Глава 4
ДЖЕСА
Разсеяно почуквах с пръсти по бара и се взирах в далечината, потънала в мислите си. Навън се стъмваше, а от Призрака бях получила само едно съобщение, и то само за да ме уведоми, че са стигнали благополучно.
Гледах как случайни момичета, които никога преди не бях виждала, танцуват с някои от момчетата, докато музиката се лееше от колоните със съраунд звук – партито беше в разгара си въпреки всичко, което се случваше около нас. Това беше едно от нещата, на които можеше да се разчита тук. Винаги се намираха стриптизьорки и проститутки, които искаха да изкарат повече пари.
Изи, Рейна и Лейла си бяха вкъщи – те вече имаха деца, за които да се грижат, така че бях почти сама, макар че определено не се оплаквах от липсата на компания на Лейла. След всички гадости, които се случиха в гимназията с нея и Хатчет, не можех да я понасям. Наистина ми се искаше Трикси да е тук, но тя само идваше и си отиваше, никога не се задържаше за дълго, а извинението ѝ винаги беше, че имала семейни проблеми.
Семейството ми липсваше. Липсваше ми брат ми, който се беше измъкнал веднага след като завърши училище и ме беше оставил в този шибан приемен дом съвсем сама.
Там в крайна сметка попаднах в ръцете на Джордан. Бях почитателка на сладките думи. Хатчет – тогава Блейк – беше приютил цялото ми сърце, макар че никога не беше гледал на мен като на нещо повече от малката сестра на Брент. Хатчет се беше увлякъл по наркотиците скоро след като започна да се среща с Лейла, а Лейла го остави, без да го погледне и без да се интересува от него.
Останах сама, без да имам към кого да се обърна.
Грим се приближи до бара и ме изтръгна от мислите ми. Без думи се обърнах към хладилника, за да му донеса бира. Преди да му я подам, махнах капачката. Той кимна веднъж в знак на благодарност – винаги беше мълчалив, никога не говореше, освен ако не се изказваше откровено и в лицето ти за нещо.
Като сега.
– Мога да кажа, че не искаш да си тук. – Коментира грубо той.
Повдигнах рамене, без да си правя труда да му отговоря. Работата ми беше да сервирам напитките на момчетата. И така, точно това правех.
Грим въздъхна.
– Можеш да се прибереш вкъщи, ако искаш, Джеса. – Каза ми той. – Никой не те задържа тук.
Извих една вежда към него, докато го гледах хладно.
– Наистина ли мислиш, че съм достатъчно глупава, за да се прибера сама вкъщи след случилото се снощи? – Попитах го. – Те ме преследват, Грим. – Напомних му. – Може да искам да се прибера вкъщи и да спя в собствения си апартамент на собственото си легло, но не съм шибана глупачка.
Той се изправи и извади ключовете за мотора си от джоба.
– Тогава да тръгваме. Призракът ми вярва, че ще те защитя, а ти не искаш да си тук. – Каза той, когато го зяпнах.
Никой не се качва на задната седалка на мотора на Грим. Нито една шибана душа. Честно казано, дори не си спомням някога жена да се е качвала на гърба на мотора му или на по-малко от пет метра от него.
Без да ме изчака да отговоря, той тръгна към изхода на клуба. Втурнах се след него, грабнах якето си, закопчах ципа, докато го следвах към чакълената площадка, а до ушите ми достигаше звукът от чакъла, който хрущеше под тежките му ботуши.
Той се качи, а аз се настаних на седалката зад него и грабнах каската от ръката му, когато ми я подаде.
– Дръж се. – Заповяда той, докато включваше мотора си. – Имам предвид това, Джеса. Не съм най-безопасният ездач. – Предупреди ме той.
Хванах се за елека му, свивайки кожата в юмруците си, докато той се изниза от паркинга, насочвайки се към апартамента ми. Никога не бях се качвала на мотор – дори на този на Призрак – и да кажа, че усещането е вълнуващо, е слабо казано. Беше шибана свобода и бях сигурна, че ще накарам Призрака да ме вози, щом нещата се успокоят отново.
