Месец: май 2023

ГАРЕТ

Осемнайсет месеца преди метеоритния дъжд Солариди…

Всичко в Академия „Аврора“ се променя в деня, в който започва учебният срок и пристигнаха нова група първокурсници. Училището беше разкъсано на две фракции по-ясно от всякога.
Райдър Драконис беше печално известният син на основателя на Лунното братство, а неговият смъртен съперник Данте Оскура беше Дракон, роден от върколаци – също пряк потомък на семейството основатели на клана Оскура. Казано по-просто, те бяха във война. И бяха твърдо решени да повлекат със себе си цялото училище на бойното поле.
Посещаваха училището само от няколко седмици, а атмосферата в Аврора вече беше по-опасна от всякога. Никой не искаше да ядоса бандите, но те постоянно притискаха всички да изберат страна. Почти не минаваше ден, без в коридорите да избухнат битки, а учителите се справяха с тях, като си затваряха очите или се подчиняваха на капризите им.
Кулата на общежитието вече беше твърдо разделена, като горната половина принадлежеше на клана Оскура, а долната – на Лунното братство. Със стаята си на първия етаж бях твърдо на лунната територия. Да отида да се изпишкам в общата баня в края на коридора се беше превърнало в истинска заплаха за деня ми.
Другите трима феи в моята стая вече се бяха записали в Братството, но аз не отстъпвах. Не исках да бъда част от никоя банда. И никой нямаше да ми каже обратното.
Малко преди полунощ се отправих към банята, без риза, с четка и паста за зъби, стиснати в ръка. Не оставих нещата си да се въргалят някъде. И със сигурност нямаше да оставям нещо толкова ценно като четката си за зъби, за да се облажи някой – бях научил този урок по трудния начин в първи курс.
Проврях се през вратата и почти спрях на място, когато забелязах Райдър да стои пред огледалото, а челюстта му да е обляна в пяна за бръснене, докато драскаше с шибания нож по лицето си като дивак.
– Има заклинание за това, нали знаеш – казах, преди да успея да се спра.
Мускулите на голото му туловище се напрегнаха и аз се опитах да не си изпусна нервите. Бях прекарал лятото си, работейки в бара на Стария Сал, и знаех как да омагьосвам и най-злите гадове.
– Поисках ли шибан факт за деня? – Изплю се той, а студените му зелени очи ме пронизваха, сякаш обмисляше да забие този нож някъде в тялото ми.
Прекъсване на мисията.
Поздравих го подигравателно по начина, по който със сестра ми винаги се поздравявахме един друг, насочих се към мивката на няколко метра по-надолу от него и напръсках четката с паста за зъби, като я пъхнах в устата си. Райдър завърши бръсненето си, изплакна ножа в мивката и избърса лицето си с кърпа. Прибра острието в джоба си, след което просто застана и ме погледна в огледалото. Не исках да се страхувам, но бях чувал слуховете за Райдър Драконис. Отстъпването обаче не беше в природата ми. Аз бях фея.
Напрежението в гърдите ми се покачваше, тъй като онзи задник просто продължаваше да ме гледа, докато не си промих устата.
– Избрал ли си вече? – Поиска той, сякаш това беше съвсем нормален въпрос. Знаех обаче какво има предвид. Това беше въпросът, който всеки необвързан ученик получаваше ежедневно.
Подарих му най-добрата си усмивка, която вероятно можеше да накара дявола да омекне пред мен. Но очевидно сърцето на това момче беше по-твърдо от неговото.
– Не се занимавам с банди, първокурсник – казах аз, като му напомних, че имам солидна година магическо обучение над него. – Така че ще ти бъда благодарен, ако ти и твоите малки приятели престанете да ме питате това.
Тръгнах да мина покрай него, а той се хвърли напред и удари рамото си в моето толкова силно, че се спънах.
Сърцето ми се разтрепери, когато очите му проблеснаха и се превърнаха в змийски прорези. Знаех Ордена му, но все още не бях станал свидетел на това. Нещо ми подсказваше, че не искам и да го видя.
Вдигнах брадичка, отказвайки да се преклоня пред предизвикателството в очите му.
Райдър се прекръсти, свивайки дясната си ръка в юмрук, и забелязах думата „болка“, татуирана по кокалчетата му. Наистина ли беше такъв?
– Отивам да си легна. – Преместих се, за да го заобиколя, а той препречи пътя ми, притискайки цялата си гръд към моята. Юмрукът му се стовари върху мен толкова бързо, че почти нямах време да хвърля въздушен щит. Но успях да го направя секунда преди юмрукът му да се сблъска с него. Той удряше кокалчетата си в него отново и отново, докато не се разцепи на пихтия. Гледах в шок как той изсмуква кръвта от пръстите, след което я изплюва на пода в краката ми.
– Искаш ли да видиш какво може да направи този първокурсник тогава, задник? – Изръмжа той и аз инстинктивно отстъпих назад.
По дяволите, този човек е луд.
– Предпочитам да не го правя. – Привлякох повече въздух около себе си, готов да го ударя в задника, ако се опита да ме нападне отново. Трябваше да покажа силен фронт, но усещах как той започва да се пропуква.
Той се усмихна по начин, който беше всичко друго, но не и приятелски, след което излезе през вратата, оставяйки я да се люлее, докато си отива.
Прокарах ръка по задната част на врата си, а сърцето ми заби в бърза мелодия. Погледнах се в огледалото, загледах се в себе си и се впуснах в мисловен разговор.
Забрави за страховитата змия. Трябва да се съсредоточиш върху истинския проблем тук. Остава само една седмица до падежа на първата ти вноска, а ти нямаш нищо за даване.
Двете банди, които влязоха в училището, бяха хвърлили сериозен камък в работата ми. Необвързаните ученици бяха тероризирани, заплашвани и тормозени ежедневно. Трябваше да пазя и собствения си гръб, така че бях притиснат от времето, опитвайки се да измисля начини да събера необходимите ми пари. Но не можех да пропилея нито един ден.
Преглътнах силно и излязох от банята, когато влязоха още няколко души от Братството и ме погледнаха, докато минавах покрай тях.
Забързах по коридора и се намръщих, когато забелязах съквартирантите си да стоят в коридора.
– Няма да се върна там – каза Роуанда, сгъвайки ръце с тревожно изражение на лицето.
– Да, майната му, човече. Той може да си го вземе. – Карл тръгна покрай мен, като ми хвърли поглед, който казваше, че трябва да се върна сега, преди да се затича.
Харви погледна към мен, изглеждайки облекчен, когато се приближих. Той беше най-близкият ми приятел на това място, колега от Пегас и играч на Питбол. Той прокара ръка през непокорните си медни кичури, докато се приближаваше.
– Братле, няма да повярваш кой е в шибаната ни стая.
Сърцето ми потъна като камък.
– Райдър Драконис? – Предположих.
Харви кимна, а очите му се разшириха.
– Знаеше ли, че той ще направи това?
– Какво ще направи? – Намръщих се.
Роуанда бутна вратата с пръст на крака си, като ми направи жест да вляза.
Намръщих се на уплашените им изражения, притискайки раменете си назад, докато се насочвах към вратата. Почти се преместих от тревога, когато открих причината за шибаното безпокойство. Райдър беше в огромната си форма на василиск, трийсетметрова змия, дебела колкото кола, навита около цялата ни стая. Люспите му бяха черни като нощ и се разпростираха върху четирите легла. Главата му лежеше върху възглавницата ми и той я вдигна, а езикът му се изплези, докато оголваше ред след ред мокри от отровата си кътници.
– От слънцето. – Трябваше ми всичко, за да не избягам, за да не се самоубия, но отказах да се поддам на това желание. Отказах да се сгуша. – Какво искаш? – Изръмжах, а кожата ми затрептя, когато формата ми на Орден заплаши да излезе наяве. Той можеше да е злобен козел, но змиите не можеха да летят, а и не можеха да ритат. Основната ми заплаха бяха тези мощни челюсти, които изглеждаха почти достатъчно големи, за да ме погълнат целия. Форма на орден или не.
Райдър изсъска към мен и от вътрешността на тялото му се чу дълбоко дрънчене. Очите му представляваха два зелени процепа, които бяха лишени от топлина. Заплаха. Но за какво, по дяволите? Ако искаше да се бие, щеше да го е започнал досега. Моля те, недей, по дяволите, да започваш битка.
По тялото му премина пулсация, след което той се преобрази обратно във формата си на фея и легна с гол задник на долното легло вляво от мен. Моето легло.
– Махни си задника от чаршафите ми – изисках аз, придвижвайки се напред точно когато Райдър закачи дневника ми и червата ми се свиха. Той беше намерил моите неща. Държах този дневник под матрака си и зад заклинание за скриване, а той го беше намерил за по-малко от времето, което ми отне да се върна от банята.
– Коя е Ела? – Попита Райдър с изкривена усмивка на устните си.
Не съм писал много в този дневник. В него имаше предимно скици и няколко бележки, но между страниците беше притисната картичка, която Елис ми беше дала, преди да дойда в академията.
Стиснах челюст, отказвайки да отговоря, и Райдър прочете какво ми е написала.
– Бъди мъжът, който винаги си искал да бъдеш, Гаре Беър. Обичам те винаги, Ела.
– Върни ми го – изръмжах, а яростта пулсираше във вените ми.
– Звучи секси – измърмори Райдър, игнорирайки ме, докато въртеше картичката между пръстите си твърде близо до члена си за моя вкус. – Харесва и отгоре или отдолу? Аз не им позволявам да са отгоре, отговарям на името си.
Изгубих търпение, месестите му пръсти, увити около картичката, ме караха да се чувствам така, сякаш ръцете му са върху сестра ми. Това беше моята граница. И той наистина я беше пресякъл.
– Дай ми я. – Откраднах въздуха от дробовете му и Райдър се задави, а челюстта му се счупи, докато държах живота му в хватката си.
Той ме погледна със смелост в очите, а секундите минаваха. Тик тик тик.
Пулсът ми започна да се учестява и се намръщих, докато той продължаваше да се взира, посинявайки проклето.
– По дяволите – изсъсках аз, като пуснах гипса, преди да убия идиота.
Той си пое дъх, който се превърна в опияняващ смях, сякаш сериозно се наслаждаваше на тази гадост, а аз направих предпазлива крачка назад.
– Ето как ще се развият нещата. – Райдър се спусна от койката ми, като взе чифт сгънати панталони от рафта до леглото и ги навлече, сякаш му принадлежаха. – Ще си вземеш картичката и каквото още можеш, преди да преброя до десет. След това ще се махнеш от новата ми стая, преди да съм се преобразил отново и да те ухапя, от което няма да се възстановиш цяла седмица.
Сърцето ми се разтрепери. Не исках да се откажа от стаята си. Но също така нямах и седмица, която да пожертвам в отделението. Имах отговорност към семейството си и добре, може би се страхувах на пет процента от това, което този човек можеше да ми направи, ако го натиснех.
– Едно… две…
Прокраднах се напред с ярост в гърдите, като изтръгнах картичката от протегнатата му ръка, преди да загреба дневника си. Той продължи да отброява, а аз стиснах зъби, натъпках нещата си в една чанта, преметнах я през рамо и се отправих към вратата.
Той стигна до нула, когато стигнах дотам, след което ми извика:
– Харесва ми отношението ти, момче от списанието. Ще се развиеш добре в Братството.
Вдигнах среден пръст в отговор, излязох през вратата и я затръшнах след себе си.
Майната му на Братството. Никога нямаше да се поддам на тези глупости. Но имах чувството, че избягването на бандата му вече нямаше да е възможно. Райдър ме беше принудил да се измъкна по задник, а той дори не беше обучена фея. Знаеше как да манипулира хората около себе си, така че следващия път, когато дойде за мен, трябваше да съм готов.

Назад към част 7                                                  Напред към част 9

Глава седма

Смелостта е да знаеш, че може да те заболи, и въпреки това да го направиш.
Глупостта е същото и затова животът е труден.

