Глава 2
Благодарение на студената разходка до вкъщи бях достатъчно трезва, за да се поколебая, когато отворих вратата на апартамента си в мазето. Застанах на върха на стъпалата и се заслушах.
Тишина.
И това беше много погрешно.
Ръката ми стигна до задния джоб, където от осем месеца носех Дама Пика. Но козът ми вече го нямаше, а аз не бях заменила нито една от магическите си защити. Дори нямах телефона си в себе си.
Е, ако ме чакаха неприятности, просто щеше да се наложи да импровизирам. С юмруците си.
– Хоши – прошепнах аз.
Сребърно проблясване. Тя се появи зад гърба ми, с лапи, опрени на раменете ми, и нос, блъскащ бузата ми.
– Има ли феи или друиди там долу?
Тя поклати глава, след което ми изпрати тъмночервено петно. Негативно. Слава богу.
Отворих задната врата, след което я захлопнах, за да изглежда, че отново съм напуснала къщата. С Хоши, която вървеше след мен, се спуснах на пръсти по стълбите, като прескочих скърцащото пето стъпало. Сърцето ми се разтуптя от адреналин, промъкнах се до дъното, приклекнах и надникнах в коридора към хола.
Имаше някой в апартамента ми. Мъж седеше на дивана ми, с гръб към коридора, но разпознах кафявата коса и широките рамене.
Напрежението ме напусна изведнъж. Поех си дълбоко дъх, а после го изпуснах с яростен вик.
– Джъстин!
Брат ми започна да се олюлява рязко и се извърна.
– Какво, по дяволите, правиш в апартамента ми? – Изръмжах, а настроението ми след прилива на адреналин се беше разбунтувало наистина добре. – Ти проникна ли? Какво ти е?
– Не съм влизал с взлом – изпъшка той и се изправи на крака. – Ти ми даде ключа!
Топуркащите ми стъпки се забавиха. О, точно така. Бях му дала ключ – още когато си говорехме. Преди да убия един митик при самозащита и Джъстин едностранно да реши, че съм престъпник в магическа улична банда.
Той потърси нещо върху възглавниците на дивана, после се изправи, с мобилен телефон в ръка.
– Обадих ти се около шест пъти. Защо си оставила телефона си вкъщи?
Пресегнах се и изтръгнах телефона от ръката му.
– Защо си тук? В случай че си забравил, не сме си говорили от преди Коледа, когато ми изкрещя, че вече не сме семейство, и избухна.
Той помръдна.
– И – добавих аз, като събрах повече гняв, за да скрия обидата си – ти дори не отговори на съобщението ми „Весела Коледа“.
Той се взираше в пода, а ръцете му висяха безсилно отстрани.
Въздъхнах и отидох в кухнята.
– И така? Какво искаш?
Той се спря до бара за закуска, когато отворих хладилника.
– Съжалявам, Тори. За това, което казах… и за всичко останало.
Изправих се толкова бързо, че едва не си ударих главата във вътрешната страна на хладилника, и погледнах брат си. Той не беше от тези, които се извиняват.
– Това не е извинение, но аз не се справях добре с нещата. – Той седна тежко на една табуретка. – През август, когато те арестуваха и разбрах, че… си се присъединил към онази гилдия… Софи ме беше напуснала няколко седмици преди това и аз се почувствах така, сякаш съм загубил и двете ви.
Той се почеса по късата си брада, без да може да погледне в очите ми.
– Докато отсъствах по Коледа, много мислих и осъзнах, че съм се справил погрешно с всичко това.
Сбърчих вежди и извадих сирене и масло от хладилника.
– Искаш ли сандвич със сирене на скара?
Той се усмихна слабо.
– Разбира се.
Взех хляб и дъска за рязане и започнах да нареждам филийки. Изследвах брат си тайно. Кафявата му коса беше подстригана по-късо, отколкото си спомнях, брадата, която го бях убедила да си пусне, беше грижливо подстригана, но въпреки добре поддържания му вид под лешниковите му очи имаше тъмни кръгове.
