Глава 32
Светилището на огъня
Свитък! Нямах нищо със себе си. Ана беше отнесла багажа ни обратно в дома ни и не се сетих да взема нищо. Буквално имах само дрехите на гърба си и амулета на Деймън.
– Не е в мен – казах аз.
– Тогава по-добре се надявай да намериш Ана.
– Не можеш ли да ми помогнеш? – помолих аз. – Знам, че знаеш къде е тя.
– Имам своите подозрения – призна той.
– Но знаеш, че не мога да ти помогна. Това е част от твоето пътуване, Кишан. Ако се намеся, това ще промени резултата и дори ще повлияе на бъдещите ви избори. Няма да бъда в мир със себе си, знаейки че съм те насочил по път, който ще те доведе до нещастие.
– Но какво ще стане, ако нещастието ми е резултат от това, че съм се провалил?
Кадам стисна устни. В изражението му се виждаше решителността му и знаех, че няма да ми помогне.
– Добре. Тогава ми кажи как да поправя нашата връзка, която за сега не работи.
– Ако ви е писано да бъдете заедно, вързката ви ще се поправи – каза той загадъчно и след това добави:
– Трябва да тръгваш сега, синко – каза той.
Аз въздъхнах.
– Ще те видя ли отново? – Попитах.
– Гарантирам ти.
Той се обърна, но след това, преди да изчезне, добави:
– Между другото, харесвам това, което направи с това място.
Глупав. Глупав тигър. Наругах се, след като той изчезна. За пореден път не успях да изпълня задълженията си да защитавам Ана. Не че не повярвах на Кадам, но първото нещо, което направих, беше да извикам мислено богинята.
„Ана?“ – Мислех. – „Ана!“ – Нямаше отговор. Опитах се да затворя очи и да почувствам къде е тя, но на мястото, където нашата връзка съществуваше в мен, тази връзка, която имах с нея, откакто станах тигър преди толкова много години, имаше отекваща празнота.
Стискайки амулета, прескочих във времето и пространството, докато краката ми стъпиха на тревата в нейната розова градина.
Нахлух в стаята й и намерих оръжията й да стоят на обичайните си места. Дори Фаниндра се припичаше на прозореца. Мислих си, че отсега нататък тя ще бъде с Келси, но очевидно времето работи различно за змията. По странен начин имаше смисъл.
Претърсих рафтовете и вещите й за чантата или свитъка, но не можах да намеря нито едно от тях. В бързината си едва не съборих бутилката й с парфюм. Тапата падна и преди да я върна, я вдигнах към носа си. Рози и лотосов цвят. Къде беше тя? Ако беше наблизо, можех да я проследя по миризмата, но тя не беше идвала тук скоро.
– Ана! – Извиках и излязох, търсейки някой, който може да знае къде е отишла.
Срещнах младия момчето, когото бе спасила, хванах го за раменете, като се извиних за грубото ми отношение, когато той трепна.
– Синг-Синг, къде е богинята? Кажи ми, бързо.
Той сви рамене.
– Не съм я виждал тук от седмици.
– Някой призовавал ли я е? Нещо да се е случило през последния месец?
Момчето се почеса по носа.
– Не. Във всеки случай нищо необичайно.
Макар че връзката ни помежду ни да беше изчезнала, все още чувах молитвите, отправяни от смъртните. Да позволя на тези призиви да излязат на преден план в съзнанието ми, беше като да вляза в ураган. Стегнах се, отворих съзнанието си и в мен нахлуха молби на столетия. Постарах се да изолирам един глас, един вик към богинята, и след това го последвах. Не се задържах достатъчно дълго, за да направя нещо, с което да помогна в действителност, а само проверих дали Ана е там.
Отново и отново прескачах във времето, но не намирах нищо. Една жена искала дъщеря й да си намери половинка. Друга искаше съпругът й да бъде излекуван от нараняване. Цяло село се нуждаеше от помощ за реколтата си. Но където и да търсих, не намерих и следа от нея. След десетки и десетки спирания се отчаях. Къде е тя?
Накрая ми хрумна една идея. Върнах се в стаята й и намерих това, което търсех.
– Фаниндра? – Извиках – Трябва ми помощта ти.
Змията вдигна глава и охотно се плъзна върху протегнатата ми ръка.
– Не мога да намеря богинята. Можеш ли да ме заведеш при нея?
Тъй като не бях сигурен какво ще заваря, след като стигна, препасах кожен колан и плъзнах меча, който можеше да се раздвои, в ножницата. След това закачих медальона на ризата си и сложих командала около врата си. Поне имах някакви оръжия, различни от зъби и нокти. Притесних се, когато се огледах. Това, което липсваше, освен тези неща, които вече бяхме дали на Келси и Рен, беше Огненото въже.
Фаниндра уви своите намотки от мед и алабастър около ръката ми и използва енергията си, за да отвори портал. Притесних се, че по този начин тя отново ще бъде изтощена до смърт, но Фаниндра се беше преродила или може би се беше родила за първи път. Беше пълна с живот и неизползвана енергия. Влязох в създадения от нея портал.
Огън цъфна около нас в момента, в който порталът изчезна и аз вдигнах ръка, трепвайки от пламъка. Бързо разбрах, че нито аз горя, нито дрехите ми, така че направих крачка назад и огледах заобикалящата ме среда.
Земята беше тъмна като въглен и прахообразна като пепел. Млади дървета с червени листа потрепваха от топлия бриз, който носеше аромата на дим и сяра. Веднага разбрах къде се намирам. Бодха – градът под вулкана на Андаманските острови.
– Защо ще идва тук? – Попитах Фаниндра. Змията не отговори, но се превърна в метал на ръката ми. – Добре. Предполагам, че трябва да разчитам на себе си.
Погалих израсналата брада по лицето ми. Когато се променях от тигър в човек, винаги се озовавах в черните си дрехи, последното нещо, което носех преди проклятието, и гладко избръснат. Но тъй като проклятието беше премахнато, можех да бъда мъж когато и колкото си поискам, което означаваше, че трябва да се бръсна от време на време. Беше по-бързо просто да превключа на тигър и обратно, но имаше нещо човешко в това да отделя време за бръснене.
Майка ми често помагаше на баща ми и си спомних колко щастливи бяха да показват любовта си един към друг с дребни на вид жестове, доказващи тяхната любов. Това беше една от причините да харесвам да лежа в скута майка си или да реша косата й. Това беше специалното ми време с нея. Предполагам, че бръсненето беше времето на баща ми.
Веднъж бях попитал Ана дали я притеснява, че имам брада, и тя просто изсумтя, сякаш въпросът беше смешен. Вярно, тя командваше армия, всеки войник имаше свои собствени предпочитания относно окосмяването по лицето си, но аз бях различен от типичният войник. Бях неин. Поне си мислех, че мога да бъда.
Щеше ли да бъде на различно мнение сега? Може би се обръснал по начина, по който бях виждал мъжете от времето на Келси да го правят, оставяйки само малко около устата и брадичката. Ако я целуна с брада, щеше ли да се отдръпне или щеше да й хареса? Открих, че ми харесва да мисля за това, дори ако фантазията ми беше просто фантазия.
