Глава 9
Добре, не съвсем лицето му. Не бях толкова злобна. Прострелях го в мускулестата страна на врата му. Щеше да остави адска синина, но това беше всичко.
Аарон хвана раменете на Блейк, докато той се превиваше назад. Той свали по-тежкия мъж на земята, като едва не изпусна фенерите ни при това.
– Тори! – Изпъшка Джъстин. – Защо го направи?
Прибрах оръжието си в кобура.
– Първи урок за митичния свят, Джъстин. Не се доверявай на случайни магове, които могат да те погребат жив в току-що изкопания от тях гроб.
Той погледна нервно към дупката.
Отметнах косата си от рамото и се изправих пред страховития мрак.
– Блейк може да подремне малко, докато ние разследваме. Нали, Аарон?
– Да. И Тори?
Погледнах назад към него.
Той се усмихна.
– Сериозно секси си, когато сваляш магове, два пъти по-големи от теб.
– Благодаря, бейби. – Отговорих му лековато, надявайки се, че не е забелязал прорезната струя на отчаяна вина, която вледеняваше гърдите ми. Без никакви артефакти, стрелянето по митици със сънотворни е степента на моята полезност – а вижте колко полза имаше от това в предишната ни битка срещу Блейк.
Приближих се до отвора в склона на хълма.
– Готови ли сте с фенерчетата?
Аарон се присъедини към мен и ми подаде едно фенерче. Докато включваше своето, Джъстин застана от другата ми страна, а изражението му се колебаеше между раздразнена гримаса, насочена към Аарон, и тревожна гримаса, насочена към дупката.
Включих и моята светлина и насочих лъча към ямата. Хм. Дали окото ми забеляза потънал в мръсотия каменен под?
– И двамата ли влизате там? – Попита Джъстин.
– Да, но може би трябва да изчакаш тук. Не мисля, че всички трябва да влизаме вътре.
Аарон стисна устни.
– Трябва да се съглася.
Извадих пистолета си за пейнтбол и го протегнах към брат ми.
– Ако Блейк започне да се събужда, стреляй по голата му кожа и той отново ще загуби съзнание.
Джъстин колебливо взе пистолета.
– Добре… но само ако след това ми обясниш всичко това.
– Добре – измърморих аз.
– И продължавай да ми се обаждаш. Трябва да останем на линия, в случай че се появи някой друг. Ако са… митици… ще трябва да се измъкнеш незабавно.
Брат ми беше много неща, включително и умен. Трябваше сама да се сетя за това.
– Добра идея. Добре, Аарон. Навлизаме в злокобното леговище на злото.
Подсмърчайки от забавление, той ми подаде фенерчето си, седна на ръба на дупката и се спусна с краката напред. Приземи се с трясък, а горната част на главата му беше на пет метра под нивото на земята.
Подадох му и двете фенерчета, след което скочих вътре. Ботушите ми се приземиха върху песъчлив камък, а в носа ми нахлу плесенясала старина.
– Трябва ни канарче – промърморих на Аарон, докато прибирах фенерчето си от него.
Той измъкна от джоба си блокирано електронно устройство.
– Или газов монитор?
– О, да. Много по-добре.
Той включи монитора и го закачи на колана си, след което и двамата вдигнахме фенерчетата си, за да видим с какво си имаме работа тук долу. Моят лъч се приземи върху стената точно срещу нас, където чифт очи се блещеха гневно над зъбатата, ръмжаща муцуна.
– Е, това е страховито – промълвих аз.
Размахах светлината си наоколо и открих още ръмжащи гаргойли, издълбани в дебелите каменни колони, поддържащи тавана. Двамата с Аарон стояхме на ръба на прилична по размер стая, чийто таван и под бяха изработени от камък.
– Влизаме по-навътре – извиках на Джъстин.
– Добре.
Прахът се разместваше от ботушите ми, докато се придвижвах по-навътре в стаята, по ъглите висяха мухлясали паяжини. Прокарах пръст по неравното петно на пода и открих линия от потъмняла сребърна инкрустация. Кой искаше да се обзаложи, че тук долу има още един кръг за призоваване?
В далечния край нещо, което можеше да бъде каменна катедра или жертвен олтар, гледаше към кръга за призоваване. Пресякох към него, проверих плоския му връх и пролуката под него, като не открих нищо, което да прилича на гримоар.
– Тори, тук.
Аарон беше тръгнал наляво, докато аз вървях направо, и стоеше в един затъмнен ъгъл, а фенерчето му се движеше по една каменна маса. Три дървени сандъка образуваха линия по нея.
Втурнах се към него. Пред него имаше четвърти сандък – правоъгълен, висок само няколко сантиметра, с издълбана външна част със странен символ: пръстен с остра линия в центъра, трите точки на линията пронизват върха на кръга.
