Глава 7
След обедния пик в деликатесното заведение на Харолд цареше изоставена атмосфера. Макар че беше едва 13:30 следобед, на една маса седеше само един клиент. Същият сънлив тийнейджър стоеше зад касата и гледаше втренчено в телефона си.
Двамата с Лиена тръгнахме към касата и тийнейджърът вдигна поглед. Очите му изпъкнаха от разпознаване.
– Тази седмица не си ял капикола, нали? – Попитах го.
– Н-не. Обикновено ям консервирано говеждо, човече.
Потиснах усмивката си от очевидната му загриженост.
– Къде е Харолд?
– Отзад. Хей, зеленчуците са безопасни, нали?
– Обикновено – казах аз и заобиколих щанда. – Но внимавай за Е. коли. Тази гадост е навсякъде.
Лиена извърна очи и докато се провирахме през люлеещите се врати, добави шепнешком:
– Ще докараш на това дете комплекс.
В кухнята, както и преди, беше любимият ни изпълнител с глава на масата, но този път работеше сам. Може би другите момчета си бяха тръгнали, след като бързането беше свършило, което ни устройваше; все пак това беше по-скоро частен разговор.
В мига, в който Харолд ни забеляза, лицето му пребледня, сякаш бе видял призрак – или двата призрака на агенти от МПД, които трябваше да са изпепелени смотаняци.
– Здравей, Харолд. – Усмихнах се на него с оголени зъби. – Как си?
– Ти се върна – промълви той. – Какъв е проблемът?
– Кой каза, че има проблем?
– Аз… просто предположих…
Сложих ръце.
– Или си мислеше, че никога повече няма да ни видиш? Мислеше, че ще се погрижат за нас?
Недоумението свъси веждите му.
– А?
Лиена ме побутна с лакът в ребрата, после наклони глава към трапезарията, напомняйки ми, че тийнейджъра касиер е в обсега на слуха.
– Да излезем навън.
Харолд неохотно се остави да бъде изведен през противопожарния изход. Алеята беше затънтена и изненадващо тъмна, а облачното небе – сиво и мрачно. Лиена и аз застанахме с гръб към изхода, а Харолд беше обърнат с лице към нас, на няколко метра от нас.
– Имаш две възможности, Харолд – каза тя хладнокръвно. – Можеш да ни разкажеш какво точно си направил след първия ни разговор, или да ни го кажеш в стаята за разпити в участъка.
Той се отдръпна.
– Аз съм под арест? За какво? Нищо не съм направил!
– Това го казват всички – отбелязах аз.
– С удоволствие ще чуем твоята версия на историята – намеси се Лиена по възхитителен и заплашителен начин.
– Какво имате предвид? Нищо не съм направил. Работих и се прибрах вкъщи и… и… – Той примигна бързо. – Обадих се на Роко. Това е всичко.
– Обадил си се на Роко Торн?
– Да. – Той прокара ръце през косата си, което още повече влоши качеството на прическата. – Проверих дали всичките ми документи са подадени и всичко останало.
Хвърлих поглед към Лиена, после погледнах към Харолд.
– Каза ли му, че ще дойдем да поговорим с теб?
Той кимна.
– И го попитах дали може да има проблем с документите ми. Той каза, че не – всичко е подадено, подписано и всичко останало. – По горната му устна беше избила пот и той я избърса с обратната страна на ръката си. – Договорът ми е законен, разбира се? Напълно законен. Платен с душата ми и всичко останало. Не нарушавам никакви закони.
– Добре. – Поклатих се на петите си. – Вярвам, че не нарушаваш никакви закони. Но това не означава, че си чист, нали? Има нещо гнило тук и то не е само цялото това месо от сметището.
Лиена бързо вдигна това, което бях сритал.
– Това беше идея на Роко, нали? Той се обърна към теб.
Устата на Харолд потрепери.
– Той те е купил – предположих аз. – Ти не си платил за този договор. Той ти е платил – пари, за да не фалираш деликатесното си заведение.
