Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 20

Глава 18
Принцесата и Тигърът

– Анамика? – Измърморих тихо. – Казвам се Кишан. Тук съм, за да те спася.
Тя не отговори. Не можех да я обвинявам наистина. Тя не ме познаваше. Брат й каза, че тя дори не ме е помнила, след като се е свестила. Нещо ме докосна по рамото. Извъртях тялото си назад, мислейки, че е плъх или паяк, или някакъв призрак, но тогава чух гласа на младо момче, идващ от килията до моята.
– Ще спасиш ли и нас? – Попита той.
Не виждах в тъмнината на мазето, но протегнах ръка и напипах слаба ръка и пръстите, които ме бяха докоснали. Сърцето ми се разби в този момент и нежно хванах ръката и я стиснах.
– Ще помогна на всички ви – казах аз. – Обещавам.
Въпреки че тигровите ми очи ги нямаше, можех да се закълна, че десетки гладни очи се бяха обърнали към мен. Почти можех да вкуся надеждата им, детската им вяра.
– Ще трябва да проявите търпение – предупредих аз, опитвайки се да говоря достатъчно силно, за да могат всички да ме чуят, но достатъчно тихо, за да не привличам вниманието на пазачите. – Ще ми трябва известно време, за да разбера как да ни измъкна оттук.
– Ще чакаме. И ние ще ти помогнем, когато си готов – каза момчето до мен.
– Добре. Тогава ти ще бъдеш моя капитан – казах му, протегнах се да потупам костеливото му рамо. Това, че беше гладувал до изтощение, накара кожата ми да се нажежи. Исках да удуша човека, който им причиняваше това, с голи ръце.
Досега Анамика не беше казала нищо. От другата ми страна се чу къркорене и разбрах, че идва от стомаха на дете.
– Да ви разкажа ли една история за голяма смелост? – Попитах групата.
Целта ми беше да ги отвлека от глада и страданието им. Това беше трик, който Кадам често използваше върху нас и работеше много добре.
Момичето отляво тихо прошепна:
– Има ли принцеса в твоята история?
– Да – отговорих аз. – Случайно има една принцеса, много мила. Тази история се казва „Принцесата и тигърът“.
Децата се млъкнаха, за да чуят и аз започнах.
– Някога, преди много, много години, в свят, който сме забравили, имало едно специално дърво.
На него растяли най-вкусните плодове, но плодовете трябвало да се консумират само от боговете. Ако смъртен отхапел, ще стане безсмъртен.
– Това не звучи толкова зле – каза момичето.
– О, да, права си. Но не можеш да живееш сред хората и краката да са ти на земята и да бъдеш безсмъртен. Ето защо краката на боговете никога не докосват земята. Те седят върху лотосови цветове и магически килими. Или пък яздят големи зверове и се носят във въздуха. Всеки, дори бог, който яде от плода и краката му докоснат земята, ще понесе последствията.
– Какво се случва с тях? – Попита момчето.
– Телата им се поглъщат и те стават чиста светлина. След като това се случи, боговете ги използват за собствените си цели, тъй като вече не могат да бродят по земята. Всеки, който се натъкне на тях, ще изгори в огъня им.
– Въпреки този факт много мъже крадяха безсмъртния плод и правиха грешката да го изядат с опряни крака на земята. Ето защо има толкова много звезди.
– Искаш да кажеш, че всеки човек, хванат от боговете, става звезда?
– Да. Боговете ги поставят високо в небето, за да дадат светлина на света в тъмнината.
– Това са много хора! – Каза момичето.
– Да. Е, въпреки риска имало много хора, които търсели безсмъртие, а небето било пренаселено със звезди, така че боговете решили да направят нещо по въпроса. Те създали тигър – първият в света – и го поставили под дървото, за да го пази. Всеки човек, който дойде да открадне от плодовете, първо ще бъде изяден от тигъра.
– Страх ме е от тигри – каза момчето.
– Тигрите са свирепи и могъщи – казах с усмивка и се облегнах на стената, кръстосвайки крака един върху друг. – Прави сте да внимавате с тях. Но този тигър, първият, бил различен. Въпреки че трябвало да изяжда онези, които идвали при дървото, той не харесвал вкуса на смъртните.
– Той така или иначе не е трябвало да убива, за да се храни, защото тялото му не се нуждаело от нея.
– Тигърът обичал да ловува, но неговото задължение било да пази дървото, така че никога не го напускал за дълго. Повечето хора били достатъчно уплашени и като идвали до дървото и виждаха тигъра, се отказваха да крадат от плодовете. Виждате ли, той имал свиреп рев и най-острите нокти. Когато хората идвали, той показвал зъбите си, а с ноктите си изравял земята. През повечето време това беше достатъчно.
– Някои мъже се опитвали да измамят тигъра, но той бил много умен и никой никога не го беше надвивал, въпреки че мнозина са се опитвали. Повечето тигри имат страхотен слух и още по-добро обоняние, но този можел да чуе пеенето на птиците в далечни планини. Когато наближавала буря, той можел да предвиди момента, в който тя ще спре.
– Той можел да се скрие в тревата или в листата на някое дърво и да стане невидим. Не го виждаш, докато не стане твърде късно. В повечето случаи страховитата му поза се оказва достатъчна и хората, които се приближават, се разбягват уплашени. Но в някои случаи смъртните се оказвали твърде упориит и той бил принуден да ги убие.
– Вместо да го изяде, както боговете искали, той завличал телата в голям ров, далеч от дървото си. По този начин нямало да усеща миризмата на техните гниещи трупове.
– Понякога се проваляше и смъртен успяваше да грабне плод от дървото и да го изяде, преди да успее да ги спре. Когато това се случвало, всичко, което той можел да направи, било да гледа как смъртният се превръща в светлина и боговете се спускат, за да придружат човека до небесата. Всеки път, когато това се случвало, боговете го наказвали, като го удряли с огнения си камшик. Ето как първият тигър получил своите ивици.
Чух групово ахване от децата. Беше изненадващо, че никога преди не бяха чували приказката. Прехапах устна и се зачудих дали това, че сега, в миналото, споделям тази история, е причината за нейното възникване. Кадам щеше да изпадне в пристъп, ако знаеше. Въздъхнах и се зачудих дали не съм направила грешка, като им разказах, но после момчето ме помоли да продължа и аз с готовност се съгласих.
– Добре. Както казах, този тигър бил първият и като първия бил създаден без ивици. Той получил ивиците си като наказание от боговете…по една за всеки смъртен, превърнал се в звезда.
– Мислех, че в тази история има принцеса – каза момичето.
– Тъкмо преминавам към нея – отговорих аз. Двете деца, чиито клетки бяха до моята, се бяха приближили. Чувах дрезгавото дишане на момчето и тихото дишане на момиченцето. Досега не бях чул нито един звук от клетката на Ана. Тревожеше ме, че беше толкова тиха. Изобщо не приличаше на нея. – И така – продължих аз – един ден една принцеса дошла да види тигъра.
– Красива ли е била? – Попита дете няколко клетки по-надолу.
– Толкова, че спирала дъха. Всъщност тигърът никога не бил виждал по-красиво създание. В този момент, от дългия си живот, той имал само няколко ивици на задните си части и бил малко смутен от тях, така че държал гърба си скрит в тревата, не че тя можела да го види, ако тигърът искаше да остане скрит, но все пак той имал гордост.
– Когато принцесата се приближила, тигърът се отчаял, мислейки, че ще трябва да я убие. Интересното обаче било, че очите на момичето изобщо не били насочени към дървото, а към тигъра. Това, че можела да го види там, където се беше скрил, с потрепваща опашка, било изненадващо, тъй като повечето смъртни изобщо не можели да го видят, освен ако той не го позволи. Тигърът изпитал непреодолимо желание да се запознае с момичето. Първо подал носа си от тревата, после лицето си, спрял и подушил въздуха. Наоколо нямало никой друг.
– Тигърът направил една крачка към момичето, а след това още една. Тя ахнала, като видяла размерите му, тъй като той бил голям дори по тигровите стандарти, но в очите й нямало страх. Всъщност тя протегнала ръка и паднала на колене. Тигърът погледнал протегнатата й ръка и я подушил.
– Прицесата казала – „Могъщи тигре, не идвам да открадна това, което защитаваш. Вместо това идвам да те помоля да не отнемаш живота на брат ми.“
– Тигърът не знаеше какво да каже. „Брат ти тук ли ще дойде?“ – Попитал той.
– Треперейки, момичето отговорило: „Да. Нашият баща, кралят, страда и скоро ще умре. Той е каза, че най-големият ми брат ще бъде незабавно коронясан, ако успее да се върне с плод от дървото и дари баща ми с безсмъртие.“
– Тигърът седнал. – Разбирам – казал той. – Знаеш ли какво се случва, когато човек изяде плода?
– Тя отговори: – Да. Баща ми знае какво се случва. Той копнее да се изкачи на небесата, за да може да бди над своето царство завинаги.
– Тигърът се замисли. „Никога не съм виждал някой да вземе плод от дървото и да не го опита сам.“
– Изправяйки се, принцесата казала: „Брат ми е почтен човек. Той не търси безсмъртие за себе си, а за баща ми.“
– Тигърът бил развълнуван от молбата на принцесата, особено когато тя протегнала ръка и го погалила по врата, тъй като е добре известна истина, че тигрите не се радват на нищо повече от това да бъдат масажирани по вратовете.
– Какво решил той? – Попита момчето.
– Е, тигърът се замислил и решил, че му харесва уважението, което принцесата проявила към него. Той също така харесал целувката по темето му, която тя му дала, когато той й казал, че ще позволи на брат й да вземе плод. Тигърът смятал, че си струва една ивица на гърба му, за да помогне на умиращ крал и красивата му дъщеря.
– Проработило ли? – Попита момичето.
– За съжаление не. Принцът получил плода лесно. Но на връщане се поддал на изкушението и го изял сам. Веднага той се превърнал в светлина и бил грабнат от боговете и поставен в небето.