– Ти беше огромен задник – казах му откровено, докато мажех хляба с масло.
Той кимна.
– Опитах се да ти обясня нещата, но ти не искаше да ме слушаш. Опитах се да те запозная с моите приятели, но ти не искаше да се запознаеш с тях.
Още едно кимване.
– И си променил мнението си за всичко това?
– Да. Искам да знам всичко.
Сваляйки поглед към дъската за рязане, нарязах резени сирене и ги подредих до хляба. Гърдите ме боляха, старите и по-скорошните рани се отвориха отново от неговото присъствие. Част от мен искаше да заобиколи плота, да се хвърли в обятията на големия си брат и със сълзи на очи да му излее цялата си болка и страхове.
Преди Коледа и нашата кавга щях да направя точно това. Но сега, след като толкова много неща се бяха случили, не исках да изливам сърцето си пред някого, който има потенциала да добави към удара, който вече беше поело.
– Е, няма да обяснявам нищо. – Извадих един тиган, поставих го на котлона и включих горелката. – Вече не. Дадох ти шанс – няколко шанса – и ти хвърли всичко обратно в лицето ми. Искам нещата между нас отново да са наред, но вече не искам да оправдавам избора си пред теб.
– Как да разбера, ако не искаш да ми кажеш нищо? – Попита той твърдо.
Вкарах капка масло в загряващия се тиган, борейки се с нова вълна на гняв.
– Ние семейство ли сме, Джъстин?
– Разбира се. Тори…
– Тогава не е нужно да разбираш нищо. Просто трябва да ми бъдеш по-голям брат.
Той се облегна с лакти на плота.
– Не можеш да очакваш от мен да се преструвам, че нищо не се е променило. Трябва да знам какво се случва в действителност.
– Защо? – Поисках да знам.
– За да мога да…
– За да можеш да решиш веднъж завинаги дали съм митичен мошеник? – Насочих шпатулата си към него. – Затова ли си тук? За да можеш да ме съдиш още малко?
– Не! Искам да поправя това, Тори.
Хвърлих намазания с масло хляб в тигана и оставих филийките да се затоплят. Докато ги обръщах и слагах сирене, Джъстин ме гледаше с набръчкани вежди и упорито настръхнала челюст.
Затворих сандвичите и ги обърнах отново. Когато външната страна беше златистокафява и хрупкава, ги прехвърлих в две малки чинии и поставих едната пред Джъстин.
– Тогава бъди мой брат – казах му аз. – А не морална полиция.
Той погледна към сандвича си и си пое дъх през носа.
– Добре.
Ядохме мълчаливо, като се претегляхме с погледи. Двамата с Джъстин се познавахме много добре, но нашите възрастни същности продължаваха да се сблъскват с очакванията ни от миналото. Той се чудеше колко силно може да притиска тази пораснала Тори, а аз се чудех докъде мога да доверя на някогашния си брат-герой бедното си, разбито сърце.
Пъхнах последното ъгълче от сандвича в устата си.
– Ще бъда заета най-рано до следващата седмица. Когато съм свободна, трябва да пием кафе в обедната ти почивка, както правехме преди.
– С какво си заета?
Свих очи, като го предупредих да не се прави на „разпитващ“.
– Един приятел има нужда от помощ. Ще бъда заета с него.
– Има ли нещо, което мога да направя?
Да, той не можеше да изкривява емоциите ми, когато вече имах толкова много работа, но не бях достатъчно злобна, за да го кажа.
– Благодаря, но не. Ще ти изпратя съобщение следващата седмица.
Осъзнавайки изгонването си, Джъстин се смъкна от стола си и се изправи. Той се поколеба, после протегна ръце с надежда. Заобиколих бара и влязох в прегръдката му. Той ме стисна силно.
– Липсваше ми, Тор – промърмори той.
– Ти също ми липсваше – въздъхнах аз. – Моля те, този път не бъди гадняр.