Ако нещата вървят добре с Ана, може би ще имам причина да повдигна темата и да решим заедно. Може би ще експериментираме с различните възможности. Усмихнах се, представяйки си реакцията й на такова предложение, след което се намръщих. Разбира се, преди дори да си помисля да се опитам да я целуна отново, трябваше да я намеря.
Чудих се, защо ще е тук? Тогава ме осени. Ана сигурно е продължила да работи по списъка, докато ме нямаше. Но Бодха беше доста по-надолу в него.
Градът на седемте пагоди трябваше да е следващият в списъка. По някаква причина, тя не следваше списъка, но той беше в нея, не в мен. Бях запомнил само няколко неща, за които можех да се погрижа сам. Трябваше да ме изчака, а и дори да реши да действа сама, трябваше да й е ясно кой е следващият поред.
Започнах да изреждам точките от списъка. Трябваше да помогнем на Келс да премине бариерата, за да се срещне с Лейди Копринена буба, да спрем колата да не убие Келс, когато искаше да спаси жената, да изпратим медузата да отведе Келси, Рен и моето старо аз на повърхността на океана, тогава имаше нещо за Фуджи, след това да създадем седмата пагода и да посрещнем Келс, Кадам, мен и Рен в Светилището на водата. Създаването на Бодха беше много, много надолу в списъка.
Помислих си, докато вървях между дърветата, че може би тя не създава Бодха.
Може би беше дошла просто да го види, само за известно време, но защо нямах никаква представа. Не беше като да има нещо интересно в това царство. Предполагам, че можеше да говори с феникса, но със сигурност би искала да избегне демоните Ракшаса и боговете на вулкана.
Сърцето ми трепна, когато си помислих за боговете близнаци, които бяха пленили Келси в името на търсенето на тяхната отдавна изгубена любов. Дали те имаха нещо общо с изчезването й? Може би Ракшаса демоните са я хванали. Или още по-лошо, може би е заспала в Пещерата на съня и смъртта. Ускорих темпото и започнах да тичам.
Нямаше начин да разбера накъде отивам. Спрях, когато позната миризма погъделичка ноздрите ми. Приклекнах, огледах земята, но не намерих следи. Изведнъж комета се стрелна в небето и дърветата угаснаха. В Бодха настана нощ. Папратите, дърветата и цветята, които трептяха, внезапно помръкнаха. Сложих ръка на едно дърво и примижах към тъмната гора отпред, опитвайки се да усетя накъде трябва да вървя.
Дърветата изглеждаха млади. Много по-млади, отколкото бяха, когато Рен, Келси и аз бяхме там. Погалих ствола на една фиданка и усетих вибрация в дланта си. Тогава си спомних, че Келси можеше да говори с дърветата, използвайки силата на огнения амулет. Докоснах дланта си до ствола и след това казах:
– Можете ли да ми помогнете?
Тънко пипало в края на един клон се допря до врата ми. Първият ми импулс беше да го отблъсна, но го оставих да остане там и то ми даде приблизителна представа къде трябва да отида, за да намеря Ана. За съжаление, тя беше преминала през гората. Трябваше да измина дълъг път, за да я намеря.
Вместо да пресека Бодха по старому, както с Келси, използвах силата на амулета и събрах ветровете. Издигайки се над дърветата, скоро стигнах до планината на феникса. Потърсих следи от огнения плод, яйца или птицата, но не открих нищо. Пещерата или все още не съществуваше, или беше скрита.
Изкачването на планината беше трудно, тъй като ветровете ме блъскаха, но в крайна сметка се изкачих и се насочих надолу от другата страна. Спрях там, за да се опитам да уловя аромата на Ана или да помоля дърветата за помощ. Те потвърдиха страховете ми. Ана беше в диамантния храм. Не бях сигурен дали тя е създала храма или той е бил там, но помнех добре боговете на вулкана. Те бяха трудни за победа, дори и с Рен на моя страна.
Спуснах се на ръба на дърветата, излязох от времето и влязох там, където живееха Бодха. Имаше музика, празненства и танци, както и при последното ми посещение. Знаех какво означава това. Едно момиче беше принесено в жертва на вулкана. Направих гримаса и започнах да търся Ана сред тълпата, но после замръзнах. Ракшаса демоните се движеха свободно сред тълпата.
Точно пред мен момиче Бодха прокарваше длан нагоре по голите гърди на демон Ракшаса. Татуировките му оживяха, когато тя прошепна нещо в ухото му. Двамата, хванати за ръце, се отдалечиха. Друга двойка, този път ракшаса момиче, което приличаше много на Келси, когато тя се маскира като тяхна кралица, беше заобиколена от група мъже и от двете раси.
Гледах, онемял, как ракшаса отпиваха от чашите и похапваха плодове, хляб и сирене. Къде бяха хладнокръвните убийци, които помнех? Онези, които пиеха кръв, поглъщаха ранените си, ловуваха мъртвите и извикваха отрова по върха на пръстите си? Къде беше страхът от страна на Бодха? Оказа се, че нямах много време да размишлявам по темата, тъй като мъже се появиха на входа на пирамидата.
– Добре дошли! – извика един от страховитите близнаци. Изглеждаха почти същите, както когато Келси и аз бяхме там. Златната им кожа беше подсилена от бялата им коса. Единият от тях носеше червени и оранжеви пера в плитките си, а другият имаше същите в синьо и зелено.
– Както всички знаете, бяхте доведени в това царство от много могъща и, ще добавя, много красива жена. И сме щастливи да съобщим, че тази вечер тя ще стане булка!
Тълпата бурно ликуваше. Стомахът ми потъна. Имах много лошо предчувствие.
Последният път, когато бях тук, боговете близнаци бяха заловили едно момиче и го бяха подложили на тест, за да видят дали е въплъщение на любимата им Лавала. След това се бяха насочили към Келси. Едва успяхме да спасим живота си. Разтърсих ръце, ако бяха направили нещо подобно на Ана, щях да ги убия.
Не си имаха работа със същия тигър, с когото се бяха срещнали в миналото.
Започнах да се движа през тълпата, блъскайки се в тях.
Въпреки че не можеха да ме видят, няколко от ракшасите спряха и започнаха да душат въздуха. Щракнах с пръсти, за да скрия миризмата си, а малцината, които започнаха да ме следват, спряха и се огледаха сякаш объркани. Тъкмо бях стигнал до основата на храма, когато тътен разтърси земята. Вулкана ли изригваше?
Стената в далечния край на храма се пропука и един от дългокосите богове извика:
– Ето, вашата кралица!
Четирима мъже, двама Бодха и двама Ракшаса, с голи тела с изключение на малък саронг, вързан около кръста им, носеха носилка, осеяна с огнени цветя. Ръцете им бяха напрегнати с изпъкнали мускули, докато изнасяха жената, която беше на носилката.
