Глава 7
ГРИМ
Намръщих се на Скраб, докато той се втурваше към мястото, където стоях пред вратата на болницата, пушейки втората си цигара в рамките на пет минути. Той поклати глава към мен, а в чертите на лицето му се настани злоба.
– Не мога да повярвам. – Изръмжа той.
– Какво? – Поисках докато измъкнах цигарата от устните си. – Недей да идваш тук и да си мислиш, че можеш да ми говориш, както си искаш, Скраб – предупредих го. – Не съм в шибано настроение. Това говно не трябваше да се случи. Тя трябваше да е на шибания изстрел, помниш ли? – Изръмжах.
Скраб стисна юмруци отстрани, ръцете му трепереха, докато устояваше на желанието да замахне към мен.
– Ти, шибан задник. – Изръмжа той. – Мислиш ли, че е направила това нарочно? – Попита той. Поклатих глава към него; не мислех така – никога не бих си помислил това за нея, но той беше прекалено ядосан, за да му пука за отговора ми. – Тя никога не би ти направила това нарочно, Грим.
– Това дете там е мое, Скраб. – Напомних му. Той стисна челюстта си. – Това говно не трябваше да се случи. Каза ли ѝ вече, че не можеш да имаш собствени деца? – Попитах. Той се загледа в земята, без да отговори. Подиграх се. – Не съм си и помислял, дяволски, че е така. Вече имам достатъчно проклети проблеми да се справям с чувствата си към нея. Правя всичко по силите си да не я отблъсна, докато се опитвам да се примиря с тази гадост.
Той протегна ръка към вратата на болницата.
– Тя е в онази стая и си изплаква очите, защото си мисли, че си приключил с нея, Грим. – Каза ми тихо Скраб. Стиснах челюстта си. Мразех да бъда причината тя да е разстроена, но, по дяволите, имах нужда от глътка въздух – вероятно имах нужда от шибана марихуана, но ако пушех такава, щяха да ме арестуват.
– Трябваше ми малко време, Скраб – казах му честно. – Знам, че е уплашена, Скраб, но, по дяволите, братко, аз също съм уплашен – признах аз. Той въздъхна и прокара ръце по лицето си. – Ти трябваше да бъдеш нейното начало и нейният край. Аз съм там, за да запълня празнините. Съгласихме се за това, помниш ли? – Той кимна. – Всичко излиза от строя. Не мога да я накарам да дойде преди клуба. Не мога да си изгубя душата заради нея, Скраб, и все пак това се случва. Аз съм президентът, братко. Не разполагам със свободата, която имаш ти и останалите мъже. Саботаж си мислеше, че може да постави Изи над клуба, и в крайна сметка това го прецака. В крайна сметка той изложи на риск живота ѝ, както и този на дъщеря им. Няма да ѝ направя това – не мога да ѝ го направя, пич.
Скраб изпусна уморена въздишка, сякаш на раменете му лежеше тежестта на целия свят. Честно казано, вероятно се чувстваше така. Тези дни мъжът постоянно се разкъсваше между мен и Катюшка, като правеше всичко възможно да ни задържи заедно.
– Може би трябваше да поговориш с нея, вместо да я напускаш. – Каза ми Скраб. Издишах тежко, като хвърлих цигарата си на земята и я стъпках с ботуша си.
– И двамата трябва да поговорим с нея – измърморих аз. – Трябва да ѝ кажеш истината. – Той стисна челюстта си. – Имам дете, което е от моята плът и кръв. Тя няма да разбере защо се паникьосах и напуснах стаята. – Казах му. – Тя няма да разбере откъде знам, че това дете е мое.
– Отиди да поговориш с нея, Грим. – Каза Скраб. – Тя има нужда от теб точно сега, братко. Знам, че ти е трудно да го разбереш, трудно ти е да го проумееш, но е така, както ти каза. Нещата се променят. То вече не започва и не свършва с мен. Сега започва и свършва с нас двамата. Трябва да се примириш с това – и то бързо. Защото в момента я разкъсваш на парчета. – Сведе очи към мен. – И братко, аз не съм като теб. Ще я поставя пред този клуб, дори ако това означава да си предам нашивката и да обърна гръб на теб и на останалата част от тази сган.
Не си направих труда да му отговоря. Просто се завъртях на пета и се върнах в болницата, като реших да послушам съвета му и да отида да поговоря с нея. Знаех, че съм склонен да върша глупости. Скраб винаги беше там, за да ми напомни какво, по дяволите, правя погрешно с нея.
Но, по дяволите, тя беше бременна. Можех да се справя, ако беше дете на Скраб, но знаех, че това дете е мое.
И това ме плашеше до смърт.
Лесно намерих стаята, в която беше тя. Лекарят излизаше точно когато аз влизах. Кимнах му веднъж, преди да затворя вратата и да вляза изцяло в стаята.