– Откъде знаеш?
Бинго. Смирих изражението си – след това пуснах малка деформация в съзнанието му, за да осветя светлината около мен и Лиена, придавайки ни меко сияние. Това беше трик, който бях използвал, когато работех за ККК, за да накарам променливите, безсърдечни адвокати да изглеждат като спасители, а не като акули.
– Роко е престъпникът тук – казах му успокоително. – Не е нужно да паднеш заради неговите престъпления.
Харолд поклати глава.
– Н-не. Не мога. Той ще ме убие, ако кажа нещо.
Лиена се приближи и аз неусетно усилих сияйната ѝ аура.
– Можем да те защитим, ако ни позволиш, Харолд.
Той продължаваше да клати глава, а движението му ставаше все по-бързо.
– Не. Не мога. Не съм направил нищо лошо. Няма да казвам нищо повече.
Размених още един поглед с Лиена, а тя посегна към чантата си, за да вземе белезниците.
Този разговор официално беше стигнал до задънена улица, така че беше време да арестуваме Харолд и да го заведем на истински разпит.
За първи път щях да бъда арестуващ, а не арестуван. Бях прекалено развълнуван да бъда от другата страна на белезниците.
Един стържещ звук прекъсна очакването ми – метално скърцане по скалата, идващо отгоре ни.
Харолд погледна нагоре и челюстта му се отпусна, а очите му се разтвориха широко.
Отдръпнах се от стената и изпънах врат, като искрено се надявах Харолд да не е измъкнал онова старо „Вижте, Том Круз прави собствените си каскади!“, за да ни накара да отвърнем поглед, за да може да бяга като луд в обратната посока. Погледът ми се стрелна към покрива два етажа по-нагоре.
– О, чувал с топки – проклех тихо. – Това не е Том.
Не и ако следващата му роля не беше грамадна сянка с чифт светещи червени очи. Тъмният силует се наведе над ръба на покрива, взирайки се заплашително в трима ни.
Демон.
Никога досега не бях виждал такъв на живо, но какво друго можеше да бъде? Ако беше Том Круз, гримьорът му щеше да спечели всички „Оскари“.
Мозъкът ми извади страницата „Бойни демони за начинаещи“ от папката с файлове „Бойно обучение“, но за съжаление всичко се свеждаше до една-единствена дума: Бягай.
Звярът се отметна от покрива и се спусна към нас. Двамата с Лиена скочихме настрани. Удряйки се достатъчно силно, за да напука асфалта, демонът замахна с дълга ръка. Извърнах се назад, сблъсквайки се с рамото на Харолд, когато смъртоносните нокти се засилиха към мен – доближиха се толкова близо до гърдите ми, че усетих полъха от преминаването им.
Харолд нададе смразяващ кръвта писък.
Демонът ме беше пропуснал, защото не бях негова мишена. Ноктите му се забиха в гърдите на Харолд и единствената причина, поради която ребрата му все още бяха непокътнати, беше, че го бях повалил назад.
Надвесен над нас, демонът отново изпъна ръката си. С полуприкрит вик аз се разделих на Кит, като изпратих фалшива версия, която скочи пред атаката на демона, докато истинската ми версия стана невидима.
Кой знаеше дали психоизкривяването действаше на демони – но съзнанието на демона не беше това, което трябваше да заблудя, така че разтегнах максимално обхвата на моята халюци-бомба.
Без да се колебае, демонът се опита да изкорми фалшивия Кит с ноктите си. Ръката му замахна право през деформацията, като накара съществото да се отбие настрани, тъй като непрекъснатата инерция го изкара от равновесие.
Възползвах се от възможността да прегърна демона около кръста.
– Лиена! – Извиках. – Вземи Харолд!
Демонът се спъна и докато Лиена хващаше Харолд за ръката и го влачеше зад контейнера за боклук, аз отскочих, все още невидим, и се хвърлих след тях. Когато демонът се обърна, хвърлих още една халюци-бомба, като отново разширих обхвата си, доколкото можех.