Беше прегърбена, лицето й беше скрито и дланите поставени така, че пръстите й докосваха края на тъканото ложе под нея. Голата кожа на гърба й беше изрисувана със светещи татуировки, а синьо-черната й коса висеше отстрани, необуздана и буйна, въпреки че в нея бяха сплетени цветя, пера и листа, а хората, които коленичиха, докато минаваше, се протягаха, за да я докоснат с върха на пръстите си.
Когато мъжете спряха, боговете близнаци вдигнаха ръце, за да успокоят тълпата.
– Скрихме лицето й от вас, въпреки че всички вие сте чули гласа й и сте откликнали на нейния призив. Тя е нашият спасител.
Изпратена от древните, които ни дариха с нов дом. И сега тя е слязла на тази равнина, за да служи и да живее сред нас. Запознайте се с нашата любов. Нашата Лавала.
Жената не помръдна. Меденият оттенък на кожата й блестеше в светлината на храма със същия блясък от топлина, който достигна кожата ми. Поех си въздух и зачаках заедно с тълпата.
Единият от боговете, остроумният, погледна надолу, а устата му се бе превърнала в твърда линия, която прикриваше блестящите бели зъби на усмивката му отпреди малко.
– Скъпа – каза той, а тонът му бе изпълнен с фалш – изправи се и поздрави народа си.
Пръстите на жената се впиха в носилката. Мъжът над нея мърдаше с пръсти, манипулирайки я като марионетка. Ръцете й се разтрепериха, когато изправи тялото си. Докато тълпата викаше, тя се олюля, а изумрудените й очи бяха замъглени и нефокусирани.
Ана!
Мъжете я завъртяха в кръг, за да могат всички да видят богинята.
Какво са й направили? Щях да ги убия всички. Всеки един от тях.
Разблъсквайки хората настрани, се приближих към нея, разглеждайки оскъдния й тоалет. Полата от листа едва покриваше дупето й, да не говорим за дългите й крака. А покривалото с цвят на слонова кост, което носеше отгоре, не оставяше нищо на въображението..
Когато се приближих, забелязах руменината на лицето й, безжизнеността на красивите й крака. Отровили ли са я? Не знаех какво не е наред с Ана, но нямаше съмнение, че са направили нещо. Реших, че е най-добре да се сдържа и да наблюдавам в случай, че са я упоили и имам нужда от противоотрова, останах близо, оставяйки невидим. Опитах се да я успокоя, като говорех в ума й, но ако ме чу, не го показа.
– Тази вечер ще я ухажваме и тя ще избере един между нас. На сутринта вашата кралица ще се омъжи. Каним ви да бъдете с нас и да вдигнете тост за нашето щастие. До утре!
Тълпата се присъедини към боговете с викове и двамата мъже изчезнаха, докато аз тихо последвах войниците, които носеха Ана, докато се насочваха обратно към храма.
Ана се отпусна обратно на носилката, докато хората хвърляха мъниста, цветя и пера върху нея за късмет. След като се влязохме вътре, мъжете я настаниха в голяма стая, която ми беше позната.
– Оставете я там – заповяда Уайя и след това ги отпрати.
Другият я настани така, че рацете й да са отстрани, докато брат му изпъваше краката й, галейки я.
Собствените ми крайници се разтресоха от нуждата да убивам. Как смеят да я докосват!
Въпреки, че стенеше, тя спеше през цялото време.
– Лавала – каза един от мъжете. – Време е да се събудиш и да избереш. Умоляваме те, не ни карай да страдаме повече.
Свивайки лице, сякаш изпитваше болка, Ана поклати глава.
– Не – прошепна тя.- Моля!
– Трябва да я оставим да се събуди напълно, братко. Как може да избере един от нас, ако не е на себе си?
– Казвал съм ти и преди – каза другият и квадратното му лице потъмня – Ако я оставим да събуди всичките си сетива, тя ще избяга. Веднъж почти ни изостави. Ти си твърде мекушав.
– Тя не искаше да стане така – настоя брат му. – Освен това знаеш как ми влияят думите й. Дъхът й разпалва душата ми. Нейната целувка генерира достатъчно енергия, за да призове нашите хора тук и да донесе нов живот.
Откакто се вслушахме в призива й и дойдохме в това царство, трябваше да използвам цялата си сила, за да генерирам достатъчно топлина, за да оцелеем. С нея, обвързана с нас, нашите способности ще бъдат безгранични.
– Да си призная, изморих се – каза другият и въздъхна. – И аз копнея за деня, когато ще можем да й се доверим. Не помниш ли как тя ни измами? Тя обеща, че ако тръгнем първи, проправяйки пътека, тя ще ни последва. Чакаме векове, братко, векове, тя да се присъедини към нас. Няма да й позволя отново да ни направи на глупаци.
– Този път тя е различна. Не го ли усещаш? Тя все още ни обича. Знам, че е така. Защо иначе щеше да ни извика на това място?
– Може би. Може би, с течението на времето, ще се научим да й вярваме.
Единият брат докосна лицето на Ана и моето се разгорещи.
– Много добре – каза той. – Няма да и даваме отвара за сън тази вечер. Тя ще се събуди естествено след няколко часа. Може би тогава ще признае каква е била целта й да ни привлече тук.
Той вдигна поглед към брат си.
– Едно нещо е сигурно, братко, в рамките на няколко часа, тя ще бъде булка.
Навеждайки се над нея, той вдигна ръката на Ана към устата си и я докосна за кратко с устните си. Погали пръстите й и каза:
– Спи сега, скъпа моя, а утре ще осветим зората, като украсим нашата стая в ярките нюанси на желанието.
Облегнах се на стената и скръстих ръце на гърдите си, побеснял от дързостта им. Рен би оценил това поетично изявление много повече от мен. От друга страна, може би нямаше да му хареса толкова много, ако някой от тях беше докосвал така, упоената Келси.
Единият брат се изправи, докато вторият се приближи до Ана и приглади косата й назад, целувайки челото й.
– Спомените, които ще създадем, сладка моя, ще запалят огън в Бодха, какъвто не е виждал досега. Ако избереш мен, нашето съединяване ще бъде толкова силно, че ще разтопи синия лед, който покрива тази прекрасна планета. Спи сега, докато отида да приготвя нашата стая.
След като си тръгнаха, аз си поех дъх и поклатих глава. Шегуват ли се с мен? Трябва да са доста уверени в уменията си, за да дават подобни обещания на жена. Топящи се ледени шапки? Запалване на зората? Невероятно. След като се уверих, че сме сами, коленичих до Ана и докоснах командала до устните й, вливайки малко от еликсира на русалката в устата й.
Хванах капката, която бавно се плъзна отстрани на устата й, вдигнах пръста си и го докоснах до долната й устна, като се уверих, че тя ще поеме всяка капка. После, без да мога да се сдържа, прокарах палеца си по меката плът. Какво мога да предложа на момиче като Ана? Не поезия като Рен или фантастични обещания като двамата клоуни, които току-що си тръгнаха. Разтворих ръце и ги разгледах. Бяха големи ръце. Силни, но белязани от оръжия и битки.
Не бях надарен с умения по въпросите на бизнеса или финансите. Богатството и натрупването му нямаха значение за мен. Бях войник. Боец. Ловец. Не бях от този тип, който да се ухажва момиче с цветисти думи или романтични жестове.