Облегнах се на вратата със скръстени на гърдите си ръце и оставих тъмните си очи да паднат върху Катюшка. Тя се беше свила на кълбо настрани, а по бузите ѝ се плъзгаха горещи сълзи. Тя дори не беше забелязала, че съм влязъл в стаята – или пък не ѝ беше до това да ме признае.
Преглътнах гордостта си, гнева и страха си.
– Мило момиче, съжалявам – извиках тихо.
Тя подсмръкна, но не си направи труда да се обърне към мен. Вината се завихри в корема ми. Мразех, че продължавам да я наранявам. Мразех, че не можех да се спра да ѝ го правя. Беше трудно да бъда президент на моята харта и в същото време да бъда мъжът, от когото тя се нуждаеше. Дори не бях сигурен дали мога да балансирам напълно.
Но тя ми беше нужна и някак си щях да се примиря с тази гадост.
Придвижих се до страната на леглото, към която тя беше обърната, и коленичих пред нея. Сълзите в сините ѝ очи разкъсваха душата ми, оставяйки усещането, че там има зейнала дупка.
Въздъхнах.
– Боря се – казах ѝ тихо. В очите ѝ не се появи нищо, дори обичайният разбиращ поглед, който получавах от нея. Бях я загубил. Чувствах го в корема си.
– Боря се като майка ебачка, мило момиче. Това не оправдава нищо – знам, че не оправдава – но не знам как да се справя с това, което чувствам и през което преминавам. – Признах. – Не знам какво да правя с бъркотията в главата си, а ти получаваш основната част от нея.
– Остави ме на мира. – Промълви тя. Душата ми ревеше от мъка. – Просто искам да си тръгнеш. Да се върнеш в клуба. Искам Скраб. – Тя отново подсмръкна. Сърцето ми се разби в гърдите. Беше ѝ писнало. Тя ме отблъскваше. Официално я бях разкъсал. – В края на краищата, всичко трябва да започне и да свърши с него, нали? – Попита тя, гласът ѝ беше студен. – Може би това е то, Грим. Може би това е мястото, където трябва да свърши, защото ми омръзна да се чувствам по този начин.
Болка разкъса гърдите ми.
– Не, бейби. – Изсъсках. – Недей да го правиш. Опитвам се. – Молих я.
Тя поклати глава.
– Не, не се опитваш и аз вече не мога да те чакам, Грим. Разбирам, че клубът е на първо място, но напоследък сякаш дори не ме искаш, а аз съм престанала да се наранявам. Стига ми да се чувствам така. Искам да си тръгнеш. Кажи на съпруга ми да дойде да заеме мястото ти, както винаги е трябвало да стане.
Протегнах ръка, за да я хвана, но тя се дръпна от мен.
– Ти не искаш да кажеш това. – Помолих я, отчаяно желаейки да си върне думите.
Тя поклати глава, докато насочваше към мен онзи студен, син поглед, който замразяваше сърцето ми.
– Имам ги предвид, Грим. Свърших. Свършихме. А сега се махай.
– Катюшка…
– Върви, Грим.
Изправих се и се изнесох от стаята, усещайки как сърцето ми замръзва напълно. Имах ли право да се разстройвам? Вероятно не. Но бях. Цялата ми шибана душа беснееше за нея, но това беше всичко. С нея беше свършено. Беше сложила край на нещата между нас.
Когато излязох от тази стая, изключих емоциите си. Бях обучен да го правя още от малък. Беше като превключвател в съзнанието ми.
Бях приключил с чувствата. Свърших да наранявам. Бях приключил с нея, както и тя с мен.
Бях Грим – шибаният Жътвар – в истинската му, разкрита форма.
Бях проклето чудовище и беше време да се превърна в чудовището, за което винаги се говореше, че съм. По дяволите с всичко и всички останали. Единственото, което имаше значение, беше да запазя живи моите хора и техните семейства.
Извадих телефона от джоба си и се обадих на Алехандро, когато Скраб се втурна по коридора. Той трескаво поклати глава към мен. Сигурно му се беше обадила или писала, след като излязох от стаята, но беше твърде късно.
Беше време да започна да изплащам дълга на Скраб.
– Алехандро? – Попитах, когато той отговори на телефона.
Скраб се дръпна и изражението му падна пораженческо. Знаеше, че всичко е свършило. Всичко, за което бях работил толкова упорито, беше свършило. Тя и аз бяхме свършили.
Скраб знаеше, че щом се обадя на Алехандро, всичко е свършило – напълно шибано свършило.
– Грим. – Изрева Алехандро. – Надявах се, че ще се чуя с теб.
– На твое разположение съм – казах му. Скраб поклати глава към мен, опитвайки се да ме спре, но аз го игнорирах. Той беше нашивка – нищо повече, по дяволите. – Какво трябва да направя?
Назад към част 6 Напред към част 8