Той се засмя.
Изпратих го до вратата и поклатих глава, докато той се качваше в лъскавия си тъмносин Додж Чалинджър. Брат ми и неговите мускулести коли. Трябваше да го забележа паркиран на тротоара.
Усмихвайки се на спомена за това как той учи седемнайсетгодишното ми аз как да правя дрифт в стария му Мустанг GT, побързах да се върна вътре. Докато прескачах последното стъпало, иззад дивана изскочи храст, последван от чифт огромни червеникави очи.
– Човекът си е отишъл? – Попита Туиги с високия си глас.
– Току-що си тръгна. – Върнах се в кухнята и завъртях крана. Трябваше да потече две минути, преди да получа гореща вода. – Изненадана съм, че не си го изплашил.
– Опитах се, но той не се уплаши.
Почти изпуснах чиниите, които бях взела от плота.
– Ти го направи? Какво опита?
– Първо страшни звуци. – Туиги тръгна по възглавниците на дивана, като поклащаше глава, докато търсеше. – Накарах светлините да се включват и изключват, а сенките да се движат, но той не избяга.
Той пъхна ръка с дълги пръсти между възглавницата и подлакътника и извади дистанционното за телевизора. Обърна се към екрана и натисна един бутон. Телевизорът се включи с раздиращ ухото звук – аплодисменти на публиката.
– Намали звука! – Изкрещях, потапяйки чиниите в мивката. – Какво още си направил на Джъстин?
Туиги намали звука с няколко степени, а очите му бяха приковани към въртящото се колело на екрана, докато водещият на шоуто описваше наградите, които бяха на разположение на участниците. Феята не реагира на въпроса ми, всички мисли за Джъстин бяха изчезнали от листовидната му глава.
Завъртях очи, довърших чиниите, отидох в стаята си и запретнах ръкави. Утре с Аарон тръгвахме на път и трябваше да си събера багажа.
Проблемът беше, че не бях сигурна какво да опаковам.
Бойно снаряжение, със сигурност. Извадих го от гардероба и го хвърлих на леглото. Какво друго? Може да ми се наложи да се слея с околните, така че улични дрехи от няколко вида. Претърсих гардероба си, като избрах вероятните претенденти. Приклекнах и прерових обувките си, хвърляйки един чифт през рамо. Какво друго?
Тоалетни принадлежности, предполагах.
Когато отворих вратата на спалнята си, ме удари още една звукова вълна. Една пищяща жена на екрана подскачаше в истерично вълнение, докато три красиви модела позираха до моторната лодка, която беше спечелила. Поклатих глава и се зачудих дали тази жена изобщо искаше моторна лодка. Живееше ли близо до вода?
В банята извадих тоалетната си чанта и я напълних с обичайните хигиенни принадлежности. Затваряйки я, отворих чантата си за гримове и прегледах съдържанието ѝ за това, което може да ми е необходимо. Изкуствени мигли? Да, не. Била съм там, направила съм това и никога повече няма да го направя.
Пръстите ми преминаха покрай тубичка със спирала и стигнаха до кръгла компактна пудра. Вдигнах я, избърсах малко розов прах от горната част и я отворих. Бледото ми лице се намръщи в малкото огледалце, докато вдигах гъбестия апликатор.
Под него проблясваше тъмен метал.
Демоничният амулет лежеше в компактния комплект, прилежно поставен върху верижката си. Пръстен от страховити знаци обграждаше по-голям символ в центъра – символ, който съвпадаше с този, гравиран върху нагръдника на демона на Робин Пейдж.
Амулетът на Вх’алир – така го беше нарекъл Етеран. Всичко, което знаех, беше, че той може да прекъсне договор с демон. Как действаше заклинанието, защо един демон го носеше, какво означаваха символите, как беше свързан с демона на Робин – нямах отговори. Бях прекарала месец в търсене на отговори и не бях намерила нищо.