Разбира се, щях да положа усилия, но аз съм това, което съм по душа. Дори да се опитах да се променя, не бях сигурен, че ще стане. Може ли тя да ме обича само заради самия мен?
Изминаха десет минути и точно когато се чудех дали еликсирът ще подейства, Ана се размърда, протягайки се по начин, който се опитах да игнорирам, особено когато забелязах отново оскъдното й облекло. Тя пъхна юмрук под бузата си и се претърколи настрани, а дългите й мигли се очертаваха по бузите й като тъмни полумесеци. След това започна тихо да похърква, което ме накара да се усмихна.
– Ана? – казах, разтърсвайки я леко. – Ана, време е да се събудиш.
Тя очевидно все още беше уморена, но се събуди достатъчно, за да разбере къде е, ако не с кого е.
– Не! – Тя ме плесна по ръцете и изрита, докато се мъчеше да се измъкне от мен.
– Ана – казах, опитвайки се да я събудя. – Аз съм.
– Спри. Няма да го направя. Не можеш да ме принудиш. Никога повече.
Изплашена, тя се отдръпна рязко от мен, измести се назад и след това се обърна, за да избяга. Краката й все още бяха слаби, тя се препъна и се свлече на земята, покривайки главата си с ръце и плачейки.
– Моля те – помоли се тя. – Моля, остави ме сама.
– Шшш, шшш, шшш, Ана – казах аз, придвижвайки се бавно към нея. Не я докоснах, но протегнах ръцете си така, че да ги вижда.
– Те не са тук в момента. Тук сме само ти и аз.
Седнах до нея и протегнах крака.
– Сохан? – попита тя, очите й все още бяха замъглени от това, което й бяха дали.
– Да тук съм.
Тя протегна ръка и ме хвана за моята, разтърсвайки я.
– Но ти… ти ме изостави.
– Не трябваше.
– Искаше… почивка.
Бавно, тя се промъкна по-близо.
– Искаш ли да те прегърна? – попитах, като ми се искаше да вляза в ума й. Когато тя кимна, аз я дръпнах в скута си и притиснах главата й към вратата си.
– Направих грешка, Ана. Можеш ли да ми простиш?
– Може би.
Прокарах ръка по гърба й, за да я успокоя, но бързо си спомних, че беше голо, когато пръстите ми се плъзнаха по копринената кожа. Спрях да движа ръцете си и просто я притиснах до себе си, давайки й време да дойде на себе си.
– Сохан? – каза тя.
От това, което й бяха дали, гласът и беше дрезгав.
– Мм, да? – отвърнах аз, опитвайки се да игнорирам усещането от допира на устните и миглите й, които гъделичкаха врата ми.
– Казвала ли съм ти, че ми харесваш как миришеш?
– Какво? – Засмях се.
– Да. Миришеш на трева и гора, и нещо… нещо топло като кехлибар.
– Това е, хм… хубаво – отговорите аз.
Тя въздъхна дълбоко, топлият й дъх се разля по врата ми.
– Намирам го за много приятно – каза Ана вяло. – Освен това харесвам очите ти. Никога не знам какъв цвят ще имат. Реших, че зависи от настроението ти. Когато си ядосан, те са кафяви като палто от норка, с цвят на канела или махагон.
Тя докосна върха на носа ми и се изкиска замаяно.
– Но любимото ми е, когато са кафяви, като топаз. Тогава те блестят и знам, че е защото си щастлив. Виждала съм го само няколко пъти, но помня всеки един от тях.
Отворих уста за да отговаря, макар че не знаех точно какво да кажа, когато вратата се отвори рязко. Двамата братя нахлуха в стаята. Вдигайки Ана на ръце, аз се изправих, подготвяйки се да ни преместя далеч от диамантения храм.
– Няма я! – каза единия – Казах ти, че трябва да се редуваме и да я наблюдаваме.
Първо се обърках. Знаех, че не може да ме види, но все пак той трябваше да може да види Ана, въпреки че тя ще им изглежда като летящо тяло. Погледнах надолу, където тя лежеше в ръцете ми, и я открих, че се взира в лицето ми, очите й бяха малко по-ясни. Тя нежно обхвана бузата ми и осъзнах, че тялото й е замъглено в унисон с моето. Дали го беше направила сама или просто се е случило поради близостта ни един с друг, нямах престава. Повдигнах вежди и тя леко поклати главата, натискайки с ръка гърдите ми, за да я сложа да легне.
Тя изви пръсти и усетих влакната на шала да ме обгръщат. Това ме превърна в същество, което приличаше много на тях, но по-високо и много по-голямо. Дълга руса коса се стелеше по гърба ми, ръцете и краката ми бяха голи, а кожата златиста. Когато остана доволна от външния ми вид, тя ни върна постепенно назад в тяхното време.
– Тук съм, господари – обяви тя.- Помолихте ме да си избера половинката си и аз го направих. Моят избор падна на този, който ми е равен. Той дойде да ме вземе и ме събуди от съня, който ми беше наложен в моята смъртна форма.
Тя сложи ръката си на голите ми гърди, а аз поставих своята отгоре.
Използвайки силата на шала, Ана прошепна нещо. Нишките се увиха около нея и тя беше облечена в рокля, която блестеше със светлината на стотици звезди.
Пристъпвайки по-близо, тя обви ръце около кръста ми и аз преметнах една през раменете й, знак за защита и притежание.
Двамата мъже, които се възхищаваха на силата й, изсумтяха в знак на протест.
– Но… но ти си Лавала, родено отново.
– Не. Не съм. – Ана тъжно поклати глава. – Ние сме от древните. Намерих ви да се носите сред звездите и реших да ви предложа нов дом. За съжаление, вие се възползвахте от моята доброта и ме хванахте в капан в това смъртно царство. Царство, в което се лутам и на което не принадлежа. Тази, която търсиш, не чу призива ми – каза Ана, като пристъпи напред и предложи ръката си на единия от близнаците.
Той се отпусна в краката й.
– Може би тя ще дойде. Можеш да я потърсиш – помоли той. – Опитай се да я намериш. Умоляваме те.
– Съжалявам – каза тя.
Мъжът обви ръцете си около краката й и заплака.
– Как ще оцелеем без теб?
– Ще ви дам силата да черпите от сърцевината на този свят. Там има огромно количество топлина. Повече от достатъчно, за да позволите на хората ви да процъфтяват. Но трябва да знаете, че никога няма да можете да напуснете това царство. Ще бъдете щастливи тук, ако не се стремите да разширите хоризонтите си, но ако го направите, опасявам се, че ще предизвикате хаос. Тъй като разбрах, че не мога да ви се доверя напълно, ще поставя пазител сред вас. Той ще ми докладва и ако се наложи да се върна, ще бъдете отстранени от позицията си и лишени от властта си. Разбирате ли?
– Ние ще я намерим – каза другия. – Нищо не може да ни раздели. Дори и древен.
Пристъпих напред.
– Достатъчно – казах аз. – Вие трябва да бъдете наказани за това, което сте направили.
