ГЛАВА 14
– Робин – въздъхна мама, докато мажеше ръката ми с мехлем, – какво съм ти казвала за това, че трябва да помолиш татко или мен да ти помогнем, когато искаш да опиташ нещо ново?
Взирах се мрачно в порязания си пръст, а в очите ми напираха сълзи. На масата до мен една стара книга със свалена корица беше опръскана с алени капки. До нея лежеше нож, изоставен, когато се бях порязала.
– Ще те науча на всичко за реставрирането на книги, когато пораснеш – обеща мама, докато увиваше превръзка около пръста ми. – Нека да почистим това, добре?
Помогнах ѝ да събере инструментите и ги пренесохме от кухнята в домашния ѝ кабинет. Тъмната ѝ конска опашка се поклащаше с живите ѝ стъпки, а очилата с тъмни рамки се плъзгаха по малкия ѝ нос. Сините ѝ очи бяха точно като моите.
Тя отвори шкафа в ъгъла и постави инструментите си в кофата – същата, от която ги бях „взела назаем“. Добавих моята шепа, чувствайки се виновна.
Тя посегна към горния рафт и свали малък предмет, увит в нова кафява хартия.
– Когато овладееш реставрацията на книги, можеш да ми помогнеш с това.
Тя отвори опаковката. Вътре имаше дебела книга с размерите на списание. Потъмняла катарама държеше старинната кожена корица затворена, а отгоре стърчаха бели листове хартия, разкривайки проблясъци от шарената чернова на майка ми.
– Тази книга е много специална и един ден ще бъде твоя. Преди да я наследиш, ще завършим реставрацията и превода ѝ. – Тя лъчезарно погледна изуменото ми изражение. – Това ще бъде проект майка-дъщеря, само за нас, и когато имаш собствена дъщеря, ще ѝ предадеш тази книга.
Намръщих се.
– Ами ако нямам дъщеря?
Тя ме пощипна по носа закачливо.
– Това е тревога за друг ден, птичке. Ще намерим ли татко? Той отново се е изгубил в работата на двора.
Докато тя се измъкваше от кабинета, аз примигнах към шкафа, към тайната, специална книга, скрита на най-горния рафт.
– Робин!
Порязаният ми пръст се сви болезнено. Повдигнах го – и ме заля ужас, когато през лепенката бликна червена течност.
– Робин!
По тънката ми ръка се отвориха рани, а трите прорезни рани заляха с кръв дървения под. Изкрещях…
– Робин!
Ръцете разтърсиха грубо раменете ми. Очите ми се отвориха.
Амалия се наведе над мен, лицето ѝ беше бледо. Светлините в библиотеката пламнаха, осветявайки ужасяващата сцена. Празният кръг за призоваване. Кръвта навсякъде. Две тела. Задушавах се от миризмата на смърт.
– Будна ли е? – Викът на чичо Джак ме накара да скоча. Той се появи до Амалия, лицето му беше изпъстрено с розови петна, а на плешивата му глава пулсираше вена. – Какво стана?
Свих се назад от яростния му крясък.
Той се наведе, сграбчи предната част на тениската ми и издърпа торса ми от пода.
– Робин, къде е демонът?
– Това е първият ти въпрос? – Изкрещя Амалия. Тя отблъсна ръцете му и сложи ръка на раменете ми, като ми помогна да седна. – Ако не искаш да попиташ дали тя е добре, поне попитай за Травис преди проклетия демон!
– Някой го е откраднал – изплю се чичо Джак. – Искам отговори! Робин, кажи ми какво се е случило!
– Чух шумове в мазето, затова дойдох да видя и видях… видях телата. – Погледът ми се стрелна към Винс и Хълк. – Не си спомням нищо друго. Мисля, че припаднах.
– Ами демонът?
– Ами Травис? – Избухна Амалия, като се втренчи в баща си.
Преглътнах болезнено.
– Не знам. Аз… никога не съм виждала Травис. Кръгът беше празен, когато влязох.
Чичо Джак изруга и се втурна през стаята.
– Тези коварни гадове! Те ми откраднаха демона! Как го накараха да се съгласи на договор? Травис е в съюз с тях, знам го.
– Или е изчезнал, защото е в опасност! – Включи се шумно Амалия. Тя вдигна ръката си от мен, носът ѝ се набръчка. – Ти си обляна в кръв, Робин. Сигурна ли си, че не си ранена?
Погледнах към вътрешната част на лакътя си. Засъхнала кръв покриваше кожата ми, а едва забележими отпечатъци от пръсти размазваха кървавото място, където една ръка беше хванала ръката ми. Не можех да видя раните от ножа на Винс.