Грим не беше излъгал, когато каза, че не е най-безопасният ездач там. Той се носеше по улиците на Хоуп, без да си прави труда да намали скоростта на завоите. Не му пукаше, докато се вмъкваше между колите, за да изпревари всички останали, като никога не намаляваше скоростта си, освен ако не беше абсолютно необходимо. Трябваше да ме ужаси, но аз му се наслаждавах.
Когато спряхме пред жилищната ми сграда, се плъзнах на разтреперани крака, но усмивка разтягаше устните ми.
– Благодаря. – Казах му, докато разкопчавах каската му и му я подавах. – Беше страхотно.
Той вдигна рамене, като също се измъкна и прибра ключовете си в джоба. Изкачих се по стълбите към апартамента си, отключих, знаейки, че Грим ме следва. Знаех също така, че без да се налага да го казва, той ще остане в апартамента ми с мен за защита.
Всичко в апартамента ми беше точно както го бях оставила, с изключение на това, че някой седеше на дивана ми. В центъра на челото му имаше дупка, а задната част на главата му беше разпръсната по стената на хола ми.
Изкрещях, препънах се назад и грубо се блъснах в Грим.
– Майната му. – Изръмжа Грим, докато ме дърпаше зад себе си, а пистолетът му вече беше в ръката му.
Преглътнах повръщаното, като потиснах страха си. Мъжът на дивана ми беше същият, с когото бях на среща предната вечер – действах като негов ескорт.
Но му бяха сложили кожен шлифер с нашивката на „Дивите врани“ с името на Призрака и офицерската му титла.
Посланието беше ясно, без да се налага да се пише или да ми се казва нещо.
Бях изневерила на думата си, че ще бъда само тяхна, и те щяха да накарат всички да си платят, като започнат от Призрака.
Долната ми устна потрепери, а очите ми се напълниха със сълзи. Сърцето ми се удари силно в гърдите, когато Грим започна да се движи из апартамента, въпреки че и двамата знаехме, че този, който е направил това, отдавна го няма.
– Грим, прибери го вкъщи. – Задъхах се, а сърцето ми беше заседнало в гърлото ми. Нямаше да преживея болката, ако нещо се случеше на Призрака.
Грим поклати глава към мен, докато придърпваше телефона към ухото си.
– Не. Те трябва да са там горе, за да говорят със Съдията. Те ще се справят, Джеса. – Той коленичи, така че да е на нивото на очите ми, а тъмните, почти безчувствени очи на Грим се впиха в моите. – Призракът ще се оправи, Джеса. – Увери ме той. – Дишай. – Нареди ми.
– Тор. – Заговори по телефона Грим. – Трябва да отидеш да вземеш Изи, да я защитиш и да я заведеш в шибания клуб. Ще се обадя на църквата, когато се върна с Джеси. Имаме шибан проблем. Накарай Скорпиона да вземе Рейна, а Грейв да вземе Лейла. Клубът се заключва. Обади се на Блинк – информирай го какво се случва, по дяволите.
Той затвори телефона си, без да чака отговор.
– Имаш ли достатъчно дрехи в клуба? – Попита ме той, като се обърна назад, за да ме погледне.
Преглътнах трудно – преглъщайки страха си – и кимнах на Грим.
– Имам дрехи в стаята на Призрака. – Казах му, гласът ми беше слаб и треперещ.
Той кимна, хващайки горната част на ръката ми.
– Хайде да вървим. – Той ме издърпа от апартамента, заключвайки вратата след себе си с моя ключ, който дори не бях осъзнала, че е грабнал от ръката ми.
Щом слязохме до мотора му, той вдигна седалката му и извади бронежилетка.
– Облечи я. – Треперещо грабнах бронежилетката от него, като правех всичко възможно да не повърна навсякъде. – Вероятно няма да те преследват точно сега, но няма да рискувам. Призракът и без това е достатъчно труден за контролиране. Ако нещо се случи с теб, нямам никакво съмнение в шибания си ум, че ще изгубим брат, а аз няма да допусна да се случи тази гадост.
Бързо се пристегнах в бронежилетката, като сложих обратно якето си върху нея. Пристегнах каската на Призрака на главата си и бързо се плъзнах обратно на мотора зад Грим. Без предупреждение той се изниза от паркинга на жилищната сграда, като при това хвърляше чакъл зад себе си.