– Няма да спрем да я търсим – каза той, а в очите му проблесна луда светлина. – Дори ако не можете или не искате да доведете повече от нашите хора тук, тя ще дойде по собствена воля. Тя ни обича.
– За твое добро – каза Ана – надявам се, че си прав. Но силата ви ще отслабне, ако я използвате неправилно. Ще трябва да протегнете пръсти към звездите, за да я потърсите, и по този начин ще унищожите топлината на вашия град. Дърветата ще умрат и няма да има достатъчно храна. Ще унищожите това убежище, което иимате. Помислете върху това сериозно, преди да направите каквото и да е.
Единият кимна, но другият стоеше сковано, стиснал ръце в юмруци.
– Елате, прекрасна милейди – казах аз. – Нека ги оставим да се посъветват помежду си. Те вече са взели повече, отколкото си им предложила, и не заслужават повече благословии в този момент.
– Прав си, любов моя – каза тя, вдигайки поглед към мен с притворени очи.
– Но все още има неща, които трябва да се направят тук.
Вдигайки ръката си, тя затвори очи и се появи златно въже, навито около нея.
– Ще вземете това – каза тя – и ще го скриете в огнената гора. Ще бъде охраняван от един от домашните ми любимци. Вие трябва да пазите местоположението му, докато двамата не бъдете победени в битка. Разбрахте ли?
– Да, древна.
И двамата наклониха глави, но аз видях блясъка на злоба, който все още се криеше зад широко отворените очи на единия.
– Много добре. Сега ще се сбогуваме с вас. Моля ви – каза тя, след като хвана ръката ми. – Моля, не пропилявайте подаръка, който ви дадох.
С това тя измърмори думи към въжето, които ще премахнат ограниченията за мен и Рен да бъдем мъже, и подаде въжето на единия брат. След това тя махна с ръка и ние двамата се озовахме в огнената гора на достатъчно голямо разстояние, за да не ни открият веднага.
Шалът се уви около нас и скоро заприличахме повече на себе си.
– Съжалявам – казах веднага. – Не трябваше да те оставям сама.
– Аз съм тази, която трябва да се извини – каза тя.
– Какво стана, Ана? – Попитах. – Защо не ми каза къде отиваш?
– Оставих ти писмо – заекна тя.
– Писмо? – Веднага ме осени една мисъл. Скръстих ръце на гърдите си и попитах:
– Ана, къде сложи свитъка на Кадам?
Тя щракна с пръсти и се появи една чанта. Разрови в нея и извади навито на руло пергамент, след което го отвори. Лицето й се изчерви и ми го подаде.
– Това е моето писмо – каза тя и ми го подаде.
Прочетох го набързо.
Сохан,
Разбирам, че имаш нужда от време да си далеч от мен. Не те обвинявам за това.
Нито очаквам нещо от теб. Ако избереш живот отделен от мен, ще го приема. Ако обаче се върнеш да ме търсиш, аз ще остана една седмица при потока в гората близо до дома ни, където ловуваш. Ако не ме намериш през това време, ще приема, че си решил да ме напуснеш.
Аз… ще ми липсваш, но няма да изоставя дълга си.
Ана
– Очевидно Кадам е искал да бъде сигурен, че ще го получа и усилията му са се оказали напразни. Чака ли ме една седмица? – Попитах.
– Да. Но тогава усетих някаква промяна, вече не усещах присъствието ти.
– Трябваше да спася Кадам – обясних аз.
– За това прекъснах връзката ни. Не исках да го правя, но той беше в капан. Когато го попитах дали мога да я възстановя, той каза, че може би е възможно… – Замлъкнах. – Опитвала си да изпълниш списъка му без мен?
– Не точно – Тя ритна с ботуша си тревата.
– Аз… постъпих глупаво – каза Ана, след което отмести поглед от мен. – Търсех връзка и това ме доведе тук.
– Връзка? – Попитах. – Какво имаш предвид?
– Това, което имам предвид е… – Тя закърши ръце и се отдалечи от мен, след което се върна. – Търсех… другар.
– Другар… О. Разбирам. Вината е моя, Ана. Мислела си, че изоставям не само нашата работа, но и теб.
– Да. Не. Искам да кажа, не точно.
– Не, всичко е по моя вина. Прецаках всичко.
– Какво искаш да кажеш? – попита тя.
Ударих с ръка по тила си и й разказах всичко, което се случи с Кадам. Очите ѝ се разшириха и тя вдигна пръст, докато се навеждаше към змията и към едно подобно на коза същество.
– Ще ми служите ли? – попита ги тя.
Сигурно са се съгласили, защото тя се усмихна и скоро пред мен се появи химера. Животното заби главата си в корема ми и ме подуши.
– Ъъъ, да, можеш ли да направиш така, че тя да бъде привлечена от Рен, а не от мен? – Попитах.
Ана се смееше, докато звярът пръхтеше, издухвайки горещ дъх върху краката ми.
– Не, сериозен съм – казах аз, ходейки зад нея, докато тя започна да се отдалечава.
Химерата ме следваше зад гърба ми, душейки петите ми.
– Този има нещо общо с тигрите.
– Не е ли така с всички ни – промърмори тя под носа си.
– Какво беше това? – Попитах.
– Нищо.
Ана потупа бедрото си и звярът скочи към богинята, размахвайки змийската си опашка.
– Ще пазиш ли Огненото въже? – Попита тя влечугоподобно същество. Животното нададе тъжно цвилене, след което изпъшка и затича между дърветата.
– Знаеш, че това не е на ред в списъка, нали?
– Знам. Не очаквах да дойда тук. Всъщност изобщо не се опитвах да създам Бодха.
– Така ли? – Намръщих се. – Тогава какво се опитваше да направиш?
– Казах ти. Опитвах се да си намеря спътник.
– И се озова при Пламтящите лордове?
– Те са Господарите на огъня.
– Да, както и да е. Като се има предвид, че са те упоили, а между другото, ти все още не си ми обяснила как се е случило всичко това. Та те почти се опитаха да те принудят да се омъжиш за един от тях. Със сигурност си много снизходителна към тях.
Ана сви рамене.
– Те не искаха да ме наранят. Не и наистина.
– Ъъъ, да, но го направиха. Познавам ги малко по-добре от теб. Те направиха нещо подобно на Келси. Те…
– Ти не ги познаваш, Сохан. Не точно. Те не са хора като нас. Начинът, по който действат, е различен. Те са родени от звездите. Не са свикнали да бъдат затворени в човешките тела, които съм им дала.
– Дори и сега те не са точно хора.
– Не. Някога са живели в кристални градове. Били са красиви; телата им са блестели ярко като звездите. Мястото, където са родени, е унищожено и те са хвърлени в мрака на космоса. Тази, която са обичали, останала, за да се увери, че всички ще се спасят, но се страхувам, че тя е изгубена за сега. Може би някой ден ще я намерят. Аз обаче не тая надежда като тях.
– Добре, но това не е извинение да отвличат жени.
– Така е, прав си. Но в сърцата си те не желаят да ми навредят.