Фалшивата версия на мен, Лиена и Харолд се втурнаха по алеята, като се насочиха по-надълбоко в сутрешния мрак. Бях построил набързо деформацията, така че фалшивият Харолд не беше съвършен, но въпреки това демонът се запъти след тях, а дългата му опашка се люлееше неловко при всяка стъпка.
– Кит! – Лиена се обади шепнешком.
– Концентрирам се – промърморих аз, приседнал до контейнера за боклук, докато поддържах движението на нашите фалшиви двойници.
– Кит!
Въртележката на двойниците почти беше стигнала до края на алеята, затова я изоставих и се скрих зад контейнера, като изпуснах и невидимостта си.
Лиена изливаше отвара върху гърдите на Харолд. Кръвта покриваше предната му част, а дробовете му натежаваха от бързи вдишвания. Ругаейки, посегнах да хвана ръката му. Трябваше да се махнем оттук, преди…
Контейнерът се разтресе, после се вдигна от земята. Той полетя настрани, хвърли се с невероятна сила и се разби настрани, като блокира най-лесното ни бягство от алеята.
Демонът се надвеси над нас, червените му очи горяха. Беше висок седем фута варварин с дълги крайници, разхвърляна грива от черна коса и червеникавокафява кожа. От всяко слепоочие стърчаха по два извити рога, а мощните му пръсти бяха оформени с черни нокти, които бяха разкъсали Харолд. Груби кожени панталони покриваха човешките или демонските му части.
То ни погледна със страшно празно изражение, после отново вдигна ръка.
– „Ori te formo cupolam! “ – Изкрещя Лиена, изваждайки кубчето на Рубик от чантата си.
Щом заклинанието излезе от устата ѝ, от куба изригна син, воден щит. Той се разля, обгръщайки нея и Харолд – и пропускайки мен, защото бях на два метра по-далеч, отколкото трябваше да бъда.
Юмрукът на демона се блъсна в куполообразния щит и рикошира обратно, като го изхвърли от пътя.
Докато демонът се изправяше като неловък Роки Балбоа, пуснах още една невидима бомба, скривайки себе си.
Демонът удари заклинанието с другия си юмрук. Ударът пулсира по щита и синьото му сияние угасна.
– Харолд – изкрещя Лиена и разтърси рамото му със свободната си ръка. – Извикай своя демон!
Широките му, стъклени очи се взираха в атакуващото го същество, от торса му все още течеше кръв, а лицето му бе изкривено от невярващ ужас, сякаш никога преди не бе виждал демон. Само че аз бях този, който никога преди не беше виждал демон. Той беше проклет изпълнител!
Говорейки за изпълнители…
– Кит! – Широко отворените очи на Лиена преминаха през мястото, където бях изчезнал, а страхът уплътни гласа ѝ.
– Къде…
Демонът нанесе още един удар в щита ѝ и той още повече помръкна.
– Дръж се! – Извиках и се вдигнах нагоре.
Профучах покрай демона и навлязох в центъра на алеята. Борбата с този звяр не беше удачна. Може и да беше бавно и тромаво, но според обучението ми на практика беше неудържимо. Можеше да му откъснеш крайниците и то щеше да продължи да идва като Черния рицар на Монти Пайтън.
И това беше така, защото договореният демон по принцип беше смъртоносна марионетка – а контролиращият всяко негово движение беше изпълнител, който се нуждаеше от ясна видимост към бойното поле, за да управлява своя демон.
Бързо огледах всеки край на алеята, после погледнах нагоре към покрива, от който демонът беше скочил.
На ръба седяха набит мъж с прическа „Мистър Клийн“ и млада жена с обръсната до половината глава. Последната държеше в ръка нещо малко, което вероятно беше инфернус.
