Глава 14
ЛЕЙЛА & ХАТЧЕТ
ЛЕЙЛА
Два месеца.
Преди два месеца бях затворила книжарницата си, взех малкото си спестявания, които имах, и се измъкнах от този град, оставяйки след себе си цялата болка и мъка – или поне се опитах да го направя.
Тя само ме следваше, а тъжните, сини очи на Хатчет преследваха сънищата ми всяка нощ. И всеки ден се чудех какво ли прави той.
Бях абсолютно нещастна без Хатчет, но нямаше да направя същата грешка с него отново. Той се беше оказал само същият безмилостен гадняр, когото бях оставила преди. Просто сега работеше за друг човек – за друг престъпник.
Изплакнах устата си и се загледах в бледото си лице в огледалото. Тъй като бях бременна в малко повече от втория месец, сутрешното ми гадене само се засилваше. Отслабвах толкова бързо, че едва успявах да се справя. Това бебе отказваше да ми позволи да задържа каквото и да било. Лекарят ми не знаеше как да ми помогне. А аз отказвах да приемам лекарства. Не исках да навредя на бебето. Не взех нито едно лекарство, докато бях бременна с Матю – дори не си направих епидурална упойка – и не бих взела нищо с това бебе.
Майната му на това, че не съм взимала противозачатъчни.
Помислих си за Хатчет, но поклатих глава. Беше страхливо, но щях да скрия това бебе от него, колкото е възможно по-дълго. Не трябваше да бъде опетнено от него по начина, по който Матю беше сега. Баща му липсваше толкова много, но не можех да позволя на Матю да бъде в обкръжението на чудовище като Хатчет.
– Мамо, добре ли си? – Попита Матю през затворената врата на банята.
– Добре съм, бебе. – Уверих го, въпреки че не се чувствах никак добре. Честно казано, чувствах се наистина замаяна, а кожата ми беше лепкава. Отворих вратата на банята. – Мама просто трябва да си легне за малко, добре? – Казах му, като разроших русата му коса.
Майната му, толкова много приличаше на баща си.
Той кимна, а разтревожените му очи ме проследиха, докато отивах до леглото си и лягах върху завивките. Той ме целуна по бузата, преди да излезе от стаята. Знаех, че баща му липсва, но нещо го възпираше да попита за него.
Въздъхнах и затворих очи, оставяйки тъмнината да ме обхване, просто исках да забравя дискомфорта и сърдечната си болка за малко.
ХАТЧЕТ
Телефонът ми изгърмя в кошчето пред параклиса и не спираше да звъни, по дяволите. Първите няколко пъти го пренебрегнах, но той отново започна да звъни. Саботаж най-накрая измърмори и ме погледна.
– Прибери това нещо, преди да изляза и да го счупя сам. – Изръмжа ми той.
Измъкнах се от масата и излязох от параклиса, като затворих вратите обратно зад себе си. Взех телефона си от кошницата и го доближих до ухото си, като видях непознат номер.
– Ало?
– Татко? – Гласът на Матю прозвуча в слушалката. Очите ми се разшириха от шок. Той се разплака. – Татко, можеш ли да дойдеш тук? – Попита ме, а думите му бяха едва сдържани.
– Уау, момче, какво става? – Поисках да знам. – Къде е майка ти?
– Нещо не е наред. – Извика той. Сърцето ми падна в краката, лошо чувство се настани в червата ми. – Тя е в болницата. Татко, моля те, ела. – Той се разплака. – Страх ме е. Не искам да загубя мама.
– На път съм, момче. Мога ли да говоря с медицинска сестра? – Попитах го.
За момент чух как телефонът се размърда, преди по линията да се чуе женски глас.
– Това ли е, хм, Хатчет? – Попита дамата, като звучеше несигурна за името ми.
– Блейк Гидиън. – Казах ѝ грубо. – Аз съм бащата на Матю. Какво се случва? – Поисках да знам.
– Синът ви се обади на 9-1-1, когато не можа да накара майка си да се събуди от дрямката си. – Информира ме тя. Страхът се настани в червата ми. – Тук имам офицер, който е готов да го отведе в приемен дом за през нощта, ако не можете да дойдете тук, за да го вземете.
