Глава 13
Слушалката ми изпука и гласът на Аарон прошепна през високоговорителя.
– Време е за тръгване, Тори. Той се насочва към гаража.
Вдишах кратко.
– Приемам.
Събитието на вечерта щеше да започне.
Въпреки че не можех да видя вратата през пукнатината в шперплата на тавана, тихото тракане на ключалката беше безпогрешно. Пред погледа ми се появи мъж: в края на трийсетте години, с мощна, уверена стойка, странно противоречаща на плоското му лице.
Той тръгна към трибуната. С щракване на малка запалка се появи огнен език. Той го използва, за да запали трите свещи в свещника – и пламъците им разцъфнаха в неестествен ален нюанс. Сиянието обля обикновеното му лице, докато прибираше запалката в джоба си и се обръщаше. Той изчезна от погледа и вратата на гаража се удари отново.
Докато се взирах в страховитите алени пламъци на свещите, Джъстин се раздвижи. Той внимателно плъзна светещия екран на телефона си пред себе си. Подравнявайки обектива на камерата с шпионската си пукнатина, той започна запис.
Забелязвайки въпросителния ми поглед, той прошепна:
– Доказателства. Никога не знаеш кога може да ти потрябва.
Почти изтъкнах, че магиите не се снимат добре – но хората се снимат прекрасно, включително митиците.
– Двама новопристигнали – прошепна Аарон.
Дръжката на вратата изтрака и една млада двойка влезе. Освен дългите, тънки черни свещи, които носеха, те изглеждаха напълно нормално в дънките и якетата си. Запалиха свещите си от зловещите пламъци на свещника, след което прекосиха сребърния пръстен на пода и коленичиха точно пред него, обърнати към центъра му. Свещите им също горяха в пурпурен цвят, карайки алените стени да танцуват като течаща кръв.
– Имаме още. – Дори при шепот в гласа на Аарон се долавяше напрежение. – По дяволите… колко са?
Не отговорих, едва се осмелявах да дишам. Едно малко движение на крайниците ми можеше да предизвика скърцане на шперплата или да се разнесе прах, предупреждавайки двойката отдолу. Сърцето ми се разтуптя от адреналин, докато притисках лицето си към пукнатината.
С трясък на вратата влязоха равномерно разпределени мъже и жени. Идваха по един или по двама, всички на възраст от двадесет и няколко до тридесет и няколко години. Всеки носеше свещ, която запали от свещника, преди да заеме място около сребърния пръстен. Разположението им не изглеждаше случайно.
Последната двойка пристигна, запали свещите си и седна, с което броят им достигна дванадесет. В кръга не остана място, единствената празнина беше дървеният подиум.
Вратата се затвори с гръм и трясък и ключалката издрънча.
Високият, самоуверен мъж се приближи до катедрата. Върху черния си пуловер и панталон беше облякъл дълга до земята алена мантия с дълбока качулка. Уау, бях права за това страшно наметало. Сиянието на лава светлина от свещника се разля по сенчестото му лице.
– Добре дошли – заговори той с дълбок, мрачен глас. – Днес най-новата ни одиторка се присъединява към нас за първи път, завършвайки нашия кръг. Добре дошли.
– Добре дошли – запя групата в отговор. Не можах да определя коя е новата.
Аарон беше замълчал. Микрофонът ми беше достатъчно чувствителен, за да улови, че някой говори – мъжът не говореше тихо – и Аарон нямаше да ме разсейва, освен ако не се налагаше.
– В чест на най-новата душа, намерила светлината на Богинята, нека размислим как сме се озовали тук. – Погледът му намери последователно всеки от присъстващите. – Ние сме нещо повече от обикновен кръг. Ние сме семейство, обединено от любовта на Богинята. Събрали сме се, за да споделим любовта си с нея и помежду си. Благодарение на вярата си в Нея и един в друг ние сме много по-силни.