– надпис върху тениска

– Стой там! – Гласът на Робърт се носеше към Марика отдалеч.
Той се втурна в банята и двамата с вече голия Гарет Суопс я стабилизираха. По някакъв начин тя се беше озовала оформена срещу предната страна на Гарет. Като торса му. И други неща. Други великолепно оформени неща.
– Ебаси, Суопс – каза Робърт. Беше видял и гърба му. – Може би и аз ще припадна.
– Наистина? – Усмихна се Гарет. – Колко е лошо? Имам чувството, че ми се полагат няколко бойни белега.
– Сигурно ги имаш.
– Как можеш да се смееш? – Попита Марика, без да може да спре безсмислените сълзи, които се стичаха между миглите ѝ.
– Здравей. – Гарет вдигна брадичката ѝ, докато тя не застана с поглед в това сребристо сиво, което се беше превърнало в любимия ѝ цвят на света. – Аз съм жив, нали? И двамата сме живи. И следващия път, когато срещна онова нещо, ще бъда по-добре подготвен.
Тя кимна, но не можа да прокара нито една дума покрай буцата в гърлото си.
– Бих те целунал, но в банята с нас има бивш ангел.
– Точно така. Съжалявам – каза Робърт. Той погледна към Марика. – Не си се шегувала за тези нокти.
Не беше. Гарет имаше четири назъбени разкъсвания, които обхващаха разстоянието между горната част на дясното му рамо и лявото бедро, но бяха достатъчно далеч един от друг, за да покрият по-голямата част от мощния му гръб. Някои участъци бяха по-широки от други, а плътта им беше отворена като разкъсана хартия.
– Няма шевове? – Каза тя накрая.
– Докторката каза, че наистина не са достатъчно дълбоки, за да се притесняваме – каза Робърт. – Тъй като раните са толкова назъбени, ще трябва да влезе и да отреже напълно здрава плът, за да ги зашие.
– А с коктейлите, които е създала – добави Гарет, опитвайки се да види гърба си в огледалото, но не я пускаше – те ще заздравеят за нула време.
– Как е възможно това? – Попита тя.
Той погледна надолу и ѝ намигна.
– Имаме тайно оръжие.
Той я дръпна по-близо и да се прокълне, ако не го остави. Толкова за мораториума ѝ.
– Както и да е – прекъсна ги Робърт – донесох и на двама ви нещо за ядене, а Куки намери и свежи дрехи. Ако искаш да се преоблечеш, Марика. Все пак се обличай бързо. Тръгваме след двайсет минути.
– Знаеш ли – каза Гарет, след като Робърт си тръгна – можем да си вземем душ по едно и също време.
Тя се измъкна от ръцете му.
– Ти изобщо не взимаш насериозно желанията ми.
– Разбира се, че ги вземам. – Той включи душа. – Какви са тези желания?
Но тя беше продължила напред. Излизаха след двайсет минути. Отиваха след онова нещо. Страхът се вкопчи в гърлото ѝ и разкъса решителността ѝ.
– Гарет – каза тя, изгубена в образа на съществото, което се приближаваше към тях.
– Хм?
Тя се пребори с желанието да гледа как водата се стича по безупречните му рамене.
– Има нещо, което се чудя, откакто за първи път видяхме съществото.
Гарет я погледна надолу, към крехката ѝ външност, толкова бледа и ефирна, и осъзна, че наистина, наистина, наистина я иска под душа с него. Коктейлът, който докторът беше приготвил, вършеше чудеса.
– Какво, по дяволите, е яло на закуска, за да стане толкова голямо? – Подигра се той, но притесненото ѝ изражение го отрезви.
Тя сложи ръка на ръката му въпреки водата и каза:
– Откъде дойде всичката кръв?
Гарет се пребори с вълната от ужас, която предизвика тази картина. Беше се чудил точно за същото нещо.
Изми се така, сякаш мястото гори, за да може Марика да има възможност да се изкъпе. Малката миньонка затвори вратата, блокирайки гледката му. Какво, по дяволите? Тя влезе и излезе почти толкова бързо, колкото и той, а когато отвори вратата, ароматът, който го удари, почти го повали на колене.
Тя стоеше там, увита в хавлиена кърпа, и сушеше косата си. Познатият аромат на ванилия и плаж го заля. Сякаш се излъчваше от нея. Той бързо навлече дънките си, за да скрие следите от това, което жената му беше направила. Дори и той трябваше да се учуди на нелепото му поведение. Бяха минали почти пет години, откакто я беше хванал в прегръдките на друг мъж. И глупакът, който беше, беше отишъл в дома ѝ, за да ѝ предложи брак. Още тогава се беше заклел, че никога повече няма да опита от този специфичен сочен плод.
Тя прегледа дрехите, които Робърт беше донесъл.
– Откъде знаеш толкова много за техния свят, след като никога не си го опознал напълно?
– Изследване. От години се ровя в древни текстове. И ставам доста добър в четенето на латински. Само не искай от мен да произнасям нещо.
Тя се изправи и го погледна, смееше ли да каже, с поглед на обожание. Но бързо отрезня, сякаш я беше хванал с ръка в буркана с бисквити, и отвърна поглед, за да прерови отново дрехите.
– Отнема ми месеци, за да се справя с най-простия текст, така че нямай прекалено високо мнение за мен.
– О, никога не бих го направила.
Той я улови как прехапва долната си устна, преди да се откаже и да отнесе цялата чанта в банята.
– Просто ще си взема сандвича с мен. Те тръгват в пет. Ще ти се обадя веднага щом науча повече.
Вратата се отвори и се блъсна в отсрещната стена.
– Какво? – Тя стоеше по сутиен и бикини – спиращ дъха комплект със смесица от розов сатен на точки и черна дантела.
Той се поколеба цяла секунда, след което и протегна сандвича – пуйка със зелено чили и швейцарска филийка върху кифличка „Хоаги“, от която устата му беше слюноотделяла още преди тя да се появи. Сега устата му слюноотделяше по съвсем друга причина.
– Искаш ли този?
– Няма да тръгнеш без мен.
– Какво? – Той се намръщи към нея, наистина объркан.
– Дори не си го помисляй.
– Шегуваш се, нали?
– Със сигурност не се шегувам. – Тя дръпна една свободна тениска над главата си толкова силно, че той чу как тя се разкъсва. Изглеждаше, че не ѝ пука. Вдигна дънките, които Робърт беше донесъл, и скочи в тях.
Той наблюдаваше с воайорско увлечение как те се плъзгат по тънките ѝ бедра и оформеното ѝ дупе, преди отново да привлече вниманието и.
– Марика, няма да се върнеш там.
Тя се изправи, а очите ѝ блеснаха като лазерни лъчи.
– Ти ме вкара в този мач в края на деветата част. Няма да ме оставиш на пейката сега.
– Спортни метафори? Помислих си, че те са под твоето ниво.
– И аз си помислих, че гмуркането в кофите за боклук е под нивото ти, но това е единственият начин да обясня гардероба ти.
Той се засмя, все още не напълно убеден в нейната отдаденост на каузата. Гардеробът му беше отличен.
– Не, наистина. Не можеш да отидеш. Няма да отидеш. Няма шибан начин, никакъв шибан начин.
Десет минути по-късно те вече ядяха сандвичите си на задната седалка на джипа на Робърт. Тя го беше измамила. Това беше прахът за повръщане. Трябваше да е. Сега можеше да го контролира с ума си.
– Какъв е планът? – Попита той, пренебрегвайки сандвича си. Същият, от който се бе слюноотделял по-рано. Вместо това провери оръжието си за трети път, преди да го прибере в кобура, след което провери предпазителя на щурмовата си пушка.
– Чакай – каза Марика. – Намали скоростта.
Бяха се насочили през пресечената местност край каньона Диабло. Донован седеше от страната на пътника, а Гарет и Марика – отзад.
Тя преопакова сандвича си и свали прозореца.
– Чуваш ли това?
Робърт кимна.
– Вой. Съществото ли е?
Ерик и Майкъл бяха зад тях на моторите си. Щом се приближиха, моторите им заглушиха звука. Очевидно. Гарет изобщо не беше чул нищо.
Тя изскочи от все още движещия се автомобил, а Робърт натисна спирачките. Гарет наблюдаваше как тя изтича до момчетата на моторите и им направи жест да изключат двигателите си. Робърт направи същото с джипа.
Те излязоха и се заслушаха. Отначало нищо, после…
– Как, по дяволите, чу това?
– Съществото ли е? – Повтори Робърт.
– Не мисля. Звучи като… – Тя се завъртя към Донован. – Звучи като Артемида.
Донован беше първоначалният собственик на Артемида, преди ротвайлерът да умре и да стане настойник на Чарли. След това на Пип.
Донован се огледа, макар че не би могъл да я види, ако беше точно пред него. От мотоциклетистите само Ерик можеше да вижда починалите, благодарение на злополучното обладаване от демон преди няколко години.
Преди Гарет да успее да се ориентира във воя, който се отразяваше от дърветата и скалите, които ги заобикаляха, Марика излетя с бърз спринт.
– По дяволите – каза той, събра оръжията си и я последва. – Марика, почакай!
Но тя беше изчезнала. Изчезна сред дърветата.
– Следвайте ни с моторите! – Изкрещя Гарет, докато тръгваше след нея. Малката жена беше бърза.
– Марика, по дяволите – каза той, знаейки, че тя не го чува. Макар че, за нейна чест, изглеждаше, че е на прав път.
– Артемида! – Чу я да крещи, но не можеше да разбере защо е толкова притеснена. Кучето беше починало преди години. Нищо не можеше да я нарани. А можеше ли?
Най-накрая настигна Марика, когато тя се спъна в един клон на дърво. Тя се изправи бързо и се отправи навътре в гората.
Сега се намираха на територията на резервата, а Гарет не я познаваше добре.
– Марика, почакай – каза той през задъхано, учестено дишане.
Макар че коктейлът, който докторката му беше дала, вършеше чудеса, изглеждаше, че вече отслабва. Болката го притискаше от двете страни, а гърбът му гореше.
Когато най-сетне настигна Марика, тя беше коленичила в пръстта и се опитваше да притисне Артемида до себе си. И след като знаеше за кучето през последните шест години, Гарет най-сетне успя да я види.
Тя беше истинска красавица. Черна и с петна на всички правилни места. Достатъчно мускули, за да изглежда мускулеста. Но лицето ѝ беше ангелско. Тъмни, изразителни очи.
Докато Марика се опитваше да я подкани да се приближи, Артемида сякаш се опитваше да накара Марика да я последва.
– Така че това е тя – каза той, коленичил до избягалата художничка.
– Не е ли прекрасна?
Друг вой разцепи въздуха около тях и Гарет едва не се спъна, опитвайки се да скочи на крака. Въпреки че воя не беше от Артемида, тя се присъедини към него, добавяйки своя.
– Това вълци ли са? – Попита Марика.
– Може би. Искам да кажа, че трябва да са, нали?
Тогава Робърт се затича към тях, последван бързо от Донован.
– Тя добре ли е? – Попита Донован.
Марика отново коленичи.
– Изглежда, че е. Но нещо не е наред.
– Алвин – каза Робърт и се втурна покрай тях, за да последва кучето.
– Пип? – Попита Гарет и също тръгна, но не преди да хване Марика за ръка.
Чуха как в далечината се изключват моторите. В този терен можеха да стигнат с Харлитата само дотам. Жалко, че не бяха банда за каране на кросови мотори. Те щяха да са много по-удобни.
Тръгнаха през гората, клоните драскаха лицата им, но Робърт беше човек с мисия.
– Има само един жив човек, когото Артемида би пазила по този начин – каза той през рамо.
Беше прав. Артемида, заедно с дванадесет адски кучета и истинска армия от живи и мъртви, живееше само за да защитава Пип. Можеше ли тя наистина да е тук? Ако е така, как? Тя не е била на това измерение…
Робърт спря на място. Гарет направи същото и Марика се блъсна в гърба му микросекунда преди да си поеме рязко дъх. Дълбоко, гърлено ръмжене се отрази от дърветата около тях. Пропити с кръв дървета. Счупени дървета, някои от тях разкъсани напълно наполовина.
И Гарет, и Робърт вдигнаха пушките си. Донован вдигна пистолет, когато се появи, а Марика държеше смъртоносна хватка за ризата на Гарет.
В унисон, сякаш движението беше хореография, всички те сведоха погледи към засенчената земя около тях.
Ръцете на Марика полетяха, за да покрият устата ѝ, докато възприемаха касапницата, сред която сега стояха. Половин дузина адски кучета лежаха ранени. Някои от тях изглеждаха мъртви. Други се задъхваха, езиците им висяха, а погледите им бяха празни.
– Какво става? – Попита Донован, без да може да види хрътките. Но виждаше бойното поле, на което се бяха сражавали. Видя кръвта.
Артемида захленчи и Армията пропълзя по-близо до едно от ранените адски кучета. То и отвърна с хленчене и тя легна на няколко сантиметра от него.
– Какво става? – Изрече Гарет със строг шепот. – Какво, по дяволите, стана, Робърт?
– Съществото. – Той започна да коленичи до едно от кучетата, когато тихо ръмжене предизвика статично електричество по кожата му.
Обърнаха се в един миг, за да видят момиче на не повече от тринайсет-четиринайсет години, заобиколено от останалите шест много здрави адски кучета. Главата ѝ беше сведена. Копието ѝ, подобно на това на съществото, беше в готовност и двете ѝ ръце го стискаха, сякаш се готвеше да атакува.
Гарет свали оръжието си и даде знак на другите двама да направят същото. Поправка, четирима. Ерик и Майкъл бяха излезли на арената и също бяха насочили оръжията си към момичето.
– Няма да те нараним – каза Гарет, объркан както винаги, защото момичето изглеждаше напълно човешко. И все пак, подобно на съществото, тя носеше копие и беше покрита почти от главата до петите с кръв. По някаква причина той се надяваше, че тя не е нейната.
Тя не помръдна нито един мускул. Само ги наблюдаваше изпод клепачи, частично закрити от гъсти кичури дълга, подобна на мастило коса, която изглеждаше така, сякаш не е била сресвана от седмици.
Гарет вдигна ръка в знак на капитулация и коленичи, за да постави полуавтомата си на земята.
– Просто искаме да знаем какво се е случило. Съществото ли е направило това?
Той отново се изправи, без пушката.
Тя не помръдна, но той видя как погледът ѝ прелита от един човек на друг, сякаш преценяваше противниците си. След това с мъчителна бавност се отдръпна встрани от едно от адските кучета, като държеше копието си насочено към групата.
Сърцето на Гарет се сви, когато тя коленичи и побутна с копието си хрътката.
Адското куче захленчи, но Гарет бързо разбра, че тя не го наранява. Тя го оценяваше. Отдели най-краткия си поглед на раната, после отново се съсредоточи върху групата, вдигна окървавената китка към устата си и я разкъса със зъби.
Марика затегна пръсти върху ризата му, докато гледаха как момичето капе кръв в раната, а след това и в устата на хрътката.
Хрътката поклати глава и веднага излезе от ступора си, след което се изправи на четири крака.
– Робърт, какво става? – Прошепна Гарет.
Чичо Боб не отговори. Веждите му бяха смъкнати от загриженост, но той не изгуби нито един дъх с хаотично предположение.
Точно тогава Гарет си спомни, че адските кучета могат да позволят на хората да ги видят, ако искат. Той хвърли бърз поглед през рамо и осъзна, че останалите от групата определено могат да видят огромните зверове. Класическата комбинация от шок и страхопочитание се отрази на всяко едно лице около него.
– Тя ги лекува – прошепна Марика до него, докато момичето се придвижваше към следващото куче.
Въпреки че раната ѝ беше прясна, трябваше отново да захапе китката си, за да накара кръвта отново да потече. Беше толкова дивашко, че Гарет съчувстваше на момичето. Възхищаваше се на смелостта ѝ.
Но не хранеше особена надежда за хрътката. Тя беше една от двете, които Гарет беше взел за мъртви. Тя не помръдна дори когато момичето капна кръвта си в устата и, отново без да отмества поглед от групата. Когато хрътката все още не помръдваше, тя рискува да хвърли бърз поглед, наведе се и доближи устата си до ухото и.
Кучето оживя, точно както и първото, и поклати глава, сякаш се опитваше да си възвърне сетивата.
– Това е великолепно – прошепна Донован, явно впечатлен.
Гарет се съгласи.
Момичето повтори трика, докато само един адски пес не остана проснат на горската земя. Този, който Артемида държеше нащрек.
Тя захлипа, когато момичето се приближи, и заопипва мръсотията. Адското куче беше изкормено. Фактът, че все още беше жива, беше малко чудо.
Това като че ли притесняваше момичето повече от останалите. Тя избърса бузата си, размазвайки кръвта по нея и Гарет разбра, че плаче. Тя прошепна нещо на кучето и притисна главата му с едната си ръка, а в другата държеше копието. През цялото време хвърляше нервни погледи към тях.
Накрая спусна копието и го подпря на кучето, за да има лесен достъп, ако и потрябва. След това, за всеобща изненада, тя се наведе и започна да изгребва червата на кучето.
То нададе остър вик, но тя продължи, докато не върна по-голямата част от вътрешностите обратно в телесната кухина на хрътката. После вдигна окървавената си ръка и отново разкъса китката със зъби. Този път обаче влезе по-дълбоко, като заля раната с кръвта си и я остави да потече в устата на хрътката.
Адското куче облиза бузите си, но това не му помогна. Той не се възстанови като останалите. Няколко минути лежа настрани, дишането му се забавяше, докато не спря да се движи напълно.
Брадата на момичето трепереше, докато се навеждаше над него. Групата най-сетне беше забравена, тя зарови лице във врата му, но само за секунда. Пое си дълбоко дъх и отново разкъса китката си. Това действие изтръгна хлипове от Марика, докато гледаха как момичето се бори за живота на кучето.
Тя принуди масивните му челюсти да се разтворят, дръпна главата му към себе си и остави кръвта си да капе в гърлото му. След това прокара ръка по външната му страна, сякаш се опитваше да го накара да преглътне.
Артемида отново захлипа, а останалите кучета, огромните, подобни на мечки кучета, заобиколиха падналия си другар.
Момичето имаше сила. В това нямаше съмнение. Но да върне едно небесно същество от ръба на смъртта не беше една от тях. Или поне така си мислеше Гарет.
Докато гледаха, страната на хрътката започна да се издига и да пада. Групата стана още по-тиха, ако това беше възможно, вслушвайки се за признаци на живот. Изведнъж то поклати глава, издаде гърлен стон и се изправи на крака.
Беше като да наблюдаваш новородено жребче, което се опитва да стъпи на краката си. То падна и после отново се вдигна, за да се изправи на клатещи се крака.
Останалите кучета бяха във възторг. Те скачаха, ръмжаха и се хапеха игриво едно друго. Дори Артемида се включи в забавлението, размахвайки мъничката си опашка и лаейки по приятелите си, които бяха няколко пъти по-големи от нея. Беше като да я сравняваш с чихуахуа, само че в обратна посока. Дори птиците започнаха да пеят, всички те се присъединиха към празненството. Всички, с изключение на момичето.
Когато Гарет погледна нагоре, тя беше изчезнала. Той се завъртя, точно навреме, за да види как мъничкото същество, стиснало копие в двете си ръце, се втурва към него толкова бързо, че той едва успя да я различи.
Времето престана да съществува, докато я гледаше. Тя се стремеше към сърцето му. Това беше най-добрата ѝ възможност. И щеше да постигне целта си, ако Марика не беше скочила пред него. Той видя как върхът на копието, който преди малко беше само на сантиметри от гърдите му, поряза гърлото на Марика. Беше като забавена сцена от филм.
Неверието се бореше с инстинкта, но преди да успее да реагира, Робърт изкрещя, гласът му беше достатъчно твърд, за да разсече въздуха с остра като бръснач точност.
– Алвин! – Каза той, а Гарет насочи зашеметеното си изражение към малкото момиче.

Назад към част 7                                                          Напред към част 9

