Глава 18
Докато говореше, Онър бе преодоляла разстоянието помежду им, докато не застана точно до него, достатъчно близо, че рамото му да докосне крака ѝ.
– Изпратих ги всички обратно, но тя не се обиди. – Изида беше повярвала, че той иска повече, че се смята за по-стойностен. – Късове чисто злато, мечове със скъпоценни камъни, каскада от съкровища, с които би се гордял и дракон, започнаха да кацат на простия праг на дома, откъдето обработвах земята.
– „Дмитрий, никога не съм си представяла такива красиви неща.“
Той вдигна очи, видя суров страх в познатите очи с най-тъмнокафяв цвят.
– „Ингрид, ти си моя съпруга, а не Изида.“ – Гневът, че тя се е усъмнила в него, направи тона му суров.
– „Знам, че няма да нарушиш брачната си клетва, съпруже.“ – Треперещи ръце прибраха одеялото около бебето. – „Но се страхувам от това, което този ангел ще направи, за да те обладае“.
Беше пренебрегнал загрижеността на Ингрид, защото, в края на краищата, той беше фермер, никой важен.
– Мислех, че накрая ще се умори от моите откази и ще продължи напред. – Беше глупак, невинен по начин, който сега не можеше да проумее. – Но подобно на Михаела – каза той, назовавайки архангелката, която повечето хора смятаха за най-красивата жена в света днес – Изида беше свикнала да получава всичко, което иска.
Нейните вампири го бяха хванали, когато се връщаше вкъщи след обиколка на пазарите, сладкиш за Миша, прибран на сигурно място в единия джоб, красива панделка за съпругата му в другия. За бебето, толкова малко, той беше купил парче ароматно дърво, от което да направи дрънкалка. Беше видял как идват съществата на Изида, имаше време да даде на Миша сладкиша си, да погали бузата на спящата си дъщеря и да целуне за сбогом красивата си, силна съпруга.
Никога нямаше да забрави думите, които му бе казала в този ден, любовта, с която го бе обгърнала – макар да знаеше, че скоро ще бъде в леглото на друга жена, извършвайки ужасно предателство спрямо клетвите, които ѝ бе дал в една ярка пролетна утрин, на прелома на сезоните преди раждането на Миша.
– „Ще ми простиш ли, Ингрид? За това, което трябва да направя?“
– „Ти водиш битка.“ – Ръката ѝ докосва бузата му. – „Правиш това, за да ни защитиш. Няма какво да прощавам.“
– „Ако бях казал „да“ в самото начало“ – каза той сега, преглъщайки гнева и мъката, които никога не бяха угаснали – „мисля, че Изида щеше да ме използва, а после да ме захвърли. Можех да се прибера у дома.“ – При единствената жена, която някога е обичал, при сина си, при дъщеря си. – „Но тъй като бях дал ясно да се разбере, че не я искам, тя си играеше с мен, както котка с мишка.“ – Първо го беше отвела в леглото си, жестоко задоволена от съзнанието, че не може да откаже.
– „Толкова красиви деца имаш, Дмитрий. Толкова млади… толкова лесно се пречупват.“
По-късно, след като се насити, го завлече в студените, покрити с мухъл недра на големия си замък, където го направи с методична грижа. Едва след като преобразуването завърши, а тялото му укрепна и стана по-устойчиво на увреждания, го съблече гол и го окова във вериги в разкрачено орлово положение, като всяка част от него беше открита.
– Тя започна с камшик с остър като бръснач метален връх.
– Спри, Дмитрий. – Ръката се вкопчва в косата му. – Не мога да го понеса.
Той чу сълзите, беше учуден от тях. Онър, почти се беше съкрушила в онази адска дупка, в която я държаха два безкрайни месеца, но според психиатричните ѝ картони тя нито веднъж не беше плакала през месеците, прекарани в болницата. Нито веднъж. Лекарите ѝ бяха силно обезпокоени, притесняваха се, че тя е усвоила емоциите си и ще изпадне в състояние на имплозия. Но когато коленичи на камъните пред него и обгърна лицето му по начин, който той не бе позволявал на никоя жена да прави от близо хиляда години, очите ѝ бяха облени във влага.
Протегна ръка и проследи пътя на една сълза по бузата ѝ, надолу към челюстта ѝ, където улови капката и я поднесе към устата си. Солта ѝ беше странна, непозната. Дмитрий също не беше плакал. Не и след деня, в който счупи врата на сина си.
