Глава 4
В горната част на стълбите спрях пред вратата на Езра. През пролуката под нея проникваше слаба светлина. Почуках по дървото.
Отговори ми приглушен звук и аз бутнах вратата. Езра беше на половината път между това да седне на леглото си и да се изправи на крака, а в мозъка ми се регистрираха три неща наведнъж: този приглушен отговор не беше разрешение да вляза, той беше без риза и държеше загоряла папка.
Той ми намигна, после се върна на леглото си.
– Влез?
Защо, защо беше толкова красив? Бронзовата му кожа се опъваше върху твърдите мускули – и Боже мой, трябваше да докосна този мъж. Панталона му прилепше към бедрата му, разкривайки ластика на боксерките му, а ризата му лежеше в краката на леглото; сигурно беше започнал да се съблича за леглото, преди да се разсее.
И сега аз бях тази, която се разсейваше.
Отърсих се и се усмихнах виновно.
– Извинявай, мислех, че ти каза точно това. Имаш ли нещо против?
– Не, всичко е наред.
Затворих вратата, след което прекосих стаята му, като по пътя си погледнах замечтано към китарата му. Беше свирил за мен само веднъж. Трябва ли да попитам дали ще свири отново за мен?
Докато седях на матрака до него, се опитах и не успях да не погледна с любопитство папката, която беше скрил наполовина от погледа си от другата страна – но, разбира се, той забеляза. Въздъхна и я плъзна в скута си. Пръстите му изчезнаха вътре, след което извади една снимка, изпъстрена с гънки, но все още лъскава.
Усещането за вина ме прониза. Това беше снимката, която бях намерила в скрина му преди осем месеца, докато търсех тениска. Снупи ме беше разгледал добре и дълго изображението на младия Езра и едно русо момиче, преди да скрие снимката обратно в папката.
– Казах ти за нея – промърмори той.
Подарих му лъчезарната усмивка на момичето, изпълнена с радост. Колко време след тази снимка тя беше станала демоничен магьосник, беше изпаднала в лудост и почти беше убила Езра, преди да бъде убита самата тя?
– Това е последната ни снимка, преди да стана магьосник демон… – Гласът му загрубя. – Бях развълнуван. Бях избран. Чувствах се толкова специален, по дяволите.
Той отново посегна към папката и този път ми подаде снимка – още по-стара. Мъж и жена с маслинова кожа се усмихват пред камерата, а между тях има смеещо се момче. Езра беше взел от майка си; баща му имаше закръглено лице и тежка челюст, главата му беше обръсната. Очите му обаче бяха същите топли шоколадовокафяви като тези на Езра.
– Винаги съм харесвал тази снимка – промърмори той, загледан в родителите си. – Нещата никога не са били лесни за нас, но родителите ми просто бяха щастливи да бъдат заедно. Това се промени след…
Изчаках, след което подканих нежно:
– След като стана демоничен-магьосник?
– Не… – Ръката му се сви в юмрук. – След като се присъединиха към… групата.
Той издърпа снимката на родителите си от пръстите ми и върна двете снимки в папката. Преди да успее да се изправи, докоснах ръката му.
– Ще ми разкажеш ли за това? – Попитах го тихо.
Въздухът премина през носа му. Той се взираше в папката, избягвайки погледа ми.
– Мразя да мисля за това. – Очите му се затвориха, на челото му се появиха дълбоки бръчки. – Мразя колко наивни са били. Не би трябвало да обвинявам родителите си, но понякога го правя. Особено сега.
Плъзнах ръката си по китката му и сплетох пръстите ни.
Раменете му се сгърчиха.
– Бях на седем години, когато родителите ми се запознаха с нови хора. Родителите ми бяха бедни, нерегистрирани митици и не се доверяваха лесно, но прекарваха все повече и повече време в разговори с новите си приятели и това лято се преместихме. Новият ни дом … – Той поклати глава. – Сега знам, че е било комуна, но аз бях дете. Единственото, което ме интересуваше, беше, че има още няколко деца на моята възраст.
