превключвайки с безмилостна лекота, Дмитрий започна да се движи към моста Манхатън.
– Понякога няма избор.
Древният мрак на думите му я обгърна. Вече си беше казала, че той е човек, който никога няма да сподели тайните си, но не можеше да не попита, не можеше да не се опита да надникне под смъртоносната, изтънчена повърхност, когато ставаше дума за Дмитрий.
– Какво ти е направила Изида? – Инстинктът – първичен, висцерален – ѝ подсказваше, че това е генезисът на това, в което той се бе превърнал – хищник, който имаше много малко морални граници, които не би преминал.
Косата му се разпиля по лицето, докато ги водеше към моста, а колата мъркаше елегантно и опасно по пътя.
– Не съм красив като Илиум, но съм мъж, когото жените искат в леглото си.
Да, помисли си тя. Да погледнеш Дмитрий означаваше да мислиш за секс. Богати, тъмни очи, черна коса, кожа с изкусителен, топъл нюанс между мед и кестеняво, устни, които говореха за удоволствие и болка, тяло, което се движеше със смъртоносна грациозност, подтикваща към сексуални фантазии за това как би могъл да се движи с – вътре в – жена.
– Но ти не си мъж, който може да бъде притежаван. – Да се опита да го направи би било глупаво и опасно. – Ти сам си избереш любовниците.
– Изида не мислеше така. – Никаква промяна в изражението му. – Тогава бях смъртен, слаб. Тя ме искаше и когато отказах, ме взе.
– Който и да те е взел, ловецо – дълго, бавно облизване по вътрешната страна на бедрото ѝ – дължа им благодарност.
Тя сви ръцете си в юмруци.
– Тя те е наранила.
Няма отговор.
Може би двайсет минути по-късно той спря безшумно колата надолу по улицата от модерна двуетажна къща, разположена зад малък зелен плет. Боядисани в стилно черно, рамките на прозорците и покривът бяха обагрени в наситено червено, което поразяваше дори в монохромните сенки преди зазоряване.
– Това не може да е жилището на Еверт. – Той носеше платинен часовник и италиански костюм. Не беше от хората, които биха се задоволили с малък, макар и модерен дом.
– Собственост е на бившата му любовница – отговори Дмитрий, след като бяха слезли от колата и бяха започнали да се насочват към входа на къщата. – Еверт вярва, че Шае продължава да има слабост към него. – Той извади един ключ. – Греши. – Отключи вратата и влезе с тихи стъпки.
Онър го последва, като протегна ръка назад, за да щракне вратата и да я затвори. Коридорът беше лишен от светлина, с изключение на едва доловимото сияние на малката стенна лампа до стълбището, но в къщата не беше толкова тихо, колкото би трябвало да бъде по това време на сутринта. Взимайки пистолета си, тя го държеше до себе си, докато се изкачваха по стълбите – Дмитрий с грацията на пантера, а тя с по-смъртна крачка.
– …Сигурна съм. – Успокояващ женски глас. – Сядай, Еверт, скъпи.
– Гледаше право в мен. – Задъхани, накъсани думи. – И ловецът беше с него!
Този глас. Онър, сега го познаваше, помнеше точно какво беше направил, как се смееше с онзи висок смях, подходящ повече за тийнейджърка.
– Какъв ловец?
– Томи обеща, че с нея е свършено, добра като боклук. Нищо не знаеше, каза той. Уродът ме излъга.
– Това не може да е вярно. Той е най-добрият ти приятел. – Чува се шумолене, сякаш Шае се е изправила на крака. – Защо не му се обадиш…
– Да не мислиш, че не съм опитал? – Разкъсващ вик, последван от безпогрешното пропукване на плът, която се среща с плът.
Гняв, горещ като кръв, замъгли зрението на Онър.
Шае обаче не прозвуча уплашено, когато каза:
– Сигурна съм, че е недоразумение. Ако Дмитрий искаше да ти навреди, нямаше да позволи на общественото място да го спре.
– Да, да, права си. – Облекчение, изблици на момичешки смях. – Може би той просто чука кучката. Тя е сладко парче.
Онър свали предпазителя на пистолета си. Отсреща Дмитрий поклати глава и тя си спомни, че независимо от възрастта, не беше усетила в Еверт Марксън и намек за истинска сила. Един изстрел в сърцето можеше да го убие, а те имаха нужда от него, за да говори. Принуждавайки се да се отдръпне от ръба, без значение колко удовлетворяващо би било да превърне сърцето на гадняра в месеста каша, тя проследи мълчаливо как Дмитрий отвори вратата на спалнята и влезе вътре.
Облечена само с розови дантелени гащи и бяла бебешка тениска, ниска жена с кожа като от кафе, а косата ѝ беше буря от стегнати къдрици, стоеше с лице към вратата. В мига, в който ги видя, тя изтича в банята откъм гърба си и затвори вратата, лишавайки Еверт от заложник. Завъртайки се, вампирът изкрещя и се хвърли към Дмитрий, протегнал ръце като нокти.
Онър го простреля в коляното.
Дмитрий я погледна, когато призрачно бледият вампир се сгромоляса в пръски кръв и кости.
– Не се нуждаех от помощ, скъпа. – Леко заяждане.
– Знам. – Марксън я бе наранил по начин, който бе причинил вътрешни увреждания, чието отстраняване отне на лекарите месеци – да го види как крещи не бе достатъчно, за да изтрие спомените, но все пак бе нещо. И… той се опита да нарани Дмитрий. Онър не би позволила това. Не и на Дмитрий.
– Съседите вероятно са чули това.
– Не, не са чули. Еверт е направил звукоизолация на тази къща, нали, Еверт?
– Нищо не знам, кълна се. – Хлипащи думи, от носа му тече сопол.
Дмитрий се усмихна, нежно като кинжал, който се плъзга между ребрата.
И Еверт се сви.
– Той има една груба горска хижа нависоко – в Катскилс. Никой не се сеща да го търси на такова място. – Избърсвайки сълзите си, той се изправи в седнало положение на леглото, раните му вече започваха да зарастват. – Той обаче не вдига телефона си.
– Номер?
Еверт го каза, лешниковите очи бяха твърде невинни, за да принадлежат на това същество, скочиха към Онър, преди да се върнат към Дмитрий.
– Мислех, че си в играта – прошепна той, като потърка ръкава на сакото си по носа. – Мислех, че ти си го одобрил.
Назад към част 14 Напред към част 16