Амалия ме гледаше разтревожено, затова заекнах:
– Предполагам, че паднах в… в…
Решително отвърнала поглед от телата, тя промълви:
– Хайде.
Тя ми помогна да се изправя, като държеше здраво лакътя ми. Подгъвът на хубавата ѝ лилава рокля беше изцапан с червени петна.
– Къде си мислиш, че я водиш? – Чичо Джак се запъти към нас, като издухваше въздух през носа си. – Искам отговори! Искам…
– Никой не се интересува какво искаш! – Изкрещя Амалия. – Не мога да повярвам! Кати е горе в истерия и се опитва да открие изчезналия си син, а единственото, което те интересува, е демонът! – Тя ме издърпа покрай него и се изплю през рамо: – Качвам Робин на горния етаж. Направи нещо полезно, докато ме няма.
Чичо Джак я заклещи. Докато си тръгвахме, аз се взирах в краката си, без да искам да рискувам да зърна телата.
Амалия ме насочи директно към спалнята ми.
– Трябва да се прибереш. Ще те проверя след няколко минути. Сигурна ли си, че си добре?
Когато кимнах слабо, тя се оттегли в коридора и затвори вратата. Стоях там, изтръпнала и трепереща, после погледнах надолу. Бялата ми тениска беше залята с малинов цвят, който беше засъхнал до кафяво по краищата. Кръвта беше навсякъде.
Стомахът ми подскочи. Втурнах се в банята точно навреме, за да повърна в тоалетната. Задъхана, изплакнах устата си, после съблякох тениската си и намокрих кърпа в мивката. Изтърках енергично ръката си, после спрях. Спуснах кърпата и се вгледах във вътрешната част на лакътя си.
Три розови белега бележеха кожата ми, където Винс ме беше порязал. Докоснах един от тях и се изненадах, че не ме боли. Лечебната магия можеше да затвори раните, но изискваше интензивна работа… а в това мазе нямаше лечители.
Един висцерален спомен ме удари в корема: Зилас се наведе над мен, сложи ръка на гърдите ми, друга – на ранената ми ръка, червената магия пълзеше по пода и се плъзгаше в тялото ми. Стомахът ми се сви заплашително и аз се хванах за мивката, дишайки бързо. Демонична магия. Той ме беше излекувал с демоничната си магия.
Очите ми трепнаха и се затвориха.
– Защити ме – бях казала.
– Какво ще ми дадеш? – Бе попитал той.
Размяна. Размяна. Така работят демоните. Помолих го да ме защити, а в замяна… го освободих. Не бях осъзнала, че се съгласявам точно на това, и силна тръпка ме разтърси от главата до петите. Бях пуснала на свобода демон в града. Той беше толкова бърз, толкова смъртоносен. Къде беше сега? Колко души вече беше убил?
Преглъщайки гаденето си, приключих с почистването на кръвта от торса си, след което разкопчах дънките си и ги смъкнах от бедрата си. Докато се плъзгаха надолу по краката ми, нещо изпадна от задния джоб и се удари с трясък в пода. Плоска, кръгла висулка на сребърна верижка лежеше по плочките, а повърхността ѝ беше омазана с кръв като всичко останало. Вдигнах го предпазливо.
Зилас смачка медальона между ръцете ни.
– Сега го запечатай.
Потърках палеца си по издълбаната му с руни повърхност. Беше инфернус – ключът към договора с демона, както беше казала Амалия. Волята и духът на демона бяха свързани с инфернуса и чрез него изпълнителят можеше да контролира демона.
Това обаче беше истински договор. Каквато и странна сделка да бяхме сключили със Зилас, тя не се доближаваше до него… нали? Той вече беше изпълнил своята част, дори беше направил още една крачка напред, за да излекува нараняванията ми – не просто да поправи ръката ми, а напълно да ме излекува. Въпреки че трябваше да съм замаяна от загубата на кръв, бях просто уморена – и пресъхнала от жажда. Завъртях кранчето и пих от струята, като гълтах вода, докато стомахът ми не заплаши да се разбунтува отново.
Приключих с почистването, занесох инфернуса обратно в стаята си и го хвърлих на леглото. Трябваше да скрия висулката, преди някой да забележи, че я имам. Това щеше да е трудно за обяснение.
