Глава 12
АЛЕКС
Хатчет и Саботаж се качиха на верандата, където пиех кафе и наблюдавах изгрева на слънцето. Бях излязъл от болницата преди около три седмици, след като бях принуден да прекарам там още две седмици. Нещата бяха толкова спокойни, колкото можеха да бъдат, макар че Саботаж все още караше Скорпиона да се опитва да набере още една следа за задниците, които бяха простреляли и мен, и Грейв. Те обаче се бяха снижили докрай.
Извих една вежда към тях.
– Едва ли е седем сутринта – коментирах аз. А знаех със сигурност, че тази сутрин не е имало църква.
Хатчет изръмжа.
– Скорпионът получи информация, че по улиците се говори за убийството на новоизлюпен член на „Дивите врани“.
Повдигнах рамене, докато отпивах от кафето си.
– Звучи ми като че ли информацията им е грешна, но не е добре, че говорят за това. Означава, че някой наистина е искал да те отстрани. – Казах, като погледнах към Саботаж. – Въпросът е – защо?
Ако военните ме бяха научили на нещо, то беше, че винаги има мотив за гадостите – някаква движеща сила. И имаше причина някой да иска да премахне конкретно нашия президент, а не целия клуб.
Саботаж вдигна рамене с намръщено лице.
– Майната му, ако знам. Мисля да обявя блокаж, докато не разберем какво, по дяволите, се случва.
Поклатих глава.
– Не обявявай блокаж. Първо – не е толкова необходимо точно сега. Ако обявим блокаж, ще се разчуе и ще изглеждаме така, сякаш бягаме уплашени. Това ще им даде муниции, за да ни преследват. Второ – Трикси не може да се справи с блокирането точно сега. Трето – ако съберем всички на едно място, всеки ще стане лесна мишена.
– Просто не ми харесва идеята всички семейства да са разпръснати и уязвими. – Възрази Саботаж.
Поклатих глава.
– Това семейство точно тук – казах, като направих общ жест – е всичко друго, но не и уязвимо, Саботаж. Аз мога да защитя семейството си. – Напомних му.
– Срещу всеки брой мъже, които могат да ги нападнат? – Отвърна Саботаж, като не му хареса, че му се противопоставя. Но той знаеше, че съм твърдоглав като дявол и не уважавах никого, който не уважаваше и моето мнение.
Саботаж може и да имаше респект от другите си мъже, като им вдъхваше страх – заплашваше ги, че ще им откъсне нашивката – но при мен не можеше да държи нашивката над главата ми.
– Саботаж – казах спокойно – горната част на тялото ми е покрита с белези. Спасих екипа си, като се оставих да бъда заловен. – Очите и на двамата мъже се разшириха от шок при думите ми. Те не бяха знаели това за мен. Бях го запазил в тайна. – Бях държан в лагер за военнопленници в продължение на шибани месеци. Всеки мъж, който спасих онзи ден, се върна жив у дома при семействата си. – Повдигнах рамене. – Така че, да, сигурен съм, че мога да защитя своето семейство.
– Господи, шибан Христе – прокле Хатчет. – Затова ли Трикси каза, че трябва да те наричаме Белег?
Повдигнах рамене.
– Вероятно – признах аз.
– Сестра ти знае ли за това? – Попита ме Саботаж.
Поклатих глава към него.
– И няма да разбере за това, чуваш ли ме, Саботаж? – Той стисна челюстта си. – Трикси дори не знае защо имам белези по тялото си. Не е нужно да знае през какво съм минал, докато съм бил в чужбина. Това само ще ги нарани – няма да им е от никаква шибана полза да знаят.
– Късно – измърмори Хатчет и кимна с глава към вратата.
Изправих се и се обърнах с лице към Трикси, която стоеше в отворената врата на къщата, а по бузите ѝ се плъзгаха тихи сълзи. На лицето ѝ имаше толкова много болка и мъка заради мен, а аз мразех тази гадост. Точно затова не исках тя да знае.
– Ела тук, бейби. – Наредих тихо.
Тя мигновено се приближи към мен. Обгърнах я с ръце и я придърпах плътно към тялото си.
– Шшш. – Успокоих я.
– Защо не ми каза? – Задави се тя.
Докоснах с устни слепоочието ѝ.
– Защото това не ме притеснява, бейби, и не исках да се разстройваш заради това. – Въздъхнах. – Не му позволявам да определя кой съм. Просто мразя, когато другите го правят, затова просто мълча. – Признах.
– Но това, което си направил, е било геройство. – Каза ми тя.
Отново се появи тази шибана дума.
Поклатих глава.
– Не е героично, момиченце. Направих това, което щях да направя и тук, вкъщи. Направих само това, което беше правилно. Не искам да ме наричат герой – това е една от причините да не говоря за това.
Тя кимна и се отдръпна малко от мен, бършейки бузите си. Наведох се и допрях устните си до нейните. Тя ми отвърна с целувка, преди да прокара нежно ръка по наболата брада на лицето ми.
– Ще отида да закусвам. – Каза ми тя.
– Всъщност, Трикси, недей да го правиш. – Каза ѝ Саботаж. – Дойдох тук, за да съобщя на Алекс, че вие тримата трябва да отидете в клуба. Обявявам блокиране.
Той току-що ме пререди на собствената ми проклета територия?
Преместих яростния си поглед към него.
– Казах ти не! – Изръмжах му. Трикси помръдна. Леко я побутнах към входната врата, не исках да я хващам в центъра на тази гадост.