***
Гледах как Лейла люлее в ръцете си Теса – нейната и на Хатчет дъщеря – когато телефонът ми изгърмя на масата пред мен, а на екрана се появи името на Призрак. Почти изскочих от кожата си. Не бях осъзнавала, че съм била толкова шибано извън себе си.
Бързо отговорих, придърпвайки телефона към ухото си, отчаяна да чуя гласа му.
– Призрак? – Тихо попитах.
– Говори с мен. – Гласът му беше груб – напрегнат. Чувах го да се движи на заден план. – Имам нужда да ми говориш. – Умоляваше ме. – На път съм да си изпусна нервите. Това можеше да си ти, по дяволите. – Изръмжа той, а контролът му се изплъзна.
– Добре съм. – Успокоих го, стиснах юмрук, за да овладея треперенето си. – Не мисля, че все още преследват конкретно мен. Искат първо да ме накарат да се страхувам.
– Ама те, го постигат. – Изръмжа Призрака. – Ебаси, хубаво момиче, толкова ми е кофти, че не можах да те предпазя от това говно. Връщаме се вкъщи. Помогни на момичетата да подредят клубната къща. Съдията ще се върне с нас заедно с останалата част от клуба си. Холдън, Луис и Джошуа са изчезнали. Съдията е абсолютно бесен, че мъжете, на които се предполагаше, че може да се довери, са го предали.
– Моля, бъдете внимателни. – Помолих го. – Моля те, върни се при мен цял – и жив – шибано дишащ.
Той отпусна тиха въздишка.
– Винаги, хубаво момиче. Не се притеснявай, добре? Имаме повече номера на връщане, отколкото на идване тук. Ще се справим. Не се напрягай. Просто се съсредоточи върху това да подготвиш клубната сграда за всички, ясно? Използвай това, за да се разсееш, докато мога да се прибера и да се погрижа за теб.
– Добре. – Въздъхнах и ми се искаше той да е тук, за да ме обгърне със силата си.
– Скоро ще се прибера, хубаво момиче. – Обеща той. – Погрижи се за себе си.
С това той затвори, без да си прави труда да изчака отговора ми. Грим излезе от параклиса, а всички останали мъже с нашивки се изнизаха след него.
– Саботаж, Куршума, Хатчет и Призрака са на път да се върнат. Ще бъдат на път в рамките на следващите петнадесет минути. – Обяви той. Преглътнах нервно и потърках длани по дънките си. – Съдията и хората му ще се върнат с него. Трябва да подготвим клуба за него и хората му. Това място ще бъде тясно в обозримо бъдеще. Свикнете с това.
С това Грим тръгна по задния коридор към мястото, където знаех, че се намира стаята му. Тор сложи ръка на рамото ми и аз едва не изскочих от кожата си. Той бързо ме освободи.
– Извинявай, момиче. Не исках да те плаша. – Извини се той. Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да успокоя сърдечния си ритъм. – Целият този клуб те подкрепя, Джеса. – Напомни ми той. – Ти си семейство.
– Благодаря, Тор. – Отговорих тихо, насочвайки към него малка, фалшива усмивка, макар да знаех, че той вижда през нея.
Той само стисна рамото ми още веднъж нежно, преди да тръгне нагоре по стълбите. Лейла се приближи до мен. Някога мразех Лейла и въпреки че нещата се бяха подобрили, все още не я харесвах. Тя току-що се беше появила отново в този град, след като беше избягала и изчезнала, изоставяйки Хатчет, когато той имаше най-голяма нужда от нея.
Винаги ѝ бях завиждала в училище. Тя беше с няколко години по-голяма от мен, но винаги беше толкова красива и винаги имаше единственото нещо, което исках, когато бях тийнейджър – Хатчет.
И Хатчет се беше влюбил в нея толкова бързо. Хатчет беше лошото момче в училище. Винаги прекъсваше часовете с по-големия ми брат Брент и те бяха много близки, поради което Хатчет беше близък и с мен, макар че винаги се пазеше от мен.
Но нещата се промениха. Той отиде на една среща с Лейла и това беше всичко. Вече почти не се срещаше с по-големия ми брат и напълно спря да идва в приемния ни дом. Никога повече не го видях и петнайсетгодишното ми сърце не можеше да понесе това. Първото момче, което наистина харесвах, се беше влюбило в друга.