– Какво е това? – Промълвих, като проследих зигзага, без да докосвам дървото.
Аарон наклони глава, примигвайки.
– Мисля, че това е… корона?
Корона в кръг? Странно. Но важното беше формата на кутията – идеална за голяма книга.
Аарон бръкна в джоба си и извади чифт кожени ръкавици. Аз държах фенерчето му, докато той ги поставяше. Те не бяха за топлина; надявах се, че дебелата кожа ще го предпази от всякакви отрови, втрити в дървото.
С върха на пръстите си той завъртя металната ключалка на кутията и вдигна тежкия капак. Пантите изскърцаха, когато се отвори. Вкарах и двете светлини вътре, а сърцето ми се сви в гърлото.
Вътрешността беше празна.
Проклех яростно.
– Къде е гримоарът?
– Добър въпрос. Изглежда, че Етеран е казал истината за съществуването му. – Аарон затвори кутията. – Дали призоваащият го е преместил, преди да се появят Ключовете?
– Къде? – Крехката ми надежда се пропукваше. Това не може да е то. Не можеше това вече да е задънена улица.
Аарон побутна капака на най-близкия сандък. Той се сгромоляса на масата и аз насочих светлините към него. Вътре имаше прашна сребърна чаша, два свещника и нещо, което смътно приличаше на дълъг метър скиптър със същия символ на корона в кръг на върха.
Резбите светеха обвинително с каменните си очи, когато отворихме втория сандък, който съдържаше снопове тежък червен плат, запечатани в прозрачни торби. Отчаянието сви гърлото ми и видях как Аарон свали капака на третия и последен сандък. В този сандък имаше още една чаша с вдлъбнатина отстрани, свещник с отчупено едното рамо, жълта ваничка с полиращи кърпички и подплатен плик с размер на закон, чийто горен край беше разкъсан.
Аарон извади плика. Адресът беше пощенска кутия в Уилър, Орегон, изпратена от адрес в Портланд. Вътре имаше нещо, увито в слой балончета – и лист хартия.
– Това писмо ли е? – Попитах, като насочих фенерчето си към плика.
Той извади един лист, пожълтял от възрастта. Осветих избледнелия почерк.
– Почитаеми лидери – прочете тихо Аарон. – Надявам се писмото ми да ви намери благословени с мъдростта на Богинята. С най-смирени благодарности връщам свещения скиптър, който ми дадохте любезно назаем. Мога само да се надявам, че съм го носил с подобаващо достойнство и грация. С нетърпение очаквам следващата си церемония във вашия свещен храм. Залегнал в нейната светлина, Л.
Тръпка покри кожата ми и трябваше да си наложа веселия тон.
– Какъв подмазващ се сектант.
– Езра споменавал ли е някога членове на групата, които живеят извън Енрайт?
– Не… но някой е вербувал родителите му. Може би сектантът е имал членове на непълно работно време?
Той обърна плика обратно към адресите.
– Ако този член на Л е имал достатъчно влияние, за да заеме скиптър, може да знае за тази скрита стая.
– И ако не са били в Енрайт за изтреблението, може да са оцелели. – Насочих фенерчето към празната кутия, в която вероятно е имало книга. – Възможно ли е Л да е взел гримоара?
Загледахме се един в друг, после Аарон кимна.
– Добре. Да проверим останалата част от стаята.
Обадих се на Джъстин, след което се разделихме и претърсихме подземната стая за интересни предмети, скрити отделения или други улики. Докато почиствах мръсотията от стените, кихнах от праха, който запушваше носа ми. Ако тук е имало някакви тайни лостове, те са били добре скрити.
Спрях, за да погледна един ръмжащ гаргойл, изненадана от зейналата му уста, след което се присъединих към Аарон на каменната маса.
– Предполагам, че ще преместим тези неща нагоре на слънчева светлина и ще ги разгледаме по-добре – реши той, като хвана празната кутия с книги. – Тогава ще можем…
Той вдигна кутията – и в стаята отекна силно щракване.
Последва тихо съскане и в продължение на една дълга секунда Аарон и аз се взирахме в металния ключ на масата, където се намираше кутията.
Огънят избухна от ръмжащата муцуна на гаргоила над главите ни.
Аарон се хвърли към мен, предпазвайки тялото ми от пламъците. Светлината и топлината се разнесоха из стаята – всички каменни пазители изплюха от челюстите си пламтяща течност. Димът се издигна и газовият монитор на бедрото на Аарон предупреди.
– Бягай! – Изкрещя Аарон. – Излизай!