***

Тя се събуди и чу женски глас.
– …чуваш ли ме?
Беше и трудно да изплува от чернотата. Дори не изглеждаше така, сякаш Кали е потопена под вода, а по-скоро, че е хвърлена в басейн с кал. Тя беше гъста и черна и измъкването от нея беше голямо усилие.
– Кали? – Обади се гласът по-настойчиво. – Събуди ли се? Отвори очи.
Не мога да го направя, помисли си тя. Твърде трудно е, а и съм толкова уморена.
Тя отново изпадна в безсъзнание за неизвестен период от време.
Когато очите ѝ отново се отвориха, отгоре ѝ гледаше някакъв мъж. Беше плешив, с дълго, тънко лице и голяма бенка на едната буза. Мъжът носеше бяла манта и се усмихна, когато тя го погледна.
– Кали, знаеш ли къде се намираш?
Тя поклати глава с „не“.
– Ти си в болницата „Манчестър Мемориал“ – каза той бавно и силно.
– Разболяла ли съм се? – Каза тя слабо и се опита да седне. Докато го правеше, Кали усети огромна болка в главата си. Тя се облегна слабо на леглото.
– Снощи си получила някаква травма на главата – каза и той. – Казвам се доктор Скофийлд и съм лекуващият лекар. Грижа се за вас, откакто ви докараха тук.
Кали слушаше, но установи, че няма особено мнение за това, което и казваше лекарят.
– Боли ме главата? Паднах ли?
Лекарят леко се намръщи.
– Не, не си паднала. – Той сложи ръце зад гърба си и въздъхна. – Изглежда, че са ви нападнали.
– Нападнали? – Думата напусна устата ѝ с усещането за размитост и безсмислие.
– Да. Спомняте ли си нещо от снощи?
Тя си пое дълго дъх и издиша, като леко хлипаше при това.
– Главата ме боли.
– Мога да ти донеса нещо за това – каза той, като се протегна надолу, измъкна от леглото ѝ някакво листче и го прочете. Извади химикалка и си отбеляза нещо.
– Спомням си, че отивах на кино – каза тя.
Само че всъщност не беше ходила на кино, нали? Киното беше затворено. Беше започнала да си тръгва и после всичко беше празно.
– Какъв филм гледахте? – Попита д-р Скофийлд.
– Всъщност киното беше затворено. Опитах се да си тръгна и сигурно тогава са ме ограбили.
– Не сме сигурни, че е било просто грабеж – каза и лекарят. – Изглежда обаче, че може да е било мотивирано от пари, тъй като сте намерена без чанта, ключове за колата, пари или телефон у вас.
– В кома ли съм била или нещо подобно?
– Не, нищо толкова лошо. Намерил те е един пазач, който си е тръгвал от работа и е минавал през паркинга. Той се е обадил в полицията и парамедиците са те докарали с рана на главата и възможно счупване на черепа.
– Счупване на черепа? – Попита тя, а сърцето ѝ заби в ушите.
– Оказа се, че не е фрактура. Имате тежко мозъчно сътресение и контузия и се опасявахме от кръвоизлив в мозъка ви. Но от всички изследвания, които направихме, не изглежда да има такова. Това, разбира се, е много добра новина.
– И кракът ме боли – каза тя, осъзнавайки за първи път, че долната част на левия ѝ крак я боли и пулсира почти толкова силно, колкото и главата ѝ.
Докторът кимна.
– Очевидно сте паднали, след като са ви ударили по главата. По някое време по време на падането сте изкълчили левия си глезен. Това е тежко изкълчване и ще трябва да не ползвате този крак за около една седмица. Но пак повтарям – това са добри новини. Всичките ти наранявания лесно можеха да бъдат много, много по-лоши, като се има предвид какво си преживяла.
Кали усети сълзи зад очите си.
– Не си спомням нищо. Бях ли будна, когато ме докараха в болницата?
– Бяхте объркана, ту в съзнание, ту извън него. Все пак временно ви дадохме успокоителни, тъй като известно време бяхте развълнувана и трябваше да ви държим в покой.
– Бях развълнувана?
– Успокоихме ви достатъчно дълго, за да разберем, че сте отседнали при Ред и Никол Джеймисън, и се свързахме с тях.
– Аз ви казах за Ред и Никол? – Попита Кали. – Не си спомням нищо от това.
– Това е обичайно при тежки наранявания на главата като тези, които си получила. Имаш късмет, че си жива и говориш с мен в момента, Кали. Някой доста те е ударил по главата.
Кали изтръпна при мисълта за това.
– Не мога да повярвам, че това се е случило – каза тя тихо.
– Съжалявам, трябва да те оставя да се ориентираш, преди да обсъждаме такива подробности – каза той. След това лекарят се наведе и взе жизнените ѝ показатели – използва стетоскопа си, за да прослуша сърцето и белите ѝ дробове, провери зениците ѝ.
– Надявам се, че никой още не се е свързал със семейството ми – каза Кали. – Родителите ми щяха да се изплашат до смърт.
Докато говореше, лекарят се изправи и направи още няколко бележки в картата на Кали.
– Свързахме се с Ред Джеймсън и той и Никол са в стаята ти, от време на време, от много рано тази сутрин. Може би са се свързали с други приятели или роднини, но това е всичко, което знам. Смятам, че току-що са излезли за момент и скоро ще се върнат.
Кали сложи ръка на очите си. Искаше ѝ се да се разплаче. Искаше и се да се свие на кълбо. Друга част от нея искаше просто да заспи.
– Главата ми… бушува.
– Ще кажа на сестрата да ти донесе нещо за болката. Просто се опитай да се отпуснеш, Кали. Намираш се на сигурно място – каза той.
Скоро след това лекарят си тръгна, а една сестра влезе и ѝ даде някакво хапче. Кали изпитваше твърде силна болка, за да си направи труда да попита какво ѝ дават.
Тя изпи четвърт чаша вода и след това отново легна неподвижно. Докато лежеше там, Кали посегна към тежката превръзка, която започваше високо на челото ѝ, и плахо докосна близо до върха на главата си. Когато пръстите ѝ деликатно докоснаха превръзката, през врата ѝ премина остра болка.
Кали примижа и изсъска, изненадана от интензивността на болката.
– О, човече – въздъхна тя, чудейки се с какво е ударена и защо. Смътно си спомни гласа зад гърба си пред киното. „Кали“, обади се гласът, а после… нищо.
Тя затвори очи и се опита да остави лекарствата да си свършат работата, но сега след като изглежда, че е раздвижила болката, тя заживя свой собствен живот. Понякога цялата ѝ глава сякаш пулсираше и я болеше, а в следващия момент остра болка я пронизваше като мълния. Тя не знаеше кой вид болка е по-лош.
Докато лежеше там, опитвайки се да заспи или болката да отмине – тя чу гласове в коридора, които се приближаваха към стаята ѝ.
Първият глас беше на Никол.
– …не трябваше да я пускам. Спомням си, че си мислех, че нещо не е наред.
– Това не е твоя грешка – отвърна Ред.
И тогава те се върнаха в стаята.
– Кали, будна ли си? – Попита Никол.
Кали отвори очи, но едва-едва. Изведнъж почувства някаква топлина и сякаш се носеше – болката се отдалечаваше.
– Здравейте, хора – усмихна се тя и сълзите вече започнаха сериозно.
Никол се затича към леглото, разтревожена.
– О, скъпа. Добре ли си?
– Съжалявам, просто съм емоционална.
– Но ще се справиш. Знаеш това, нали?
Кали кимна леко, но спря, защото кимването върна болката на преден план.
– Знам – прошепна тя.
Ред стоеше точно до вратата, изглеждаше притеснен и неловко. Беше странно да го виждаш толкова несигурен какво да прави.
– Здравей, Кали – усмихна се той. – Радвам се да те видя отново при нас.
– Съжалявам за всички неприятности, които ви причиних – каза тя, подсмърчайки. Усещането за плаване се засили. Сякаш Ред и Никол бяха на брега, а тя се отдалечаваше от тях с малка лодка.
– Не се извинявай, Кали. Не си направила нищо лошо – каза Никол. Тя взе ръката на Кали в своята.
Дори ръцете на Кали се чувстваха така, сякаш са на брега. Сякаш напускаше тялото си – преживяване извън тялото.
– Мисля, че лекарствата започват да действат – промълви тя.
Никол и Ред се засмяха на това и Никол започна да я гали по косата.
– Искаш ли да се обадим на родителите ти и да им кажем какво става? – Попита я Ред.
Веждите на Кали се смръщиха и за момент всичко отново се фокусира.
– Не – каза тя и гласът ѝ се усили. – Не се обаждай на семейството ми. Не искам да ги плаша. – Сълзите отново се появиха и сега тя се разплака.
Част от нея се чудеше защо плаче толкова силно, защото не беше толкова разстроена от мисълта да се обади на родителите си. Това беше някакъв вид прекъсване на връзката.
Никол я успокои, погали я по ръката.
– Не се притеснявай, няма да го направим. Няма да им се обадим, докато не си готова, Кали.
Кали кимна леко, благодарейки ѝ за това, че е толкова любезна. Тя едва успяваше да говори. Беше се разплакала.
За миг се сети за Хънтър. Почти – почти – каза на Никол да се обади на Хънтър и да му каже. Знаеше, че Никол ще го направи, ако я помоли.
Но после мигът отмина и тя отново беше, унесена, и това беше приятно.
– Винаги съм обичала океана – каза тя.
– О? Океанът? – Никол попита.
– Да – усмихна се Кали. – Океанът. Плавам по вълните.
– Това е хубаво.
Кали отвори широко очи.
– О, а какво става с Райли? – Попита тя. – Кой гледа Райли?
– Райли е добре. Кейн и Даниела са в къщата, откакто чухме какво се е случило с теб. Те се грижат добре за нея вместо нас.
– О – каза Кали и затвори очи. – Добре. Добре. Даниела е много умна.
– Сигурно е. Просто затвори очи и си почини сега. – И тя го направи.

Назад към част 13                                                      Напред към част 15

Глава 45

Болката ме разкъса, толкова внезапна и свирепа, колкото и атаката на призраците. Принудих се да кимна. Да се преструвам, че баща ми не е изтръгнал сърцето ми и не е изцапал с него борда на лодката си. Иън беше жив. Нищо друго нямаше значение, дори фактът, че единствените му спомени за мен щяха да бъдат като за почитателка на закона, за която смяташе, че е помогнала за убийството на детето на приятеля му.
Това беше за добро, казах си аз. Дагон щеше да се спусне срещу мен, както и много други демони заради избиването на техния вид. Освен това имах няколко могъщи зли души, които трябваше да издиря, преди да станат още по-опасни и смъртоносни. Най-добрият шанс на Иън, сега, когато най-сетне се беше освободил от Дагон, беше да стои колкото се може по-далеч от мен. Баща ми не го беше възнамерявал, но ми беше направил услуга. Това щеше да предпази Иън по-добре, отколкото аз някога бих могла. Моята болка беше толкова малка цена, която трябваше да платя.
Освен това Иън и аз нямаше да издържим. Беше казал, че би могъл да ме обича, но „би могъл“ и „обичаше“ бяха много далеч един от друг. Подобно на разстоянието между това Иън да каже, че съм негова, но да не каже, че той е мой. Беше сложил край на живота си, за да ми попречи да сключа сделка с Дагон, но вероятно е знаел, че Дагон така или иначе ще го убие, което правеше действията му колкото „майната ти“ на стария му враг, толкова и жертва за мен.
Накратко, ако погледна хладнокръвно, Иън никога не ми беше обещавал нищо отвъд момента. Иън се наслаждаваше на това, което е тук и сега, и имаше смисъл да се наслаждава на това. Но аз винаги щях да искам повече и без съмнение не беше по силите му да ми го даде.
– Има още нещо – каза надзирателят. Разбира се, че имаше, когато последствията бяха валутата. – Сега си толкова уязвима за смърт, колкото всеки вампир.
– Какво?
Невероятно, но той погледна настрани, сякаш не можеше да задържи погледа ми.
– Никога не е била твоята сила, която те е възкресила. Ти имаш тази способност, но не си я развивала. Всеки път, когато си се връщала, аз съм бил този, който те е възкресявал. Щом слухът за това, което съм направил тук, стигне до другите, ще бъда отстранен като Лодкар и вече няма да мога да те възкресявам. Затова трябва да се погрижиш за живота си. Ти, както и Дагон, сега имаш само един от тях.
Не слушането за новата ми смъртност накара сълзите да изникнат в очите ми. Беше знанието, че той ме е проверявал през всичките тези години, само че по начин, за който никога не съм подозирала. Беше признал също, че жертва позицията си на надзирател, за да направи това, което бях поискала. Това не беше просто удовлетворяване на дълг, който го бях накарала да признае. Това беше много, много повече.
– Ти наистина се грижиш за мен, по свой начин. – Учудване оцвети гласа ми.
Той ме погледна обратно, а проблясъкът на емоция изчезна и лицето му стана безстрастната маска, с която бях свикнала.
– Твоят спътник е от кръвната линия на Тенох. – Отново бях изненадана. Той знаеше, че Менчерес е родил Иън, а Тенох е родил Менхерес? – Тенох можеше да се регенерира от подобно състояние на разлагане. Активирах същата сила в твоя спътник. Дай му кръв и тялото му ще се възстанови напълно в рамките на часове, а не на седмици.
– Благодаря ти, татко – казах аз, но установих, че говоря на въздуха. Лодкарят, лодката му и реката бяха изчезнали.
Едно тихо хленчене ме накара да се обърна. Силвър лежеше до тялото на Иън. Беше сложил лапа върху главата на Иън, сякаш искаше да я предпази от пораженията, които вече ѝ бяха нанесени. Гледката беше сърцераздирателно сладка… докато не чух нещо, което звучеше като чупене на клони, и изсъхналата ръка на Иън не дръпна Силвър близо до себе си. След това Симаргъла изпищя, когато костеливите челюсти на Иън го притиснаха.
– Не! – Изкрещях, изтръгвайки Силвър.
От зъбите на Иън капеше кръв. Той ги показа към мен, опитвайки се отново да разкъса всяка свободна плът. Очите му бяха безизразни, тялото му беше повече кости, отколкото кожа, а косата му беше станала чисто бяла. Щях да се ужася, ако не бях виждала подобно нещо преди. Тенох можеше да изсъхне, докато не заприлича точно на това. Това беше ценен трик, който заблуждаваше враговете му да мислят, че Тенох е мъртъв, когато не беше, но също така оставяше Тенох безсмислено гладен, докато не се регенерира.
Сега Иън току-що бе получил в устата си кръвта на Силвър, еквивалентна на опиат. Това, плюс гладното му състояние и само боговете знаят какви сили е абсорбирал от Дагон, след като е погълнал пътя си от демона, го правеше опасен. По-лошото е, че не след дълго щеше да пристигне полицията. Всички експлозии, дори в този отдалечен район, трябваше да привлекат нечие внимание. Трябваше да обезопася Иън и да го държа далеч от невинни хора, и то преди да се излекува достатъчно, за да разбере коя, по дяволите, съм.
Не можех да се справя сама. Трябваше ми помощ. Бързо.
Хванах се за Силвър, докато тичах и грабнах най-тежкото парче отломка от тематичен парк, което можех да нося. След това го завлякох до Иън, който вече беше започнал да пълзи в безсмислено търсене на кръв. Пуснах го върху Иън, като изтръпнах, когато чух как се чупят кости. След това, все още държейки Силвър, който не спираше да хленчи, изтичах в огледалната зала за забавления.
Сред отломките намерих мобилния телефон, който Иън беше настоял да имам в случай на спешност. Това определено отговаряше на изискванията. Прегледах контактите, като се радвах, че е отделил време да попълни някои от тях. След като намерих името, което търсех, набрах номера. Отговорете – подканих тихо, когато само звънна. Хайде!
– Иън? – Каза британски глас още при първото позвъняване.
– Кажи ми, че все още си в Ню Джърси! – Избухнах, без да си правя труда да отвърна на поздрава.
– На път сме към вас – беше отговорът, който никога не съм очаквала. – Иън ни се обади от друг мобилен телефон преди половин час и каза, че има нужда от нас. Къде е той? И какви са пепелищата, за които ни каза, че трябва да ги възстановим, ако ги видим?
Изгарянето в гърдите ми трябваше да е разкъсване на сърцето ми. След като се беше зарекъл да не ги замесва, защото не можеше да понесе да ги застраши, Иън сигурно се е обадил и на Боунс, когато е отишъл да вземе телата на Рани и Фенкир. Беше се уверил, че някой ще дойде да ми помогне, ако привидението в крайна сметка убие и двама ни. Защо иначе Иън щеше да им каже да приберат пепелта, от която знаеше, че ще възкръсна? Ако Иън мислеше, че и той ще е жив, можеше сам да възстанови пепелта ми.
– Иън се нуждае от кръв. – Гласът ми беше дрезгав, защото гърлото ми се беше затворило. – Кофи с кръв. И белезници.
– Какво стана? – Попита с леден тон Боунс.
– Нямам време да обяснявам. – По дяволите, чух ли сирени? Колко дълго можех да задържа полицията? – Просто побързай.
– С новата спирка за получаване на кръв ще пристигнем до два часа – каза той рязко. – И ако си отговорна за това, което се е случило с Иън, ще съжаляваш за това.
– Достатъчно справедливо – отвърнах аз и закачих слушалката.

Назад към част 45                                                       Напред към част 47

ТРИША

Райли отвори вратата на кафенето, преди да успея да стигна до нея.
– Хайде да ядем! – Каза тя с нейния светъл, весел тон.
Бях огладняла. Тази сутрин новото гадже на Фандора беше излязло от спалнята ѝ, докато се приготвяхме за път. Очите му бяха сканирали тялото ми, а след това получи онази страховита усмивка, която бях виждала и преди на нейните гаджета.
– Фандора не ми е казвала, че дъщеря ѝ е толкова шибано секси – бяха неговите толкова интелигентни думи.
– Освен това е твърде млада. Примамка за затвора. – Бях отговорила с предупредителен тон. След това побързах да изляза през вратата заедно с Крит. За щастие, той беше успял да изяде купата си с фростед флейкс. Аз не толкова. Все още се движех бавно и приготвянето ми отне повече време, отколкото обикновено.
– Идваш ли на мача тази вечер? – Попита ме Райли.
Това беше единственото, за което всички говореха днес. За футболния мач. Толкова ми беше писнало да слушам за него. Името на Рок винаги беше свързано с тези разговори. Той нямаше да играе през първите пет минути и всички изпадаха в паника.
Чувствах се виновна за това, но не знаех защо. Не беше като да съм го помолила да пропусне тренировката си и да дойде в дома ми. Но той го направи. И също така беше сигурно, че няма да се приближи до мен днес.
Бях сигурна, че щеше да се опита да ме заговори, когато слязох от автобуса тази сутрин, но не го направи. Думите ми бяха потънали. Не му трябваше много, за да разбере, че не си заслужавам.
– Съмнявам се – отговорих, докато стоях на опашката за храна. Фандора се беше погрижила да подаде молба за безплатен обяд за Крит. За мен не се беше погрижила. Въпреки това училищната система беше добавила и мен, тъй като бяха видели, че идваме от един и същи дом. Никога не я уведомих за това. Страхувах се, че тя ще си го изкара на мен.
– Можеш да пътуваш с мен – каза Райли с надежда.
И да оставя Крит вкъщи? Няма как. Не и с нов човек, който се мотае около ремаркето.
– Не мога тази вечер – отвърнах, като ми се искаше тя да се откаже.
Тя въздъхна.
– Добре. Все пак може и да се откажа от надеждите си за теб и Рок Тейлър. Щях да живея чрез теб, но изглежда, че сега Ноа е привлякла вниманието му. – Тя се ухили. – Не е изненадващо. Виж я как се върти около него.
Не знам защо извърнах глава, за да го погледна. Може би за да докажа, че съм била права за Рок Тейлър. По каквато и да е причина, обърнах се и видях Рок да седи в края на масата си като крал на света, а Ноа Милър се беше облегнала на него и се смееше на каквото и да казваше. Другите футболисти също бяха заели тази маса, а момичета, подобни на Ноа, седяха в скута им или до тях. Това беше онова, което очаквах от Рок Тейлър.
Той се усмихваше така, сякаш не му пукаше за нищо на света. Беше притиснал гърдите на Ноа към ръката си, а дългите ѝ крака се бяха увили около неговите, сякаш се опитваше да задържи движеща се мишена. Когато наведе глава, за да прошепне нещо в ухото ѝ, погледът му срещна моя.
За кратък миг той се спря. Нещо проблесна в очите му, но той бързо го отблъсна, после върна погледа си към Ноа и продължи да я кара да се кикоти.
Уф. Просто гадно.
– Това е неговата скорост. Обича да са бързи и евтини – казах на Райли, като се опитвах да не звуча ревниво.
В началото Райли не отговори. Бях и благодарна, защото имах нужда от момент, за да разбера защо ме болят гърдите. Рок никога не е бил мой. Нямаше никакъв смисъл да ме е грижа, че той е с Ноа.
– Да… Просто се надявах за миг, че той не е като другите – каза най-накрая Райли.
– Аз също – прошепнах, преди да успея да се спра.
Райли нежно стисна ръката ми.
– Ти си много по-красива от нея. И имаш класа. Той е пропуснал.
Очите ми пламнаха и аз мразех това. Но Райли беше добра приятелка и се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре. Беше тъжно, че всяка преданост или насърчение, което получавах от някого, ме караше да се чувствам емоционално. Но това се случваше рядко. Затова, когато се стигнеше до мен, винаги ми се плачеше.
– Ти ще дойдеш тази вечер – каза Дейви Маркс, като се набута в редицата, за да обгърне с ръка раменете на Райли и да ми се усмихне. – И двете. Няма да отида сам на това изпълнено с тестостерон варварско нещо.
Дейви беше един от малкото други истински приятели, които имах в училище. Беше нисък. Предполагах, че е метър и шейсет, може би. Носеше дебели очила и имаше лунички по цялото тяло и лице. Но винаги беше усмихнат и щастлив. Освен това беше гениален. Щеше да бъде първенец на випуска ни през последната година. Не се съмнявах. Този човек беше гений.
– Мислех, че ще си в библиотеката и ще решаваш проблема със световния глад – подразни го Райли.
Той рядко идваше в кафенето за обяд. Наистина го прекарваше в библиотеката или правеше допълнителна работа за някой от напредналите си класове. Миналата година се виждахме по-често, но през изминалата седмица Дейви беше рядък.
– Направих това по време на почивката. Добре съм да отида на обяд днес. Госпожа Барнаби каза, че трябва да посещавам повече училищни мероприятия, като например футболни мачове, и да общувам повече с други ученици. Трябва да бъда по-развит.
Госпожа Барнаби беше педагогическият съветник. Всяка година… няколко пъти и се налагаше да сваля Дейви от ръба на това да бъде най-добрият отличник.
– Триша не може да отиде – каза Райли с нацупен глас.
Очите на Дейви се разшириха.
– Какво? Трябва да се шегуваш с мен! Това е, на което този град се кланя. Това е нашият бог, Триша. Нима не знаеш това? Рок Тейлър е полубог. Всички трябва да му се поклоним в знак на почит.
Този път се засмях. Той се шегуваше. Когато Дейви се увличаше да се подиграва със света около себе си, беше забавно.
– Съжалявам. Не ми се иска да не дойда да се поклоня пред олтара му, но тази вечер трябва да се забавлявам с Крит.
Дейви махна широко с ръце, сякаш това не беше голяма работа.
– Критмайсторът! Доведи и него! И онзи негов приятел. Тюркоазът ли беше?
– Казва се Грийн – отвърнах със смях.
– Да, младият господин Грийн с най-странното име на света, освен това на Крит. Доведи ги и двамата! Ще гледаме как полубогът изхвърля другия отбор и ще крещим, сякаш на всички ни пука.
Извеждането на Крит може да е добре. Фандора щеше да е развълнувана, че сме се махнали от нея. Сигурно щеше да е доволна от мен, че съм завела Крит някъде. Може да ме привлече на нейна страна достатъчно дълго, за да заздравеят ребрата ми.
– Това ще им хареса. Ако си сигурен. Ще имаме нужда от превоз – казах му.
– ДА! – Дейви удари с юмрук във въздуха. – Баща ми ми разрешава да взема минивана. Така че ще се забавляваме като рок звезди. Може дори да си купим бургери след това.
Това щеше да е добре за мен и Крит. Дори и да ми се, наложи да гледам Рок на терена цяла нощ. Можех да се справя с това.
Това малко, каквото и да беше, беше приключило. Можех да се върна към това да бъда невидим за Рок Тейлър.