– Тигърът получил дълга лекция и още един удар. Все още ивицата била червена, когато принцесата дошла отново. Този път било за втория брат.
Тигърът отново позволил на принца да дойде и да вземе пло и отново младежът опитал плода, преди да го даде на баща си.
– Когато принцесата се върнала и видяла втората ивица, все още прясна и розова, която била причинила, тя обгърнала тигъра с ръце и заплакала. Тигърът много харесал ръцете на момичето около него и той решил да й прости.
– Тогава тя казала: „Мразя да те питам, но имам още един брат. Ще му позволиш ли да дойде?“
– Тигърът въздъхнал, но беше започнал да се наслаждава на посещенията на момичето. „Ще му позволя“, каза той. „Ако си съгласна да останеш с мен през останалата част от деня.“
– Момичето се съгласило и тигърът прекарал деня по най-приятния начин, който някога е имал. Той дори положил глава в скута на момичето и подремнал, докато тя прокарвала пръсти през козината му. Когато слънцето залязло, той я помолил да не си тръгва. Страхувал се, че друг хищник, който харесва плътта на смъртните, може да я нарани.
– Тя се съгласила да остане и спала до него тази нощ. След като тя си тръгнала на следващата сутрин, той бил нещастен. Крачил напред-назад, докато обмисляше идеята, че може никога повече да не види принцесата. Третият принц дошъл и тигърът му позволил да вземе плод. Чувствал, че е грешно да се надява, че момчето ще последва примера на по-големите си братя, въпреки че се надявал да не го направи.
– Скоро открил, че надеждите му се оправдали, и с готовност приел още една ивица. Тигърът скочил от тревата, истински радостен да види отново принцесата.
– Момичето се свлякло на земята, скърбейки за загубата на братята си.
– „Мислех, че са почтени“, заплакало момичето.
– Опитвайки се да я утеши, тигърът каза: „Съжалявам. Иска ми се да мога да направя повече, за да помогна.“ Разбира се, тигърът можел да направи повече, за да помогне, но да го направи беше нещо, което би разгневило боговете. За щастие или за съжаление, в зависимост от вашата гледна точка, принцесата имала още шестима братя. Всеки път, когато някой идвал, тигърът му позволявал да вземе плод. Всеки път принцът отхапвал и се провалял в мисията си. И всеки път, когато принцесата се връщала, той се съгласявал друг да опита, ако тя остане с него. Той я убедил да прекарва повече дни с него при всяко посещение.
– Дните, които прекарали заедно, били най-хубавите, които тигърът някога е изпитвал.
– Той преследвал принцесата и донесъл клони, пълни със зрели плодове. Тигърът й показал най-добрите места за дрямка на слънце и къде да намери най-сладката вода. Принцесата изглеждала толкова щастлива, че е с него, колкото и той с нея. С голямо съжаление се разделили след седмиците си заедно и тигърът беше тъжен всеки път, когато тя се прибираше у дома.
– Когато останал само един брат, тя дошла за последен път. Коленичила, обвила ръце около тигъра и заплакала в козината му. По това време тигърът бил влюбен в момичето, тъй като те прекарвали много седмици заедно. Сърцето му се разбило, защото нямало какво да й даде, с което да й покаже дълбочината на своята обич. Но тогава тигърът се сетил за своята тайна и разбрал, че има нещо, което може да й даде, което повече от всичко друго, ще означава много за нея.
– Било му забранено да й разкрие тайната си, но той мразеше да я вижда толкова отчаяна, особено когато знаел колко щастлива ще я направи ако спаси последния си брат. Напук на боговете и знаейки, че това ще означава повече ивици по гърба му, той казал: „Братята ти бяха почтени. Не са виновни, че са яли от плодовете. Щом плодът докосне кожата, той действа магически върху смъртните. Ако този човек не отхапе, натискът става толкова силен, че е почти болезнено да му устои.“ Премествайки се, за да може момичето да погали гърба му на правилното място, тигърът потъркал главата си в рамото на момичето. „Съжалявам, че трябваше да скрия тази информация от теб“, казал той.
– Принцесата заплакала за изгубените си братя и когато се възстановила достатъчно, за да говори, казала: „Не трябва да се обвиняваш. Виждам колко много си страдал за братята ми и знам, че ще страдаш повече, след като ми каза истината.“ Тя прокара пръсти по ивиците по гърба му, които бяха почернели с времето. Той потръпна от удоволствие от докосването й. „Ако ми позволиш“, каза тя, „ще предупредя най-малкия си брат да не докосва плода с ръце.“
– Тигърът се съгласил и се отчая, знаейки, че това е последният път, когато ще я види. Когато тя попитала колко дълго трябва да остане с него този път, за да спечели благоволението му, той казал: „Няма да изисквам от теб да останеш, но ако си склонна, мисли за мен от време на време и знай, че аз ще мисля за теб всеки ден от моето дълго и самотно съществуване.“
– Тя целунала главата му отново и със свежи сълзи, стичащи се по бузите й, се сбогувала с него. Скоро дошъл най-малкият брат, последният син на царя. Носил раница и ръкавици и докато тигърът гледал от тревата, момчето внимателно търсил място, от където да откъсне плод от дървото. За съжаление, по-ниските клони вече нямали никакви плодове, тъй като братята му ги бяха взели всички. Заради това младежът бил принуден да се покатери на дървото. Докато го правил, голата му китка се докосна в един плод, макар че той не забелязал.
– С плода в ръка той си тръгнал с широка усмивка на лицето. Тигърът искрено се надяваше, че момчето ще успее да се прибере. Че ще живее, ще стане крал и ще се грижи за сестра си, но не било писано да стане. В рамките на няколко дни боговете се появили и го ударили с камшик заради момчето плюс още дузина пъти, защото казал на момичето тайната на плода. Той приел ударите с радост, защото те го отклоняваха от болката в сърцето му.
– Един ден, докато лежал и се лекувал, чул шум, далечни, но познати стъпки. Това била неговата принцеса. Той се затичал, развълнуван от възможността да я види отново. Сърцето в гърдите му биело гръмотевично при мисълта, че той й е липсвал толкова, колкото и тя на него. Докато тя слизала по пътеката, той се втурнал към нея, без да може да чака дори миг повече, но когато се приближил, видя сведените й очи.
– „Принцесо!“ извика той. „Какво се е случило?“
– „Последният ми брат се провали“, каза тя, изражението й беше разкъсано и ранено като хартиени паравани на прозорци след буря. „Тежестта да донеса плода на баща ми сега пада върху мен, но се страхувам, че ще закъснея да изпълня последното му желание. Баща ми вижда призраците на нашите предци, които са около него. Всеки момент те се приближават все повече, викайки го.“
– Изправяйки гордо гръб, тя попитала: „Велики тигре, ще ми позволиш ли да взема плод? Ако успея, ще се върна при теб след смъртта на баща ми и ще остана до теб до края на дните си.“
– Веднага тигърът отговорил: „Разбира се, че можеш да вземеш плод, но трябва да бъдеш изключително внимателна. Ще бъдем заедно и ти ще стоиш на гърба ми, така че краката ти никога да не докосват земята.“
– „Благодаря ти, приятелю“, каза принцесата.
– Въпреки че тигърът усетил как думата „приятел“ го смачква така, сякаш е парче пергамент, което трябва да се смачкаи да се хвърли през рамо, той останал до принцесата, решен да не я изгуби. Когато избрал точното място, той отново я предупредил да не позволява на плода да докосне кожата ѝ и ѝ предложил да застане на гърба му. Когато тя стъпила уверено, вдигнала облечената си в ръкавица ръка и внимателно откъснала плод. Той се отделил от дървото с леко щракване на клона и момичето набързо прибрала плода в раницата си.
– „Всичко наред ли е?“, попитал тигърът, когато тя слязла от гърба му.
– „Вярвам, че е така“, отвърна момичето.
– „Сигурен ли си, че плодът не е докоснал кожата ти?“, попита тигърът, потрепвайки нервно опашка.
– „Сигурна съм.“
– „Тогава ще те придружа до края на моята територия“, казал тигърът.
– Те тръгнали заедно по пътеката, а чувалът блъснал бедрото на момичето.
– Като не знаеха за какво да си говорят, двамата замълчаха. Когато стигнали границата, където момичето щяла да напусне земите му, тя коленичила и го погалила по главата. „Обещавам, че ще се върна“, каза тя. „Гледай хоризонта вместо мен.“
– Тигърът въздъхнал тежко, чувствайки се кух и изсъхнал като царевична шума след жътва. „Ще го направя“, обещал той, но точно когато тя направила първата си крачка, напускайки района, който той охранявал, земята се разтърсила и принцесата паднала на земята. Над тях прогърмял гръм и светкавица ударила пространството между тях, почернявайки земята. Електричество пукаше, премазвайки ги, така че нямало къде да се скрият.
– Още една мълния ударила и заедно с нея се разнесло свистене, което означавало, че е дошъл бог. Тигърът се намръщил, а мустаците му се повдигнали. „Тигър!“ – избухнал звучен басов глас. Дърветата зад принцесата се разцепили по средата и се сгромолясали, докато принцесата ридаела.