Може би амулетът можеше да спаси Езра, а може би щеше да даде на Етеран пълен контрол над тялото му. Не знаех, но ако можех да намеря отговори в Енрайт, щях да опитам. Как да не го направя? Езра така или иначе щеше да умре. Ако имаше дори и малък шанс това да го спаси…
Смених пулверизатора, затворих компакта и го върнах в чантичката си за гримове. С двете чанти, прибрани под мишница, излязох от банята – и чух слабото звънене на телефона си.
Аудиторията на шоуто на Туиги изпусна още един разтърсващ тъпанчето вик, докато аз се хвърлях към плота, където се намираше телефонът ми, а на екрана светеше входящо обаждане от непознат номер.
– Изключи го – извиках аз, докато бърках в телефона. Силата на звука не се промени и когато натиснах бутона за приемане на обаждането, се завъртях към дивана. – Туиги, намали звука на телевизора, преди да изхвърля зеления ти задник през прозореца!
С бунтарска гримаса той намали звука наполовина.
Отвръщайки на погледа му, притиснах телефона към ухото си.
– Ало?
– Тори? – Попита женски глас с ясно изразена нотка на несигурност.
– Кой е?
– Робин.
– О. – Защо, по дяволите, дребният, мистериозен демон изпълнител ми се обаждаше? – Как си…
Докато говорех, радостните възгласи на публиката набъбваха.
– Не смей да го усилваш отново! – изръмжах на феята, като със закъснение дръпнах телефона от лицето си. – Изчакай, докато приключа разговора. Господи!
Сгърбил рамене, Туиги натисна бутона за пауза. В стаята настъпи блажена тишина.
– Съжалявам, Робин – казах в слушалката, като се запътих към бара за закуска. -Съквартиранти, казвам ти.
Туиги ме стрелна с полуплачещ, полузадоволен поглед през горната част на дивана. Въпреки раздразнението си от телевизионната ми тирания, той обичаше, когато го наричах свой съквартирант. Това винаги му доставяше удоволствие.
– Имам само един бърз въпрос, ако не е проблем – каза Робин, а сладкият ѝ алтов глас бе заглушен от телефонната връзка.
– Разбира се. Какво има?
– Когато се срещнахме с Наим в „Окото на Один“ – започна тя – ти, хм… имаше няколко случая на МДП в папката си. Забелязах снимка в една от тях и се чудех… мога ли да получа папката с делото?
– А? – промърморих, като се плъзнах на една табуретка. Знаех точно за какво говори тя. Злополучната ни среща в „Окото на Один“ – която беше завършила с огън, стоманени чудовища и запознаване с нейния демон по-отблизо, отколкото ми се искаше – беше започнала с приятелски разпит на бившия призоваващ Наим Ашраф. Блъфирах с папка със студени случаи на полицията и докато прелиствах разпечатките, Робин се захласна по определена страница със снимки.
– Разбира се – казах ѝ аз. – При едно условие.
Предпазлива пауза.
– При какво условие?
– Кажи ми какво е специалното в тази снимка.
Още една по-дълга пауза, докато тя решаваше какво иска да ми каже.
– Един от мъжете на снимката приличаше на митичния, който призова моя демон.
Това не беше отговорът, на който се надявах.
– Да не би да има нещо общо с онзи древен амулет?
Древният амулет – с което имах предвид същия този амулет, скрит в чантичката ми за гримове. Тя се беше появила на срещата ни с перфектна негова рисунка, твърдейки, че това е средновековен инфернус, който изследва.
– Не – отвърна тя твърдо.
Твърде твърдо?
– Хм. Добре, дай ми малко време. – Скочих и се върнах в стаята си. Къде бях оставила тази папка? Всъщност не бях разследвала нито една от папките и вероятно трябваше да я изхвърля, но това щеше да изисква ниво на организираност, което не притежавах в момента.
Прерових купчината поща на нощното си шкафче. Когато отворих чекмеджето, стъпих върху ръкав на риза, който висеше на леглото ми. Тя и тоалетната ми чанта паднаха на пода. Ругаейки под носа си, бутнах чантата с гримове в средата на матрака, преди и тя да падне.