РОК

Тя не ме погледна отново. Майната му!
Бях и обърнал внимание и го бях изпуснал. Шепненето на Ноа беше прецакало това. Триша не ме погледна повече. Дори не ме погледна. Беше седнала с приятелите си. Вместо това продължаваше да се смее и да говори с Райли и с онова чудато момче, което се беше появило на опашката и я накара да се усмихне. Мразех го. Не го познавах, но мразех това, че тя се усмихваше толкова лесно заради него.
Ноа продължаваше да плъзга ръката си по бедрото ми и трябваше да я хвана за ръката и да я стисна, за да престане да се опитва да ме опипва точно тук, в проклетата трапезария.
– Защо ме спираш? – Прошепна тя в ухото ми.
Защото исках да наблюдавам Триша и да видя дали ще ме погледне отново. Този път не исках да го прецакам. Да си играя с човек като нея беше глупаво. Знаех, че съм по-добър от това. Просто бях толкова ядосан, че ме отсвири и ме отблъсна.
– Не и тук – отвърнах, като гледах как Триша прикрива ребрата си и се смее. Смехът я нараняваше. По дяволите. Очите ѝ затанцуваха, докато гледаше момчето. Дали го харесваше?
– Тогава да отидем някъде – каза тя и се опита да измъкне ръката си от ръцете ми.
– Не сега.
По дяволите, тя вече ми лазеше по нервите.
Триша ме разсея, като се изправи. Няколко момчета се обърнаха да я погледнат. Тя обаче не обръщаше внимание на това. Продължи да разговаря с Райли, а след това тръгна с нея към кофите за боклук. Отместих Ноа от себе си и се насочих към нея. Не бях сигурен какво, по дяволите, щях да кажа, но трябваше да я накарам да ме погледне отново.
Райли спря да говори по средата на изречението, когато ме видя над рамото на Триша.
Трябваше да кажа нещо на Триша, иначе тя щеше да си тръгне.
– Триша.
Тялото ѝ се напрегна и аз мразех това. Не исках да бъда този, около когото тя се напряга. Исках да бъда този, който да я накара да се усмихне.
Тя бавно се обърна, за да ме погледне. Онези яркосини очи, за които мечтаех, изглеждаха предпазливи.
– Да?
Какво сега? Нямаше да има смисъл да се извинявам за Ноа. Нямаше за какво да се извинявам. Не и в действителност.
По дяволите.
– Отивам – каза Райли и Триша я погледна.
– Изчакай ме. – Молбата в гласа ѝ не беше трудно да се пропусне.
Райли кимна и сведе поглед към пода.
– Как си? – Попитах, защото имах нужда да кажа нещо.
– Добре, благодаря ти – беше единственият отговор, който получих.
Трябваше да я накарам да говори с мен. Но как?
– Ще дойдеш ли на мача тази вечер? – По дяволите. Сериозно ли я бях попитал това? Сякаш тя нямаше по-големи проблеми от това да дойде на футболния мач.
Тя погледна към Райли.
– Да, Крит и аз отиваме с няколко приятели.
Значи тя щеше да дойде. Добре. Трябваше да променя плановете си.
– Рок, готов ли си да отидем да намерим място, за да довършим това, което започнахме? – Ноа обви ръцете си около моите и прошепна достатъчно силно, за да я чуят всички.
И точно по този начин очите на Триша се разшириха и тя си наложи усмивка, която не беше истинска. Това изобщо не вървеше добре. Защо не можех да спра да бъда момче за една шибана минута и да не проваля нещата?
– По-добре се върни към това – каза Триша, после се обърна и побърза да си тръгне. Райли ме погледна в гръб, после извъртя очи и бързо се приближи зад Триша.
– Защо говориш с нея? Коя е тя изобщо? Тези дрехи със сигурност са виждали по-добри дни. Някой трябва да и каже, че вече не и отиват. – Котешкият тон на Ноа не ѝ спечели никакви точки пред мен.
Момчето спря пред нас, а отвратеният му поглед беше насочен към Ноа.
– Тя е от класа. Нещо, което не би могла да разбереш – каза той. След това погледна към мен. – И нещо, за което не си достатъчно добър.
После си тръгна.
Ноа изпусна висок смях.
– Сериозно? Този тъпак току-що ни каза това? За нея? Ама не. Иска и се.
Не, аз я исках. Шибано силно.
Отърсих се от Ноа и се отдръпнах от нея.
– Промених решението си, Ноа. Тази вечер не е добра за мен – казах ѝ, след което я оставих да стои там. Тя щеше да се възстанови достатъчно скоро. Просто нямах време да се грижа за нея.
Дуейн се приближи до мен и ме плесна по гърба.
– И той отново е слязъл от коня, хора. Триша Корбин го е прецакала по всякакъв начин.
Не му отговорих. Дуейн беше типичен умник. Обичаше да казва глупости, за да те разгорещи. И за разлика от Престън и Маркъс, той можеше да ме бъзика. Погледнах го и тръгнах към следващия си час.
– Както и да е, тя не го прие добре, когато те видя за първи път с Ноа. Лицето на момичето побледня и мисля, че това я нарани. Така че може би си наясно с нещо. Само не се опитвай да я накараш да ревнува. Това не е в нейния стил.
Мразех, когато Дуейн беше прав.

Назад към част 7                                                  Напред към част 9

Глава 18

– Момиче, кажи ми направо, какво, по дяволите, се случва? – Пита Темпер.
Двете стоим в апартамента за гости. Подобно на останалата част от двореца на Нощното царство, тази стая има мароканско усещане, с аркирани врати, колони с плочки и висящи фенери.
Облягам се назад към вратата.
– Какво имаш предвид? – Казвам.
Тя започва да се рови из стаята.
– Изглежда ужасно много, сякаш се чувстваш удобно тук, докато тестваш своя приказен принц.
Чувствам се удобно в това царство и придружителя си – нещо, което на старата Кали нямаше да ѝ е приятно. В нейните очи другият свят беше твърде страшен, а Дез – твърде непостоянен.
– Какво искаш да направя, Темпер? Ти сама го каза по-рано – не мога просто да се върна на Земята. – Жестикулирам към и с крилата си. – Аз съм чудак.
Чудак. Думата има вкус на лъжа, когато напуска устните ми. Може би е заради всички неща, които открих, че мога да правя, може би е заради това, че всички в това царство приличат малко на мен, или може би е заради това, че Кралят на нощта изглежда смята, че съм съвършена дори с всички тези допълнения. Някъде по пътя реших, че различното вече не е равно на лошо.
– Има начини да върна назад това, което ти се е случило – казва Темпер.
Нещо неприятно се плъзва в стомаха ми. Да отмени магията на Карнон… Колко пъти съм си пожелавала тези люспи по предмишниците ми да изчезнат? Черните ми нокти да се върнат към нормалния си цвят? Да изчезнат крилата ми?
Това е познато чувство. Имаше време, когато си пожелавах да отмия плътта си и да заживея в нечия друга кожа.
Едва сега приемам, че искам тази кожа, с несъвършенствата и всичко останало. А Темпер ми предлага да се отърва от тези несъвършенства. Че трябва да го направя.
Не очаквам да бъда наранена от предложението, но съм, съвсем малко. Искам тя да приеме цялата ми същност по начина, по който го е направил Дез.
– Не искам да го отменям – казвам аз.
Темпер спира да се рови наоколо, за да изкриви изваяна вежда в моя посока.
– Сериозно?
Самосъзнателно протягам ръка и плъзгам ръба на едно от крилата си напред, а тъмните, преливащи се пера проблясват.
Пускам крилото си и въздъхвам.
– Толкова ли ти е трудно да повярваш?
– Момиче, и двете с теб знаем, че не можеш да се върнеш на Земята, изглеждайки така, както изглеждаш. Нима не искаш да се върнеш у дома? Имаш цял живот, който те чака.
Един самотен, празен живот. Това не означава, че искам да го изоставя, но не искам и да се налага да променям себе си, за да се върна в този живот.
Отварям уста, за да ѝ кажа това, но после се спирам. Няма да се защитавам пред нея. От нея се очаква да ми пази гърба така, както аз съм пазил нейния в миналото. Това е начинът, по който приятелството ни винаги е функционирало.
Поклащам глава.
– Забрави за това.
Обръщам се, за да си тръгна.
– Чакай. – Тя се връща към мен и хваща китката ми. – Кали, знаеш, че ми пука само ако ти пука. – Топлите ѝ кафяви очи търсят моите. – Само че знам колко много не искаше да бъдеш върколак, когато беше с Илай, а сега, след като си била с друго момче за триста и петдесет секунди, изглеждаш като фея.
Поглеждам я с раздразнение.
– Не съм била с него от „триста и петдесет“ секунди.
Тя стиска ръката ми малко по-силно, разчитайки чертите ми.
– Добре – казва тя, правейки някаква преценка – имаш дълга и мръсна история с него. Аз просто не обичам да деля най-добрата си приятелка, дори ако пичът е нейна половинка.
И ето че зад притеснението на Темпер се крие истината. Приятелката ми се чувства застрашена.
Откакто сме приятели, никой друг не е заставал между нас. А доколкото тя знае, Дез е същият човек, който ме накара да се отвратя от мъжете, така че тя е и против Дез, защото е лоялна. И ето ме тук, моля я да се откаже от гнева и ревността си.
Искам много, а тя е готова да работи върху това заради мен.
Измъквам ръката си от хватката ѝ, за да мога да я прегърна.
– Обичам те, луда мацко – казвам аз.
След секунда ръцете ѝ ме обгръщат.
– Знам. Как може да не ме обичаш? Взривих портала заради теб.
Точно там, по средата на прегръдката, започвам да се смея.
– Все още не мога да повярвам, че си го направила. А погледът на онази фея… – Казвам, визирайки феята, която тя държеше като заложник. Този пич сигурно имаше нужда от нова смяна на панталоните след преживяното.
– Искаш да кажеш, че това е моят водач? – Казва тя. – Това му се полага за това, че ме таксува прекалено скъпо.
Сега и двете започваме да се смеем и това е толкова объркано, но и двете сме малко болни в главата.
Темпер се отдръпва, а смехът ѝ секва.
– Добре, а сега къде тези феи държат алкохола? – Пита тя, като оглежда стаята. – Ще трябва да се изкъпя, ако искам да остана тук, в шибания майчин друг свят.
– Мислех, че се занимаваш с феи – казвам и влизам по-дълбоко в стаята ѝ.
– Да, когато бях на седемнайсет. Тогава също бях закърмена с оранжево червило. – Тя потръпва от спомена и коленичи пред една шкафче, притиснато отстрани на стаята.
– Аха! – Казва тя и отваря вратите му. – Ето ни и нас. – Тя грабва бутилка с блестящи надписи. Отваря я и я помирисва.
Помръдва малко.
– Уф, мирише на урина на леприкон, но ще свърши работа.
Дори няма да попитам за коментара за леприкона.
Тя отпива направо от бутилката, преди да ми я предложи.
Отклонявам я с ръка.
– И така – тя се настанява на един богато украсен страничен стол – Мал-а-ки. – Тя разтяга името му, като повдига вежди.
Въздъхвам, падайки на леглото ѝ.
– Неее.
– Не, какво? – Казва тя и в гласа ѝ се появява известна наглост.
Грабвам една от възглавниците ѝ, като я подпъхвам под гърдите си.
– Вече знам как ще се развие това: Ти ще го прецакаш, после ще го прецакаш, а той ще се издъни и ще си го изкара на мен, защото съм най-добрата ти приятелка.
Тя ме поглежда отстрани и отпива от бутилката си.
– Това би ти послужило за добро, ти, мършаво копеле. Трябваше да се справям с Илай, откакто ти скъса с него, и този космат копелдак си имаше работа с мен – непреднамерена шега.
Упс. Темпер има право. Бизнесът ни, „Западен бряг Инвестигейшън“, възлагаше част от работата си на Илай, който беше свръхестествен ловец на глави. Предположих, че връзката ни – или липсата на такава – няма да се отрази на работата ни.
Явно съм предположила погрешно.
– И така – продължи Темпер – той има ли си приятелка?
– Ели? – Повдигам рамо. – Не бих могла да знам.
– Кучка, и двете с теб знаем, че не говоря за Ели. Малаки.
Горката фея. Изглежда, че през следващите дни ще има повече работа с Темпер, независимо дали иска, или не. Тя е природна сила, когато иска да бъде такава.
– Нямам представа – казвам аз.
Дори не знам дали феите имат приятелки или гаджета. Изглеждат като същества, които имат по-скоро ухажвания, отколкото срещи, и по-скоро годежи, отколкото важни партньори. И очевидно, ако си владетел, имаш хареми.
Потискам тръпката си.
– Хм… – Темпер отпива още една глътка от бутилката, напълно забравила къде се намира умът ми.
В мен се надига желанието да пия. Проклет да е Дез, че ме принуждава да бъда трезва. Можех да използвам малко алкохол за този разговор.
– Очната превръзка истинска ли е? – Пита тя.
Аз само поглеждам Темпер.
– Наистина е, нали? – Тя казва това, сякаш е някакво велико откровение. – Искам да видя какво има под нея.
– Някой казвал ли ти е, че си сериозно разстроена?
– Казва момичето, което обича да чука лоши мъже. Какъв е Търговецът в леглото? Обзалагам се, че пичът е отвратителен.
Определено можех да използвам малко алкохол за този разговор.
– Закаляване, не искам да се целувам и да разказвам.
– Какво? Винаги се целуваш и разказваш.
Това беше по времето, когато мъжете нямаха значение и беше забавно да се смея на някои от сексуалните ситуации, в които се забърквах. Но интимността с Дез… тя се усеща по различен начин, свещена.
– Това е най-доброто, което съм имала някога – признавам припряно – и това е всичко, което ще кажа.
Темпер ме гледа над бутилката.
– Ши-т, а аз си мислех, че този човек има лошо влияние.
– О, той все още има лошо влияние – казвам аз, а очите ми се отдалечават.
Дез може и да е моята сродна душа, но той все още е човекът, който ме подмамва да скачам от сгради, който убива безмилостно, който използва секса, за да събира отплата.
– Каквото кажеш.
Двете разговаряме още малко. Едва след като алкохолът се отразява на организма на Темпер и я прави сънлива, я слагам в леглото и се измъквам от стаята ѝ.
Прекарвам още няколко секунди в тихо затваряне на вратата ѝ.
– Имаш да обясняваш.
Покривам устата си, за да заглуша вика си.
Облегнат на стената в коридора е Дез.
Той тръгва към мен и аз като глупак започвам да отстъпвам. Когато очите му блестят по начина, по който го правят сега, мога да кажа, че е точно на ръба, който разделя здравия разум и лудостта, човечността и жестокостта му на фея.
В един миг той е върху мен и ме притиска към стената.
– Да опитаме отново – казва той, като захапва ухото ми. – Имаш да обясняваш. – Той притиска крак между моите, а движението се трие в сърцевината ми. – Сега, искаш ли да започнем с това, че не послуша инструкциите ми, когато бяхме на балкона по-рано, или с това, че едва не се самоуби, изправяйки се срещу разгневена магьосница?
Преглъщам деликатно. Знаех, че това предстои.
– Можех да… – Гласът му се прекъсва. – Можех да те загубя – казва той сурово. – Ако бее ранена… нямаше да имам време дори да ти дам люляково вино.
Тук се извинявам, че съм го изплашила, и му благодаря за вярата в мен.
Само че никога не ми се удава тази възможност.
Лицето на Дез се тушира, докато не ме поглежда суетният, хитър Търговец.
– Или може би – продължава Дез – просто трябва да пропуснем обясненията и да преминем към изплащането.
Изплащане?
Изведнъж Търговецът вече не ме държи притисната до стената. Той вдига първо единия ми крак, после другия, като ги увива здраво около кръста си.
– Дез… – казвам, като започвам да се притеснявам.
Какво точно е намислил той?
Започва да върви, като ме държи до себе си.
– Нека опитаме да слушаме инструкциите отново: този път, когато ти ги давам, ще ги следваш.
Свивам очи към него.
– Какво планираш?
Той ми хвърля тъмен, тлеещ поглед.
– Скоро ще видиш, херувимче.
Той тръгва нагоре по коридора и надолу по друг, като през цялото време аз съм притисната в ръцете му. Не си правя труда да се измъквам, най-вече защото знам, че той го иска, а и защото последния път, когато се опитах да се измъкна от това положение, той използва магията си върху мен.
Затова вместо това му позволявам да ме носи. Не съм от леките. Ако иска да се изтощи, докато ме носи, може да го прави.
Накрая той отвори двойна врата, която водеше към още един от многото балкони на двореца.
Хладният вечерен въздух нахлува в гърба ми, разрошва перата ми и раздвижва косата ми.
– Ако ме изхвърлиш от балкона… – предупреждавам.
Той не ме изчаква да довърша заплахата си. В един момент е на твърда земя, а в следващия двамата се издигаме във въздуха, аз все още в ръцете му.
Добре, значи Дез не планира да ме хвърли от балкона… той планира да ме пусне от небето.
Само че той не ме пуска.
Гледам го в очите, двамата сме вкопчени един в друг.
– Какво сега? – Питам.
Очите му блестят.
Точно в този момент усещам, че дрехите ми се разхлабват, точно както в Лефис.
Какво, по дяволите?
Облеклото ми за феи се стопява от тялото ми. Изпускам писък, опитвайки се да хвана остатъците от дрехите си. Безполезно, те се изплъзват през пръстите ми като песъчинки.
Добре, че вече бях прибрала кинжалите си, иначе малкият подарък на Дез отдавна щеше да е изчезнал.
Поглеждам под нас, наблюдавайки как блестящата тъкан пада надолу към Сомния. Вече сме твърде високо, за да видим къде се приземява.
Нощният въздух гали голата ми кожа. Чувствам се като при потапяне, усещането е странно, ново и не съвсем неприятно. Бих се притеснила от излагането на показ, само че сме твърде високо в небето и нощта е твърде тъмна, за да ни види някой.
Обръщам се обратно към Дез, с оголена плът. Подобно на мен, дрехите му отдавна са се отлепили. Прокарвам ръка по бицепса му, а палецът ми проследява един от военните му маншети.
Промъкваме се през пласт мъгливи облаци, а мъглата щипе плътта ми. Именно облаците ми напомнят за първия път, когато летях. Дез беше посочил двойките, скрити в тъмнината, всяка от които беше хваната в прегръдката на влюбен.
Задъхвам се, осъзнавайки какво иска да направи Дез. Какво искаме да направим.
Разбира се, че Царят на нощта, човекът, който управлява секса и съня, насилието и хаоса, иска да ме доведе тук горе, където само звездите и огромният простор на вселената са нашата публика.
– Казах ти, че имам много, много изисквания – казва той, прочитайки мислите ми. Гласът му е мек, докато двамата се носим в небесата, а косите ни шумолят от лекия бриз.
Докато той говори, усещам как магията му се настанява около нас. Тя не е натрапчива или неприятна, както понякога може да бъде. По-скоро се чувствам така, сякаш се къпя в същността на Дез – сенки и лунни лъчи.
Ръцете му бавно се плъзгат по гърба ми. Усещам ги като докосване на скулптор, който ме оформя в някаква приятна форма. Плъзгат се под задните части на бедрата ми.
Ръцете ми са свободно притиснати около врата на Дез и аз си играя с меките краища на косата му.
– Мислех, че искаш да следвам инструкциите ти – казвам, а дъхът ми е шепот.
Той повдига тялото ми само няколко сантиметра нагоре, след което ме плъзга върху себе си. Устните ми се разтварят, докато го гледам, а кожата ми започва да сияе. Изглеждам като поредната звезда в небето, когато плътта ни се среща.
– Искам – казва той и ме потупва по бузата – но открих, че предпочитам да си малко по-необуздана.
С това двамата започваме да се движим, а телата ни бързо се разгорещяват. И ние прекарваме нощта като още двама влюбени, скрити сред облаците.