– Тигърът не можел да направи нищо, освен да коленичи и да се взира в босите крака, които бяха във въздуха над главата му. Той се подготвил за ударите, които знаеше, че ще получи. „Ти ни предаде за последен път“, заяви богът. „Това, което направи, не е от полза на момичето или баща му. Това ще доведе само до унищожаването на собствения ти авторитет. За това ще бъдеш наказан.“ Богът се обърна към принцесата. „Ти, смъртно момиче, ще извадиш плода от чувала и ще го захапеш.“
– „Не!“ извикал тигърът. „Моля! Удари ме. Унищожи ме! Но моля, не я наранявай.“
– „Глупав тигър“, каза богът. „Това не е нейното наказание, а твоето. Тя ще намери утеха в леденото нощно небе, докато тялото й гори. Нейната светлина ще бъде използвана, за да ръководи другите и тя ще има своите глупави братя, които да й правят компания.“
– Той се обърнал към принцесата. „Баща ти вече го няма“, безчувствено казал й той. „Тук не е останало нищо за теб.“
– „Но аз съм тук“, казал тигърът. „Обичам я. Аз ще се погрижа за нея. Моля, не я карай да пробва плода.“
– „А тя чувства ли същото към теб, тигре? Погледни ивиците по гърба ти и се опитай да ме убедиш, че тази, която те обича, е позволила това да ти се случи.“
– Принцесата стоеше там, стиснала чантата си и сълзи обливаха бузите й. Лицето й беше побеляло, светло като долната част на пълната луна, но очите й бяха тъмни и изпълнени с тъга. Леката въздишка, която издаде през красивата си уста, когато погледнала тигъра, пронизала сърцето му, така че той не можел да помръдне, дори не дишал.
– „Наистина го обичам“, казала тихо тя, гласът й бил гладък и фин като коприна. Думите й зашили разкъсаното сърце на тигъра. „С удоволствие ще понеса неговото наказание.“
– „Разбирам“, каза богът. „Много добре, тогава започвай. Отхапи.“
– Цялото тяло на тигъра се изправило, докато той изревал: „Не!“, но решителната принцеса бръкнала в торбата и вдигна плода към устата си.
– „Съжалявам за болката, която ти причиних“, каза тя на своя любим тигър. „Моля те прости ми.“
– С тези думи момичето отхапало и ахнало, докато светлината на безсмъртието бавно изпълвала тялото й. Забравеният плод се изтърколил от ръцете й и прекосил границата до мястото, където тигърът седеше в своя невидим затвор. Отчаяният тигърът скочил върху плода и го изял, поглъщайки това, което беше останало.
– Тъй като той бил необичаен тигър и вече безсмъртен, плодът му повлиял по различен начин.
– „Как?“ – Попита момичето наблизо.
– Променил го. Големи крила изникнали от гърба му и преди промяната на принцесата да завърши, той счупил преградата, поставена от бога върху него, и я грабнал. Тя го сграбчила и обвила ръце около врата му. Цялото й тяло блестяло и преди богът да успее да спре тигърът, той скочил в небето, а големите му криле ги носели все по-високо и по-високо, докато изчезнали сред звездите.
Спрях за момент, за да чуя децата. Едно тихо „О!“ дойде от момчето до мен.
– Какво им се случило след това? – Попита ме той.
Свивайки рамене в тъмното, казах:
– Никой не знае. Някои хора мислят, че бродят из голямата река от звезди в небето. Други казват, че ги виждат, когато звезда пада или се разпръсква по небето. Но всички са единодушни, че все още са заедно.
Историята ми приключи, отпуснах се в клетката си, подпрял глава на ръцете си.
– Най-добре поспете малко – казах на децата. – Утрото ще дойде съвсем скоро.
Скоро стана тихо и се заслушах в тихото дишане на децата около мен. Очите ми се затвориха и почти се бях унесъл в сън, когато чух тих звук, идващ от клетката от другата страна на мазето. Беше Анамика.
С едва различим глас тя каза:
– Иска ми се тигър да ме отведе и мен.
„Тук съм, Ана“ – казах наум, надявайки се, че част от нея ще ме чуе.
„Тук съм.“

Назад към част 19

Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 19

Глава 17
Истинското лице на злодея

Главата ми се отметна назад и медният вкус на кръв изпълни устата ми. Едва имах време да забележа, че единият ми зъб излетя преди втория удар. Окото ми е беше подуто, а дъхът ми излизаше с хриптене, кожгато мъжът беше извикан. Не помръдвах, чаках да се излекувам и болката да отшуми, но не стана. Изпъшках, посегнах към лечебния сок на огнения плод, но се сетих че чантата е няма.
Загубата на сока беше лошо, но загубата на камъка на истината беше пълна глупост. Ако това беше моята задача, която трябваше да изпълня, значи сериозно се бях провалил. Рен и Келси щяха да се справят по-добре.
Успях да отворя едното си окото и видях Анамика срещу мен. Тя ме гледаше с големи, уплашени очи. Трябваше да се справя заради двама ни. Въпреки болката й се усмихнах, но тя бързо се извърна. Или се страхуваше нея да не я бият, или мен да не ме довършат.
Бях тук по собствено желание. Въпреки че побоят беше тежък, нямах сериозни рани. Нямах счупени кости, тялото ми беше все така силно. Усетих, че бузите и челюстта ми се подуват. Най-лошото беше, че подпухналото ми лице плашише младата Ана. Бях сигурен, че изглеждам страховито.
По-старата версия на Анамика веднъж ме подразни, че използвам външния си вид, за да получавам повече храна и внимание. Казах й, че е полудяла. Момичетата винаги са харесвали повече Рен, не мен. Слугите си шепнеха, когато влизах в трапезарията, да, и ми предлагаха допълнителни чинии, но подозирах, че е защото бях твърде сериозен и необщителен и те не искаха да се забъркват с мен. Оставяха храната и излизаха.
Когато казвах, че се страхуват от мен, Ана се изсмиваше подигравателно, както често правеше, и казваше, че се опитват да привлекат вниманието ми и жалко, че съм бил толкова глупав и не съм им обръщал внимание.
– Няма какво да харесват в мен – казвах й тихо, самосъжалявайки се. Тя обхващаше лицето ми нежно в отговор, което рядко правеше, докато не я погледнех.
– Едно умно момиче – каза тя – ще види мъжа зад бронята. И – добавяше тя, проследявайки белия белег на брадичката ми от една отдавнашна битка – най-твърдите камъни са най-ценните. Те не се чупят. Жените получават тези камъни и ги носят на пръстите си като символ на любовта. Така ли е?
– Да – отговорих аз – но забравяш, че диамантите са обичани заради блясъка си, а не заради здравината им.
– Защо не и за двете качества? – Тя попита. – За да блести, трябва само да го излъскаш малко – плесна ме по носа с длан. Засмях се и я отблъснах, но тя се извъртя, скочи на крака и ме подгони с шепа пръст, заявявайки, че ще ме покрие с нея, за да стана по-красив.
Това беше един от хубавите ми спомени с Анамика. Тя винаги знаеше как да ме отвлече от черните мисли. Това беше смисълът. Не исках да се разсейвам. Исках да страдам, да ми липсва Келси и да се самосъжалявам. Всяка вечеря след това, когато получавах допълнителна порция храна, тя повдигаше вежди, опитвайки се да ме разсмее. Не оценявах опитите й и често я оставях сама. Скоро тя спря да се опитва да ме развесели.
Веднъж си помислих, че е безчувствена. Твърде строга, за да допуска нежност и мекота, но видях много други страни от нея, защото имах достъп до нейните емоции. Срещу онези, които нараняваха другите, тя се втурваше да отмъщава, но към малките и счупени души беше нежна. Тя нямаше деца, но нейната доброта и щедрост блестяха. Мислех, че е част от нейния блясък на богиня, но видях тези прояви и в младият й вариант.
Дори сега, докато следвахме новия си господар, тя ми се усмихна със съчувствие. Сякаш знаеше в каква посока са тръгнали мислите ми и искаше да знам, че разбира. Въпреки че тя не знаеше кой съм аз или коя ще стане тя, нейното присъствие ме концентрираше по някакъв начин. Не осъзнавах колко много зависех от нейното присъствие и приятелство. Чувствах се добре да съм близо до нея, въпреки че положението ни далеч не беше идеално.
Качиха Анамика в една каруца, а мен на една камила. Не ми дадоха юздите, но послушното животно, което яздех, следваше човека пред мен. Лицето ми изгаряше на жаркото слънце, докато пътувахме, и аз задрямах, благодарен всеки път, когато ми предлагаха малка глътка вода. Държах очите си вперени в Ана, като се молех да не ни разделят.
Ако аз страдах от жегата на камила, знаех, че вътрешността на каретата, където тя беше с другите нови деца-роби, трябва да е още по-гореща. Въпреки че чувах тихото подсмърчане на децата, идващо от вътрешността, не можех да разбера дали някой от звуците не издава Ана. По-старата й версия рядко показваше такава емоция, но може би по-младата беше различна.
Когато слънцето залезе зад прашните хълмове, най-накрая пристигнахме. Стада животни, предимно камили, бяха разпръснати наоколо. Може би новият ми господар търгува с тях. Тогава забелязах наемници, които стояха на стража. На всеки петдесет фута имаше по един мъж и всеки държеше злобно изглеждащ ятаган. След като стигнах до пет дузини, спрях да ги броя. Ако мъжът с тюрбана беше обикновен търговец на камили, тогава аз бях… как би го казала Келси? А, астронавт. Камилите не се нуждаеха от такава защита, така че защо всички мъже бяха въоръжени до зъби, а очите им бяха вперени в хоризонта?
Изгряващата луна изглеждаше водниста и аз премигнах бързо със здравото си око, за да я фокусирам. Сега, когато слънцето беше залязло, температурата изглеждаше почти приятна. Един мъж започна да пали лампи на върха на наблюдателните кули. Те хвърляха приглушено сияние върху пясъка, където всички нови роби бяха подредени и инспектирани. Младите, включително Анамика, бяха преведени през една порта, а мен и още двама мъже бяхме ескортирани през друга. Мускулите ми се напрегнаха срещу веригите ми, докато виждах как отвеждат Ана и дрънченето им привлече вниманието на няколко мъже, които ме заобиколиха и ме огледаха.
– Този ли създава проблеми? – Попита един мъж.
– Опита се да разговаря с другите – отговори друг – но по време на пътуването се държеше добре. Явно вече разбира мястото си.
Първият мъж изсумтя и каза:
– По-добре го дръж под око. – След това ни даде знак да го последваме.