– Тук ни очакват приемане и безусловен прием. Тук светлината на Богинята прегръща всички нас.
Членовете на групата се усмихнаха на своите колеги поклонници.
– Извън нашия кръг – продължи лидерът – Богинята е забравена. Но как би могъл светът да забрави майката на магията, която е създала мистиците? Нима силата на Богинята ги плаши? Или се страхуват от нейните служители, които повече от Богинята са се превърнали в нещо друго – нещо ужасно и порицавано? Ние знаем истината, но останалата част от митичния свят… знае само това.
От гърдите на водача пламна пурпурна светлина. Тя се спусна към средата на сребърния кръг, удари се в пода и се изсипа нагоре като окървавена вода, която изпълваше невидима форма.
В стаята се втвърди демон.
Беше от тип, който не бях виждала досега – висок седем фута, мускулест като всички демони, с четирисантиметрови рога, шипове по раменете и шарка от черни люспи, осеяла крайниците му. Не беше най-грозният демон, който някога бях виждал, но беше неприятна гледка в сравнение с лекия, хуманоиден демон на Робин.
При появата му една млада жена изтръпна, а останалите се взираха в неземното създание със звездни, поклоннически очи. Е, сега вече знаех коя е новачката.
До мен лицето на Джъстин, осветено от слабото сияние на телефона му за запис, беше пребледняло.
– Престъпление – въздъхна лидерът, като направи жест към демона. – Престъпление е да наречеш този великолепен безсмъртен демон. Зло, покваряващо създание от мита? Не. Знаем, че той е Сервус, верен служител на Богинята. Той съществува, за да ѝ служи – и да служи на онези от нас, които вървят в нейната светлина.
Няколко от запалените слушатели бяха скръстили ръце, докато гледаха демона с обожание.
– Някога Серви обещаваше да служи на последователите на Богинята. И да, Серви щяха да обърнат бруталната си сила срещу онези, които заплашваха децата ѝ. Това е тяхната цел, тяхното призвание – да защитават.
Той дръпна верижката на врата си, изваждайки инфернуса си от простия си черен пуловер, а наметалото му се развяваше от движението.
– Сега поколения неоснователен страх и ограниченията на МПД са превърнали доброволната служба на Сервите в унизително робство – но това не бива да бъде така!
Верижката затрептя, докато той вдигаше инфернуса по-високо, а в гласа му се долавяше страст.
– Този Сервус ми даде силата си доброволно. Той не е мой роб, а скъпоценен съюзник, дарен ми от богинята. И когато напусна този свят, той ще отнесе душата ми директно в нейните обятия.
Демонът се поклони на едно коляно, а празните му очи гледаха право напред. Съществото ми изглеждаше напълно свито, но независимо дали водачът лъжеше, или не, не виждах никакво съмнение във влюбените лица на последователите му.
– Ние сме любимите деца на богинята – продължи той. – В този живот сме защитени от Серви, нейните пазители. А в следващия Тя ще посрещне нашите чисти, предани души. Ние сме обещали вечната си вярност и ще бъдем завинаги защитени. Нека благодарим на богинята за нейните дарове.
Докато култистите свеждаха глави, аз наклоних лице от визьора си, като ми трябваше минута, за да преглътна отново стомаха си. Дали родителите на Езра щяха да имат шанс срещу подобна реторика?
Лидерът на сектата завърши молитвата и групата започна ритуал, който включваше много пеене на латински. След това той ги поведе през „Познаване на нейната светлина“, при което всички членове се взираха в алените пламъци на свещите си като хипнотизирани. Някои от тях шепнеха или трепереха, дълбоко развълнувани от всичко, което чувстваха.
– Богинята усеща душите ви и е доволна – промълви лидерът. – Сега, благодарение на милостивия дар на Серви, ние ще свържем душите си с Нейната светлина завинаги.