– Комуна – промълвих, а пръстите ми се стегнаха около неговите.
– Родителите ми започнаха да посещават… срещи всяка седмица с другите възрастни и те… се промениха. И искаха и аз да се променя.
– Промивали са им мозъците?
Той се вгледа в преплетените ни ръце.
– Когато си дете, одобрението на родителите ти е всичко. А на онова място всичко се въртеше около лидерите и тяхното одобрение. Дори не си спомням дали съм се съпротивлявал. Лидерите, родителите ми и цялата група казваха, че за мен трябва да е чест да бъда избрана за „защитник“, така че така и се чувствах.
– Защитник? Срещу какво?
Той въздъхна горчиво.
– Дори не искам да ти казвам с какви извратени боклуци ни пълнеха главите. Не мисля, че родителите ми са били глупави, но те напълно вярваха в това – как сме специални и просветени и как външният свят иска да ни унищожи.
– Родителите ти не разбраха ли, че искат да те превърнат в демоничен магьосник?
– О, знаеха. Но аз не се превръщах в демоничен магьосник. Щях да бъда „защитник“, владеещ магията на демона като оръжие, овластен от моралната идеология на групата. Докато бях силен във вярата си, щях да имам непоколебима власт над демона.
– Какво? – Възкликнах гневно. – Те си мислеха, че можеш да контролираш демон с помощта на вяра? Това е…
– Глупости. Да. Но дори когато станах „защитник“, никога не можех да призная, че контролирането на моя демон е трудно. Те щяха да кажат, че демонът изпитва вярата ми и ако се боря, то е защото съм слаб. Аз вярвах в това.
Хванах ръката му толкова силно, че пръстите ме заболяха. Исках да се телепортирам назад във времето и да ударя всеки член на тази група – особено лидерите им.
– Групата дори не ги наричаше демони. Те бяха Серви. – Той прокара палеца си по гърба на ръката ми. – Иронично е, разбираш ли? Не се съмнявах в нищо, на което ме бяха учили, докато Етеран не започна да пробива дупки в убежденията ми. Дотогава той се беше отказал от насилствения контрол и се опитваше да ме пречупи по друг начин.
– Но ти сигурно си мислеше, че това е поредният „тест“ – предположих аз.
Той кимна.
– Всички, които познавах и обичах, бяха част от групата. Не можех да си представя живота извън нея, затова отказвах да поставям каквото и да било под въпрос.
– А какво да кажем за… – Поколебах се. – … момичето?
– Лекси – разкри той тежко. – Тя ме спаси, в известен смисъл. След като я убиха, казаха, че се е провалила, защото вярата ѝ е била слаба. Но аз знаех, че това не е вярно. Видях я как се бори. Беше се опитвала толкова много. Ако са сгрешили за Лекси, за какво друго са сгрешили?
Облегнах се на рамото му, увеличавайки контакта между нас, докато старата скръб се настаняваше над него.
– Какво направи?
– Избягах. Озовах се в Портланд. Издирваха ме и нямаше да издържа и ден сам, но… – Челюстта му се сви и разтвори. – Етеран също искаше отговори. Той ми помогна и аз бях достатъчно отчаян, за да го послушам. Избегнахме хората, които ни търсеха, и намерихме други митици, влязохме при тях, зададохме внимателни въпроси … получихме отговорите, от които се нуждаехме.
– Това отне малко повече от четири седмици. Най-накрая разбрах какво съм и как са ме използвали, и се върнах обратно. Щях да обясня всичко на родителите си и щяхме да избягаме. Заедно щяхме да намерим начин да изкараме демона от мен.
Тежка, зловеща тежест се настани в корема ми.
– Мисля, че това беше моя вина – прошепна той. – Хората, които ме търсеха, не бяха достатъчно внимателни и привлякоха вниманието на Ключовете на Соломон. Гилдията проследи следите обратно до комуната и …
– Езра, това не е била…
– Върнах се в руините. – Сякаш той не ме чу. Гласът му беше лишен от всякаква емоция. – Всички бяха убити. Шестдесет и осем души. Само десет бяха демонични магове. Аз бях единадесетият. Лекси трябваше да е дванадесетата, но тя вече беше мъртва.