След като ме затвориха в клетка заедно с другите двама нови роби до мен, ни дадоха чинии с храна и чаша вода. Двамата мъже се свиха на пръстния под, сгушиха се в един ъгъл и заспаха. Останах нащрек и се заслушах в звуците, които издаваха пазачите.
В домакинството на Раджарам пазачите бяха различни; разговорите им бяха приглушени, но доволни. Това място беше много различно, беше шумно, а настроението мрачно и зловещо като наближаваща морска буря. Мъжете бяха твърди, тренирани не за битки, а в жестокост. Те ми напомниха за мъжете, които работеха за Локеш. Бяха видели много и бяха готови да направят всичко необходимо, за да запазят позицията си и главите на раменете си.
Тази нощ седях и ги наблюдавах няколко часа и без това болката в лицето ми пречеше да заспя. Когато настъпи сутринта, ни представиха на надзирателя. Ако мислех, че войниците са твърди, този човек беше много по-лош. Липсваха му няколко пръста от дясната ръка, така че носеше ръкавица. Беше специално направена и вместо пръсти имаше пришити остриета. Първото нещо, което направи, беше да ни заплаши, че ще ни изкорми, ако излезем от строя, като размахваше ръката с ръкавицата, за да покаже как ще го направи. Повярвах му.
Веднага се заловихме за работа. Силният ми гръб беше използван за по-тежка работа, от колкото другите роби. Бързо доказах своята издържливост, но другите двама не бяха толкова здрави или толкова силни като мен и пострадаха от побои. Не ми отне много време, за да разбера, че съм прав в първите си предположения. Камиларството било параван, който прикриваше продажбата на оръжие.
Тъй като мъжът с тюрбана продаваше оръжие на всеки платежоспособен клиент, той имаше няколко посредници, които търгуваха с различни богати племена на много различни места – дори извън Индия. За да не си навлече неприятности, че продава оръжия на враговете на страната или че осигурява оръжия и на двете армии, които се бият една срещу друга, самоличността му се пазеше в тайна и повечето от сделките се сключваха от посредниците. В рамките на една седмица опаковах хиляди остриета, ножове и комплекти стрели със стоманени глави в тайни отделения, създадени специално да могат да се качат на гърбовете на камилите.
Върху тях натоварвах зърно, платове, подправки, мед и различни други стоки, за да прикрия факта, че се търгува с оръжия. Търговията с кервани беше ежедневие, но ако се знаеше, че много търсени оръжия са скрити сред цветните топове плат, можеше да изкуши други да нападнат кервана. Търговците имаха няколко допълнителни мъже, които яздеха редом, като охрана, но и това не беше нещо необичайно.
Трябваше да призная, че цялата организаци беше добора и брилянтно изпълнена.
След седмица все още нямаше следа от Анамика, въпреки че забелязах едно от другите деца, момче, което изглеждаше на около четиринадесет или петнадесет години. Имаше синини по двете ръце, накуцваше и устата му беше подута. Тялото му беше слабо, а очите му бяха кухи. Момчето изглеждаше изгладняло и не бях огледал достатъчно добре другите деца, за да съм сигурен, че е купен по същото време като мен или вече е бил тук от известно време.
Той ми подаде хляб и напълни чашата ми с вода и докато го правеше, аз му хвърлих съчувствен поглед. Но не казах нищо на момчето, освен да изсумтя моите благодарности. Въпреки това господарят на робите ме наблюдаваше внимателно и когато момчето си тръгна, той предупреди:
– Не говори с децата.
Погледнах нагоре, за да потвърдя, че съм го разбрал, но си затворих устата си и отхапах още една хапка, знаейки, че ще ми трябва сила, за да освободя Ана. Въпреки ограничените свободи, които ми бяха дадени, все още не бях успял да съставя план. Цитаделата, в която бях затворен, беше добра. Изградена от дебели камъни в склона на планина. Стражите бяха подредени покрай стените по всяко време на деня и нощта. Стрелците наблюдаваха околността през специално направени вертикални отвори в стените на цитадеталата, достатъчно големи, за да се изстрелват през тях и снаряди, които биха свалили брониран боен слон.
Без силите си дори не бях сигурен, че мога да се измъкна, камо ли да спася Ана. Тя дори не беше държана на същото място като мен. Знаех само, че е била отведена в укрепения дом от другата страна на цитаделата, заобиколен от друга стена. Доколкото можах да преценя, единственият път беше през дебела желязна врата и само господарят на робите държеше ключа.
Беше строго охраняван. За да вляза с взлом, ще трябва да взема ключа, да премина незабелязано през всички пазачи на стените и преди да стигна до двамата, които пазеха вратата. Основният въпрос е какво ще заваря от другата страна. Доколкото знаех, Ана беше в тъмница. Потърках челюстта си, мислейки си, че ако имах въже, можех да се изкатеря по стената и да вляза през прозореца.
Можех да зърна върха на покрива на господарския дом, който надничаше иззад стената.
Надзирателят на робите ме удари по тила, за щастие с нормалната си ръка.
– Внимавай! – Каза той. – Чух за това, че си се опитал да се подиграеш на господаря. В момента той е зает с децата, но обича да се развлича и с млади мъже като теб. Ще си спомни за теб и ще дойде и твоя ред. Повярвай ми, когато казвам, че не искаш това да се случи.
Той размърда смъртоносните си остриета в лицето ми, които докоснаха бузата ми и кръвта ми замръзна. Господарят му ли е отсякъл пръстите му?
– Казвам ти това, защото те харесвам – каза мъжът, докато се опитвах да покажа колко съм ужасен. – Ти си умен, работиш усилено и държиш главата си наведена. И аз бях войник. – Той направи пауза. – Беше много отдавна, но не съм твърде стар, за да разпозная друг воин, когато го видя.
– Как… как разбра? – Попитах.
Той изръмжа.
– Наемниците са хитри и подли. Войник ще те гледа в очите, докато те убива. Не изпитва никакво удоволствие от това. Очите ти ми показват какъв си, момче.
Кимнах, преглътнах и казах:
– Оценявам съвета.
Мъжът се наведе напред.
– Не приемай лекомислено това, което казвам, синко. Това, което се случва в тази къща, е нещо, което като се замисля, превръща мускулите ми във вода. – Той се огледа предпазливо, за да види дали някой слуша разговора ни и вените ми се превърнаха в лед. Каквото и да прави мъжът с тюрбан в силно укрепената си къща, очевидно е достатъчно лошо, за да изплаши твърд човек като надзирателя.
През втората седмица все още не бях успял да направя нещо повече от това да си набавя малко въже и да проуча стената за лесно място за катерене. Когато ми възложиха да направя инвентаризация на нова пратка, забелязах, че едно остро, добре изработено острие, дошло от Азия, надзирателя го тества, и му направих забележка.
Той веднага го поднесе към гърлото ми и поиска да разбера какво знам за него.
След поредица от въпроси и кратка история за това как семейството на майка ми е дошло от далечна земя, доказвайки това, като проговорих на няколко различни езика, той попита какво знам това оръжие.
За щастие бях ученик на Кадам и знаех много повече за въпросните мечове от всеки един от мъжете около мен. Попитах дали мога да демонстрирам използването на меча и той се съгласи, наблюдавайки ме с предпазливи очи. Бързо бях заобиколен от наемници, размахващи лъкове и стрели, и той ми подаде оръжието.
Направих серия от движения с меча и след това намерих кутията, в която беше донесен. Вдигайки второ острие, завъртях и двете във въздуха и започнах сложен танц, използвайки много от техниките, които бях усъвършенствал през годините. Когато свърших, се поклоних над мечовете и ги протегнах с дланите нагоре към надзирателя.
Той погледна към друг мъж и кимна, за да му покаже да вземе мечовете. Когато се върнаха на сигурно място в кутията, той взе друго оръжие и когато ми беше поставено в ръцете, направих колело, довеждайки острието до врата на един мъж, преди той дори да успее да изстреля стрела и да прережа плитката от главата на друг.
Бяха донесени още оръжия и след като показах уменията си с всяко, прехвърлиха ме към към другите роби и бях използван да проверявам оръжията за дефекти и да тествам здравината на остриетата. Доволен от работата ми, надзирателят се отнасяше с мен повече като доверен човек, отколкото като роб, особено когато цялата пратка се оказа дефектна.
Успях да разбера дилърите, които говореха на техния език и разбрах не само как са планирали да ни излъжат с парите, но и че са задържали най-добрите мечове. В резултат на това, по-добрите оръжия бяха извадени и беше сключена много изгодна сделка. Надзирателят ми даде допълнителни дажби, свободен следобед и златна монета за усилията ми.
В края на тази седмица той ме отведе настрана и ми каза. „Ти си много ценен за мен. Бих искал да те взема с мен, за да договорим друга пратка. Ти разбираш от оръжията по-добре от всеки друг и можеш да говориш езика. Ако дойдеш с мен, ще изчезнеш от погледа на господаря, което ще бъде от полза и за двама ни.“ Той видимо потръпна, когато погледна към стърчащия покрив над стената.
– Ако докажеш, че си достоен – продължи той – ще ти бъдат дадени повече свободи. Може би дори ще се освободиш от тези вериги, докато спиш. Повече храна. Удобно легло. Ако се опиташ да избягаш, или да развалиш сделката, за да се опиташ да преговаряш за свободата си, ще загубиш ръката си или главата си, в зависимост от това какво отговаря на целите ми. Разбираш ли, момче?
Изпих чаша вода и каза.
– Разбирам.
Той се обърна и ние се върнахме към работата си.
Излизането извън цитаделата беше добре дошла промяна, но оставянето на Анамика в капан ми тежеше. Справих се добре с надзирателя и договорихме сделка в наша полза. С течение на дните доверието му в мен бавно нарастваше. Когато се върнахме, верен на думата си, ми даде удобно легло за спане и толкова храна и вода, колкото исках, а моите вериги останаха в миналото.