– По мое време – каза той – вярваха във вещици. Ти вещица ли си, Онър, че ме караш да ти говоря тези неща? – Накара го да разкъса рани, които бяха останали безопасно закърпени толкова дълго, че през повечето време успяваше да забрави за съществуването им.
Ръцете ѝ, толкова нежни, много нежни, продължиха да държат лицето му, докато го дърпаха надолу, докато челата им се докоснаха.
– Аз не съм вещица, Дмитрий. Ако бях, щях да знам как да те поправя.
Толкова странно нещо да каже, когато тя беше тази, която беше счупена.
Може би трябваше да се ядоса на арогантността ѝ, но емоциите му към този ловец не бяха толкова прости.
– Кажи ми. – Заповед.
Пусна ръцете си, изправи се на крака и отиде да застане на самия край на потока, а водата целуваше ботушите ѝ, докато си проправяше път по лекия склон и навлизаше по-навътре в гората. Той също се изправи и зае позиция до нея. Отне ѝ много време да проговори, но това, което каза, го върна във времето, в което беше живял само заради острието.
Беше се научил да се бие на страната на Рафаел, а обикновеният човек от земята се превърна в човек, който познаваше само тъмната ласка на смъртта. Нищо друго нямаше да потуши яростта в него, нито десетилетия, нито векове. Единствената му милост беше, че беше създаден във време на кръвопролитни битки между безсмъртни, когато мечът му никога не е липсвал – това време отдавна беше отминало, но Дмитрий не беше загубил нищо от смъртоносните си умения.
– Имаше един човек – започна Онър, загледана във водата, но не виждаше нищо от пролетнозелената гора, обляна в златна светлина. – Този, който командваше. – Със завързани очи единственото, което бе успяла да усети от него, бе боровият аромат на афтършейва му… и грозотата на присъствието му. – Той ме дразнеше с възможността, че може би ще успея да го убедя да ме пусне.
Вместо да замълчи, тя реши да продължи да говори, защото гласът ѝ беше единственото оръжие, с което разполагаше.
– Когато си тръгна първия ден, той ме удари толкова силно, че ушите ми звънняха. – Тя беше зашеметена от неочаквания удар, а вътрешната страна на бузата ѝ се разкървави в устата. – Не се върна може би цял ден. – Прекарала го гола и вързана на бетонния под, привързана към метална халка, забита в бетона.
Яростна в решимостта ѝ, тя прекара целия ден в опити да освободи само едната си ръка, дори съзнателно избра да се опита да счупи китката си. Но оковите бяха твърде стегнати, твърде добре изработени.
– Следващия път той се извини, отпусна напрежението във веригите, след като отново ме висна на ръцете ми; и ми донесе нещо за пиене. – Беше го изгълтала с целенасочена алчност, съзнавайки, че ще се нуждае от всяко предимство, ако иска да оцелее. – Искаше да ме обуздае до степен, в която да започна да му бъда благодарна за това, че ми е позволил да живея. Но Онър беше преминала през задължителния и строг курс по психологическа война в Академията, беше подготвена за възможността, в която можеше да се окаже заложник.
Дори и това можеше да не е достатъчно, като се има предвид продължителността на пленничеството ѝ, но тя също така беше израснала в тридесет различни приемни семейства. Някои от тях бяха добри, в повечето се живееше добре, други бяха ужаси. Но опитът я беше научил на едно – винаги, винаги да търси истинското лице на човека под повърхността.
– Не знам колко дни се държа така. Доста бързо загубих представа за времето.
Тъй като до затвора ѝ можеше да се стигне само по вътрешно стълбище, тя дори не можеше да разчита на изблика на светлина при отварянето на вратата, за да се ориентира.
– Опитах се да играя с него, но той разбра, че го манипулирам. – Тя се насили да каже на Дмитрий останалото. За пръв път говореше за изпитанието пред някого, а това, че беше Дмитрий. … но може би винаги е щял да бъде той.
– Той се хранеше от мен, от гърлото ми. Ръката му… той ме докосна. – Неприятна пародия на ласки на любовник, но нежността на докосването му не го правеше по-малко насилие. – След това ми прошепна, че знае, че е бил първият ми. – Това също беше вярно. Винаги е изпитвала отвращение към това да позволява на някого да се храни от нея. Това не беше просто неприязън, а дълбоко, отвратително отвращение от този акт, необяснимо по своята интензивност. – Мисля, че затова избра мен.
– Планирано – каза Дмитрий, а гласът му беше леден – и търпение да го осъществи. – Като съберем това с познанията му за апетитите на Валерия, Томи и останалите, означава, че търсим силен вампир на поне триста години. Всеки по-млад трудно би спечелил доверието им.