Наблюдавах отдалеч как Хатчет изпадна в дълга, низходяща спирала на наркотиците. Човек, който някога беше толкова пълен с живот, се превърна в гневна, разрушителна черупка на самия себе си.
А тя просто избяга, когато не можеше да издържа повече.
Разбира се, сега вече знаех, че в историята има много повече, отколкото си мислех първоначално. И въпреки че се опитвах да бъда по-мила към нея, да се опитам да я възприема като приятел, все още ми беше толкова трудно. Все още не можех да я понасям, особено след като беше такава коварна, токсична кучка.
И също така, защото когато Хатчет спря да идва, всичко се разпадна за мен. С Брент бяхме толкова близки, а когато Хатчет – най-добрият му приятел – спря да му говори, Брент се затвори от всички – включително и от мен – и накрая изчезна и той.
И сега, седем шибани години по-късно, все още нямах представа къде е по-големият ми брат. Бях направила всичко, което знаех, че трябва да направя. Той напусна дома си в нощта, когато завърши гимназия – просто стана и си тръгна посред нощ. Не беше оставил бележка или нещо друго.
Оттогава не съм го виждала или чувал. И тъй като родителите ни не бяха наблизо от десетгодишна възраст, Брент беше всичко, с което разполагах. Без него нямах никого. Бях наистина сама.
Докато не се появи Джордан и напълно не разруши шибания ми живот.
Принудих се да се усмихна, когато Лейла се приближи до мен.
– Искаш ли да ми помогнеш да почистя някои от свободните стаи? – Попита ме тя.
Изи се намеси почти мигновено, като ме спаси от необходимостта да приема предложението на Лейла. Наистина се опитвах да я търпя, но беше по-трудно, отколкото изглеждаше.
– Всъщност имам нужда Джеси да ми помогне да почистя тук. – Каза тя на Лейла. – Рейна ще може да ти помогне.
Лейла кимна и отиде при Рейна, която държеше кофа с почистващи препарати. Изи мълчаливо ме изучаваше за момент, докато се изправях от стола си.
– Не знам защо я мразиш толкова много, но просто помни, че ако имаш нужда да поговориш, ще те изслушам.
Въздъхнах, обърнах ѝ гръб и се отправих към кухнята.
– Опитвам се, Изи.
Изи също въздъхна.
– Знам, Джеса, виждам това. И може би заблуждаваш останалите в клуба, но не и мен. – Каза ми честно тя. – Така че, както казах, ако имаш нужда от някой, който да те изслуша, аз ще го направя. Няма да получиш никаква присъда от мен. – Обеща ми тя.
– Благодаря, Изи. – Искрено ѝ благодарих, но нямах намерение да се възползвам от думите ѝ. Не исках никой да знае как съм се чувствала към Хатчет, защото не исках да ме гледат със съжаление.
Вече не исках Хатчет. Там имаше нулеви романтични чувства към него. Но ме болеше, че ме гледаше, сякаш съм непозната. Той дори не ме помнеше. По дяволите, вероятно вече не помнеше дори брат ми.
Изи нежно стисна ръката ми.
– Всички се борим с демоните си, Джеса. Просто запомни това.
Примигнах и отвърнах на сълзите.
– Имам нужда от малко време. – Измърморих, докато бързах да изляза от кухнята, насочвайки се към задната врата. Вдишах дълбоко свеж въздух, докато прокарвах пръсти през косата си. Взирах се в ясното, звездно небе, долната ми устна трепереше, докато в гърдите ми се надигаше познатата болка за брат ми.
Исках нормалност. Исках го повече от всичко. И исках да успея да намеря Брент – или поне да разбера какво, по дяволите, съм направила погрешно, за да ме изостави.
Честно казано, ако Брент се появи и ми се извини, че ме е напуснал точно сега, дори няма да ми пука за извиненията му. Те не биха имали значение. Просто исках да си върна камъка.
Сълзите се плъзнаха по бузите ми.
Майната му, бях толкова уморена – уморена от борбата, уморена от всичко, което се случваше около мен. И бях толкова уморена от хората от миналото ми, които постоянно ме нараняваха.
Назад към част 3 Напред към част 5