Скръстих ръце на гърдите си и се облегнах на едно огнено дърво.
– Дали е така?
– Да.
– Тогава защо искаше да се измъкнеш, когато мислеше, че аз съм те? Защо ги молеше да спрат?
– Те … те ме докосваха.
– Нараниха ли те? – Попитах тихо със студен глас.
Ана поклати глава.
– Не и по начина, по който си мислиш, но се страхувах, че ще се стигне дотам.
Тя ритна с обутият си крак купчина пръст.
– Знаеш, че не обичам да ме принуждават и насила да ме прегръщат.
– Да – казах тихо. – Знам.
– И знаеш причината.
Аз кимнах.
– Аз съм водач на мъже – внезапно каза тя. – Сунил ме защитаваше, докато не се научих да се защитавам сама. Винаги бях внимателна и се обграждах с хора, които смятах за надеждни. Всеки войник, който си мислеше, че съм просто момиче, което играе ролята на воин или някой, с когото можеше да си играе, бързо си променяше мнението. Спечелих уважението им и направих всичко възможно да ги накарам да забравят, че са водени от жена.
Устната ми потрепна и повдигнах вежда при това, което каза, но не коментирах. Никой човек със здрав разум не би пропуснал да забележи Анамика. Облечена в рокля, или покрита с броня, Ана спираше дъха.
Тя продължи.
– Никога не съм насърчавала интимни отношения. Първо, защото не бях сигурна, че мога да бъда с мъж и да не се чувствам като в капан. Второ, бракът означава деца. Как може една майка да влиза в битка? Как би се почувствал един съпруг, ако види жена си да води армия? Примирих се с това, което съм. С това, което бях. Докато ти, не.
– Аз? – Казах. – Какво съм направил?
– Не е това, което си направил. А това … – Тя вдигна поглед към мен и след това се намръщи. – Можеш ли да не ме гледаш, докато го казвам?
Разсмях се.
– Искаш ли да се обърна?
– Ще помогне.
Взирайки се в големите й искрени очи, въздъхна и се обърнах.
– Добре. Не те гледам. Доколкото си спомням, ти говореше че съм объркал живота ти.
– Сохан – тихо, с въздишка каза тя. – Не си объркал живота ми. Ти ми даде дара на избора, на възможностите.
– Възможностите?
– Да. Сега вярвам, че е възможно да живея и като жена, и като войн, като съпруга и като богиня. Когато пренощувах в Горичката на сънищата, видях какво може да стане.
Пулсът ми скочи. Казваше ли това, което си мислех, че значи?
– Не разбираш ли? – Попита тя. – Ето защо потърсих Господарите на Пламъка.
О! Ясно.
– Мисля, че разбирам – казах бавно. – Искаш един от тях да запълни празното място в живота ти.
– Е да. Мислех, че…
– Не, няма нищо. Разбирам – казах, завъртайки се. – Ти искаш съпруг и само бог ще свърши работа. И така, ти си претърсила небесата, докато не намери не един, а двама. Има смисъл. Напълно разбирам.
– Сохан, не мисля, че разбираш. Това, което се опитвам да кажа е…
Вдигнах ръка.
– Не искам да слушам повече, Ана. Ако си приключила, бих искал да завърша списъка на Кадам и тогава наистина можем да си вземем дълга, дълга почивка един от друг. Тъй като връзката ни я няма, би трябвало да е лесно. След това можем да тръгнем по различни пътища. Можеш да намериш това, което търсиш, а аз… най-накрая ще имам малко спокойствие.
Някаква остра болка ме прониза в гърдите ми, докато стоях там, и чувах дълбоките си вдишвания и издишвания, докато се гледахме в очите тихо.
Накрая тя кимна и каза:
– Както искаш, Сохан.
Тя се извърна от мен и говореше само, когато трябваше да изясни нещо. Разказах й за огнените дървета и за цилините и тя използва амулета, за да създаде цяла гора от дърветата, любими на феникса. Ана направи и лози, пълни със светещи плодове, които приличаха на смесица между нектарина и грозде, полета от зреещо зърно, които се пръснаха по върха с малки цветя, които приличаха на пуканки.
Ана създаде огнени цветя от всякакъв вид и високи люлеещи се треви. Червени гъби растяха по дърветата и скалите. Нощна пеперуда се вдигна от едно дърво и тя размаха ръце, докато хиляди такива създанията не излязоха от пламтящ храст. Те направиха нещо като златен сок и бързо започнаха да конструират кошери. Всичко, до което се докосваше, се накланяше към нея и набъбваше за живот.
След това тя изработи стотици големи и малки създания. Някои приличаха на зайци или елени, но други не бях виждал никога преди, дори когато с Рен и Келси пътувахме из гората. Може би са били преследвани до границата на изчезване от Ракшаса или Бодха. Идеята за това ме натъжи. Тя извади различни на цвят кристали от земята и призова дългокраки животни. След като попита дали ще й служат, животните приеха дара на богинята.
Кристалите се увиха около телата им и скоро бяхме заобиколени от стадо блестящи цилини. Те изцвилиха и ритнаха с копита, докато потегляха през гората, оставяйки огнена следа след себе си. Бяха толкова зашеметяващи, колкото ги помнех. Мислех, че Шангри-Ла е красива, но огнената гора беше също толкова прекрасна. Ако не бяха Ракшаса, нямаше да имам нищо против да остана за по-дълго време.
Когато й разказах за пещерата и Ракшаса, тя наклони глава, слушайки ме внимателно. След като свърших, тя каза:
– Сега те са при Бодха. Ще се отделят от тях в един момент, но това време още не е настъпило. Ние ще им позволим да се движат естествено през вековете. Може би Господарите на пламъка са тези, които един ден ще ги прогонят. Може би те наистина ще се противопоставят на съвета ми и ще навредят на тази земя, оставяйки хората да страдат. В такъв случай би имало смисъл онези, които се разделят, да станат ядещи плът.
След като създадохме отпечатък от ръка вътре в тунела с лава, където Келси щеше да влезе в Града на светлината, докоснах рамото й.
– Ана – започнах – Просто искам да кажа…
– Няма нужда да говорим повече за това – каза тя. – Хайде. Време е да намерим феникс.
Излязохме от царството на огъня и се рематериализирахме на върха на голяма планина.
Не много високо имаше пещера.
– Той там ли живее? – Попитах.
– Вярвам, че е така – отговори тя.
Положих ръка на гърба й, докато се изкачвахме, за да се уверя, че няма да падне, но тя се отдръпна от мен. Гарвановата й коса се развяваше от вятъра и тя изръмжа разочаровано, щом влезе в очите й. Когато стигнахме до края на пещерата, предложих да й помогна, но тя отново ме игнорира. Знаех, че това, което казах, е грубо, но дори и да можех да върна думите си назад, пак щях да кажа същото. Ако искаше да се омъжи за първия мъж, който се появи, не исках да съм наблизо. Само идеята за това ме накара да искам да смажа нещо.