– Да. – Прагматичният му маниер я улесняваше, караше я да се чувства ловец, а не жертва. – Направи ми такова впечатление речта му – в по-голямата си част беше модерна, но от време на време използваше старомодни думи или изрази.
– Как се обличаше?
Червата на Онър се свиха, когато съзнанието ѝ върна усещането за нападателя, който се притискаше към нея, а възбуденото му тяло караше малкото храна, която беше поела, да се надигне в гърлото ѝ.
– Двуредни костюми. – Тя все още усещаше как копчетата се врязват в кожата ѝ.
– Това изглежда елиминира няколко от старите от уравнението – без намек за емоция – но все още няма да ги пренебрегвам.
– Да, той е умен, би могъл да промени обичайния си стил. – Виждайки прошарената опашка на ястреб Купър, яхнал термичния вятър над главата си, тя проследи напредъка му над дърветата. – Къщата, в която ме намериха, беше в средата на изоставен жилищен проект на около час от Стамфорд.
– Прочетох досието.
Тя се премести с лице към него… и едва не се спъна назад от необузданата ярост в тъмните очи, горящи с черен пламък.
– Дмитрий.
Той не отговори, а косата му се вдигна от вятъра, който брулеше дърветата, разкривайки бруталните линии на едно толкова чувствено красиво лице, че тя разбра как един ангел е жадувал да го притежава. Но тогава този ангел го беше наранил – мисълта за това накара душата на Онър да се нажежи до бяс, толкова дълбоко, че сякаш беше част от нея още от момента на раждането ѝ.
– Трябва да се върна в Манхатън – каза накрая Дмитрий и се обърна обратно по посока на поляната, където чакаше хеликоптерът. В този момент той изглеждаше изключително отдалечен, човек, който не спазва никакви правила, освен своите собствени. Но я изчака на края на гората и скъси крачка, за да се изравни с нейната. Тя не направи грешката да мисли, че това означава, че има някакви претенции към него. Каквото и да беше това, което ги привличаше един към друг, то беше крехка, почти чуплива конструкция.
Дмитрий беше всичко друго, но не и това; мъж, който е бил формиран в реки от кръв.
И все пак някога бе живял в малко селце, изкарвайки прехраната си от земята. Прост живот, но заради който бе отхвърлил предложенията на един ангел, прочут с красотата си. Повечето мъже биха приели подобна покана, дори само заради новостта. Може би е бил твърде горд, за да бъде мимолетна играчка на ангел… или може би сърцето му вече е принадлежало на друга.
Блясък по кожата ѝ, усещане за неоспорима правота.
Въпреки това тя преглътна въпроса на върха на езика си – за жената, чийто спомен бе внесъл интимен каданс в гласа му в единствения път, когато я бе споменал. Не само защото това не беше подходящото време или място да го попита, но и защото какъвто и да беше отговорът, той не можеше да бъде нищо добро. Не и когато Дмитрий вървеше сам.
– Има ли нещо за татуировката? – Попита тя вместо това.
– Тримата майстори татуисти, с които се консултирахме, бяха на мнение, че независимо от сложността на повърхността, това е аматьорска работа.
– По дяволите. – Това щеше да направи идентифицирането на извършителя много по-трудно. – А тези, които може да са верни на Изида?
– Нейното име изглежда мъртво, забравено. – Обръщайки се с лице към нея, той спря в сянката на едно дърво с почти изящни клони, окичени с треперещи листа, а районът около тях беше сравнително чист. – Който и да е този, който се стреми да я възкреси, той пази намеренията си в тайна.
– Преданост? – Очите ѝ се втренчиха в неговите и в тях тя видя хиляди тайни, силни и обвити в кадифени сенки, образувани от насилие и болка. – Ако той – или тя – е почитал Изида толкова дълго, той трябва да я смята за своя богиня. – Твърде ценна, за да бъде опетнена от вниманието на онези, които биха могли да я погледнат с по-остро око.
– Може би. – Без да прекъсва интимната визуална връзка, Дмитрий докосна с ръка лицето ѝ.
Вече не беше странно, не беше стряскащо, грубата топлина на кожата му срещу нейната. И въпреки че сърцето ѝ се ускори, то го направи както всяка жена при ласките на мъж, който е толкова греховно привлекателен. Инстинктивното решение я накара да притисне лицето му в ръцете си, когато той наклони глава под ъгъл и се наведе, за да притисне устните си към нейните, а сетивата ѝ обля еротичен дъжд от горчив шоколад и течно злато.