– Съжалявам – казах на Робин, притискайки телефона до ухото си с рамо. – По средата на опаковането съм, а жилището ми е разхвърляно. Мисля, че съм заровила папката.
– Преместваш ли се?
– А? – Бръкнах в чекмеджето, но то беше разочароващо без папки. – О, не, не е това опаковане. Отивам на екскурзия.
– Накъде?
О, никъде. Само в Енрайт – нали знаеш, печално известното място, където е открита и брутално изтребена най-голямата група демонични магове в съвременната история.
– На юг – казах аз и се обърнах към гардероба си. – Скоро тръгваме, така че трябва да… – Докато стъпвах върху куфара си, кракът ми се закачи за дръжката и куфарът се приземи по лице, като разсипа всичките три неща, които бях успяла да опаковам досега.
– По дяволите. – Вдигнах го, хвърлих вече разгънатите дрехи на леглото си и отново се обърнах към гардероба. – Какво бях… нали, папката.
– Ще отидеш с приятелите си ли? – Попита Робин. – Маговете?
– Да. – Избутах една купчина обувки настрани, разкривайки кафява папка, която лежеше на пода. – Аха!
Сега си спомних. Бях решила, че документите трябва да бъдат унищожени, а не изхвърлени, затова ги бях сложила някъде на „сигурно място“.
– Разбрах. Да видим… – Седнах на ръба на леглото си и отворих папката. – Това беше снимка на двама пичове, нали? – Прелиствах папките, докато не намерих снимка с двойка мъже, които си говорят. – Ето я. Дело 97-5923.
– Благодаря ти.
– Няма проблем. Значи смяташ, че призоваващия на твоя демон е странен?
– Знам, че е извратен. Само не съм сигурна колко.
О, интересно. Означаваше ли това, че и нейният договор може да е от извратената страна? Нейният демон беше доста странен.
– Тогава се надявам, че в този случай има някои пикантни подробности за теб. Дай ми знак, ако имаш нужда от помощ. Дължа ти я за това, че ме заведе при Наим.
– Той не беше от полза.
– Да, но ти все пак сподели с мен своята следа. – Погледът ми се насочи към чантата ми с гримове, която седеше невинно до мен. Робин също беше проучвала амулета. Дали беше намерила отговорите, които аз не бях открила? Какво знаеше тя?
Когато за пръв път видях рисунката ѝ, бях решила, че да я притискам за информация е твърде рисковано, но след като Езра изпадна в лудост преди три дни, времето за предпазливост наистина беше свършило.
– Робин, мога ли да те попитам нещо?
– Добре.
– Този амулет. – Стиснах телефона си по-здраво. – Знаеш ли какво прави?
Пауза.
– Не… Опитвам се да науча повече за него.
– Ако разбереш нещо, ще ми кажеш ли?
– Виждала ли си го, Тори? – Интензивността изостри гласа ѝ. – Знаеш ли къде е амулетът?
По дяволите. Бях казала твърде много.
– Трябва да тръгвам. – Поколебах се, после добавих: – Ще говоря с теб, когато се върна, ясно?
Преди тя да успее да каже нещо друго, приключих разговора. Вече нямах избор. Ако не откриехме отговорите в Енрайт, тогава с Робин щяхме да си поговорим. Тя знаеше нещо за амулета и аз щях да разбера какво.
Как щях да изтръгна информация от изпълнител, беше предизвикателство, с което щях да се справям, когато му дойде времето. Робин не беше толкова плаха, колкото изглеждаше, а и имаше неудържимо оръжие в лицето на един абсолвентски демон, който я защитаваше.
Избутах се на крака и огледах катастрофата, в която се беше превърнала стаята ми. Първо Енрайт и неговите тайни. След това Робин и нейните неизвестни познания за амулета.
По един или друг начин щях да спася Езра.
Назад към част 2 Напред към част 4