Ана беше много над моята класа. Знаех го. Винаги съм го знаел. Но сънят ми означаваше нещо. Тази целувка означаваше нещо. Нали? Не знам дали за нея е било незабравимо, но аз със сигурност щях да го запомня. До деня, в който умра, щях да помня тази целувка.
Пристъпихме в тъмнината на пещерата и Ана създаде огнена топка в ръката си, за да я запали.
– Ехо? – извика тя.
Чух далечен шум.
– Ето там – прошепнах аз и влязохме в зейнала пещера отдясно.
Светлини от всички цветове танцуваха по стените на пещерата и когато завихме зад ъгъла, ахнахме, когато видяхме хиляди и хиляди яйца на феникс, всяко от които блестеше със собствен блясък. Трябваше внимателно да си проправяме път, за да не стъпим случайно на някое от тях.
– Елате по-близо – извика глас. – Чудех се кога ще дойдете.
Погледнахме нагоре и от гнездо, поставено високо в пещерата, голям феникс надничаше към нас.
– Е – каза птицата. – Вие двамата изглеждате малко по-малко впечатляващо, отколкото се надявах, но от друга страна, не сме ли всички такива?
Повдигайки големите си сини крила, той изпляска с тях няколко пъти и се приземи леко пред нас.
– Феникс – започна Ана. – Ние сме…..
– Знам коя си, Богиньо – каза той. – Наблюдавам те от известно време.
– Така ли? – С усмивка попита тя .
– Да. Казвам се Евентид. И преди да попитате, да, ще дойда с вас в царството на огъня. Но някой ще трябва да държи под око това място.
– Благодаря ти. Мога ли тогава да задам друг въпрос?
– Можеш – каза той на Ана.
– Как разбра, че идваме?
Фениксът се засмя.
– Наричат ме още Знанието на вековете, Пазителя на човечеството и Огъня, открит във всички сърца. Ако не знаех за богинята Дурга, или нейния тигър Деймън, тези титли нямаше да значат много, нали?
– Предполагам, че не да.
– Ах! – каза птицата, пляскайки с крилата си. – Предполагам, че мога да наруша правилата за вас двамата.
Той се наведе по-близо, сякаш шепнеше, и каза:
– Фаниндра ми каза.
Намръщих се и се канех да задам друг въпрос, когато Евентид ме прекъсна:
– И като говорим за сърца, бих искал да благословя брака ви.
Ана се задави:
– Аз… още не съм си взела половинка.
– О? – Птицата премигна многозначително. – Сърцето ти казва друго.
Намръщен, казах:
– Имаме много неща за вършене, Евентид. Може би ще можеш да дадеш благопожеланията си по-късно.
– Може би – каза той. – Може би.
Той се размърда, разрошвайки перата си, и после докосна с клюна си Фаниндра.
– Здравейте – каза той.
Змията оживя и вдигна глава, отваряйки качулката си.
– А, да – каза птицата, сякаш говореше на змията. – Той е малко инат, обаче има добро сърце. Колко умно от твоя страна да използваш камъка на истината.
Ана, която внимателно слушаше разговора на Фаниндра с феникса, се изправи. Веждите й се вдигнаха.
– Фаниндра роднина ли е с теб, велика птицо? – Попита тя.
– В известен смисъл – засмя се той. – По някакъв начин.
– Не искаш да ни кажеш, нали? – Попита тя.
– Все още има неща, които вие двамата трябва да откриете – каза загадъчно феникса.
– Не бих искал да ви лишавам от изненадите, които ви очакват.
Той щракна с клюна си и добави:
– Ще тръгваме ли сега?
– Имаш ли нужда от помощ? – Попита Ана.
– Не мисля.
Въздухът около нас заблестя и яйцата изчезнаха.
– Докато се срещнем отново – каза той и размаха криле. Всяко повдигане на крилете му създаваше вятър, който ставаше все по-слаб и по-слаб заедно с отдалечаването на тялото му. Скоро останахме сами в тъмната пещера.
Ана се обърна към мен и стисна юмрук, угасвайки огнената топка. Протегнах се към нея автоматично и я притеглих към себе си. В тъмното беше лесно да се преструваме, че нищо не стои между нас. Затворих очи и се успокоих само от близостта и.
„Още ли ме чуваш“ – попитах я мълчаливо. Дори и да ме чу, тя не отговори.
След това отидохме в храма до восъчна статуя на богинята.
– Няма тигър – каза Ана.
– Не. Не и в този храм. Не мислиш ли, че трябва да се върнем към поредността в списъка и първо да се отправим към Града на седемте пагоди? – Попитах.
Тя поклати глава.
– Светилищата трябва да бъдат част от съответното царство. Направихме огненото царство, така че трябва да дадем на Келси тези оръжия сега.
– Сигурна ли си? – Попитах я със съмнение в гласа.
Тя меко отговори:
– Да.
Вдигайки ръка, тя докосна гирлянда, висящ около статуята, и притисна носа си към жасмина.
– Една стара жена ми донесе това – каза тя. – Кокалчетата на ръцете й са големи и изкривени от болестта, но тя е нанизала тези цветя за мен.
– Откъде знаеш? – Попитах.
Ана се обърна към мен.
– Чувам нейния зов. Има много работа за вършене, когато всичко това свърши, Сохан.
– Така ли? Е, сигурен съм, че новият ти съпруг ще ти помогне с каквото може.
Чух тихата й въздишка.
– Идват – каза тя. Бързо хванахме ръцете си, моите върху нейните и върху камъка близо до статуята се появи светещ отпечатък.
Докосвайки амулета станахме невидими.
Келси, Кадам, Рен и моето старо аз влязоха в храма.
– Красива е – каза Келси.
– Така е – промърморих едновременно с другото ми аз.
Наблюдавах как поставяха своите дарове и започнаха да един след друг да отправят молби към богинята за нейното благоволение. Моето старо аз и Рен се държаха за Келси и с изненада забелязах, че не изпитвам и грам ревност.
Когато моето минало аз каза:
– Моля те, дай ни възможност за нов живот… – се зачудих какво мисли Ана за това. Със сигурност получих това, което исках. Сега имах нов живот, служейки на богинята като тигър. Това ми харесваше. Мога ли наистина да се откажа? Да си отида от нея…
Или да й кажа, какво? Че ми харесва да съм около нея? Че да я гледам как спи, ме кара да се усмихвам? Единственото, за което можех да мисля, беше как я целувам в Шангри Ла? Че не мога да си представя да съществувам без нея? Че аз… я обичах?
Пожарът започна и сърцето ми се сви, докато гледах как статуята се топи.
„Ана?“
„Добре съм“ – беше умственият й отговор. Облекчението, което изпитах като разбрах, че не сме загубили умствената си връзка, беше огромно. Поех си треперещо въздух и вдишах дим.
Когато и другите започнаха да кашлят, аз извиках вятър, който да отвее дима и поддържах огъня достатъчно наклонен, за да не ги достигне. Келси докосна отпечатъка от ръката, сигнал за Ана да се появи. Гледах очарован как восъкът се топи от нея. Великолепната й коса беше пламнала и тя я отметна от главата си, потушавайки пламъците. Тя приличаше повече на себе си, само с две ръце, и въпреки това беше великолепна в огнената си рокля. Тя се усмихна и видях другите да реагират на звънтящия й глас с благоговение, което също и аз изпитах, но тя не ме погледна.