Назад към част 17                                                                           Напред към част 19

Глава 18

Аарон спря пред „Врана и чук“ и паркира до бордюра, вместо да използва малкия заден паркинг. Сгушена между Езра и Зак на задната седалка, аз седях с нос, притиснат между палеца и палеца си.
– Смърдите – заявих аз. – Всички смърдят. Тук мирише на токсичен дим. Следващия път, когато влезем в горяща сграда, ще си вземем дрехи за смяна.
– Не знаехме, че гори, докато не стигнахме дотам – посочи Езра.
Аарон разкопча предпазния си колан.
– Следващия път просто ще си свалим дрехите, преди да влезем. Можех да спася жилетката и якето си.
Хм. Събличане за битка? Гласувам за него. Бих показала малко кожа, а в замяна ще се нагледам още по-добре.
– Никога не участвай в битка, докато си гол – промърмори Кай от предната седалка, където държеше Макико. – По-добре да си съсипеш дрехите, отколкото да съсипеш части от тялото.
Езра издаде замислен звук.
– Говориш от опит ли?
– Аз не бях голият.
Наведох се над централната конзола.
– Имам толкова много въпроси.
– Може би по-късно. Някой ще ми отвори ли вратата?
Аарон и Езра побързаха да излязат от колата, за да му помогнат. Зак, от другата ми страна, беше малко по-бавен; след като поне веднъж е бил прегазен от магически танк на четири крака, той се движеше сковано. Измъкнах се след него, докато Езра стигна до вратата на Кай и двамата с Аарон вдигнаха безжизнената форма на Макико от скута му. Тя слабо изстена.
Зак се протегна, сякаш го болеше всеки мускул, после смъкна флакон от колана си. Издърпа тапата и наля сивата течност в устата си.
– Какво е това? – Попитах.
– Лечебна отвара.
– Не можа ли да я дадеш на Макико?
– Тя намалява възпалението и болката. Не поправя сътресението.
– Нямаш отвара за сътресение?
– Мога да направя такава, но трябва да ври около дванадесет часа.
– Няма значение. – Посочих лицето му. – Между другото, не можеш да влезеш в гилдията така. Имаме вещици.
Те щяха да погледнат странните му очи на фея и да разберат всякакви неща за него, които не искахме никой да знае.
– Няма да дойда във вашата гилдия – отвърна той кратко.
– Да, ще влезеш.
– Не, не. – Аарон прехвърли Макико в ръцете на Езра и се завъртя с лице към нас. – Той може да изпълзи обратно в която и да е дупка, от която е дошъл.
Поставих ръце на хълбоците си.
– Вече са го видяли, а и вече е доста по-късно. Едва ли ще остане някой в кръчмата. Освен това – повиших глас, говорейки над протестите им – трябва да обединим информацията си за Варвара.
Зак се намръщи, което приех като съгласие. Мърморейки под носа си, той се обърна наполовина. Над него се завихриха сенки, после крилете на Лалакай се откъснаха от ръцете му и тъмната ѝ орлова форма се измъкна от тялото му. Зеленият ѝ поглед ме прониза като остриета, преди да се изгуби от погледа.
– Перфектно. – Потрих премръзналите си ръце. – Да се махнем от студа!
Пренебрегвайки еднаквите гримаси на Аарон и Зак, въртенето на очите на Кай и мълчаливото забавление на Езра, аз тръгнах към вратата на гилдията, отворих я и нахлух вътре.
Вълната от шум ме удари като шамар в лицето.
Спрях се и примигнах. Мигнах отново. Гилдията не се беше изпразнила, докато ни нямаше. Беше станала по-натоварена. Тридесет и пет изненадани лица се обърнаха към мен, шумът намаля – и тогава тези тридесет и пет чифта очи се насочиха към мъжете, които влизаха зад мен.
Завъртях се с намерение да попреча на момчетата да влязат, но беше твърде късно. Те влязоха след мен и сега всички ние стояхме на показ пред повече от половината гилдия – Езра, изцапан със сажди и носещ жена в безсъзнание; Аарон, гол от кръста нагоре с прогорени дупки на панталоните; Кай, с кръв от едната страна на лицето и почерняла ръка; и Зак, с долната част на дългото си палто, изпокъсано от зъбите на голем, все още държащ флакона с отвара, който беше изпил.
Най-близките митици се нахвърлиха върху нас. Стотици объркани въпроси полетяха към нас, а аз не знаех кой говори.
– Уау, дявол да го вземе! Ранена ли си?
– Коя е жената? Тя от Морските дяволи ли е?
– Къде бяхте вие?
– Имаш ли нужда от лечител? Санджана е тук.
– Вие от гилдията на Морските дяволи ли сте?
Кай говореше нещо, гласът му бе заглушен от другите, после се вмъкна в тълпата. Езра го последва веднага след него с Макико на ръце. Аарон тръгна след тях, като махна на мен и Зак да се присъединим към него. Членовете на гилдията забързано разчистиха пътя за нашата изпоцапана, саждива група.
Запътихме се нагоре към голямата работна зала, където намерихме чирака-лечител Санджана точно там, където я бях видяла за последен път: преглеждаше учебниците по медицина за предстоящия изпит. Освен че се обучаваше в лечителската Аркана, тя беше и студентка по медицина в трети курс. Тя моментално изостави работата си и накара Кай да сложи Макико на една празна маса.
Докато Санджана започваше да изпитва, а дългата ѝ тъмнокафява коса заплашваше да изпадне от свободния кок, Синър подаде глава откъм ъгъла до стълбите.
– Здравей – обади се тя колебливо. – Имаш ли нужда от помощ, Санджана?
Лечителката погледна нагоре.
– Имаш ли мехлем за изгаряне? Можеш ли да го приложиш върху ръката на Кай? Аз ще стигна до него, но ще отнеме известно време. – Тя примигна към нас. – Предполагам, че няма наранявания извън това, което виждам.
– Не – потвърди Аарон. – Измъкнахме се сравнително невредими. С изключение на Макико.
Синър натовари алхимичния си куфар върху свободния ъгъл на масата, а любопитният ѝ поглед се стрелна между Макико и Зак. Кай се обърна от годеницата си, а Синър пребледня при вида на кръвта по лицето му.
Тя бързо се възстанови.
– Съблечи си ризата и аз ще почистя…
– Отрежи го от него – каза Санджана, без да вдига поглед. – Не искаш да спукаш някой мехур. Аарон, можеш ли да донесеш лечебен комплект от долния етаж?
– Имаш го.
Синър донесе ножици от шкафа за принадлежности и преряза блузата на Кай, разкривайки петна от сажди и розови изгаряния по цялата му ръка. Аарон се върна след минута с огромен медицински комплект. Гилдията винаги разполагаше с подръчни материали за нашите лечители, за да не им се налага всеки ден да разнасят личните си комплекти. Санджана го отвори и започна да рови из него.
Сядайки на стола на Кай, Синър изля прозрачна течност върху бяла кърпа и внимателно избърса саждите от ръката му.
– Чудех се къде ли сте се запътили всички по-рано. Как разбрахте за Морските дяволи толкова бързо?
Аз, Кай, Аарон и Езра я погледнахме втренчено.
Тя се намръщи.
– Вие не бяхте при „Морските дяволи“?
– Защо – изсумтях – всички продължават да споменават Морските дяволи?
– Защото гилдията им беше нападната преди час?
Всички застинахме.
– Какво? – Попита Аарон. – Искаш да кажеш, че е като нападението на рицарите от Пандора?
Синър кимна, докато разпечатваше бурканче с бял крем.
– Щабът на „Морските дяволи“ беше унищожен. Линдън каза, че негов приятел от „Окото на Один“ твърди, че сградата е напълно изравнена със земята.
– Някой пострада ли?
Погледът ѝ падна.
– Там е имало двама митици и те… са били убити. – Тя намаза ръката на Кай с крем. – Някои от нашите момчета възнамеряваха да отидат да помогнат, но полицията издаде съобщение, в което помоли митиците да се държат настрана засега, защото има телевизионни екипи, които снимат пожара.
Свих се на стола си. Още една атака. Двама убити митици. Варвара не се беше шегувала.
В стаята настъпи тишина. Докато Синър увиваше марля върху ръката на Кай, той гледаше годеницата си с притеснена бръчка между веждите. Санджана, прехапала съсредоточено устните си, рисуваше директно върху масата, докато Макико лежеше на нея като красив, леко обгорен манекен.
Погледът ми се премести към Зак. Той седеше на ръба на близката маса и наблюдаваше лечителката с вид на „професионална оценка“. Специалността му в Арканата беше алхимия, но се занимаваше с магьосничество и лечителство, както бях видяла, когато за трийсет минути беше приготвил противоотрова за гърмящи змии. Като отдаден на черната магия мошеник без социален живот, той вероятно имаше много свободно време, за да развива уменията си.
Вниманието ми се плъзна покрай Зак към една маса, още по-далеч от останалите. Езра се беше облегнал на нея, скръстил ръце, докато гледаше разсеяно в нищото. Спомних си думите на Кай по време на полета ни до Лос Анджелис. Напоследък е мълчалив.
Езра беше мълчалив. Отегчен. Мъртвешкият му хумор забележимо отсъстваше, усмивките му бяха сдържани, а блясъкът в очите му – в най-добрия случай половинчат. Не можех да си представя как толкова дълго време се преструваше, че всичко е наред, но бъдещето вече му тежеше твърде много, за да го крие – или може би едва сега забелязвах истинската тежест, която носеше. Така или иначе, времето му изтичаше.
Изправяйки се на крака, обявих:
– Трябва ми душ.
Усетих, че приятелите ми са се вторачили в мен, но се запътих решително към стълбите. Втурнах се по тях и в дъното спрях, за да разгледам броя на гилдиите, изпълнили кръчмата, привлечени от нападението над „Морските дяволи“. Повече от половината от нашите бойни митици, вече в екипировката си, чакаха разрешението на полицията да излязат навън и да започнат да издирват виновниците, а останалите бяха тук, защото компанията на съмишлениците им облекчаваше безпокойството им от нападението.
Как ми се искаше да се промъкна сред тях и да позволя на разговора и другарството да облекчат и моето неудобство.
Вместо това се запътих зад ъгъла към вратата, скрита зад горното стълбище, която водеше към мазето. Долният етаж беше изоставен, а уредите за упражнения търпеливо чакаха за утрешната сутрешна тренировка. Стените бяха покрити с филмови плакати, ярка смесица от цветове, която озаряваше пространството.
Взех си дълъг душ, а падащата вода отекваше от облицованите с плочки стени. Докато масажирах балсама в къдриците си, мислите ми се въртяха, а тревогата се изливаше в бедния ми стресиран стомах. Кай и Макико и семейството му. Зак и Лалакай и откраднатият му гримуар. Езра и Етеран и пълнолунието само след няколко дни.
После имаше Варвара и нейните планове. Две нападения за една нощ. Тези ужасяващи големи машини. Неизвестен брой разбойници. Каква точно беше нейната цел? Да превземе целия град? Дали искаше да прогони гилдиите, за да може да властва безпрепятствено?
Наплисках лицето си с вода, очите ми бяха стиснати. В главата ми проблесна видение: картата на смъртта, тъмният жътвар, който държи окървавен косер, и тихият глас на Сабрина, нейното предупреждение.
Мисля, че трябва да му кажеш скоро.
Треперех под горещата струя и набързо приключих с душа. Изсуших се и се облякох с панталони за йога и потник от шкафчето, след което се заех с косата си – вързана на кок. Точно преди да затворя вратата на шкафчето, докоснах катарамата на бойния си колан. Калъфът на Хоши беше празен; сигурно е заминала за страната на феите.
Бях стигнала толкова далеч от момичето, чието първо оръжие беше чадър, но все още не бях достатъчно силна. С това темпо щях да загубя всички – Езра, Кай, Зак. Щяхме да останем само аз и Аарон и двамата щяхме да сме нещастни.
Потрих с ръка очите си, затворих шкафчето и смръщих нос на опушените си дрехи, които лежаха на купчина на пейката пред шкафчетата. Ужас. Изритах ги до края на пейката, за да се справя с тях по-късно. Панталонът ми падна на пода и от джоба му изскочи нещо шарено.
Наведох се и вдигнах малкото сгънато квадратче. Наситено лилавата материя беше мека, еластична и странно тежка. Плащеницата на Валдурна. Дори с цената на магията на ползвателя си, тя изглеждаше като инструмент, който може да реши всеки проблем. Непобедимост! Кой митик не би могъл да я използва от време на време?
Но разбрах защо Зак не се интересуваше от Плащеницата. Непобедим, но без магия. Непобедим, но безполезен. Непобедимостта не можеше да спаси Езра, Кай или Зак. Запазването им живи не беше проблемът. Трябваше да спася съзнанието и душата на Езра, свободата на Кай, а на Зак… Не бях сигурна от какво се нуждае Зак, но определено имаше нужда от някаква помощ.
Въздъхнах, пъхнах Плащеницата в джоба си, за да се върна при Зак, и се пъхнах през вратата в стаята за тренировки. Приглушеното потропване на шкафче ме спря. Спрях и се загледах във вратата към мъжките душове.
Още един трясък, след което се появи Езра, а влажните му къдрици бяха отметнати назад от лицето му, сякаш ги беше разчесал с пръсти. Беше се преоблякъл в тениска и панталони, а пръта му го нямаше – което беше логично, тъй като вече нямаше оръжие, което да държи.
Стомахът ми се преобърна странно.
– Ей, и ти си взел душ?
– Да. – Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. – Без ти да се грижиш за тях, Аарон и Зак започнаха ново състезание по гледане в очи. Започна да ми лази по нервите.
Тъй като нямах чак такова желание да отида да им се скарам, че се държат като дванайсетгодишни, паднах на една пейка за вдигане на тежести, а кожата излъчваше слаба миризма на дезинфектант.
– Не знам какво да правя със Зак – промълвих. – Той не е лош човек, но…
Езра потъна на пейката до мен.
– Това е зловещо „но“.
Прехапах устните си. Не бях казала на никого на какво бях станала свидетел на онзи покрив и не знаех защо. Не че защитавах Зак. Просто не можех да повдигна въпроса – но може би трябваше да го направя.
– Когато се върнахме в града снощи, той изкара един мошеник на покрива, разпита го, после… – Преглътнах стомаха си, чувайки звука отново и отново. – След това го изхвърли от сградата.
Езра си пое рязко дъх.
– Не мислех, че ще го направи. – Свих ръце. – Искам да кажа, че ми мина през ума, но не вярвах, че ще стигне толкова далеч. Ако бях помислила… може би щях да го спра.
– Това не е твоя грешка, Тори.
– Но аз бях точно там. Трябваше да… трябваше да осъзная…
Той плъзна топлата си ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си.
– Не си могла да се досетиш какво планира, а и не мисля, че би могла да го спреш, дори и да го беше направила.
Червата ми се свиха по отвратителен начин. Какво би направил Зак, ако се бях опитала да спася живота на този човек?
– Той беше раздразнен… – Думите идваха бавно, а осъзнаването разцъфваше, докато говорех. – Когато разбра, че съм видяла всичко, се подразни… а когато забеляза, че съм разстроена, ми се разсърди.
Езра изучаваше пода, погледът му беше отдалечен.
– Когато отнемеш живот, кое е по-лошо? Да се чувстваш измъчен заради това или да си спокоен, защото вярваш, че това е бил единственият вариант?
Потръпнах. Два пъти бях убивала човек и двата пъти нямаше друга възможност. Аарон, Кай и Езра бяха говорили с мен за това, като на всеки няколко седмици проверяваха дали съм добре. И в повечето случаи бях. Кошмарите бяха нещо обичайно, но не всяка нощ. Вината беше нещо, но не през цялото време.
Опитах се да си представя как тласкам онзи вещер към смъртта му и чувствам само стабилна увереност, че убийството на човека е било необходимо.
– Какво чувстваш? – Промълвих. – В мир ли си с живота, който си отнел?
Ръката му се стегна около мен.
– Не. Никога.
Колко пъти беше убивал, за да защити тайните си? За да удължи живота си, въпреки че е вярвал, че така или иначе ще умре след няколко години? Не знаех. Той почти никога не говореше за миналото си – точно като мен.
Устата ми се отвори. Загледах се втренчено, като мислено се ударих в челото.
Просто. Като. Аз. Никога не съм говорила за миналото си. Исках да знам цялата история на Езра, кошмарния разказ за това как е станал магьосник демон, какво е Енрайт и как е избягал от „изтреблението“ – но освен няколко неясни коментара, никога не му бях казвала нищо за собствената си грозна история.
По челото ми изби пот. Не можех да го направя. Не можех да разкривам тази част от себе си пред никого. Не можех да …
Но това беше Езра.
– Баща ми беше пияница – изригнах.
Главата му се вдигна, а на челото му се появи объркване и изненада. Погледнах панически лицето му и стиснах очи.
– Той беше пияница. Той удари майка ми. Тя не можа да го понесе и си тръгна. Каза… Последната вечер каза, че не може повече и се разплака, и каза на Джъстин да се грижи за мен, и каза, че татко никога не би ударил децата си, така че ще бъдем добре. И тя си тръгна.
– Тори… – прошепна Езра.
– Седмица по-късно той удари Джъстин за първи път. Предполагам, че просто трябваше да удари някого. – Устата ми потрепери. – Но Джъстин не беше майка ми. Тогава той беше на дванайсет, почти на тринайсет, и не се примири с това. Затова баща ми го удари по-силно. Когато Джъстин навърши петнайсет, ние… ние се страхувахме, че той ще го убие. И Джъстин… беше същото като с мама. Една вечер той дойде в стаята ми и каза, че трябва да си ходи. И аз му казах да си върви. Плакахме и той си тръгна.
Езра ме обгърна с ръце и ме придърпа към себе си. Опитвах се да дишам, очите ми все още бяха затворени.
– Това… – Прочистих гърлото си в напразен опит да възвърна гласа си от дрезгавото треперене, в което се беше превърнал. – Това е всичко, което имам за днес.
Дълга пауза.
– Не разбирам.
Отворих очи, горда, че са без сълзи, и му предложих колеблива усмивка.
– Наистина ми е трудно да говоря за това и не мога – ако говоря за него повече от шестдесет секунди, сякаш се връщам назад във времето. Не мога да го направя.
Той ме изтегли в скута си и обгърна раменете ми с ръце, притискайки ме плътно към гърдите си. Обгърнах врата му с ръце и зарових лице в гърдите му.
– Не е нужно да ми казваш – прошепна той в косата ми. – Не е нужно да го преживяваш отново заради мен.
– Знам. – Вдишах успокояващия му аромат. – Искам. Просто ще ми отнеме известно време.
Той нежно погали тила ми.
– Добре. Но Тори? Мога ли да попитам… защо сега?
– Просто ми се стори справедливо. Ти ми каза някои неща, но аз не ти казах нищо.
– Да, но защо сега? Точно в тази минута?
Повдигнах рамене, лицето ми все още беше заровено в гърдите му.
– Защото се сетих за това точно сега.
Миг на изненадано мълчание, после тихо се засмях.
– Добре.
– Добре какво?
– Това има смисъл по един много Тори начин.
– Какво означава това? – Намръщих се.
Той стегна ръцете си около мен.
– Всичко е наред. Наслаждавам се на малко непредсказуемост, за да разнообразявам скучния си живот.
Изправих се – което ни постави нос до нос. Седях в скута му, а краката ми висяха от облегалката на тапицираната пейка.
– Трябва да се излагаш повече – казах му сериозно. – Да поемаш повече рискове. Да имаш повече приключения.
– Играя на сигурно – не се съгласи той толкова мрачно, че не бях сигурна дали говори сериозно, или не.
– Живей живота си пълноценно – казах с най-добрия си глас на вдъхновяващ говорител. – Хвани бика за рогата. Възползвайте се от деня. Carpe diem!
Ъгълчето на устата му трепна.
– Трябва да приличаш повече на мен – реших високомерно. – Аз знам как да се забавлявам.
Устните му се стиснаха.
– Искам да кажа, че ако никога не си разбивал лицето на митик с чадър, живееш ли изобщо?
Той издаде задушен звук в гърлото си – после хриплив смях проби контрола му.
– Аха! – Изкрещях, като издигнах ръце във въздуха. – Ти първи се засмя! Спечелих!
Той ме хвана за кръста, преди да успея да се преобърна назад от скута му с буйното си празнуване.
Смеейки се, увих ръце около врата му.
– Признай си. Аз спечелих.
Очите му се срещнаха с моите, странно сериозни, макар да блестяха от веселие.
– Твърде упорита си, за да загубиш.
Пръстите ми се заплетоха във влажната му коса, докато се навеждах.
– Адски правилно.
Погледът му се плъзна към устата ми – и аз вече скъсявах разстоянието. Устните ни се срещнаха.
Целунах го бавно, наслаждавайки се на всяко усещане: устата му, мека и твърда; кичурите му срещу брадичката ми; приливът на изпускащия се дъх; небесният му аромат, безименната амброзия, на която не можех да се наситя. Всичко в него ме обгръщаше като топъл пашкул, който блокираше света.
Устните ми се плъзнаха по неговите, после се отдръпнах. Всеки атом от същността ми изискваше да продължа да го целувам, но аз отхвърлих всичко настрана. Това не беше заради мен.
– Езра, добре ли е това? Каза, че искаш да бъдем приятели, и ако това е, което искаш, мога да… – Почесах носът си. – Мога да го направя, кълна се. Мога да бъда просто твой приятел.
Пренебрегнах нелепостта на това твърдение, докато бях разкрачена в скута му, с ръце, заплетени в косата му, миг след като го бях целунала.
Той прокара палеца си по бузата ми, докато тъгата помрачаваше очите му.
– Не искам да ти причинявам повече болка.
Да му кажа, че ще намеря начин да го спася, нямаше да промени мнението му за нищо, затова казах:
– Мога да се справя.
– Може би… но не съм сигурен, че аз мога.
Сърцето ми се изкриви. Изпуснах дълъг дъх.
– Разбирам. Искаш ли да сляза от теб?
Той ме погледна, после затвори очи с промълвено проклятие.
– Това означава ли… не?
– Не знам.
Той не отвори очи, вероятно надявайки се липсата на визуална стимулация да укрепи волята му – макар че не беше отместил ръката си от врата ми, което ми подсказа, че стратегията му не работи ни най-малко. В мен се породи съчувствие. Това не беше честно спрямо него. Опитваше се да направи правилното нещо за мен, а аз не го правех лесно.
Освен това, тъй като така или иначе щях да го спася, можех да изчакам. Търпението беше второто ми име.
Всъщност, не, не беше. Дори не и близо. Но все пак можех да бъда търпелива.
Измъкнах единия си крак от пейката и се преместих назад, за да мога да се измъкна от скута му. Очите му се отвориха и аз се усмихнах успокоително, докато изтеглях ръцете си от косата му. Изправих се на крака…
Ръката му се стегна отзад на врата ми и той придърпа устата ми към своята.
Стомахът ми направи салто със свободно падане. Ръцете ми се върнаха върху него за миг, устните ми се притиснаха към неговите, белите дробове бяха празни, а сърцето – учестено. Той ме хвана за колана и ме издърпа обратно в скута си. Обгърнах го с ръце, заличавайки пространството между телата ни. Ръцете му намериха бедрата ми, пръстите му се вкопчиха в тях и ме притиснаха по възможно най-сексапилния начин.
– По дяволите, Езра – изстенах срещу устата му.
– Съжалявам – издиша той. – Аз…
Закрих устата му с моята, преди да успее да накара някой от нас да се разделим отново. Езикът му се плъзна между устните ми и аз изстенах тихо. Съпротивата срещу него беше губеща битка. Напълно безсмислена. Какъв беше смисълът?
Нуждаех се от него толкова силно, че ме болеше да дишам.
Отдръпнах се, въздухът беше студен по устните ми и погледнах в несъответстващите му очи. Устата ми се отвори, ужасяващите думи се натрупваха в гърлото ми, бореха се да избягат, но не бях сигурна, че мога да ги кажа. Трябваше. Трябваше да го направя. Но…
Веждите на Езра се смръщиха – и главата му се дръпна наляво. Погледнах в същата посока.
О, по дяволите.
О, по дяволите, по дяволите, по дяволите.
Кай стоеше на три крачки от мен, скръстил ръце на голите си гърди, с една тъмна вежда, изкривена нагоре.