Заключвайки невидимата си бомба в умовете им, аз спринтирах към пожарната стълба и скочих към най-долните стъпала на прибраната стълба. Докато се качвах на платформата, демонът изсипа дъжд от удари върху щита на Лиена. Чувах я да крещи на Харолд да извика своя демон, преди да е станало твърде късно, но раненият изпълнител изглеждаше неспособен да разбере какво иска тя.
Спринтирах нагоре по първия етаж на стълбите. На половината път.
Сблъсък.
Погледнах надолу. Щитът на Лиена се беше провалил и юмрукът на демона беше забит в паважа на сантиметри от краката ѝ. Тя се изтърколи на крака, посягайки към чантата си за нещо, което би могло да забави звяра.
Втурнах се с главата нагоре по ръждясалите стълби, създадох Объркан Кит и го материализирах на пет метра зад изпълнителя, с пистолет в ръка.
– Здравейте, задници – каза весело фалшивият Кит, насочвайки също толкова фалшивото си оръжие към главата на изпълнителя.
Тя и нейният спътник се гмурнаха встрани, докато фалшивият Кит стреляше с пистолета си, като всеки изстрел беше съпроводен с експлозивен взрив – нещо, което ми беше добре познато, тъй като веднъж вече бях стрелял с много подобен, но много по-истински пистолет. Откраднах поглед към алеята два етажа по-надолу, където демонът беше замръзнал по средата на удара, който щеше да забие ноктите му в гърдите на Лиена.
Това беше проблемът с демоните марионетки. Ако изпълнителят беше разсеян или в опасност, те не можеха да се съсредоточат върху контролирането на движенията на марионетката си. И затова изпълнителите почти винаги бяха в двойка с шампион – като мускулест, владеещ магии пазител, а не някакъв пич с хокейна фланелка, който държи бумбокс и си припява текстове на Queen.
Набитият зъл близнак на господин Чист се изтърколи на крака, като със същото движение извади дълъг кинжал от ножницата на бедрото си. Той го промуши във въздуха, сякаш искаше да изкорми досаден призрак – и огнена стена се извиси, тичайки към фалшивия Кит. Тя го погълна, а адът се разгоря до бяло.
Ако това бях истинският аз, щях да бъда почерняла клечка кибрит. Тези луди нямаха никакви угризения да сервират суфле от Кит.
Доволен, че съм мъртъв, изпълнителят се обърна обратно към алеята, ръката му се сви около висящия на врата му инфернус.
Но това кратко разсейване ми даде достатъчно време да стигна до покрива. Стиснал челюст от концентрация, накарах фалшивия Кит да се измъкне от пламъците и да избяга през сградата. Проклинайки, шампионът по пиромагия с фоликули се втурна след него, хвърляйки огнени топки.
Следейки с половин око тази деформация, създадох друга – дубликат на демона долу в алеята. Той се появи почти отгоре на изпълнителката и нададе зверски рев, толкова силен, че щеше да спука тъпанчетата ѝ, ако звукът беше истински.
Тя трепна, спъна се и седна тежко на задника си. Фалшивият демон се хвърли към нея – и инфернусът ѝ светна с червено сияние. Откъм алеята избликна ивица пурпурна светлина и удари инфернуса. Тя се абсорбира в диска, след което избухна обратно. Червеното сияние се протегна нагоре, високо седем фута, след което се втвърди в нейния демон.
Истинският демон замахна към моя фалшив. Ръката му премина през деформацията.
Изпълнителят изтръпна – после се усмихна. Тя погледна назад, където нейният шампион беше преследвал фалшивия Кит до ръба на покрива и напразно се опитваше да го запали.
– Това е илюзия! – Изкрещя тя. – Просто запали всичко!
По дяволите.
Тя се изправи на крака и направи властен жест с едната си ръка, а с другата стискаше своя инфернус.
Демонът ѝ скочи от покрива и секунда по-късно пукотът от приземяването му отекна в алеята. Лиена изкрещя заклинание.
Зад мен избухна огън – стена от пламъци, която се простираше по цялата дължина на сградата. Пиромагът го изпрати по покрива.