Измина цял месец, докато бавно работех, за да спечеля свободата си, когато една сутрин бях събуден от сън от груб мъж, който ме мушна с ножницата си, забивайки я в ребрата ми.
– Какво има? – Попитах.
– Господарят иска да те види?
– В този час?
Разтърках очи и се измъкнах от леглото, нахлузвайки ботушите си. На китките ми бяха сложени окови, а ръцете ми бяха дръпнати зад гърба ми. Замръзнах.
Нещо не беше наред.
– Къде отиваме? – Попитах.
Мъжът не отговори, докато ме измъкна навън. Шестима други мъже ни посрещнаха и ме заобиколиха, придружавайки ме до портата. Забелязах надзирателят, който стоеше наблизо. Той ме погледна в очите, докато минавах покрай него с каменно изражение. После нарочно погледна къщата, скрита зад стената.
Поех си въздух и кимнах леко с глава в знак на разбиране. Човекът с тюрбана най-накрая беше решил да насочи вниманието си към мен. С изправени рамене, последвах мъжете през портата, наблюдавайки внимателно как е заключена, а след това се вгледах в лицето на мъжа, който държеше ключа, и видях къде го държи.
Оглеждането на всеки детайл от заобикалящата ме среда ме отвлече от болката, която знаех, че ще изпитам. Рен беше страдал ужасно от ръцете на Локеш до такава степен, че сърцето му беше изтръгнато от гърдите. Със сигурност можех да понасям болка толкова добре, колкото и той.
След като влязохме в къщата, един килим беше отместен настрани, разкривайки капак, водещ към мазе. Пантите се изкърцаха при отваряне. Един мъж се спусна и взе фенер от стената, докато другите ме бутнаха надолу след него. Отне няколко минути очите ми да свикнат с тъмнината в стаята и когато го това стана, ми се прииска да не виждам това, което беше пред мен.
Вътре в мазето, навсякъде по стената, имаше малки клетки и във всяка имаше дете. Някои спяха. Други плачеха тихо. Няколко, твърде много, имаха превръзки, увити около ръцете или краката, и се сетих за липсващите пръсти на надзирателя. Едно момче имаше превръзка на окото. Всички деца изглеждаха отслабнали и обезводнени.
Докато минавахме, те се отдръпваха възможно най-назад в клетките си, искаха да станат малки и невидими. Оглеждах всяка клетка за Анамика, но не я видях. Ако богинята Дурга бъде призована на такова място, тя щеше да убие всички до последния мъж и да спаси всяко дете, и щеше да им намери дом, вероятно нашият, или да ги върне на родителите им.
Стиснах юмруци. Едно е да измъчваш мъж, но деца? В този момент се заклех, че ще убия мъжа с тюрбана, преди да си тръгна. А аз щях да си тръгна и ще взема и Ана с мен. Бях придружен до малка стая в задната част на мазето и ме оставиха да седна на един стол. Краката ми бяха заключени във вериги, заварени в пода.
Мъжете ме оставиха, като взеха светлината със себе си, и аз се замислих за къщата. Как може да е пълна с богатство и разкош, а под нея имаше болест, която разяждаше сърцето на дома и гниеше.
Не можеше да го видиш, докато не отлепиш достатъчно слоеве, но седейки там в тъмното, слушайки звуците на препускащи мишки и тихия плач на деца, усещах злото да пулсира около мен като осезаемо присъствие.
Не знам колко време седях, докато не видях светлина, която проникна в тъмнината.
Тежките стъпки се приближаваха и бавно вратата се отвори. Човекът с тюрбана влезе. Този път обаче той изобщо не носеше тюрбан и забелязах, че кръглата му глава беше почти плешива. Дълги тънки косми бяха отметнати от челото му, което обилно се потеше.
Един наемник влезе с него, остави лампа и след това се застана отвън, затваряйки вратата след себе си.
– Най-после се срещаме – каза мъжът, очите му блестяха от интерес.
Когато не казах нищо в отговор, той се наведе напред, поставяйки мършави ръце на масата между нас. Не бях осъзнавал точно колко плът имаше мъжът, защото беше увит в много парчета плат на търга за роби. Нищо чудно, че се потеше на слънцето. Той се размърда на стола си, движейки се почти лениво, докато сваляше връхната си дреха.
От вътрешната част извади торба и я разви на масата пред мен. Различни инструменти, блестящи сякаш наскоро полирани, бяха пъхнати в малки джобове. Извади един и започна да почиства ноктите си с него. Ъгълчето на устата ми се повдигна. Може да успее да изплаши децата по този начин, но досега не бях впечатлен.
– Какво искаш? – Попитах, без да участвам в играта, която той беше замислил.
– Мислеше си, че изграждаш място за себе си тук, нали?
– Какъв друг избор имам? – Отговорих.
– Вярно. Много вярно – отговори той, след това въздъхна и върна инструмента. Погледът му се впи в мен, докато ме оценяваше от другата страна на масата, потупвайки с пръсти. – Ще бъда откровен с теб – каза той.
– Оценявам го – отговорих неутрално.
– Придобих предмет, който някога е принадлежал на теб, и любопитството ми е достатъчно възбудено от него, за да се опитам да те принудя да ми изясниш какъв е този предмет.
– О? – Попитах, преструвайки се, че нищо не разбирам.
Той излая заповед и мъжът отвън влезе и остави позната раница на масата.
Когато отново останахме сами, той отвори чувала и извади яйцето от феникс.
– Този… скъпоценен камък ти принадлежеше, нали? – Попита той.
– Така е. – Казах аз.
– Наистина! – И след това уточни с дрезгав глас. – Сега принадлежи на мен. Това, което искам да знам е… какво е?
Аз повдигнах рамене.
– Както каза, това е скъпоценен камък.
Той се засмя.
– Мислиш ли, че съм идиот? – Попита той.
Избирайки да не отговарям, се отпуснах на стола си. Очите му тлееха от мълчанието ми и плешивата му глава придоби различен оттенък.
– Обещавам ти – предупреди ме той – ще ми кажеш…
Прекъсвайки го, казах:
– Или какво?
Ако преди си мислех, че е ядосан, сега той кипеше. Плешивата му глава беше на път да се запали като някоя от външните факли. Бързо, като горещ меч, потопен в кофа с вода, той седна, темпераментът му се охлади и могех да си представя как от ушите му излиза пара и ми се усмихна студено.
– Или какво, наистина – каза той. – Ще ми кажеш това, което искам да знам. Това ти обещавам – заплаши той.
Той извика и изчезна през вратата, оставяйки ме с мъжа, който свали оковите, увити около глезените ми.
– Не трябваше да правиш това – прозвуча гласът на мъжа, докато ме водеше до една празна клетка. – Това просто ще го направи по-трудно.
– Не харесвам насилниците – казах в отговор.
Той ме поведе надолу покрай редицата клетки, отвори една празна и ме бутна вътре.
– Главата ти е на дръвника – каза той. – Не го забравяй.
С тези последни думи мъжът излезе и мазето отново потъна в мрак. Не знам колко време е минало. По някакво време трябва да съм заспал, но се събудих, когато вратата на мазето се отвори и друг затворник беше отведен долу. Клетката срещу моята беше отключена и вътре хвърлиха едно кльощаво дете. Детето се измести в дъното, обвило с ръце възлестите си колене.
Когато мъжете си тръгнаха, огледах сенките, но не видях лице.
– Здравей? – Извиках тихо, като се уверих, че пазачите не могат да ме чуят. Последва леко движение и тогава зърнах дълга тъмна коса и зелено око, точно когато вратата на мазето се затвори с трясък.

Назад към част 18                                                       Напред към част 20

Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 18

Глава 16
Прекалено малко, прекалено късно

– Фаниндра! – Изплаках.
Докато взимах тялото на домашния любимец на Дурга, спътника, който беше с нас от години, очите ми се напълниха със сълзи. Дъхът спря в дробовете ми, когато тялото й бавно се превърна в прах в дланите ми и тогава искрящият прах се вдигна във въздуха. Заобиколи ме в златен облак, а малки искрици светлина проблясваха. Протягайки ръка в безнадежден опит да уловя избягалата й същност, се възхитих на увяхващата красота на моя дългогодишен приятел.
– Не си отивай – помолих аз, но златната светлина се разсея, докато не остана нищо. Раменете ми се разтресоха, докато се опитвах да сдържа риданията. Бях се провалил. Не можах да защитя Анамика и сега бях загубил Фаниндра. Келси и Рен никога не са обърквали задачите си толкова много. Отпуснах се на леглото, плъзнах ръка по бузите си, за да изтрия мокрото си лице и се взрях в тавана.
Беше тихо. Всички се бяха оттеглили. Тъй като Фаниндра си отиде и Анамика беше отвлечена, се почувствах напълно сам. Спомних си многото години самота в джунглата. Казвах си, че така ми харесва. Че не бях като Рен. Че нямам нужда от хора. Това беше лъжа. Когато Келси и Рен внезапно нахлуха в живота ми, като ме помолиха да напусна джунглата, бях силно изкушен да отида с тях. Тогава връзката с брат ми беше твърде крехка. Мислех, че ме обвинява, че ме мрази за случилото се с Йесубай. Дори след векове все още не бях готов да се изправя срещу него.
Сега ми липсваше. Загубих всичко. Въпреки че да видя Рен и Келси в деня на сватбата им да беше трудно, споменът сега беше по-скоро горчив.
Те бяха щастливи. Той ликуваше, докато танцуваше с новата си съпруга, а изражението й, когато го гледаше, беше изпълнено с любов. Не можех да им отнема това. Повече от всичко друго ми се искаше да са тук, с мен. Ние тримата на едно последно търсене.
Рен можеше да намери изход от всичко. Той вероятно щеше да успее, по своя начин, да получи информацията, от която се нуждаеше от майката на Ана, просто като й се усмихне. Келси винаги е била много добра в това да ме разсейва от лошите мисли и да ме държи фокусиран върху положителното. Тя щеше да има дневник, пълен с изследванията на Кадам, и вече щеше да работи по спасителен план. Обичах това в тях.