Назад към част 17                                                                          Напред към част 19

БОНУС ЕПИЛОГ
ХЪКС

– Липсваше ми тази веранда. – Савана се настани до мен на люлката, свивайки се в скута ми.
– Липсваше ми и ти. – Обгърнах раменете ѝ с ръка и я придърпах. Тя беше на двадесет и седем години, но винаги щеше да бъде моето момиченце.
– Хладно е. – Тя облегна глава на рамото ми, докато ни люлеех нежно. – Надявам се, че ще вали сняг, докато съм тук.
– Ако прогнозата се запази, желанието ти ще се сбъдне.
Тази есен времето беше студено и недалеч над къщата снегът вече се бе залепил за земята. Преди Хелоуин прогнозирах, че ще засипе поляната с прах и децата ще имат нужда от нещо повече от леко яке и чорапогащник, за да играят навън.
– Спестовност! – Никълъс махна от върха на пързалката, която се спускаше от двуетажната къщичка на дървото, която бях построил преди няколко години. – Гледай ме!
– Гледам те, приятелю! – Извика в отговор и се усмихна, докато седемгодишният ми син се спускаше към земята.
Откакто Савана пристигна вчера, той я молеше да го гледа как прави всичко. Гледай ме как строя Лего. Да ме гледа как чета книга. Гледа ме как играя на видеоигра. Тя му угаждаше всеки път. Точно както беше угаждала на Елиза, която беше нейна сянка още от момента, в който се появи на пътя.
Елиза беше на девет години и не искаше нищо повече от това да бъде като по-голямата си сестра, когато порасне. Начинът, по който тя гледаше към Савана, караше гърдите ми да се раздуват от гордост. Въпреки че не можех да си припиша голяма заслуга за уверената и смела жена, в която се бе превърнала Савана.
Не, това беше изцяло нейна заслуга.
– Къде е Лизи? – Попитах, изненадан, че не е тук с нас.
– Ев прави бисквити, така че е вътре и помага.
– А. – Радвах се на малко време насаме с най-голямата ми дъщеря. – Как върви работата?
– Не особено. – Тя сви рамене. – Това е работа.
– Мислех, че ти харесва.
– Харесва ми. – Тя въздъхна. – Не знам. Напоследък съм в странно настроение.
– Нещо не е наред?
– Нищо конкретно. Предполагам, че просто съм била самотна, може би? Когато се преместих в Денвър, беше вълнуващо и различно. Просто…
– Искаше да си далеч от Каламити. Разбирам.
– Да – въздъхна тя.
Ако не бях срещнал Евърли, щях да последвам Савана в Колорадо. Но сега животът ми беше тук. Любовта ми беше тук. И през последните десет години усещах как корените ми се забиват все по-дълбоко в почвата на Каламити.
Имахме страхотни приятели. Приятели, на които можех да се доверя. Приятели, които никога не биха помислили да ме предадат, за да напреднат. Приятели, които бяха като семейство. Имахме галерията. Имахме добри училища за децата си и дом, който обичах все повече с всеки изминал ден.
Каламити не беше без своите несъвършенства. А именно – хората. От време на време се сблъсквах с родителите си и брат си. Въпреки че се движехме в различни кръгове, Каламити беше малък и пресичането на пътищата беше неизбежно по време на обществени мероприятия. Винаги беше неудобно, най-вече защото объркваше децата. Но гневът, който бях таил към тях твърде дълго, беше избледнял преди години.
– Мислех да се преместя – каза Савана.
Надеждите ми се повишиха при мисълта, че тя е в същия щат.
– Няма да получиш никакъв аргумент от мен. Може би в Бозман? Или Мисула?
– Всъщност си мислех за по-близко, като например… тук.
Почти се задавих.
– Каламити?
Тя кимна.
– Какво мислиш?
По лицето ми се разля усмивка. Тези надежди се изстреляха в стратосферата.
– Мисля, че това ще оправи цялата ми шибана година.
Савана се засмя.
Ако тя се премести у дома… нямаше думи. Това щеше да означава край на неделните телефонни разговори. Край на FaceTime и на забързаните празнични посещения.
– Можеш ли да си намериш работа? – Попитах.
– Ще попитам шефа си дали мога да работя дистанционно. И без това рядко влизам в офиса.
Савана беше учила в колеж в Колорадо, а след това беше започнала работа в технологичната индустрия, като управляваше проекти в компания за разработка на софтуер. Гордеех се с нейния успех и работна етика. Всяка година тя получаваше повишение. Всяка година се прибираше у дома за Коледа с нова кола.
Но всяка година в деня, в който си тръгваше, в очите ѝ имаше малко повече тъга. Прегръдките щяха да продължат по-дълго. Елиза обикновено плачеше. Тежестта на нейното отсъствие се задържаше с дни.
Ако шефът ѝ не ѝ позволяваше да работи от Монтана, просто щеше да се наложи да ѝ намерим друга работа.
– Винаги можеш да работиш в галерията – казах аз.
– Знам. Но съм сигурна, че мога да намеря нещо.
– Сигурен съм, че ти можеш. – Целунах я в косата. – Просто искам да си щастлива.
– И аз. Вие наистина ми липсвате.
– Спалнята ти винаги е тук, ако имаш нужда да се преместиш за известно време.
Стаята на Савана винаги е била нейна. Когато тя замина за колежа, не бяхме пипали нищо. През годините, при всяко посещение, тя правеше промени, но това винаги беше нейната стая.
– Благодаря, татко.
Върни се у дома. Преглътнах молбата, защото не исках да я притискам. Ако тя се върнеше в Колорадо и решаше, че Каламити все пак не е вариант, щях да преглътна разочарованието си.
Входната врата се отвори и Евърли излезе навън, носейки две чаши. Елиза вървеше след нея, носейки една собствена чаша.
– Направихме горещ шоколад. – Евърли подаде една чаша на Савана, после друга на мен.
– Благодаря, бейби.
Тя се наведе и ме целуна по устните.
– Добре дошла.
– Допълнителни облачета. – Лизи се обърна към Савана и седна на най-близкия до нея стол.
– Обичам маршмелоу. – Савана намигна на Елиза и отпи глътка. – Вкусно.
– Не е честно! Искам горещ шоколад! – Никълъс извика от къщичката на дървото.
Евърли се засмя.
– Тогава слез тук и си вземи.
Той се спусна по пързалката, след това препусна през двора, като едва не се спъна в долното стъпало на верандата, преди да изчезне вътре с майка си.
– Лизи! – Евърли се обади, преди вратата да се затвори. – Бисквитки.
– О, да. – Елиза постави чашата си, после се усмихна на Савана и се втурна вътре.
Савана се засмя.
– С всеки изминал ден тя все повече прилича на Евърли.
– Не се шегуваш. – И Лизи, и Никълъс имаха кафявата коса на Евърли. Елиза беше наследила и карамелените очи на Ев, и хубавия ѝ нос, и, е, всичко останало. Родителите на Ева бяха донесли няколко снимки от времето, когато Евърли е била на тази възраст, и приликата беше невероятна. Никълъс, от друга страна, беше взел и от двама ни. Той имаше моите сини очи и брадичка, носа и устата на Евърли. Но щеше да бъде висок като мен. Това вече беше очевидно. Беше с една глава по-висок от всяко друго дете в неговия клас.
За момент останахме сами и снижих гласа си.
– Майка ти говори ли с теб?
Савана кимна.
– Обещах да отида да я видя утре. Планирам да отида точно преди вечеря, за да имам извинение да си тръгна в рамките на един час. Не ми се иска да споря с мама за каквото и да е, за което тя иска да спори. Не и за това пътуване.
Да избягваш Ейприл и Джулиан беше невъзможно, а и неловко. Отношенията на Савана с тях бяха обтегнати още от последната ѝ година, но ние с Евърли винаги бяхме правили всичко възможно да не се намесваме. Ако Савана имаше нужда да говори за майка си или за доведения си баща, ние бяхме тук, за да я изслушаме.
Отпивахме от какаото си, гледайки към поляната и дърветата. Цветовете на дърветата се променяха. Въздухът беше свеж и чист. Имах всичко на света, от което се нуждаех, точно тук, в това райско кътче.
– Наистина е хубава вечер.
Савана измърмори в знак на съгласие.
– Радвам се, че си щастлив, татко.
– Щастлив съм. Надявам се и ти да си.
Тя вдигна поглед, усмихна ми се тъжно и взе още една бисквита.
Преместих се, за да видя по-добре лицето ѝ.
– Случи ли се нещо?
– И да, и не.
– Искаш ли да поговорим за това?
– Не точно сега. – Тоест, не с мен. В наши дни нямаше много неща, които Савана да не ми довери. Беше ни отнело известно време да стигнем дотук, но познавах дъщеря си. И тя ме познаваше. Което означаваше, че каквото и да е в ума ѝ, то е свързано с мъж.
Не е лесно да се сподели с баща.
Не е лесно за бащата да чуе споделена тема.
Когато ставаше въпрос за делегиране на задължения и дъщерите ни, момчетата – мъжете – бяха отдел на Ев. Може би утре Савана може да отиде с Евърли в галерията и те да си поговорят, а аз да остана на сигурно място в студиото си. Студиото, което Евърли настояваше да включим в плановете на къщата. Това, което обичах повече от старата си барака, но и до ден днешен не исках да отстъпя на жена си.
Старото студио все още беше в двора. Имаше дни, в които влизах вътре по сантиментални причини, но иначе беше украшение на двора. Много голямо дворно украшение.
– Как се справя новият в галерията? – Попита Савана.
– Добре. Евърли го харесва и това е единственото, което има значение. – Тези дни не се занимавах много с персонала.
Имахме трима служители, които работеха на различни смени в галерията. Евърли ги ръководеше заедно с бизнеса. Тя слизаше за по няколко часа всеки ден, за да работи в офиса, докато аз оставах вкъщи да рисувам. Единственият път, когато вече идвах в галерията, беше да ѝ помогна да смени експозициите в изложбената зала. Иначе тя беше създала добре смазана машина.
Смяташе, че този каламбур е забавен.
Работихме заедно. Живеехме заедно. Отгледахме децата си заедно. Споделяхме живота си. И това бяха най-хубавите десет години в живота ми.
Смехът на децата звучеше силно отвътре. Евърли умееше да ги кара да се смеят от сърце на шегите ѝ. Сякаш стените знаеха, че шумът е твърде добър, за да бъде задържан, затова го оставиха да се разнесе в небесата.
Погледнах през рамо през прозореца към отворената кухня.
Вътре синът ми се смееше с майка си. Най-малката ми дъщеря се кикотеше, докато вкарваше тава бисквити във фурната. А съпругата ми вдигна очи и се усмихна, когато ме забеляза.
От първата вечер, когато ми се усмихна в „Джейн“, Евърли беше моя.
– Надявам се някой ден да имам това – прошепна Савана.
– Ще го имаш – обещах аз. Тя имаше толкова много любов за даване. – Просто трябва да изчакаш, докато правилният човек заеме мястото до теб.
Тя вдигна поглед към мен и сълзи напълниха очите ѝ.
– Ами ако той вече го е направил? И аз го изгубя?
Бедното ми момиче. Колко дълго беше крила това разбито сърце? Една сълза се стече по бузата ѝ и аз я улових с палец.
– Тогава го намери, момиченце. Отиди да го намериш.