Все още невидим, аз се стрелнах напред. Докато зад мен се натрупваше изпепеляваща жега, аз спринтирах към единственото място, което нямаше да бъде обхванато от ад: мястото, където стоеше изпълнителят. Хванах я за главата и я стиснах силно. Тя изпръхтя и се хвана за ръката ми, а ноктите ѝ загребаха ръкава на якето ми.
Погледът ми се плъзна към ръба на покрива, който беше опасно близо, и към алеята долу.
Ужасът нахлу в дробовете ми.
В алеята демонът стоеше неподвижно, но смазващата му хватка беше увита около гърлото на Харолд. Краката му се подкосяваха, докато Лиена отчаяно извиваше пръстите на демона, опитвайки се да разкъса хватката му.
– Накарай демона си да го пусне! – Изкрещях, стягайки ръката си по-здраво около гърлото на изпълнителя.
– Сега!
Тя дръпна китката ми. Долу демонът не помръдна, замръзнал на място, докато задушаваше собственика на деликатеса.
– Пусни го! – Изревах в ухото ѝ, трескаво обсъждайки какво да направя. Да я пусна? Да я нокаутирам? Ако тя беше в безсъзнание, демонът щеше ли да се върне в инфернуса или щеше да остане на място, продължавайки да души Харолд? Не знаех!
Една ръка ме хвана за косата – и осъзнах, че огнената стена зад мен е умряла. Както и моята инвизи-бомба. Твърде много се бях вглъбил в опитите си да спася Харолд, че бях пропуснал да се скрия.
Пиромагът отметна главата ми назад и опря кинжала си в гърлото ми.
– Пусни я.
Пуснах върху съзнанието му деформация от „Забавачница с разбито огледало“, после забих лакът в корема му.
Размахвайки ръце, той се свлече назад към ръба на сградата, само на метър от мен. Извих се наполовина към него, като пуснах деформацията.
Зрението му се нормализира, но петата му се откъсна от ръба. Тръгнах към него с протегната ръка, за да хвана ветрилообразната му ръка. Изпълнителят се изтръгна от хватката ми, изхвърляйки ме от равновесие, и пръстите ми докоснаха зле ръкава на господин Чист.
Той падна извън обсега ми.
Времето спря. Зъбните колела в мозъка ми се задръстиха. Той падаше – два етажа към непоклатимата настилка. Падаше заради моето изкривяване, защото го бях бутнал, защото не го бях хванала…
Звукът от удара на пиромага долу се отрази в костите ми и в същия момент откъм алеята се разнесе пурпурна ивица. Изпълнителката викаше демона си обратно при нея – което означаваше, че го делят секунди от това да се материализира на покрива заедно с нас.
Завъртях се. Наказателният изпълнител беше на две крачки зад мен, а в лицето ѝ пламтеше триумф, докато стискаше своя инфернус. Багряна светлина се всмука в сребърния диск, после отново изплува – и юмрукът ми се заби в бузата ѝ.
Тя се срина, а сиянието на инфернуса ѝ угасна. Докато тя се провираше безсилно, аз хванах инфернуса ѝ и го издърпах над главата ѝ. Стискайки го, дишайки тежко, паднах на колене на ръба на покрива.
– Лиена? – Извиках, а гласът ми се пречупи.
Тя беше коленичила до прегърбения Харолд. При вика ми тя вдигна очи. За секунда просто ме гледаше, после бавно поклати глава.
Непоносима тежест заля тялото ми и аз се подпрях с ръце на грубия бетон, главата ми увисна между раменете.
Проблясна червено сияние. Почти се завъртях към изпълнителя, мислейки, че се е събудила, но светлината не идваше от нея или от инфернуса ѝ. Тя пресичаше алеята и минаваше точно през контейнера за боклук. Лиена се отдръпна, когато светлината нахлу в тялото на Харолд.
Той светна като коледна лампичка с червен оттенък, после луминесценцията изчезна и над алеята отново се настани облачен мрак.
Назад към част 7 Напред към част 9