Обичах ги. Дори разстоянието или времето не можеха да променят това. Те бяха моето семейство.
Но такава беше и Ана. Момичето, което беше пораснало. За добро или лошо, имахме нужда един от друг. Тя беше смела, упорита и лоялна до глупост и аз… аз трябваше да я спася. Аз отговарях за нея. Вината беше моя, че я отвлякоха.
Небрежността ми изложи всички ни на риск. Това, че не беше мъртва, беше благословия.
Поех дъх, станах от леглото и се запътих към вратата, удряйки главата си в грубата дървена облицовка на входа. Бях забравил колко ниска беше стаята ми. Крадешком се отправих към съседната стая и видях Сунил да спи. Съседната спалня принадлежеше на родителите на Сунил.
Майка му лежеше на леглото си, напълно облечена, сякаш очакваше всеки момент да чуе, че Анамика се е върнала.
Следващата стая беше тази на Ана. Приклекнах, за да огледам пода, проклинайки факта, че вече нямах обонянието си или подобреното си зрение. Хрумна ми, че мога да накарам Фаниндра да използва очите си, но не, Фаниндра си беше отишла. Преглътнах вълната от тъга и се заех да оглеждам.
Стаята й не изглеждаше много по-различна от тази, която обитаваше като възрастна.
Тя обичаше да колекционира неща. Имаше купчина гладки бели камъни, сухи цветя в глинен съд, красива панделка, четка за коса. Вещите на Анамика бяха прости. Всичко беше поставено на подходящо място.
Тя беше отвлечена предишната вечер, но аз не намерих следи от борба. Нямаше дори и прашинка. Намръщих се. Ако е имало отпечатъци, сега нямаше нищо. Майката на Ана вероятно беше почистила стаята в очакване завръщането на дъщеря си.
Погледнах през прозореца, дръпвайки развяващата се завеса. Беше лесно да се види как нейните похитители са влезли и са я отвели без особени затруднения. Сградата имаше лесни за достъп стъпала, които си представях, че дори Ана е използвала от време на време, за да излиза, след като всички са заспивали.
Навеждайки се наполовина през прозореца, видях изсъхналия отпечатък от ботуш. Вдигнах една паднала клонка, лежаща на перваза на прозореца, която трябва да се е откъснала от близкото дърво, наведох се, доколкото можах, и изстъргах засъхналата кал.
Вдигайки я към носа си, вдишах. Миризмата беше слаба, но безпогрешна.
Камилски тор. Анамика вероятно е била отвлечена от керван. Често търговци се придвижваха от място на място, опитвайки се да продадат стоките си. Ана беше достатъчно красива, дори и толкова млада, за да привлече вниманието на безскрупулни хора. Лесно можеше да бъде продадена в робство или продадена на богат човек, който можеше да я използва за забавление. Идеята за това смрази кръвта ми.
Бързо се върнах в стаята си и си събрах нещата. Ако имах хартия и химикал, щях да оставя бележка на Сунил, но се замислих.
Познавайки го, той ще се опита да ме последва. Измъкнах се от къщата и тръгнах надолу по пътеката, следвайки следите, които беше оставил бащата на Анамика, а луната осветяваше пътя ми.
Следвах пътеката, а луната осветяваше пътя и следите на бащата на Анамика.
До втория ден не оставих следата, по която бяха тръгнали спасителите. Ездачите които търсеха Ана, следваха отпечатъците от копитата на камилата, но след това следите мистериозно изчезнаха. Беше ясно, че бащата на Ана и ловците му са обиколили района и след това са се продължили нататък.
Движейки се бързо, ги следвах в продължение на един час и стигнах до един утъпкан път. Имаше много отпечатъци от коне, колела на каруци, дори слонове, но нямаше такива от камили. Този факт изглежда не беше спрял ловците и те бяха продължили надолу по пътя, следата им изчезваше под бледнеещото слънце. За момент се замислих да продължа след тях, но нещо в липсващите следи на похитителите ме изнервяше.
Заобиколих и се върнах обратно до пътя, където следите изчезваха и започнах внимателно да оглеждам земята. Отне ми по-голямата част от следобеда, за да разбера какво се е случило. Почвата в този район беше особено камениста и пътя водеше до дълбоко дере. От върха изглеждаше твърде опасно за преминаване на голяма група животни, но след като прекарах още няколко часа във внимателно проучване, намерих начин да продължа през дерето.
Пътеката беше добре скрита и по нея нямаше следи, което беше лесно обяснимо, защото терена беше каменист, но сега, когато знаех какво търся, безпогрешно продължих. Същата нощ се изкачих по склона на скалата и заспах в една плитка вдлъбнатина с изглед към широката река далеч долу. Ако по невнимание се претърколих, вероятно щях да падна и да намеря смъртта си. Все пак не бях спал от два дни. Поддържах тялото си като пиех от сока на огнения плод. Когато отпуших каната, за да отпия, реших да не го правя, въпреки изтощението си, защото може би щях да имам нужда от сока за Ана.
Колкото и да мразех да отделям време за сън, имах нужда от това. Тази нощ сънувах, че тя ме вика. Беше затворена в твърде малко пространство, за да може да разтегне крайниците си, и изпитваше ужасни болки. Събудих се сепнато. Все още беше тъмно, но малки светлини осветяваха каменния таван на тясната ми ниша.
Примигвайки, протегнах ръка, за да докосна една от светлинките и открих, че кожата ми засия. Погледнах надолу и видях, че чантата ми беше отворена, яйцето на феникса се беше показало. То искреше дълбоко отвътре и аз видях мъничка светлинка, след това още една, създавайки впечатлението на туптящо сърце вътре него.
Размърдвайки се, вдигнах яйцето и се взрях в дълбините му.
Как беше възможно? Фениксът беше казал, че от него няма да се излюпи феникс. Докато го стисках в дланите си, промърморих:
– Жив ли си?
Топлина обля ръцете ми и малкото сърчице запулсира. Усещах силния пулс върху кожата си.
– Можеш ли да ми помогнеш да намеря Анамика? – Попитах . Този път яйцето изстина в ръцете ми. Светлините угаснаха и надеждата ми изчезна. – Не можеш – отговорих . – За какво си тогава?
Усещах с върха на пръста си слаб пулс. Усмихнах се тъжно.
– Не те обвинявам – казах, извинявайки се, въпреки че не знаех защо. – Аз съм този, който я загуби.
Легнах обратно и с едната ръка докоснах яйцето. Имаше нещо успокояващо в това да знам, че вече не съм съвсем сам. Заспах и останалите часове от нощта минаха бързо.
На следващия ден излязох от клисурата и се намръщих, като видях, че към този керван, който преследвах, са се присъединили още няколко такива. До следобеда броят им се беше увеличил значително. Някои от тях бяха поели по друг път, а други продължиха. Не можех да съм сигурен в коя група беше Анамика.
Тази нощ най-накрая попаднах на един лагер и потърсих водача.
Мъжете бяха сурови, но имаше няколко жени и деца, които изглеждаха предпазливо любезни, което донякъде успокои тревогата ми. Попитах дали са от дълго в района и дали предлагат нещо за търговия. Показаха ми много неща, но никъде не видях роби. Намекнах, че мъжът, за когото работех, може да се интересува от нова жена, тъй като сегашната му съпруга беше станала грозна и заядлива.
Въпреки че мъжете се засмяха на това, казаха, че не могат да ми помогнат.
– Жалко – казах аз. – Той е богат и би платил щедро, ако се намери правилното момиче. – Вдигнах чантата си и седнах до огъня, любезно приех храната и напитките, които жените ми предложиха. Докато постилах одеялото, което ми дадоха за през нощта, се приближи един мъж. Беше мръсен и се чешеше по щръкналата брада.
– Може да познавам човек, който би могъл да ти осигури това, което търсиш – с тих глас каза той
– О? – Попитах, навеждайки се над чантата си, сякаш проверявах вещите си.
– Да. Ще споменеш името ми, разбира се – побърза да добави той.
– Разбира се. Сигурен съм, че моят работодател знае на кого да благодари за информацията.
Докато ми разказваше за кервана, покрай който са минали по-рано, и описваше накъде са се запътили, аз държах ръката си върху яйцето на феникса. Камъкът се затопли бързо и тръпките по кожата ми подсказаха, че човекът казва истината.
– Оценявам помощта ти – казах аз, хвърляйки на мъжа малка монета от кесията, която Кадам беше оставил в чантата. – Ако ги намеря, ще има още.
Алчният мъж облиза устни, като се опитваше да скрие, че се интересува от съдържанието на раницата ми. После се отдалечи с блеснали очи.
Въпреки че си легнах, не спах. Знаех, че мъжът ще се опита да открадне вещите ми. Когато той се промъкна към мен, аз измъкнах ръка и го съборих на земята. Ръцете ми бяха около врата му, смачквайки трахеята му, преди да успее да изкрещи.
– Здрасти отново, приятелю – казах аз, докато той се извиваше под коляното ми. – Нали не мислиш да ме ограбиш, когато твоят керван ми предложи гостоприемството си?
Очите му бяха изпъкнали, когато поклати глава. Вместо той да ме ограби, бръкнах в джоба му и взех малкото пари, които имаше, както и остър нож, който беше изпуснал на земята. Притиснах ножа към гърлото му.
– Нека това да остане между нас, а? В противен случай ще трябва да пролея кръвта ти, а вечерта е твърде хубава за това. Не си ли съгласен?
Той кимна енергично и аз го пуснах. След като той избяга в тъмнината, аз грабнах чантата си и взех одеялото. Скоро оставих кервана зад гърба ми. Отне ми още един ден, за да стигна до този, който моят нападател описа. Беше много по-голям. Всъщност имаше няколко големи каруци, теглени от коне в допълнение към натоварените камили. Чух крясъка на хищна птица и погледнах нагоре и я видя да лети надолу към протегнатата ръка на един ездач на кон.