Назад към част 22

Глава 18
САБОТАЖ

Събудих се от звука на Изи, която крещеше на някого. В същия момент Хатчет нахлу в стаята ми.
– Ебаси, човече, ставай от леглото. Мисля, че Изи ще зареже брат си. – Каза ми той, преди да изчезне обратно по стълбите.
Майната му.
Бременна в деветия месец, а жената беше още по-свирепа, отколкото беше преди да забременее. Но тази глупост беше тревожна – тя никога не е крещяла на брат си, независимо какви глупости е правил. Разбира се, говореше му, даваше му да разбере, че това, което прави, е глупаво, но никога не му крещеше, дори не се доближаваше до това да му повиши глас.
– За какво, по дяволите, си мислеше? – Изкрещя Изи на брат си, когато се втурнах надолу по стълбите.
– Имам нужда от това, Изи. – Каза ѝ той, а изражението на очите му издаваше колко отчаяно искаше тя да го разбере.
– За какво?! – Изкрещя тя, като разпери ръце. – Ще се присъединиш към шибаната морска пехота, Алекс? И то в проклетата пехота! За какво? За какво ти е нужно това?! Ако толкова отчаяно искаш да се озовеш в центъра на шибаните войни, да те стрелят и евентуално да умреш, можеше просто да се запишеш в шибаните Диви врани! – Изпищя тя. Алекс изтръпна от силата на гласа ѝ. – Поне щеше да си заобиколен от мъже, на които вярвам, че ще ти пазят гърба, Алекс!
Той изстена и прокара ръце през косата си.
– Изи, трябва да си стъпя на краката и да го направя по моя начин. Не чрез Дивите врани, само защото съм роднина. – Каза ѝ той, а гласът му бе изпълнен с отчаяние. – Трябва да знам, че мога да се справя сам, без никой да ме подкрепя. Просто ми се иска да ме подкрепиш в това. – Помоли я той.
Изи прокара ръце през косата си. От очите ѝ се разляха сълзи. Изражението на Алекс спадна, когато той се втурна напред и обгърна сестра си с ръце.
– Из, моля те, не плачи. – Помоли я той. – Моля те, просто ме подкрепи в това. Обещавам, че ще се върна у дома. Ще бъдат само четири години и аз ще се върна у дома. Обещавам. – Закле се той.
– Не искам да си тръгваш, Алекс. – Тя се просълзи, докато стискаше ръце в тениската му. – Върнах си те едва преди няколко месеца. – Заплака тя.
Той въздъхна.
– Знам, сестричке, но те моля да разбереш, че трябва да го направя. Не мога да спра процеса сега. Вече заминавам след две седмици. – Каза ѝ той.
Тя изтръпна, като ръцете ѝ бързо се насочиха към корема ѝ, последвани от спукването на водата.
– Майната му! – Изкрещях, докато се втурвах напред. – Алекс, вземи болничната чанта на сестра си. – Извиках му, докато вдигах Изи на ръце. – Вие двамата може да довършите този разговор някой друг път. Тя е в шибано раждане.
– Аз ще взема СУВ-а. – Каза Хатчет, докато бързаше да излезе от вратата.
Изи хлипаше.
– Майната му. – Изсъска тя, а дишането ѝ стана учестено. – Защо ме боли толкова много?
Притиснах устни към челото ѝ, докато я вдигах на ръце и я изнасях от клуба, като се принуждавах да остана спокоен заради нея.
– Просто дишай, скъпа. – Убеждавах я.
Тя си пое рязко дъх, поклати глава към мен, докато се държеше за корема си. Страхът се завъртя в корема ми.
– Майната му! – Изкрещя тя. – Саботаж, нещо е шибано. – Извика тя.
Преглътнах паниката си, напомняйки си, че паниката и на двама ни няма да помогне за нищо. Влезнах на задната седалка с нея на ръце по същото време, когато го направи и Алекс.
– Ебаси карай. – Казах на Хатчет.
От устните на Изи се изтръгна писък, тя се сви на кълбо, а по лицето ѝ се стичаха сълзи. Лицето ми пребледня, докато я обгръщах по-силно с ръце, мразех, че не мога да спра тази шибана болка. Тя беше права. Нещо наистина не беше наред.
Не би трябвало да е толкова болезнено.
Когато стигнахме до болницата, Хатчет се втурна през вратата пред мен, викайки за помощ. Една медицинска сестра дойде с инвалидна количка и аз внимателно настаних Изи в нея.
– Господине, трябва да останете тук, докато разберем какво не е наред с жена ви. – Една медицинска сестра каза, като ме спря да ги последвам.
– Не може да очаквате от мен да стоя тук, докато тя е шибана, страхува се и изпитва болка! – Изкрещях ѝ, като в този момент не ми пукаше, че може да ме изгонят. Бях ужасен за жена си, за детето ни.
Хатчет ме хвана за ръката, дърпайки ме назад от медицинската сестра.
– Хайде, През. Нека ѝ помогнат. – Подкани ме той.
– Майната му! – Изкрещях, докато прокарвах пръсти през косата си, нахлувайки навън, преди да разруша чакалнята.
Целият клуб чакаше отвън, очевидно на път да влязат вътре, за да изчакат Изи да роди детето ни.
– Чухме, че Изи ражда. – Каза Рейна, докато пристъпваше напред, подавайки на Инк сина им. Сълзи напълниха очите ми; не можех да ги задържа. Нямах никаква представа какво се случва, а тази глупост ме ужасяваше. Рейна сложи ръка на ръката ми. – Саботаж, какво става?
Линдзи се втурна напред и ме обгърна с майчината си прегръдка, докато аз започнах да плача.
– Нещо не е наред. – Задуших се, докато обгръщах с ръце единствената жена, която ми беше истинска майка. – Тя крещеше и плачеше, а те не ми позволяват да се върна при нея. Тя е шибано сама и изпитва болка, а аз съм тук. Не мога да направя нищо за нея. Дори не мога да бъда до нея в момента.
Линдзи хвана лицето ми в ръцете си, принуждавайки ме да я погледна.
– Знам, че е трудно, Саботаж, но тя ще има нужда от теб, да бъдеш силен. – Преглътнах покрай буцата в гърлото си. – Тя преминава през адски много неща в момента и трябва да знае, че в момента, в който ти позволят да бъдеш с нея, ти можеш да бъдеш силата, която тя няма в момента, ясно? – Кимнах веднъж. – Добре, тогава да влезем вътре и да изчакаме да се обади лекарят.

***

Изтече час и половина, преди един лекар да излезе при нас.
– Ерик Томлин? – Обади се той.
Изправих се и се отправих към него. Той протегна ръка към мен, знаейки, че опитите да ме вкара в кабинета за консултации са безсмислени. Мигновено стиснах ръката му, отчаян за някакви новини.
– Наложи се да направим спешно цезарово сечение. – Съобщи ми той. – Пъпната връв беше увита около врата на бебето, а сака на Изи се е спукал, което би обяснило количеството течност, което внезапно е загубила вкъщи.
– Майната му. – Прошепнах, а лицето ми пребледня. – Как е тя? А бебето? – Попитах.
– В момента съпругата ви е преместена в нормална стая за възстановяване. – Информира ме той. – Вероятно ще я задържим тук три-четири дни, просто за да я държим под око и да се уверим, че няма да има повече усложнения за нея. Двамата имате много здраво момиченце. Тя е пет килограма и ѝ липсва половин сантиметър до шейсет сантиметъра.
Усмихнах се, толкова много облекчение заля вените ми.
– Мога ли да я видя? – Попитах.
Докторът кимна. Заведе ме до един асансьор и натисна бутона за третия етаж.
– Ако някога искате да видите дъщеря си, когато педиатричните сестри и лекарите са при нея, трябва само да следвате сините отпечатъци. – Каза ми той, като посочи тавана, докато излизахме от асансьора. – Те ще ви отведат направо в педиатричното отделение.
Той ме въведе вътре в стаята и медицинската сестра мигновено ми подаде завитото ми момиченце. В момента, в който я държах в ръцете си, сълзи напълниха очите ми. Тя спеше, така че не можех да видя очите ѝ, но беше абсолютно красива.
Приличаше точно на майка си.
– Красива е. – Въздъхнах, без да мога да повярвам, че най-накрая я държа в ръцете си. В продължение на девет месеца Изи и аз чакахме този момент.
– Съпругата ви вече трябва да е в стаята за възстановяване, г-н Томлин. – Каза ми лекаря, като погледна часовника си.
Дежурната сестра ми се усмихна.
– Тя ще бъде в стаята на госпожа Томлин след около час. – Увери ме тя.
Внимателно я предадох и последвах лекаря от стаята, отчаян от желанието си да видя моята стара дама. Когато влязох, Изи беше заспала в болничното си легло, но се събуди при звука от отварянето на вратата. Тя ми се усмихна уморено и слабо, когато очите ѝ попаднаха върху мен.
– Здравей. – Въздъхна тя.
Приближих се до нея и хванах лицето ѝ в ръцете си, като я целунах дълбоко.
– Бях изплашен. – Казах ѝ честно. – Никога през живота си не съм се страхувал толкова много.
– Добре съм. – Успокои ме тя, докато стискаше лицето ми в ръцете си. – Видя ли я вече? – Попита тя, визирайки дъщеря ни.
Усмихнах се и кимнах.
– Тя е шибано красива. – Казах ѝ, като седнах на леглото до нея. Изи ме погледна със светнали очи. – Тя прилича точно на теб.
Тя изпусна малка, щастлива въздишка на задоволство.
– Бях загубила съзнание, когато направиха цезаровото сечение. Казаха, че нивото на болката ми е било твърде високо, за да могат да оперират по нормален начин. Все още не съм я видяла. – Информира ме тя.
Повдигнах ръката ѝ до устните си и целунах кокалчетата ѝ.
– Медицинската сестра каза, че ще я доведат в стаята след около час.
Тя уморено облегна глава на възглавницата си, а очите ѝ отново трепнаха.
– Добре. – Каза тихо тя, а гласът ѝ вече започваше да се преплита. – Просто ще спя дотогава.
Наведох се напред и притиснах устни към челото ѝ.
– Ще бъда тук, скъпа. – Обещах.

***

Инк ме потупа по гърба, докато гледах как Изи храни Хейли. Тя беше избрала да не кърми и вместо това хранеше Хейли с хумана. Рейна гукаше над Хейли, като остави мен и Инк да ги наблюдаваме.
– Съвсем различно е усещането да си баща, нали? – Попита ме Инк.
Кимнах с глава.
– Чувствам се така, сякаш целият ми свят току-що се преобърна около оста си. – Признах.
Инк се засмя тихо.
– Приготви се това ще се случва всеки път, когато я погледнеш. – Каза ми той. – Това чувство да си баща – ще те удря в корема всеки проклет ден. Няма нищо по-хубаво от него обаче.
В този момент Изи ме погледна и красивите ѝ лешникови очи срещнаха моите.
– Благодаря ти. – Каза тихо тя.
Извих вежда към нея.
– За какво? – Попитах.
Тя погледна надолу към Хейли.
– За нея. – Каза ми тихо тя. – Всичко в живота ми най-накрая е завършено. Затова ти благодаря.
Когато тя ме погледна, трябваше да преглътна внезапната гъстота в гърлото си. В погледа ѝ имаше толкова много обожание и любов – любов и обожание, които знаех, че никога няма да заслужа, но винаги ще бъда благодарен за тях.
– Обичам те, скъпа. – Казах ѝ.
Тя ми се усмихна.
– И аз те обичам. – Прошепна тя.