Облякох чисти дрехи – мек зелен пуловер и еластични панталони за йога, след което седнах на леглото си. Изтощена и болнава от вина и тревога, отново взех инфернуса. Палецът ми проследи най-централния ръб – бодлив, кръгъл знак. Не се бях вгледала внимателно в този, който Амалия ми беше показала, но щях да запомня такава странна маркировка.
Обърнах се обратно на възглавницата си и замахнах с инфернуса като с махало. Златните лъчи на залязващото слънце се промушиха през прозореца, осветиха плаващите прашинки и заискриха по сребърния диск. Колко ли време беше минало, откакто Травис ме заведе в мазето, откакто онези мъже едва не ме бяха убили? Къде беше Зилас сега?
В центъра на инфернуса заискри червена светлина.
Аленият блясък избухна от него на гранични ивици. Те се събраха и сгъстиха, като се втвърдиха в хуманоидна форма. Тежестта се настани на кръста ми и светлината се разпръсна с последно трептене.
Зилас ми се усмихна, малиновите му очи светеха, а острите му кучешки зъби бяха на показ.
В продължение на цяла вечност не можех нито да се движа, нито да дишам. Задъхвайки се в сляпа паника, се отдръпнах от него, но той беше обтегнал бедрата ми, а тежестта му ме притискаше в леглото. Единственото, което успях да направя, беше да се гърча жалко.
– Пайлас – изрева той.
– Какво правиш тук? – Поисках задъхано, като се борех с паниката си. – Мислех, че си тръгнал!
– Тръгнал? – Той наклони глава, след което замахна с инфернуса, който все още държах във въздуха, и го залюля. – Аз съм обвързан с това, Пайлас. Както и ти.
– Какво? – Пуснах инфернуса, сякаш беше заразен със смъртоносна болест. – Не.
Подпряла ръцете си от двете страни на главата ми, той се наведе надолу. Отблъснах се назад във възглавницата си.
– Не ти ли е приятно? Спазих условията ни.
Преглътнах, а умът ми се въртеше трескаво. Обвързан с инфернус. Изпълнение на условията. Засия ужасяващо ново разбиране, последвано от желанието да изрева в знак на отрицание.
– Искаш да кажеш, че ме защитаваш? – Заекнах.
– Защитавам. – Той сякаш усещаше вкуса на думата, а очите му блестяха опасно. – Какво означава тази дума?
Той сниши лицето си, докато единственото, което виждах, бяха светещите му очи. Свеж адреналин нахлу във вените ми. Един демон ме притискаше. Той можеше да ме убие, преди да успея да си поема дъх, за да изкрещя.
– Какво означава това, Пайлас? – Прошепна той, а дъхът му стопли устните ми.
– Означава, че не можеш да ме нараниш.
– Това ли е всичко?
– И… и няма да позволиш на никой друг да ме нарани. – Исках да затворя очи, но се страхувах да откъсна поглед от него. – Би ли се преместил?
– Това ли искаш да кажеш? – Вълчата му усмивка се върна. – Не ми го каза, когато сключихме договора си.
– Договор? – Измърморих тихо, ужасена от думата – от потвърждението на новия ми най-голям страх.
– Значи – заключи той с порочна наслада, – твоето незнание няма значение.
Не. Не, не, не, не. Това не се случваше.
– Зилас, слез от мен!
С дрезгав смях той се смъкна от леглото. Скочих от него след него, треперещите ми колене едва ме държаха – но сега стояхме на цели пет квадратни метра от пода между леглото и скрина. Това не беше достатъчно място.
Поставих краката си и вдигнах брадичка, борейки се с желанието да се свия, докато той ме заобикаляше. Движенията му бяха гладки и плавни, а слънчевата светлина проблясваше върху бронята, която предпазваше лявото му рамо, предмишницата и малка част от гърдите му. Там, където металът или платът не го покриваха – тоест по-голямата част от корема и половината от дясната му ръка – мощните мускули пулсираха и се огъваха под червеникаво-кафеникавата му кожа.
Той спря зад мен и паниката ми отново се повиши.
– Съгласи се да ме защитиш – казах пронизително. – Значи трябва да…
– Не си обяснила значението. – Пръстите му уловиха кичур от косата ми и го дръпнаха. – Значи аз решавам какво означава да защитаваш.
Този отговор беше значително по-лош, отколкото си представях.
Той остави кичура да се изплъзне между пръстите му – после внезапно вкара и двете си ръце в косата ми.
– Защо си толкова мека?
Дръпнах се, освободих косата си и се завъртях с лице към него.
– Дръж ръцете си далеч от мен!
– Не? Но… – Той се приближи и аз се отдръпнах. Гърбът ми се удари в скрина. – Да защитаваш… не означава да се подчиняваш.