– Стой! – Развика ми се Хатчет.
Пристъпих така, че да съм на равно с Хатчет, като малко по-високата ми фигура го притискаше съвсем малко.
– Застани на земята, Хатчет. – Изръмжах му. Вече не бях дете. По-добре да осъзнае много бързо, че не съм човекът, с когото да се чука.
– Отдръпни се – сега! – Изкрещя Саботаж, като ме дръпна назад от Хатчет. Замахнах към него, а Хатчет ме хвана за ръката, като не ми позволи да пратя Саботаж по задника за това, че неочаквано ме сграбчи по този начин. Той насочи пръста си към мен. – По-добре не забравяй проклетото си място, момче!
Отблъснах ръката му от лицето си.
– И по-добре да запомниш твоето, което не е проклетата глава на шибаното ми домакинство! – Изригнах.
– Аз съм твоят шибан президент! – Изкрещя ми Саботаж. – Това, което кажа, ебаси, става! Ако имаш проклет проблем с това, тогава предай шибаната си нашивка!
– Уау, През – каза Хатчет, като протегна ръка между нас. – Това е малко прекалено.
– Момчето винаги е имало шибана уста. – Изръмжа Саботаж. – Няма да търпя неуважение – не и от един от членовете на моя клуб.
– Искаш ли да ми вземеш проклетата нашивка, старче? – Изсмях се. Дръпнах я от гърба си и я хвърлих в лицето му. Очите на Хатчет се разшириха. – Ебаси проклетото нещо. Не искам да работя под ръководството на шибан човек, който трябва да си дърпа шибания чин всеки път, когато нещо не върви по неговия проклет начин, само за да получи уважение.
– Чакай! – Изкрещя Хатчет. – И двамата трябва да се успокоите. Алекс, ти си дяволски добро попълнение в този шибан клуб; имаме нужда от теб. Така че, Саботаж, извади си шибаната глава от задника.
– Не. – Изръмжах. – Махни се от проклетата ми веранда, Саботаж – наредих. – Продължавай и обявявай шибаното блокиране. Но знай, че вече не съм член на шибания ти клуб за шибани задници, така че няма да сме там. – Натиснах ръката си към рамото му, като го отблъснах с една крачка назад. Той стисна зъби, а очите му пламнаха от ярост. – И когато онези шибани майки от Тулса дойдат да си свършат работата, знай, че всеки човек, който умре в тази проклета сграда, е и от твоята шибана ръка, защото искаш да сложиш всички на едно проклето място – искаш да ги направиш лесна шибана мишена.
– Алекс, хайде, братко – каза Хатчет. – Дай ми малко време да поговоря с него. Имаме нужда от теб в този клуб.
– Не, Хатчет. – Ухилих се, като погледнах Саботаж с отвращение. Той беше толкова разярен, че ръцете му трепереха. – Махни си кучия задник на президента от проклетата ми веранда.
Обърнах се да вляза обратно, но Саботаж ме спря.
– Не ми обръщай гръб, момче. – Изръмжа той.
Обърнах се отново с лице към него.
– Аз вече не съм член на групата, Саботаж. – Напомних му. – Ти държиш в ръцете си проклетата ми нашивка. Ще се обърна с гръб към теб винаги, когато ми се прииска, по дяволите.
– След всичко, което направих за теб… – Втренчи се той, но аз го прекъснах.
– Не, Саботаж. Искаш да си върнеш всичко? Готино. Ще върна всяко проклето пени, което някога си дал на мен и Трикси, още сега. – Изръмжах. – Но само не забравяй, че аз съм този, който караше пред теб, когато видях как онзи шибан екип посегна към проклетите си оръжия. Аз съм този, който заложи живота си на шибаната линия, знаейки, по дяволите, че може би нямаше да оцелея – че може би щях да оставя жената без стареца ѝ и че може би щях да оставя малкото си момиченце без баща му. – Притиснах пръст към гърдите си. – Аз съм този, който пое онзи шибан куршум за теб и почти загуби живота си онази нощ. Сърцето ми се сплеска на онази шибана операционна маса, Саботаж. – Казах му, казвайки му нещо, което знаехме само аз и Трикси. Лицето му побледня под брадата. – Освен Хатчет, не знам за нито един член на този клуб, който някога да е направил това за теб, и все пак, по-малко от седмица, откакто съм тук, и почти умрях, за да спася задника ти – да спася този клуб от хаос и да предпазя болката, която сестра ми щеше да изпита.
Гневът, който се беше появил на лицето му, се беше разтопил, когато приключих да говоря. Хатчет само стоеше мълчаливо отстрани с ръка в джобовете на дънките си, оставяйки ме да се нахвърлям върху Саботажа.
– Майната му. – Прокле Саботаж.
– Дори не си помисляй да ми предлагаш да си върна нашивката. – Изригнах, когато той погледна надолу към нея. – Не искам повече да бъда шибан член на „Дивите врани“, Саботаж – не и докато ти си шибаният президент. Другите момчета може и да са съгласни с това, че през цялото време ги дърпаш по дяволите, защото прекалено много се страхуваш от чуждото шибано мнение и си проклет тиранин, който не може да понася да не му се получава, но аз не съм. Няма да търпя тези глупости. Така че се махай от проклетата ми собственост.
С това се запътих към къщата си, като затръшнах входната врата след себе си.
Назад към част 11 Напред към част 13