Белите ми дробове не искаха да се надуят правилно.
– Ключовете са убили всички? Как… как е било позволено това?
– Укриването на демоничен магьосник е углавно престъпление. Трябваше да има съдебен процес, но какво им пукаше на Ключовете за това? Бяха получили лова на живота си.
Вече мразех Ключовете на Соломон, но омразата ми бързо се превръщаше в нажежена до бяло омраза.
– Всички, които познавах, бяха мъртви – промълви той. – Нямах къде да отида, затова се върнах в Портланд. Не знаех дали Ключовете са разбрали, че са изпуснали един демоничен маг. Не можех да се доверя на никого.
Само на петнайсет години, като половината от живота си е прекарал в изолация от обществото. Всеки митик потенциален враг, а най-лошият му враг от всички живее в него.
Каква дълбочина на устойчивост е необходима, за да загубиш всички, които си обичал, в един-единствен ден и да продължиш напред? Каква решителност е била необходима, за да потиснеш демона в себе си, ден след ден, ден след ден, и да продължиш? Каква издръжливост е била необходима, за да се изправиш пред живот, изпълнен със самота и тайни, който ще завърши със смърт и лудост, и да продължиш?
– Тези години бяха доста ужасни – призна той чистосърдечно. – Тогава се сблъсках с Аарон. Всъщност спасих живота на идиота.
– Ти го спаси?
– А после той спаси мен. Завлече ме у дома, намери ми място в гилдията си и не ме остави да избягам, макар че през първата година се опитах доста пъти. Двамата с Кай изтърпяха доста неща от мен. – Хуморът смекчи твърдите линии на скръбта около устата му. – Не бях това, което може да се нарече социална адаптация. Веднъж счупих носа на Жирар.
Очите ми се разшириха.
– Какво си направил?
– Той се появи откъм слепоочието ми, когато не му обръщах внимание. – Усмихна се той. – За щастие, днес не се плаша толкова лесно.
– Ти си доста труден за сплашване, но съм успявала няколко пъти – казах му, изпъчвайки гърди от гордост.
Той се засмя тихо.
– Ти си изключително изненадваща, Тори, в много отношения.
Забавлението ми секна, когато погледът му се спря върху моя. Въздухът между нас се сгъсти, наелектризиран от неизказани неща и непризнати чувства. Пулсът ми барабанеше бавно, равномерно в ушите ми.
Изведнъж осъзнах, че той е без риза, а ръката ми все още е свързана с неговата, пръстите ни са преплетени.
Няма да те загубя. Не можех да изрека думите. Те само щяха да го наранят.
Имам нужда от теб, за да оцелея. Не можех да кажа и това. Още думи, които щяха да го наранят.
Вече почти те загубих и не мога да го понеса отново. Все още не.
Макар да не изричах думите, мислите ми сигурно бяха докоснали лицето ми, защото погледът му падна. Той измъкна ръката си на свобода и вдигна износената папка. Пресегна се към скрина, прибра остатъците от миналото си на дъното на едно чекмедже, плъзна го и се обърна към мен.
Седнала на леглото, аз го гледах как се приближава, а устата ми пресъхна.
Той се спря между коленете ми и ме погледна с неразбираемо изражение. Вдигна ръце, нежно подхвана челюстта ми и наклони лицето ми нагоре. Имаше толкова много неща, които исках да му кажа, но не можех – а очите му също бяха пълни с неизказани думи.
Той се наведе надолу. Устните ни се докоснаха шепнешком.
Той вдиша. Устата му се върна към моята. Кратко, гладно притискане на устните му. Той се отдръпна и отново вдиша, сякаш обсъждаше, сякаш се разкъсваше, привличаше, съмняваше се.
Устата му покри моята.
Хванах го за китките и се държах, докато той ме целуваше настоятелно. Устата му се отвори срещу моята и аз отговорих с разтворени устни. Горещото плъзгане на езика му ме прониза с топлина и въздухът се изтръгна от дробовете ми.