Отдръпнах се в скрина, когато той се наведе над мен. Беше среден на ръст за мъж – поне за човек, което означаваше, че се извисяваше на повече от половин метър над моята миниатюрна фигура. С подигравателна преднамереност той отново впи ръце в косата ми, притискайки главата ми. Наведе се към мен, тялото му беше твърдо, тежко и топло. Ужасяващо здраво. Силно. Доминиращо.
Потискайки желанието да го отблъсна, оставих ръцете си да висят отстрани. Ето какво беше това. Доминиране. Той беше по-силен, можеше да прави каквото си поиска и го доказваше.
Какъв насилник.
– Трябва ли да те предпазвам от всички наранявания? – Замисли се той, сякаш нямаше пауза в лаконичната ни размяна. – Или само да те пазя жива?
Между тези две тълкувания имаше притеснително голяма разлика.
Подигравателната му усмивка се върна.
– Не обясни и обещанието си.
Моето обещание? Не му бях обещавала нищо.
– Ти не получаваш душата ми. Не съм се съгласявала на това.
Острие изостри усмивката му – яростно недоволство. Нов страх ме обзе по гръбнака, но той не нападна. Макар че можеше да демонстрира превъзходната си сила, предполагах – или по-скоро отчаяно се надявах – че каквото и да беше тълкуванието му на „защитава“, то не му позволяваше да ме нарани.
Но на какво се бях съгласила? Спомнях си само, че отказах да му дам душата си. Тъй като не бях обещала да го измъкна от кръга, не можеше да има предвид това, а и не си спомнях да съм му предлагала нещо друго в замяна на …
Очите ми се разшириха, когато замъглената ми памет ми даде отговор.
– Бисквитки? – Изригнах пронизително. – Това… това е, на което се съгласи?
В объркания ми ужас това беше единственото предложение, което бях направила. Ако не бях полудяла, никога нямаше да предложа нещо толкова нелепо и безполезно.
– Защо, по дяволите, ще се съгласиш на това? – Добавих, твърде смаяна, за да помисля, преди да говоря.
Устните му се отдръпнаха, проблясвайки на кучешките му зъби, а свитите му очи заискриха като гневни пламъци. Да, той се беше съгласил с евтиното ми предложение и беше ядосан.
Може и да бях получила по-добрата част от сделката ни, но той не си беше тръгнал с нищо. Беше избягал от кръга, без да се зароби. Въпреки че не беше напълно свободен – все още беше свързан с инфернуса – беше оцелял след смъртна присъда, като беше запазил съзнанието и волята си непокътнати.
Защото, както беше казал, да защитаваш не означава да се подчиняваш.
Гласът на Амалия отекна от главното ниво, когато тя извика нещо на Кати. Главата на Зилас се обърна към звука. Пръстите му се огънаха, после започнаха да се отдръпват от косата ми.
Хванах китките му.
– Обещал си да ме защитаваш – изсъсках настоятелно, – затова трябва да знаеш следното: ако някой – имам предвид някой – разбере, че имаме договор, ще бъда убита. Разбираш ли? МПД – организацията, която управлява митиците – ще ме убие. Те ще убият и теб. И двамата ще бъдем екзекутирани. Не можеш да ме защитиш от тях. Никой демон не е толкова силен.
Той слушаше, а изражението му беше неразгадаемо.
– Единственият начин да защитим и двамата е да останем скрити. Не можеш да позволиш на никого да те види, да те чуе или да направи каквото и да било. Не можем да им позволим да открият инфернуса. Не можем да привличаме вниманието към себе си, иначе сме мъртви!
Очите му се присвиха.
– Внимание?
– Това означава, че не можем…
– Знам какво означава.
Той отново се наведе близо до мен, притискайки ме обратно към скрина. Никога не съм се чувствала толкова малка и безсилна – точно това, което той искаше. Вкопчих ноктите си в гърба на ръцете му, но ноктите ми не можеха да пробият кожата му. Той не потвърди опита ми да го нараня.
– Не обръщам внимание – замисли се той. – Това е проблем.
– Какво? Защо? Някой виждал ли те е?
– Нито един хх’айнун. – Рязко ме пусна и отстъпи назад. – Трябва да напуснем това място.
– Направил си нещо! – Осъзнах с изтръпване. – Какво си направил?
Той отвори уста, за да отговори – и някъде зад прозореца ми избухна магия, а детонацията разтърси стените на имението.
Назад към част 14 Напред към част 16