Керванът се движеше достатъчно бавно, за да ги настигна лесно, но когато се приближих, веднага бях заобиколен от наемници. Вдигнах ръце във въздуха и им казах, че съм срещнал с другият керван, които са ме е изпратил в тяхната посока и че искам да разменя нещо ценно и намекнах, че ще си струва да преговарят с мен.
Един от мъжете изсвири остро и друг ездач се приближи. Разпознах, че този беше водача. Кожената ръкавица ми казваше, че е този, когото видях с птицата. Имаше ужасен белег през едното око, а ирисът беше млечнобял, но когато ме погледна, разбрах, че това не го правеше по-малко страшен или опасен.
Имаше едро тяло. Всъщност беше по-голям от много воини, които бях виждал. Ръцете и гърдите му бяха мускулести. Дълга татуировка на преплетени мечове започваше от горната част на скулата му и изчезваше под ризата. Дори конят му беше забележителен. Беше минало много време, откакто бях яздил, но можех да видя очертанията на гърдите на животното и бдителността на очите му. Явно беше обучен за битка.
Поклоних се и се представих, използвайки собственото си име. Анамика е живяла във време много преди да се родя.
Дори моят пра-пра-дядо все още не е съществувал, така че използването на собственото ми име е достатъчно безопасно.
– Защо ни следваш? – Попита мъжът с дрезгав глас.
– Господарят ми ме изпрати с поръчка – отвърнах спокойно. – Имам задачата да му намеря нова съпруга.
Водачът извади нож от кожената си куртка и прокара палец по дръжката.
– И какво те кара да мислиш, че търгуваме с жени? – Попита той. – Това е грозно занимание. Нали? – Обърна се той към мъжете около него.
Наемниците около мен се разсмяха. Абсолютно бях сигурен, че това са похитителите на Анамика. Фактът, че са използвали фургони, беше първата следа. Ако с тях имаше жени или деца, не биха искали никой да ги забележи. Птицата вероятно е била използвана за предаване на съобщения до други, за да могат да преговарят тайно за продажбата на роби. Намръщих се.
Тогава умът ми се хвана за друга мисъл. Защо камили? Очевидно тези мъже са много повече от обикновени търговци. Да, те имаха камили, но те бяха използвани като товарни животни, а не като транспорт. Защо камили са били използвани за отвличането на Анамика?
Един от тях вдигна меча си, насочвайки го към мен.
– Да го науча ли на добри обноски? – Попита той мъжа с белега, докато приближаваше коня си по-близо, държанието му беше раболепно, но с ясно видима жестокост.
Мъжът наведе глава и ме огледа, след което погледна към слънцето и въздъхна.
– Исках да съм стигнал по-далеч. Ако искаме да се срещнем с нашите купувачи, ще трябва да ускорим хода. Доведи го. – Каза той и дръпна юздите на коня си, обръщайки животното обратно към каруцата, която продължаваше да се движи, докато разговаряхме.
Когато мъжете се приближиха, аз извиках в протест.
– Невъоръжен съм. Дойдох с добра воля, за да търгувам.
Едрите мъже се разсмяха, докато ме обикаляха с конете си. Един от тях каза:
– Само глупак или вярващ би се осмелил да напусне дома си невъоръжен. Не те вземам за глупак, така че трябва да си такъв. – Той се наведе. – Неприятно ми да ти го казвам, но изглежда, че вярата ти е твърде слаба. Не мисля, че твоят бог или богиня ще те спаси.
Не, помислих. Не и когато съм тук, за да я спася. Отворих уста да кажа още нещо и се обърнах точно навреме, за да видя как един ботуш идва към лицето ми. Главата ми се отметна назад и изплюх кръв. Чантата се изплъзна от рамото ми и тъкмо бях вдигнал ръце, за да се бия, когато почувствах остра болка в задната част на черепа си. Ушите ми запищяха и тогава небето потъмня.
***
Първото нещо, което усетих, беше равномерно люлеене. Това накара стомаха ми да се преобърне и всичко, което можех да направя, беше да отместя главата си достатъчно, за да не повърна на гърдите си.
Изпъшках и вдигнах пръст, за да докосна внимателно подутата си буза и да усетя бучката на тила си. Една мокра кърпа падна шумно до крака ми, последвана от зловещ глас.
– Ще ти бъда благодарен, ако изчистиш собствената ти бъркотия – каза той.
Примижавайки в тъмното, успях просто да различа голяма фигура в ъгъла.
– Кой си ти? – Попитах.
– Хм – каза гласът и човекът се приближи по-близо. – Няма голямо значение, нали?
С изпъшкване седнах, опрях гръб в стената, и чух дрънкането на желязо. Глезените и китките ми бяха приковани към пода.
– Аз съм Кишан – казах аз. – Дойдох да спася едно момиче.
Чух презрително кикотене.
– Да спасиш, а? Въпреки че, като виждам състоянието, в което се намираш, няма да си и от голяма полза.
Вдигнах влажната кърпа, допрях я до бузата си и след това я притиснах към тила си. Болката беше мимолетно нещо за мен. Дори и най-лошата болка изчезва бързо, откакто станах тигър. Това беше единственото нещо, което ми даде утеха, когато разбрах, че Рен е бил отвлечен от Локеш. Изтезанията му бяха ужасни. Веднъж бяхме говорили за това и двамата се зарекохме никога да не казваме на Келси всичко, което му се беше случило. Дълго време след това сънувах кошмари .
Болката, която изпитах сега, не беше нищо в сравнение с това, което той беше изстрадал, и въпреки това беше нещо, което трябваше да имам предвид. Мога да бъда убит тук. Тези хора биха могли да ме осакатят достатъчно, за да ми попречат да постигна целта си. Трябваше да бъда по-внимателен. Наистина беше глупаво да се скитам невъоръжен. Никога преди не съм бил невъоръжен. Винаги съм имал зъби или нокти. Оръжията на Дурга бяха изчезнали. Връщайки се назад, трябваше да потърся оръжия в дома на Анамика или да помоля Кадам да ми донесе такова.
Разбира се, познавайки го, той щеше да измисли някаква причина, която би могла да развали времевата линия, ако пренеса оръжие от бъдещето в миналото. Той лично беше окомплектовал чантата ми… чакай… чантата ми! Пипнах в тъмното, потупвайки пода на фургона.
– Взеха всичко, каквото имаш, глупаво момче – каза жената с подигравателен тон. – Няма да намериш нещата си тук.
– Знаеш ли къде ни водят? – Попитах.
– На търгът за роби – отговори тя. – Мисля, че едно яко момче като теб ще вземе добра цена.
– Къде? – Попитах. – В кой град?
– Не е ясно, сменя се. Понякога е в средата на оазис. Понякога в град. Друг път е до плажа. Най-много ми харесва там.
– И така, вие сте с тях от известно време?
– Аз държа пленниците живи – каза тя.
– Тогава трябва да познаваш момичето, което търсиш. – Усещах очите й върху себе си, въпреки че във вагона беше по-тъмно от катран. – Моля те – помолих аз. – Аз съм неин защитник. Само ми кажи жива ли е?
За две дълги вдишвания последва мълчание и след това жената каза тихо:
– Да, момче. Жива е.
Не знаех, че задържах дъха си, докато тя не отговори.
– Благодаря ти – казах аз.
– Изглежда не си кой знае какъв защитник, като се има предвид как самият ти си заловен.
– Това е само временно – казах аз.
Последва дрезгав отговор и ми се стори, че възрастната жена се задавя за момент. Тогава разбрах, че се смее.
– Съмняваш се в способността ми да ни освободя? – Попитах.
– Сине, тук съм от много време – каза тя. – Бих се обзаложила, че по-дълго, отколкото си жив.
Щеше да загуби този залог.
– Никой никога не е избягал. Поне никой, който да е оцелял.
– Тогава аз ще съм първият.
– Ще видим, момче, ще видим.
Извъртях се и зарових пръсти между глезена и оковите, опитвайки се да намеря слабо място във веригата, но след няколко мига се отказах.
– Най-добре е да почиваш сега – предупреди ме жената. – Ще те искат свеж утре.
– Утре?
– Търгът е утре.
Един ден? Имах само няколко часа, за да се опитам да измисля начин да спася не само Анамика, но и себе си. Времето не беше достатъчно.
На следващия ден ме измъкнаха от фургона и ме заляха с кофа вода, преди безцеремонно да ме хвърлят в една сграда. Бях принуден да седя в мръсотията с дузина други пленници и огледах групата, разочарован да открия само мъже. Възрастната жена, която срещнах, бъркаше в кошница с плоски хлебчета и подаваше по един на всеки от нас, след което се върна с черпак и кана вода. На всеки ни беше позволено само по една чаша, преди тя да продължи.
Когато дойде при мен, тя се наведе и промърмори:
– Опитай се да хванеш окото на мъжа с лилавия тюрбан. Той е този, който ще купи момичето ти.
Преди да си тръгне, хванах ръката й. Веригите и на двама ни издрънчаха заедно.
– Благодаря ти – казах аз. – Когато я измъкна, обещавам да се върна за теб.
Набръчканото й лице се повдигна в уморена усмивка, но тя не каза нищо и се затътри към следващия пленник. Следобедът минаваше бавно, докато мъжете бяха извеждани един по един. Чух аплодисменти и освирквания, докато търгът продължаваше и тогава дойде моят ред. Бях извлечен от сградата от едър мъж със злобно изглеждащо острие на бедрото. Когато се опитах да се освободя, той сложи белезници отстрани на главата ми и звънът в ушите ми замени звуците на тълпата.
Районът беше пълен с хора. Робите стояха, държаха чадъри над собствениците си развяваха ветрила, които седяха на килими или столове под яркото слънце. Отведоха ме до подиума и ме обърнаха на едната и на другата страна, за да могат всички да ме видят добре. Ризата ми беше разкъсана на тялото ми, за да могат купувачите да видят ръцете и гърдите ми и търгът започна.