Назад към част 17                                                                     Напред към книга 3

Глава 26

Най-сетне дойде време за пътуването. Беше твърде опасно да останем във Венеция, а аз знаех, че мога да ни закарам до светилището.
Като взех със себе си една връзка дрехи и толкова от златото си, колкото можех да нося, увих Бианка плътно до себе си и за по-малко от половин нощ прекосих планините в люти ветрове и сняг.
До този момент Бианка беше свикнала с някои чудеса и това, че се озовах в един заснежен планински проход, не я разтревожи.
Но след миг и двамата болезнено осъзнахме, че съм допуснал отчайваща грешка в преценката си. В сегашното си състояние не бях достатъчно силен, за да отворя вратата на светилището. Разбира се, именно аз бях създал тази каменна врата, скована от желязо, за да блокира всяко човешко нападение, и след няколко жалки опита да я отворя трябваше да призная, че не е по силите ми и трябва да намерим някакъв друг подслон преди зазоряване.
Бианка започна да плаче и аз ѝ се разсърдих. Направих още една атака срещу вратата, само за да я ядосам, а после се отдръпнах и предложих на вратата да се отвори с цялата сила на ума ми. Резултат нямаше, а вятърът и снегът се стовариха силно върху нас, а плачът на Бианка ме вбеси дотам, че изрекох думи, които не бяха верни.
– Аз направих тази врата и аз ще я отворя – заявих аз. – Само ми дай време да определя какво трябва да направя.
Тя се отвърна от мен, видимо наранена от гнева ми, и после с жалък, но смирен глас ме попита:
– Какво има вътре в това място? Чувам ужасен звук отвъд вратата, твърде подобен на сърцебиене. Защо сме дошли тук? Къде ще отидем, ако не можем да намерим подслон тук?
Всички тези въпроси ме разгневиха, но когато погледнах Бианка, когато я видях да седи на скалата, където я бях поставил, снегът да пада върху главата и раменете ѝ, главата ѝ да е наведена, сълзите ѝ да блестят и да са червени, както винаги, почувствах срам, че така съм я използвал в слабостта си и че ми е нужно така да ѝ се сърдя сега.
– Бъди спокойна и аз ще я отворя, – казах й. – Ти не знаеш какво се крие вътре. Но с времето ще разбереш.
Въздъхнах силно и се отдръпнах от вратата, обгорялата ми ръка все още бе стиснала желязната дръжка и с всички сили дръпнах, но не можах да накарам вратата да помръдне. Абсолютната глупост на това ме завладя. Не можех да вляза! Бях прекалено слаб, а колко дълго ще бъда прекалено слаб, не знаех. И все пак правех опит след опит, само за да може Бианка да повярва, че мога да я защитя, че мога да вляза в това странно място. Накрая обърнах гръб на Светая Светих и отидох при нея, прибрах я до себе си, покрих главата ѝ и се опитах да я стопля, доколкото можех.
– Много скоро ще ти разкажа всичко – казах аз, – и ще ни намеря подслон тази нощ. Не се съмнявай. Засега нека кажа само, че това е място, което аз построих и което е известно само на мен и в което сега съм твърде слаб, за да вляза, както виждаш.
– Прости ми, че се разплаках, – каза тя нежно. – Няма да видиш повече сълзи от мен. Но какъв е звукът, който чувам? Нима хората не могат да го чуят?
– Не, не могат, – отговорих аз. – Моля те, бъди спокойна засега, моя смела любима. – Но в този момент, в този единствен момент, друг нов и съвсем различен звук долови ухото ми, звук, който можеше да бъде чут от всеки.
Това беше звукът на каменната врата, която се отвори зад мен. Познах този звук безпогрешно и се обърнах, невярващ и толкова уплашен, колкото и изумен.
Бързо прибрах Бианка до себе си и застанахме пред вратата, когато тя се отвори широко. Сърцето ми се разтуптя. Едва успях да напълня дробовете си с въздух.
Знаех, че само Акаша можеше да направи това, и когато вратата се отдръпна докрай, забелязах друго чудо с еднаква доброта и красота, за което не бях и сънувала. От вратата на каменния проход се изливаше богата и изобилна светлина. За миг бях твърде зашеметен, за да помръдна. После ме обзе чисто щастие, докато гледах този поток от красива светлина. И ми се струваше, че не мога да се страхувам от нея или да се съмнявам в нейното значение.
– Ела сега, Бианка – казах ѝ, докато я водех напред от моя страна. Тя притискаше вързопа към гърдите си, сякаш щеше да умре, ако го пуснеше, а аз я държах така, сякаш без нея, която да свидетелства с мен, щях да падна.
Влязохме в каменния проход и бавно навлязохме в ярката и трептяща светлина на параклиса. Всичките му многобройни бронзови лампи светеха. Стоте свещи пламтяха изящно. И едва забелязах тези неща, сред приглушената слава, която ме изпълни с радост, каменната врата се затвори зад нас със смазващ звук, какъвто издава камък срещу камък. Открих, че се взирам над редицата от сто свещи в лицата на Божествената Майка и Баща, виждайки ги така, както може би ще ги види Бианка, и със сигурност с освежени и благодарни очи.
Коленичих, а Бианка застана до мен. Треперех. Всъщност шокът ми беше толкова голям, че за миг не можех да напълня дробовете си с въздух. Нямаше как да обясня на Бианка пълния смисъл на случилото се. Само щях да я изплаша, ако се опитах да го направя. А небрежните думи, изречени пред моята кралица, щяха да бъдат непростими.
– Не говори – казах накрая шепнешком. – Те са нашите Родители. Те отвориха вратата, когато аз не можех. Те са запалили лампите за нас. Те са запалили свещите. Не можеш да си представиш стойността на тази благословия. Те ни посрещнаха вътре. Можем да им отговорим само с молитви.
Бианка кимна. Лицето ѝ беше изпълнено с благочестие и удивление. Имаше ли значение за Акаша, че бях довел в краката ѝ един изискан кръвопиец?
С тих благоговейно звучащ глас разказах историята на Божествените родители, но само с най-прости и величествени думи. Разказах на Бианка как са се появили първите кръвопийци преди хиляди години в Египет и че сега вече не жадуват за кръв и дори не говорят или не се движат. Аз бях техният пазител и настойник и бях такъв през целия си живот като кръвопиец и така щеше да бъде винаги.
Казах тези неща, за да не се тревожи Бианка и да не изпитва страх от двете неподвижни фигури, които гледаха напред в ужасяваща тишина и сякаш дори не мигаха. И така се случи, че нежната Бианка беше посветена в тези могъщи тайни с голямо внимание и ги смяташе за красиви и нищо повече.
– Именно в този параклис – обясних аз, – идвах, когато напусках Венеция, и запалвах лампите за краля и кралицата, и носех свежи цветя. Виждаш ли, сега няма такива. Но ще ги донеса, когато мога.
За пореден път осъзнах, че въпреки ентусиазма и благодарността си не мога да я накарам да разбере какво чудо е, че Акаша ни е отворила вратата или е запалила лампите. Всъщност не посмях да го направя и сега, след като приключих с този почтителен рецитал, затворих очи и в мълчание благодарих и на Акаша, и на Енкил, че са ме допуснали в светилището и че са ни посрещнали с дара на светлината.
Отново и отново отправях молитвите си, като може би сам не можех да осъзная факта, че те ме приеха така добре, и не бях много сигурен какво всъщност означава това. Дали съм обичан? Имаха ли нужда от мен? Струваше ми се, че трябва да приемам без презумпция. Струваше ми се, че трябва да бъда благодарен, без да си представям неща, които не са такива.
Дълго време стоях на колене в тишина и Бианка сигурно ме е наблюдавала, защото и тя мълчеше, а после вече не можех да понасям жаждата. Загледах се в Акаша. Исках Кръвта. Не можех да мисля за нищо друго освен за Кръвта. Всичките ми наранявания бяха като толкова много отворени рани в мен. И раните ми кървяха за Кръвта. Трябваше да се опитам да взема всесилната Кръв от Кралицата.
– Красавице моя – казах аз, като поставих облечената си в ръкавица ръка върху нежната ръка на Бианка. – Искам да отидеш там, в ъгъла, да седнеш тихо и да не казваш нищо за това, което виждаш.
– Но какво ще стане? – Прошепна тя. За пръв път прозвуча уплашено. Тя се огледа в треперещите пламъци на лампите, в светещите свещи, в изрисуваните стени.
– Прави каквото ти казвам, – казах аз. Трябваше да го кажа и тя трябваше да го направи, защото откъде щях да знам дали кралицата ще ми позволи да пия?
Щом Бианка се озова в ъгъла с увито около нея тежко наметало и колкото се може по-далеч, за каквато и полза да е това, аз се помолих в мълчание за Кръвта.
– Виждаш ме и това, което съм – казах тихо, – знаеш, че съм изгорял. Затова ми отвори вратата и ме прие, защото аз не можех да го направя, и със сигурност виждаш в какво чудовище съм се превърнал. Смили се над мен и ми позволи да пия от теб, както си правила в миналото. Имам нужда от Кръвта. Имам нужда от нея повече, отколкото някога съм имал нужда. И затова идвам при теб с уважение. – Свалих кожената си маска и я сложих настрана. Сега бях толкова отвратителен, колкото и онези стари изгорени богове, които Акаша някога бе смазала, когато бяха дошли при нея. Дали щеше да ми откаже по същия начин? Или през цялото време е знаела какво ме е сполетяло? Дали беше разбрала всичко още преди вратата да се отвори?
Издигнах се бавно, докато не коленичих в краката ѝ и не можах да сложа ръка на гърлото ѝ, като през цялото време бях напрегнат за заплахата от ръката на Енкил, но тя не дойде.
Целунах гърлото ѝ, усещайки сплетената ѝ коса върху себе си, гледайки бялата ѝ кожа пред себе си и чувайки само меките сълзи на Бианка.
– Не плачи, Бианка, – прошепнах аз.
След това впих зъби внезапно, злобно, както бях правил толкова често, и гъстата кръв ме заля, блестяща и гореща като светлината на лампата и свещите, вля се в мен, сякаш сърцето ѝ я изпомпваше доброволно в мен, надбягвайки се с ритъма на собственото ми сърце. Главата ми стана светла. Тялото ми стана светло. Далеч от мен Бианка плачеше. Защо се страхуваше?
Видях градината. Видях градината, която бях нарисувал, след като се влюбих в Ботичели, и която беше пълна с неговите портокалови дървета и с неговите цветя, и все пак това беше моята градина, градината на бащината ми къща край Рим преди много време. Как бих могла да забравя собствената си градина? Как бих могъл да забравя градината, в която си бях играл за първи път като дете?
В спомените си се върнах в онези дни в Рим, когато бях смъртен, и там беше моята градина, градината на вилата на баща ми, и аз се разхождах по меката трева и слушах шума на фонтана, и тогава ми се струваше, че през цялото време градината се променя, но никога не се променя и винаги е там за мен.
Легнах на тревата, а клоните на дърветата се движеха над мен. Чух глас, който ми говореше, бързо и сладко, но не знаех какво казва, и тогава разбрах, че Амадео е ранен, че е в ръцете на онези, които ще му донесат болка и зло, и че не мога да отида при него сега, само ще се спъна в техните примки, ако го направя, и че трябва да остана тук.
Аз бях пазител на краля и кралицата, както бях казал на Бианка, да, пазител на краля и кралицата, и трябва да пусна Амадео да си отиде навреме, и може би ако направя каквото трябва, може би Пандора ще ми бъде върната, Пандора, която сега пътуваше из северните градове на Европа, Пандора, която беше видяна.
Градината беше зелена и ароматна и аз видях ясно Пандора. Видях я в меката ѝ бяла рокля, с разпусната коса, както я бях описал на Бианка. Пандора се усмихна. Тя тръгна към мен. Заговори ми. „Кралицата иска да бъдем заедно“ – каза тя. Очите ѝ бяха големи и учудени и знаех, че е много близо до мен, много близо, толкова близо, че почти можех да докосна ръката ѝ. Не мога да си въобразявам това, не, не мога – помислих си. И отново живо се върна в съзнанието ми звукът на гласа на Пандора, когато тя се скара с мен в първата ни нощ като младоженци: „Дори когато тази нова кръв все още се втурва през мен, изяжда ме и ме преобразява, аз не се придържам нито към разума, нито към суеверието, за да се предпазя. Мога да премина през мит и да изляза от него! Ти се страхуваш от мен, защото не знаеш какво съм. Изглеждам като жена, звуча като мъж, а разумът ти казва, че сборът е невъзможен“.
Гледах в очите на Пандора. Тя седеше на пейката в градината и издърпваше листенцата на цветята от кафявата си коса, отново момиче в Кръвта, жена – момиче завинаги, както Бианка щеше да бъде млада жена завинаги.
Протегнах ръце от двете си страни и усетих тревата под ръцете си. Изведнъж паднах назад, от градината на сънищата, от илюзията и се озовах съвсем неподвижно на пода на параклиса, между високата банка от съвършени свещи и стъпалата на подиума, където интронизираната двойка пазеше древното си място. Нищо не изглеждаше променено в мен. Дори плачът на Бианка идваше както преди.
– Сега млъкни, скъпа, – казах ѝ аз. Но очите ми бяха приковани към лицето на Акаша над мен и към гърдите ѝ под златната коприна на египетската ѝ рокля.
Струваше ми се, че Пандора е била с мен, че е била в самия параклис. И красотата на Пандора изглеждаше свързана с красотата и присъствието на Акаша по някакъв интимен начин, който не можех да разбера.
– Какви са тези предзнаменования? – Прошепнах. Седнах, а после се изправих на колене. – Кажи ми, любима моя кралице. Какви са тези предзнаменования? Нима някога си довела Пандора при мен, защото си искала да бъдем заедно? Спомняш ли си, когато Пандора ми каза тези думи? – Аз замълчах. Но умът ми заговори на Акаша. Умът ми я молеше. „Къде е Пандора? Ще доведеш ли отново Пандора при мен“?
Измина дълъг интервал от време и тогава се изправих на крака.
Заобиколих банката със свещи и намерих скъпоценната си спътница съвсем разстроена от простото чудо, което беше видяла, че пия от неподвижната кралица.
– И тогава ти падна назад, сякаш беше безжизнен – разказа тя. – А аз не посмях да отида при теб, тъй като ти беше казал, че не трябва да мърдам.
Успокоих я.
– И тогава най-накрая се събуди и заговори за Пандора, а аз видях, че си толкова… толкова излекуван.
Това беше истина. Бях по-здрав навсякъде, ръцете и краката ми бяха по-дебели, по-тежки, а лицето ми имаше по-естествен контур. Наистина, все още бях силно обгорен, но вече бях човек с някакъв ръст и привидна сила, и наистина усещах повече от старата сила в крайниците си.
Но до разсъмване оставаха само два часа и тъй като бях съвсем неспособен да отворя вратата, а и нямах никакво настроение да се моля Акаша да направи общи чудеса за когото и да било, знаех, че трябва да дам кръвта си на Бианка, и ето че го направих.
Дали щеше да обиди кралицата, че аз, току-що пил от нея, ще предложа тази силна кръв на едно дете? Нямаше какво да направя, освен да разбера.
Не плашех Бианка с никакви предупреждения или съмнения по въпроса. Подканих я да дойде при мен и да легне в прегръдките ми.
Прерязах китката си за нея и ѝ казах да пие. Чух я как се задъхва от шока на силната кръв и деликатните ѝ пръсти се сковаха, за да превърнат двете ѝ ръце в нокти. Накрая по собствено желание тя се отдръпна и седна бавно до мен, а очите ѝ бяха неясни и пълни с отразена светлина.
Целунах я по челото.
– Какво видя в Кръвта, красавице моя? – Попитах.
Тя поклати глава, сякаш нямаше думи за това, а после положи глава на гърдите ми. В параклиса цареше само спокойствие и мир и докато лягахме да спим заедно, лампите бавно угасваха.
Накрая свещите бяха останали само няколко и аз усещах как зората наближава, а параклисът беше топъл, както бях обещал, и блестеше с богатствата си, но най-вече с тържествените си крал и кралица.
Бианка беше изгубила съзнание. Разполагах може би с три четвърти час, преди дневната дрямка да дойде и за мен.
Погледнах към Акаша, наслаждавайки се на последния блясък на умиращите свещи в очите ѝ.
– Знаеш какъв лъжец съм, нали? – Попитах я. – Знаеш колко злочест бях. И ти играеш моята игра с мен, нали, моя владетелко? – Чух ли смях?
Може би бях полудял. За него имаше достатъчно болка и достатъчно магия; имаше достатъчно глад и достатъчно кръв.
Погледнах надолу към Бианка, която така доверчиво почиваше на ръката ми.
– Насадих в съзнанието ѝ образа на Пандора, нали? – Прошепнах, – така че където и да отиде с мен, тя ще търси. И от ангелското ѝ съзнание Пандора няма как да не изтръгне моя образ. И така ние можем да се намерим взаимно, Пандора и аз, чрез нея. Тя не мечтае за това, което съм направил. Мисли само да ме утеши със слушането си, а аз, макар и да я обичам, я отвеждам със себе си на север, в земите, където Реймънд Галант ми каза, че Пандора е видяна за последен път.
– О, много зле, но какво е нужно, за да се поддържа животът, когато той е наранен и изгорен толкова силно, колкото е бил моят живот? За мен това е тази екстравагантна и тънка амбиция и заради нея изоставям Амадео, когото трябва да спася веднага щом силите ми се възстановят.
В параклиса се чу звук. Какъв беше той? Звукът от восъка на последната свещ? Изглежда, че някакъв глас ми говореше беззвучно.
„Не можеш да спасиш Амадео. Ти си пазител на Майката и Бащата“.
– Да, сън ми се доспива – прошепнах аз. Затворих очи. – Аз знам такива неща, винаги съм ги знаел.
„Продължавай, търси Реймънд Галант, трябва да помниш. Погледнете отново лицето му“.
– Да, Таламаска, – казах аз. – И замъкът, в Източна Англия. Мястото той наричаше Майчин дом. Да. Помня и двете страни на златната монета. – Помислих си мечтателно за онази вечеря, когато той се беше приближил до мен така крадешком и ме гледаше с такива невинни и любопитни очи.
Мислех си за музиката и за начина, по който Амадео се усмихваше на Бианка, докато танцуваха заедно. Мислех си за всичко.
И тогава в ръката си видях златната монета и гравираното изображение на замъка и си помислих: Дали не сънувам? Но ми се стори, че Реймонд Галан ми говори, говори много ясно:
„Слушай ме, Мариус, запомни ме, Мариус. Ние знаем за нея, Мариус. Гледаме и винаги сме тук“.
– Да, иди на север, – прошепнах аз.
И сякаш Кралицата на мълчанието каза без думи, че е доволна.

Назад към част 26                                                                           Напред към част 28