Не беше нужно да ми се казва два пъти. Захвърлих фенерите и се запътих към дупката в края на стаята. Сянка препречи слънчевия отвор – Джъстин се наведе, с протегната ръка. Хванах ръката му и той ме издърпа навън. Аарон скочи към перваза, преметна се през него и се търкулна на замръзналата земя.
От отвора се стелеше черен дим, невидими пламъци пращяха силно в скритото помещение.
Аарон седна и разтърси пламъците, които изяждаха дупки в коженото му яке, а огънят изчезна под допира му. При тревожния ми поглед той вдигна другата си ръка и ми показа непокътнатия плик.
– Какво стана? – Попита Джъстин. – Как се запали стаята?
– Капан за взривни устройства – информирах го аз. – Но всичко е наред. Имаме най-важното нещо.
– И какво е то?
Посочих към плика.
– Адрес.
Той примигна.
Изправяйки се на крака, Аарон разгъна предмета в плика, разкривайки скиптър със същия дизайн като големия в сега горящия сандък долу в тайната стая, само че този беше дълъг само осем инча. Той проучи обратния адрес на плика.
– Е, Тори? – Сините му очи се вдигнаха към моите. – Отиваме ли в Портланд?
Избърсвайки снега от кожените си панталони, аз също се изправих. От дупката излизаше черен дим, тъмната мъгла се носеше по руините на храма, където бяха загинали родителите на Езра и шестдесет и шест други жертви на сектата.
– Отиваме в Портланд.
Прегледах купчината оборудване в джипа, за да се уверя, че нищо няма да се разпилее прекалено много по време на пътуването обратно към цивилизацията. Притиснах лопатата по-здраво в ъгъла ѝ, свалих капака и го затворих.
Джъстин, облегнат на страничния панел на автомобила, ме изгледа.
Аз му отвърнах с гримаса.
– Обеща ми – напомни ми той.
Уф.
Запътих се към него и се облегнах на студения метал до него. Беше някак странно, защото джипът седеше два метра по-ниско, отколкото би трябвало.
– Не повтаряй на никого нищо от това, което ще ти кажа, разбра ли? Включително и на Блейк.
Не че щяхме да видим Блейк отново, след като напуснем този имот.
Джъстин кимна, а аз въздъхнах дълбоко.
– Добре. – Още едно бавно вдишване, след което заговорих с максимална скорост. – Преди осем години тук действал култ и родителите на моя приятел попаднаха в него, а култът направи нещо на моя приятел и сега сме тук и се опитваме да намерим гримоар, който да обясни какво са направили с моя приятел, за да можем да го спасим, преди да умре.
Джъстин примигна няколко пъти.
– Добре. Какво… какво е гримоар?
– Книга за магии. Като заклинания, инструкции и други неща. Понякога те са и нещо като дневници, в които митиците записват преживяванията си.
– И нещо в този гримоар ще спаси живота на приятеля ти? Дали някое заклинание ще го убие?
– Повече или по-малко. – Погледнах го с твърд поглед. – И така, ще се прибереш ли вкъщи сега?
– Не. Оставам с теб, Тори.
Стиснах зъби.
– Вече нулирах телефона си.
– Не, не си го направила.
– Ще го направя още сега.
– Все пак мога да те следвам.
Хванах пистолета си за пейнтбол, като наполовина го вдигнах от кобура.
– Не, не можеш. Една доза приспивателно и ще бъда далеч преди да се събудиш.
Той отвърна на заплашителния ми поглед, без да се поколебае. Разбираше блъфа ми и двамата го знаехме.
Уф. Братя.
– Нямаш ли си работа? – Измърморих ядосано и се строполих на автомобила. – Не можеш да ме следваш дни наред.
– Взех си малко отпуск. – Въздъхна той. – Тори, не правя това, за да бъда досаден. Това е важно за теб, нали? Искам да ти помогна.
Опитах се да измисля отговор и в крайна сметка мърморех без думи под носа си.
– Ти си ужасно недоверчива към Блейк – отбеляза той. – Защо?
– Той е член на „Ключовете на Соломон“ – гилдия за лов на демони. – Наклоних глава назад и се загледах в осеяното с облаци небе. – Спомняш ли си около Хелоуин, когато части от центъра на Ванкувър бяха блокирани?
Той кимна.
– Това се случи, защото имаше демон на свобода. Екип на „Ключовете на Соломон“ се появи, за да го издирва, и толкова искаше да го убие сам, че умишлено пречеше на издирването и заплашваше другите екипи. Според почти всички това е стандартно поведение за Ключовете.
– Полицията позволява ли това?
– Сложно е.
Той премести тежестта си.
– Ти също ли участваше в… лова на демони?
– За кратко.
– Това нормално ли е? – Прочисти гърлото си. – Впечатлението ми от страна на органите на реда беше, че да се навлиза в тези квартали е изключително опасно, така че изглежда… необичайно… цивилни да участват.