Леглото се наклони, а коляното му легна на матрака между бедрата ми. Ръцете ми преминаха нагоре по ръцете му, върховете на пръстите ми се провлачиха по стегнатите мускули. Устните ни се движеха непрестанно, устни и език, твърди и настоятелни. Острието на нуждата.
С отчаяние.
Не разбрах, че съм се наклонила назад, докато гърбът ми не се удари в одеялата. Той ме последва, подпрян с лакти до мен, с ръце в косата ми, с уста, заключена в моята. Тялото му ме покриваше, силно, горещо и неустоимо – и, боже, толкова много исках това, толкова много исках да бъда под него от толкова дълго време.
Прокарах ръце по голите му рамене, докато се вкопчвах в него. Краката ми се увиха около него, по-силни от ръцете ми, притискайки телата ни едно към друго.
В гърлото му се разнесе почти беззвучен стон, а тежестта му ме притисна в леглото. Когато устата му се затвори върху шията ми, влажна и жадна, бедрата му се разклатиха срещу моите, разпалвайки сърцевината ми. Откъснах устата си от неговата, за да прехапя долната си устна, потискайки стон. Нуждата в мен беше достигнала адски височина, месеци на натрупване, съчетани с дни на страх и мъка и отчаян стремеж да го имам целия преди… в случай…
Придърпах лицето му обратно нагоре и го целунах отново. Още по-яростно. По-настойчиво. Празната болка между краката ми се засили, твърдото му притискане през дрехите ни не беше достатъчно – почти недостатъчно.
Лудостта на целувките и ръцете ни се забави. Задълбочи се. Устата му се наслаждаваше. Блъскането на бедрата му беше сладко, бавно мъчение.
– Езра – изстенах с едва доловим, задъхан шепот. – Можем ли… моля?
Устните му омекнаха и той засмука нежно долната ми устна, преди да вдигне глава.
– Ние… – Дъхът му секна, а гласът му хриптеше. – Не… не сега. Не мога…
Не разбирах защо не може или какво го възпира, но не спорех.
– Добре.
Гледахме се един друг – и не можах да се спра да не дръпна устата му назад за още една разтърсваща целувка. Тежестта му се стовари върху мен в яростна преса от сила, мускули и желание, а аз сключих краката си по-силно около бедрата му, нуждаеща се от още малко, още малко.
Притиснат към мен, той впи лицето си във врата ми.
– По дяволите, Тори.
Стиснах очи, търсейки въздух. С усилие разтворих ръцете и краката си. Чувствах се зле, когато го пуснах.
Той се отдръпна от мен, вгледа се ненаситно в надигащите ми се гърди, после се обърна. Раздвижвайки раменете си с дълбоките си вдишвания, той се свлече на пода. Докато той се облягаше на леглото, аз останах разпъната на матрака. Минутите минаваха, докато сърдечният ми ритъм постепенно се успокояваше, а дробовете ми забавяха жадното си дишане.
Когато и двамата се възстановихме, той се изправи. Аз се пресегнах, като направих място, докато той обръщаше одеялата и се вмъкваше в леглото. Той положи глава на възглавницата си, а аз се протегнах до него, върху одеялата, където не можех да се държа лошо.
Беше оставил панталиноте си. Сигурна съм, че обикновено не спеше с тях, но можех да предположа защо не ги е свалил.
Преглътнах тежко, опитвайки се да не се извивам срещу бавно преминаващата през мен топлина. Не исках да го притискам за повече или за обяснение. Той беше този, който преминаваше през ада в момента, и аз нямаше да прекрачвам границите му.
Имаше и други неща, за които трябваше да поговорим – много, ала между нас беше настъпила мека тишина и аз не исках да я нарушавам. Нещата, които трябваше да му кажа, нямаше да са забавни и ми трябваше още малко време.
Само още малко, преди да се сблъскам с последствията от решенията, които бях взела преди седмици.
Назад към част 4 Напред към част 6