– Радвам се отново да ви видя всички – каза тя.
Фаниндра оживя в ръцете на Келси и аз погледнах надолу към ръката си, изненадан да видя, че змията липсва. Дори не бях усетил кога си е отишла.
Моето старо аз започна да говори високо.
Без да вдига поглед, Ана въздъхна и му каза:
– Трябва да се научиш да бъдеш търпелив по отношение на жените и богините, мой абаносов красавец.
В този момент усетих, че тя не говори само на него, но и на мен.
– Прости ми, богиньо – отвърна той.
– Научи се да цениш момента, в който се намираш, тук и сега – тихо каза Ана. – Цени преживяванията си, тъй като такива моменти преминават твърде бързо покрай теб и ако винаги си с поглед към бъдещето – тя ме погледна за кратко – или живееш в миналото, ще забравиш да се насладиш и да оцени настоящето.
Очите ни се срещнаха за кратък момент и все пак, през това време, хиляди думи сякаш преминаха между нас.
– Ще се постарая да ценя всяка дума, която излиза от устните ти, богиньо – каза старото ми аз.
Ана се наведе и нежно докосна бузата му.
– Само ако винаги си така. . . отдаден – каза тя.
Намръщих се.
„Какво правиш, Ана?“ – Попитах.
Тя пренебрегна въпроса ми и започна да говори с Келси. Чух Келси да пита:
– Тигрите ще могат да остават хора през целия ден, ако получим следващата награда, нали?
Ана направи дълга пауза, след което отговори:
– Формата на тигъра им беше дадена с определена цел и скоро тази цел ще бъде реализирана. Когато тази четвърта задача бъде изпълнена, те ще имат възможност да се отделят от тигъра. Ела и вземи последните си оръжия.
Издърпвайки меча от колана си, Ана го завъртя, създавайки две остриета, завъртя ги така, че успя да разсее Рен и моето минало аз така, че дори не реагирахме. Ако искаше, можеше да ни убие. Беше смущаващо колко лесно се оставихме да бъдем заслепени от нея. Ана подаде на Рен оръжието, но другия меч беше насочен ъм гърлото на старото ми аз. Знаех, че всъщност тя предизвиква не него, а мен.
Тя започна да се дуелира с него успя да го победи. Изпуснах въздишка, пълна с копнеж, защото не бях аз срещу нея
– Не се тревожи, скъпа моя Келси – каза Ана. – Сърцето на черния тигър е много трудно за достигане.
Застанах в полезрението й и тя повдигна вежда, сякаш ме предизвикваше да отрека твърдението й. Тя дори не забеляза как моето старо аз я гледаше. Аз обаче и го показах и тя ми се ухили, докато отново докосваше с върха на меча до гърдите му.
Когато той го отблъсна, тя го завъртя, като му предложи дръжката, след което им даде брошките и им показа как да ги използват. Скръстих ръце зад гърба си и заобиколих от другата страна, докато застанах точно зад рамото на старото си аз.
Ана, гледайки право в мен, а гласът й мъркаше, прокара ръка по рамото на друготоя ми аз и каза:
– Може би ще е по-добре за момента да останеш с тези дрехи.
Като се наведе по-близо и ми намигна, тя добави:
– Имам слабост към красиви мъже, облечени в бойна екипировка.
Юмруците ми се стегнаха. Тя флиртуваше. Нарочно. С мъжа, който някога бях аз.
„Престани“ – казах й.
„Защо? Притесняваш ли се да видиш друг мъж, който се интересува от мен?“
„Това не е друг мъж, Ана. Това съм аз.“
„Да. Е, в момента изборът ми е ограничен.“
„Какво значи това?“
„Шшт, заета съм в момента.“
– Тези брошки са създадени специално за вас двамата – каза тя с дрезгав и хипнотизиращ глас. – Харесваш ли подаръкът ми, абаносов красавецо? – Меко попита тя.
Моето старо аз на практика би паднал в краката й, за да я достигне. Той хвана ръката й и аз трепнах, знаейки, че тя го мрази, но тя дори не мигна с око.
Вместо това тя му предложи топла усмивка, докато той се спъваше в думите му.
– Мисля, че сте… Искам да кажа, мисля, че е така… невероятен е. Благодаря ти, Богиньо. – Той целуна пръстите й и на нея… й хареса.
– Хмм. – Тя се усмихна признателно. – Няма защо.
Шумно Кадам прочисти гърлото си.
– Може би е най-добре да започнем нашето пътуване. Освен ако нямате да ни кажете нещо повече… богиньо? – каза той, като я погледна многозначително.
Ана се размърда под погледа на учителя си и веднага отстъпи крачка назад. Но отново ме погледна с подигравка в очите. Повдигнах брадичката си. Ако искаше битка, щях да бъда повече от щастлив да й дам такава. Гърдите й се повдигнаха и ръцете й се стегнаха, сякаш щеше да скочи. Изведнъж си спомних съня в Горичката на сънищата, преследването през гората и жената, която искаше да я хвана. Пръстите ми трепнаха в очакване. Беше Ана.
Трябваше да е тя.
„Мисля, че трябва да поговорим, Ана“ – казах аз.
Тя присви очи:
„Казах ти всичко необходимо.“
Обръщайки се към останалите, тя се усмихна.
– Довиждане, докато се срещнем отново, приятели.
Тялото на Ана започна да се вкаменява и Келси бързо попита:
– Кога ще се срещнем отново?
Но богинята само й намигна бързо и отново се превърна в статуя.
Взирах се във формата на богинята, чакайки да се появи, но изглежда тя искаше да изчакам. Рен изкрещя на моето старо аз и ме удари. Трепнах, усещайки този удар отново.
– Ако някога отново те видя да се държиш така с Келси, ще направя адски много повече от това, просто за да те вразумя. Горещо ти препоръчвам да се извиниш. Ясно ли се изразих, малки братко? – попита Рен.
Той си тръгна с Кадам и аз се заслушах как се извинявам на Келси и я питам дали тя все още е моето момиче. Келси само кимна, но лесно можех да видя, че не е толкова ядосана, колкото аз току-що бях, виждайки Ана да флиртува със старото ми аз. Ако Рен се държеше така с богинята, Келси щеше да побеснее. Или поне сърцето и щеше да се разбие. Що се отнася до моето държание, тя го възприе много леко. Липсваше ми Келси, но тя беше щастлива. Тя продължи напред. Време беше и аз да направя същото.
След като отдавна си бяха тръгнали и Ана все още не се беше появила, аз скръстих ръце на гърдите си и казах:
– Не мислиш ли, че имаш какво да обясняваш?
В отговор на въпроса си чух скърцане на острие, което се вади от ножницата и преди да успея да реагирам, върхът се притисна към тила ми.
– Ще продължим ли откъдето спряхме, тигре? – попита мек глас.
Назад към част 33 Напред към част 35
Колийн Хоук – Мечтата на тигъра