Той измъкна сребърна чаша изпод катедрата и се вмъкна в центъра на кръга, аленото му наметало се развяваше. Демонът се издигна в пълния си, ужасяващ ръст и протегна ръка. С другата си ръка прокара нокът по китката си.
От разреза потече гъста, тъмна кръв и водачът улови течността в чашата си.
Не. Моля те, не. Нека това не е това, което си мислех, че е.
Той остави кръвта да потече в чашата, като я напълни почти до ръба, преди да отдръпне чашата. Демонът спусна ръката си, а кръвта капеше на пода с шумни, мокри пръски.
Водачът се обърна към жената, коленичила вляво от катедрата. Той протегна чашата.
– Пий – прошепна той – и позволи на богинята да сподели силата си с теб, нейното дете.
Без ни най-малко колебание жената вдигна чашата и отпи голяма глътка от кръвта на демона.
Задъхах се. Повдигащият ми се стомах се опита да изригне и аз притиснах устата си с ръка. До мен дъхът на Джъстин хриптеше през стиснатите му зъби.
Жената подаде чашата на следващия култист. Докато той пиеше, водачът се премести в центъра на кръга, а дълбокият му глас се разнесе из стаята.
– МПД се страхува от силата на богинята. Сервите са твърде могъщи, когато не са вързани в робство, но повече от това те се страхуват от това: от дара на Нейната сила, даден на теб. Позволете на Нейната светлина да влезе във вас. Почувствайте как силата ви, магията ви, нараства.
Чашата вече беше на половината път около кръга. Стиснах очи, отчаяно опитвайки се да блокирам всичко това. Дали и Езра беше направил това? Да е пил кръвта на демон, докато един луд му е казвал, че е надарен с божествена сила?
– Богинята е майка на магията. Нейната сила е върховна. Чрез нея можем да си възвърнем истинското си рождено право.
Това трябваше да приключи. Да го спре, да го спре, да го спре.
– Аудитори, благодаря ви. Ще се съберем отново следващия вторник в осем часа. Запомнете – бъдете бдителни, защото полицията винаги наблюдава. Дотогава пазете Богинята в сърцата си.
Отворих очи и надникнах през пролуката. Демонът беше изчезнал, а всички присъстващи бяха духнали свещите си, оставяйки само свещника да осветява стаята. Култистите бяха станали на крака, мълчаливо се покланяха, после се отправиха към вратата.
Заля ме облекчение. Напрежението в крайниците ми се освободи – и най-слабото скърцане прозвуча от шперплата, когато тежестта ми се премести.
Точно под мен един култист погледна нагоре. Дъхът ми се затаи, тялото ми се скова като дъска.
– Чу ли това? – Попита сектантът жената до себе си.
Тя също погледна нагоре.
– Какво да чуя?
Желанието да се отдръпна беше почти прекалено силно, но всяко движение щеше да предизвика още по-голямо скърцане. Не могат да ме видят, казах си. Пролуката беше твърде тясна.
Със смели, уверени стъпки лидерът заобиколи трибуната.
– Одиторе, какво ви притеснява?
– Извинявам се, преторе – каза мъжът. – Чух шум на тавана.
Засмуках въздух през носа си. Тишината се разтегна, докато хората долу слушаха внимателно.
– Сигурно е била мишка – реши водачът, звучейки почти комично прозаично след култовата си оратория. – Котката ми умря миналата есен, а мишките се преместиха през лятото. Ще трябва да сложа още капани.
– О, да, имах проблем с мишките, когато живеех в Салем – отвърна остроухият сектант, откъсвайки поглед от тавана. Той възобнови пътуването си към вратата. – Те не докосваха сирене, но когато натоварихме капаните с фъстъчено масло, те …
Когато гласът му се отдалечи, другият сектант и лидерът го последваха. Миг по-късно вратата се затвори с трясък. Стаята беше празна, всички култисти бяха изчезнали, а аз увиснах безсилно на шперплата, гълтайки въздух.
Това беше твърде близо.
Назад към част 13 Напред към част 15