– Не! – Изкрещях, като след това се извиних, че съм повишила глас. Синът ми нямаше да отиде в приемен дом с куп непознати, докато се страхуваше за майка си, по дяволите. – Извинявай, просто ми кажи къде да дойда и аз ще бъда там. – Уверих я.
След като тя ми каза името на болницата и града, в който се намира, аз затворих, след като говорих с Матю и го уверих, че съм на път, че ще бъда там след няколко часа.
Втурнах се обратно в параклиса, като погледнах право към президента си.
– Лейла е в шибана болница. – Казах му. Всички насочиха погледите си към мен, когато Саботаж се изправи от стола си. – Това беше Матю. Трябва да тръгвам. – Казах му.
Саботаж огледа масата.
– Инк, Грим – с Хатчет. – Даде указания той. – Църквата се отлага, докато се върне Хатчет. – Той посочи с пръст към мен. – Дръж ме в течение, братко. – Нареди ми.
Кимнах му в знак на разбиране, докато се въртях на пета, нахлувайки към вратите на клуба, включвайки GPS-а си и за да мога да стигна до Лейла, едва чувах инструкциите над силното тупкане на сърцето ми. Силният рев на пикапа ми прочисти главата. Инк и Грим бързо разпънаха моторите си. Видях, че Инк говори, най-вероятно с Рейна, обяснявайки ѝ какво се случва, тъй като не му бях дала момент да каже на нея и Илайджа довиждане.
Трябваше да стигна до Лейла и Матю, нямаше време за сбогуване. Излязох от паркинга и с висока скорост напуснах Хоуп, Тексас.
Лейла, Матю, на път съм.
***
Когато влязох в болницата, Матю мигновено се изстреля от стола, на който седеше до един полицай, и се втурна към мен. Веднага го вдигнах в ръцете си, притискайки го до себе си, докато той плачеше на рамото ми.
– Аз съм тук, момче. – Уверих го, докато го държах за главата. – Майка ти ще се оправи. Тя е силна. – Напомних му.
– Дядо се опитва да ме вземе със себе си вкъщи. – Разплака се той. – Татко, аз не искам да отида с него.
Гневът пулсираше в тялото ми, но аз го изтласках обратно. Трябваше да бъда тук за Матю. Инк и Грим щяха да се справят с бащата на Лейла, ако се стигнеше дотам.
– Тогава няма да отидеш. – Уверих го. – Сега съм тук, разбра ли? Единственото място, където ще отидеш, е при мен. – Обещах му.
Той кимна срещу рамото ми. Свих очи към сивокосия възрастен мъж, който седеше на стола в другия край на болничната стая.
– Мислех, че си зад решетките. – Тихо ми се скара той.
Очевидно след като дъщеря му напусна града, той беше престанал да ме следи.
Само му се усмихнах, въпреки че вътрешно бушувах. Държах устните си затворени, защото знаех, че на няколко метра от мен има офицер. Кимнах веднъж на офицера.
– Имам го оттук. – Уверих го.
Той ми кимна с глава.
– Ще бъде ли проблем? – Попита ме той, движейки главата си по посока на бащата на Лейла.
Поклатих глава в отговор. С последно кимване на главата си към мен той излезе от болницата.
– Искаш ли да го взема? – Попита тихо Инк, кимвайки с глава към Матю, който вече беше припаднал на рамото ми от толкова много плач.
Поклатих глава на Инк.
– Аз съм го взел. Така или иначе той се нуждае от мен точно сега. Дръж този шибаняк далеч от мен. – Казах му.
Той кимна веднъж в знак на разбиране, а очите му се спряха на бащата на Лейла. Пристъпих към голямото, полукръгло бюро в чакалнята.
– Здравейте, аз съм Блейк Гидиън. – Казах на рецепционистката. – Може ли някой да ми даде актуална информация за Лейла Браун?
Медицинската сестра вдигна поглед към мен.
– А, Хатчет, да? – Попита ме тя, докато се изправяше. – Говорих с вас по телефона. Тя ви е посочила като контакт за спешни случаи.
Опитах се да скрия шока си, но съм сигурен, че очите ми ме издадоха. Това беше последното нещо, което бях очаквал да чуя. Беше си тръгнала, мразейки ме с всяка фибра на съществото си.
– Позволете ми да потърся нейния лекар. Тя помоли, ако се стигне дотам, да ти каже всичко, което се случва.