Миг черно, нищо… и тя беше от другата страна на поляната. Поглеждайки надолу към острието в дланта си, после към Дмитрий, тя сдържа вика си.
– Колко лошо те порязах? – Жесток въпрос, изкривен от гняв, отчаяние и изтръпнало чувство за провал.
Той вдигна ръка, изрисувана в червено от диагонален разрез по дланта.
– Нищо сериозно.
Същото нараняване можеше да отнеме на човек използването на нервите на ръката му. Вкара ножа обратно в ботуша си, след като го избърса в падналите листа, и заби ръце в пуснатата си коса, а гърдите ѝ се издигаха, сякаш бе пробягала цяла миля.
– Е, това отговаря на въпроса, нали? – Разделението между сънищата и реалността беше огромна пропаст.
Една-единствена гъста капка кръв се стичаше по пръстите му, за да падне на земята в пурпурна тишина, Дмитрий повдигна вежда.
– Казва ми само, че трябва да бъда по-бърз.
Смехът ѝ беше отривист, горчив.
– Ти си бърз. – Един вампир на неговата възраст и сила можеше да ѝ счупи врата, преди тя изобщо да го види. – Позволяваш ми да те нараня.
– Не, Онър. Не позволявам на никого да ме наранява. – Черна коприна по кожата ѝ. – Аз обаче гледах устните ти, а не ръката ти с ножа. Следващия път първо ще ти отнема оръжието.
Чистата арогантност на изявлението проряза бодливата грозота на емоциите ѝ, за да подбуди вяла топлина във вените ѝ.
– Оръжието? Е, може би следващия път ще отрежа тази ръка – каза тя, макар че гледката на кръвта му, тя направи нещо с нея, пораждайки висцерално отвращение.
– Стига да разбереш – приближи се, пръстът му докосна долната ѝ устна, дим, осезаем като докосване на любовник, който я гали на места, които я карат да се задъхва – че ще има следващ път.
Онър не знаеше какво щеше да каже на това изявление, защото в този миг над тях връхлетя силен вятър, последван от ангел с крила от бяло злато, който кацна на три метра от тях. Сърцето ѝ застина – повечето смъртни, срещнали Архангела на Ню Йорк, завършваха мъртви.
В този момент върху нея се втренчиха абсолютни, неумолими сини очи, красиви до неузнаваемост… и напълно безпощадни. Мигът увисна във времето и тя разбра, че я съдят. Мислеше си, че смъртта ѝ щеше да е толкова незначителна за него, колкото и тази на насекомо. Боже мой. Как можеше Елена да нарече това нечовешко същество свой любовник, да го вземе в леглото си?
– Рафаел.
Архангелът прехвърли вниманието си към Дмитрий, а перата му се плъзгаха едно срещу друго, докато сгъваше крилата си.
– Има втори инцидент.
Онър, която вдиша въздух, за да облекчи болезнените гърди, вдигна глава, когато Дмитрий каза:
– Друго публично място?
– Не е. Жертвата е била оставена в склад, управляван от вампир, на когото все още му остават десет години до изтичане на договора.
– Няма шанс тялото да не бъде докладвано веднага в Кулата. – Дмитрий говореше на архангела с фамилиарност, от която ставаше ясно, че отношенията им не са нищо толкова просто като господар и сеньор. – Можеше да се свържеш с мен, без да летиш дотук.
Рафаел погледна към Онър.
– Остави ни.
Никой досега не ѝ беше говорил с този тон.
– Може би – каза тя, без да е сигурна откъде намира смелост да предизвика това същество, което караше всеки косъм по тялото ѝ да се надигне в толкова първична тревога, че идваше от онази част на мозъка ѝ, която беше без разум и съзнание – ще мога да помогна.
Архангелът на Ню Йорк я погледна за един дълъг, смразяващ момент.
– Може би. Но не ти трябва да решаваш това.
Устните на Дмитрий се дръпнаха малко нагоре при това, което видя на лицето ѝ.
– Върви, скъпа. Ще се погрижа да разгледаш тялото.
Беше ѝ неприятно да осъзнае, че са я изгонили, едно прекалено амбициозно дете, но беше достатъчно умна, за да знае, че не е нищо лично. Рафаел може и да бе взел ловец за своя съпруга, но той не беше и никога нямаше да бъде нещо близко до смъртен. Обърна се на пети и отново се насочи към потока. Що се отнася до Дмитрий – тя щеше да се заеме с това по-късно.
Назад към част 19 Напред към част 21