Предполагах, че „необичайно“ не е била първата му избрана дума, но той се опитваше да звучи неутрално.
Стиснах устни и се замислих как да отговоря. Не исках да навлизам в темата за близката ми смърт от ноктите на необвързания демон, за неуспешния ни опит да го издирим или за сблъсъка на Езра с екипа на Ключовете. Технически погледнато, изобщо не трябваше да бъда там. Едва наскоро бях класифицирана като митик и все още не бях преминала никакво бойно обучение.
– Приспивателните отвари действат ли на демони? – Попита Джъстин след малко.
– Не мисля.
– Имаш ли други магически оръжия, които действат на демони?
Всъщност не… но макар да не го казах, мълчанието ми отговори вместо мен.
– Тогава… – Веждите му се смръщиха. – Тогава защо си била там на лов за демон?
Отворих уста, после я затворих. Бях отишла, за да подкрепя момчетата, но… имаха ли те нужда от мен?
– Тори!
Завъртях се при повикването на Аарон. Той вървеше към мен, а Блейк куцаше след него.
– Имаме проблем – изръмжа пиромагът. – Блейк отказва да разкопае дупката, в която запрати джипа ми, докато не му кажа какво намерихме в подземната стая.
– Намерихме култови боклуци – казах категорично на терамага. – Чаши, свещници, скиптри, някакъв плат – вероятно наметала или нещо подобно, което е страшно и прекалено.
– Да, разбира се – изръмжа той и се облегна на тоягата си. – Но си намерила и нещо, което те кара да се втурнеш нанякъде, вместо да ровиш из изгорелите „култови боклуци“.
Понякога мразех умните хора. Защо Блейк не можеше да бъде тъп като камък, както се надявах първоначално?
Погледнах към гумите на джипа, който седеше в дълбоката два метра дупка.
– Майната му.
Веждите на Блейк се вдигнаха очаквано, после отново се спуснаха, когато го подминах. Отворих капака на джипа и извадих лопата.
– Имаш ли представа колко много не исках да копая? – изръмжах, като хвърлих лопатата на Джъстин. Грабнах и втората. – Копаенето е гадно.
Джъстин ме последва до предната броня и когато поставих острието на лопатата върху замръзналата земя, той ме копира. Колкото и да се оплаквах от брат ми, той никога не се беше страхувал от тежката работа.
Сега си мислех хубави неща за него и това ме ядосваше още повече.
Изръмжах като куче и затропах по стъпалото на лопатата. Острието се заби на сантиметър в твърдата земя.
Аарон побърза да се приближи.
– Тори, аз мога…
– Аз ще го направя! Мога да изкопая една проклета дупка!
Жезълът на Блейк тупна към нас. Той спря до вратата на пътника, оглеждайки произведението си. Беше много хубав гроб с прекрасни прави страни. Дръндьо.
Скочих на стъпалото на лопатата с двата си крака, поколебах се и едва не паднах. Когато Аарон дръпна дръжката, му позволих да я вземе с горчива въздишка. Той постави лопатата върху земята – и земята се надигна.
Поклащайки се, размахах ръце, за да намеря равновесие. Миниземетресението свърши толкова бързо, колкото беше започнало. Светкавицата ми се насочи към задника терамаг.
Той стоеше до пътническата врата – която сега беше отворена. А в ръката му се намираше осемгодишният плик, който бях оставила на седалката си на видно място, като пълен глупак.
– Този адрес – изръмжа той. – Това ли е…
Аарон щракна с пръсти.
Пликът избухна в пламък. С вик Блейк изпусна пламтящата хартия. Скиптърът, който се намираше вътре, падна на земята и отскочи върху закърнялата си дръжка, а по нея полепнаха парченца от пламтящия плик.
Сложих ръце.
– Изчезвай, преди Аарон да е запалил и теб.
Блейк се усмихна. Обърна се и се отдалечи от автомобила ни. Аарон, Джъстин и аз не помръднахме, наблюдавайки го, докато не изчезна по пътя, който водеше встрани от имота. Минута по-късно до нас достигна ехото от затръшването на вратата на колата. Двигателят изръмжа и звукът се отдалечи в гората.
– Най-накрая – изръмжах аз и се наведох, за да вдигна скиптъра. – А сега нека…
Прекъснах. Предният ръб на дупката, в която беше попаднал нашият джип, допреди малко представляваше прав вертикален ръб. Сега представляваше гладка рампа.
Грабнах скиптъра и си поех гневно дъх.
– Той все още е задник.
– Да – съгласи се Аарон, събирайки лопатите. – Сега да се махаме оттук, преди да е решил да се върне.
Назад към част 9 Напред към част 11