Веждите ми се свъсиха, докато гледах след нея в объркване. Нещо се беше случило. Тя знаеше, че може да се случи нещо подобно, и това вкара кисело чувство в стомаха ми.
– Какво става, братко? – Попита ме Грим, като се приближи до мен, а тъмните му, почти бездушни очи се вгледаха във всичко около него.
– Не знам. – Отговорих му тихо. – Тя ме е посочила като контакт за спешни случаи. – Грим повдигна една вежда към мен, въпреки че в очите му нямаше шок. Изглежда, че не много неща можеха да шокират Грим. Човекът беше по принцип безчувствен. – Единственото, което съм в състояние да предположа, е, че тя има нещо, което се случва. – Гледах как сестрата се върна с един лекар. Предадох Матю на Грим. – Трябва да поговоря с лекаря. Ще се върна да го взема след минута.
Грим кимна в знак на разбиране и отиде до един стол до стената, за да придържа спящия Матю. Отидох при лекаря, като протегнах ръка.
– Блейк Гидиън. – Представих се.
Той стисна ръката ми.
– Няма проблем, ако ви наричам Хатчет? – Попита ме той. – Това е всичко, с което Лейла те е наричала.
Намръщих се, но му кимнах. Защо, по дяволите, говореше за мен, когато, по дяволите, се откъсна от мен – без изобщо да ми даде възможност да обясня какво, по дяволите, се случва с Линкълн?
– Аз съм д-р Бърнс, лекарят на Лейла. Да отидем в кабинета ми, за да мога да обсъдя някои неща с теб.
Последвах го по коридора в един тесен кабинет. Той седна и направи жест към стола от другата страна на бюрото си, за да направя същото.
– Кога за последен път говорихте с Лейла? – Попита ме той.
– Преди два месеца. – Отговорих му. Когато тя избяга от клуба, наричайки ме шибано чудовище.
Той свърза пръстите си върху бюрото.
– Хатчет, Лейла е бременна малко повече от два месеца. – Каза ми той. Облегнах се назад на стола си, въздухът за миг се изгуби за мен, докато се взирах в д-р Бърнс. Боже мой. Миг по-късно във вените ми заиграха искри от гняв.
Тя щеше да скрие и това бебе от мен.
– Досега бременността ѝ беше малко трудна. – Просто държах погледа си на едно ниво с неговия. – Откакто е забременяла, има ужасно сутрешно гадене и то продължава да се влошава. Отказва да взема каквито и да било лекарства, страхува се да не навредят на бебето, въпреки че многократно съм я уверявал, че това няма да се случи.
Въздъхнах. Шибана упорита жена.
– Тя отслабва драстично. Мисля, че тялото ѝ най-накрая се е отказало. – Сърцето ми спря в гърдите. Може и да ѝ бях ядосана, но не исках да ѝ се случи нещо. Матю се нуждаеше от нея тук – жива и здрава. Майната му, аз имах нужда от нея жива и здрава. – Накарах я на интравенозна линия и я храня през тръба. Бебето засега е добре. Но тя е в безсъзнание вече почти двадесет и четири часа.
– Майната му. – Измърморих, докато прокарвах ръце по лицето си.
– Искаш ли да я видиш? – Попита ме той. – Имай предвид, че тя все още е в безсъзнание. Все още не съм позволил на Матю да я види.
Кимнах.
– Грим го държи. – Уведомих лекаря. – Трябва да я видя.
Д-р Брунс стана от стола си и аз го последвах по още няколко коридора, докато не спря пред родилната зала. Той бутна вратата и мигновено до ушите ми достигнаха звуците на различни машини.
Минах покрай него и отидох до леглото на Лейла. Лицето ѝ беше вдлъбнато, а кожата ѝ беше нездравословно бледа. Беше ми неприятно да я видя в този вид. Мразех я. Изглеждаше толкова нездрава.
Прокарах ръка по косата ѝ.
– Упорита жена. – Измърморих, като хванах ръката ѝ в моята, като натиснах леки целувки по кокалчетата ѝ.
Бейби, моля те, събуди се. Мълчаливо я умолявах, докато търках палеца си по гърба на ръката ѝ. Матю и аз се нуждаем от теб.
Назад към част 13 Напред към част 15