Отне само миг, за да забележи мъжа с лилавия тюрбан. Той изглеждаше отегчен от търга и разглеждаше поднос с храна, вместо да наблюдава . Първоначално не знаех какво мога да направя, за да привлека вниманието му, но тогава забелязах треперещите момичета, които седяха около него. Лицата им бяха покрити и бяха млади. Анамика беше горе-долу на същата възраст.
Сервиращият случайно разля нещо и замръзна. Лицето му побеля от ужас. Мъжът само се усмихна и потупа момчето по бузата, заобикаляйки белега върху лицето му. Треперещото момче си тръгна, видимо разтърсено. Значи, помислих си, той обича да се забавлява и с деца.
Веднага разбрах как да го накарам да ме купи. Бързо отблъснах мъжа, който държеше веригата ми, и скочих от подиума, приземявайки се точно пред човека с лилавия тюрбан. Момичетата, които бяха до него дори не помръднаха, въпреки че лесно можех да падна върху тях. Изкрещях на купувачите на роби, ритнах пясък към мъжа с тюрбана и го заплюх в лицето, преди да му кажа, че знам какво обича да прави на децата.
Мъжът бавно се изправи, усмихна се и предложи доста сериозна сума за мен точно когато моите водачи ме дърпаха обратно. Офертата веднага беше приета и ме отведоха. Точно преди да ме издърпат обратно в сградата, чух възгласи и се обърнах да погледна към подиума. Анамика стоеше там в средата – сама, мръсна и невинно красива. Човекът, който ме купи, се изправи, гладът личеше на лицето му.
Искаше ми се да се почувствам щастлив, че постигнах целта си, след като чух акционера да вика, че мъжът с тюрбана е купил Ана, но вместо това ме изпълни ужас. Стомахът ми се сви, когато я доведоха в същата сграда. Тя беше прикована към място срещу мен.
За един миг я огледах от главата до петите и изпитах облекчение да видя, че е сравнително невредима. Тя наведе глава, тъмната й коса покриваше лицето й.
– Здравей? – Казах тихо, когато останахме сами.
Тя ме погледна с тези си зелени очи, а неизплаканите сълзи ги караха да блестят в сумрачния затвор. Притесних се повече, отколкото си мислех, че не видях в очите й, че ме разпознава.
– Ще ни измъкна оттук, Ана – казах аз. – Обещавам.
Чух как ахна и тогава един мъж влезе и попита:
– С нея ли говориш?
– Не – казах аз.
– Дайте му урок – каза глас зад пазача. Беше мъжът с лилавия тюрбан. – Научете го как да се държи и да тръгваме. Слънцето напича.
– Да, господарю – каза пазачът. Той дръпна ръката си и тогава мощният му юмрук срещна лицето ми.

Назад към част 17                                                                Напред към част 19

Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 17

Глава 15
Камъкът на истината

Когато мъжът погледна надолу към изпадналата си в безсъзнание дъщеря, тежест се настани в стомаха ми. Наведох се да взема падналия амулет и да хвана металните намотки на Фаниндра с намерението да последвам Сунил и баща му обратно до къщата, но в момента, в който се изправих, разбрах, че нещо не е наред.
Краката ми не се движиха. Отворих уста да извикам, но не се чу звук. Дори опитът ми да се превърна в тигър не даде резултат.
Сунил се обърна назад, за да види дали го следвам и се намръщи, оглеждайки се надясно и наляво, сякаш не ме виждаше. Той дръпна баща си за ръкава и той също погледна назад и извика нещо, но не можах да чуя какво.
Пространството около тялото ми ме притисна. Ушите ми пукаха и усетих мириса на електрическата енергия, която изпълваше въздуха точно преди да се разрази мощна буря. Натискът върху тялото ми беше ужасен и колкото по-далеч от мен беше бащата на Анамика, толкова по-зле се чувствах. Сякаш я изтръгваха от мен насилствено, а разкъсването беше по-силно от всичко, което някога бях изпитвал.
Надигна се резониращо бръмчене и пейзажът избледня като картина, оставена на слънце. Тогава силен тласък премести тялото ми през пространството и времето. Тъй като нямах почва под краката си, стомахът ми се свлече рязко и аз издърпах ръцете и краката си, докато се въртях в главозамайващи кръгове, а дъхът ми мъчително излизаше.
За известно време ми причерня. Когато дойдох на себе си, лежах на тревата.
Претърколих се на колене и се опитах да повърна, но в стомаха ми нямаше нищо.
Главата ме болеше и рухнах по гръб на тревата, пъшкайки и се взрях в листния балдахин над мен, искайки да спре да се върти. Не знаех какво се е случило с Ана, но знаех, че трябва да го поправя. Трябваше да се върна при нея.
Вдигнах глава, поех дълбоко дъх и след това поех още един и още един. Миризмите, които обикновено улавях, бяха приглушени до степен, че не ги усещах, но независимо от това знаех, че гората ми е позната. Същата, в която прекарвах повечето време. Разпознах забележителностите. Каквото и да се беше случило с Ана, ме беше върнало в моето време.
Поне имах амулета.
Хванах го в ръцете си и наредих на амулета да ме отведе обратно при нея.
Нищо не се случи. Потърках го с палец и се втренчих в надписа.
Думите се появиха – Амулетът на Деймън – Бащата на Индия – Синът на Раджарам.
Не бях мислил много за надписа, откакто Рен и Келси си тръгнаха. Всъщност предпочитах да не мисля за това. Ана ме наричаше Деймън, когато бях във формата на тигър, но никога не прегърнах тази роля. Не ми принадлежеше. Да, бях син на Раджарам, но също и Рен. Да, Деймън беше тигърът на Дурга и това беше ролята, която изпълнявах, но все пак никога не съм мислил, че амулетът е мой. През повечето време той висеше на врата на Ана и въпреки че оценявах силата и го използвах, когато беше необходимо, бих предпочел никога да не го виждам.
– Хайде – казах на амулета. – Трябва да си я върнем.
Затворих очи и се концентрирах. Отново нищо не се случи. Изръмжавайки, хвърлих амулета към дърветата, но не чух удара, който трябваше да издаде, когато удари земята. Притеснен, станах и се запрепъвах напред, само за да замръзна, когато чух шум.
Познат баритон каза:
– Мислех, че съм те научил да уважаваш оръжията си, сине.
– Кадам – казах аз, когато той излезе от дърветата. Той се приближи и ми върна амулета, който бях хвърлил. Когато се наведе, счупената част от амулета, от миналото, който му позволяваше да пътува във времето, се показа на верижката около врата му.
– Да, научи ме – казах аз, опипвайки целия амулет и се чудех как е възможно двата предмета да съществуват в едно и също пространство. Бързо прогоних тази мисъл от ума си. Не обичах да мисля за такива неща. – Но това е твърде далеч от нож или меч.
– Не е направен от най-добрата стомана, която бих ти дал, но амулетът на Деймън е най-мощното оръжие, което имаш.
Издишах разочаровано.
– Мощен и не работи в момента.
– Не – каза той. – Мога да предположа, че в момента е така.
Гърбът ми се скова.
– Тогава знаеш какво се случва, нали?
Той въздъхна.
– Да. Знам.
– Ако знаеше, че това ще се случи, трябваше да ни предупредиш.
– Само защото знам нещо, не означава, че мога да те предупредя, или ще предотвратя това да се случи.
– О, да!. Което ми напомня. – Направих заплашителна крачка към него, без да съм съвсем сигурен какво се готвя да направя. Не беше сякаш никога преди да не съм се бил с него. Бяхме тренирали много през дългите години, в които се познавахме. Юмруците ми се стегнаха и кръвта заби във вените ми.
– Можеш да ме удариш, ако искаш, синко – каза той меко. – Не бих те винил.
В този момент изглеждаше толкова уморен. Пълното изтощение беше като наметало, което носеше върху все още силната си фигура. Спомних си тъгата, която изпитах, когато го загубихме. Бях я задушил вътре в мен, но все още разкъсваше вътрешностите ми, когато си помислех за това, оставяйки ме кървящ. Факт беше, че все още тъгувах за него. Вкусът ми беше пепеляв в устата ми.
Извърнах се от него.
– И какво не е наред с него? – Попитах, вдигайки амулета между пръстите си.
– Това, което не е наред, е, че когато Анамика пресече пътя си с предишното си аз, тя по същество изтри бъдещото си аз от тъканта на вселената. Богинята Дурга вече не съществува и поради това връзката между вас се е разпаднала и амулетът няма сила. Без богинята, Деймън и неговият амулет нямат цел.
Той се настани на един паднал дънер и продължи:
– Всичко, което вие двамата трябваше да направите, или трябваше да станете, сега съществува в някаква неопределеност.
Кръвта във вените ми замръзна.
– Имаш предвид Рен и Келси…
– Те никога не са се срещали. В този смисъл и ти, и Рен умряхте преди много време. Сега не можеш да се превърнеш в тигър. Всъщност ти нямаш никаква сила освен тази, която би имал като млад воин.
– Оръжията? – Попитах.
– Оръжията и даровете на Дурга изчезнаха. Дори да успееш да си ги вземеш обратно от демоните, които са избягали с тях, и да успееш по някакъв начин да ги овладееш, те няма да ти служат. Помниш ли как аз се мъчех да използвам лъка?
– Спомням си.
– Ти би бил също толкова неспособен, колкото и аз. Независимо от това, оръжията скоро ще изчезнат.
– А какво да кажем за демона?
– Локеш?
Аз кимнах.
– Той никога не станал безсмъртен, защото амулетът на Деймън не съществува.
– Разбирам. – Седнах в тревата, сгънах крака под себе си и безсмислено потърках палеца си върху амулета. Бях я загубил. Бях загубил себе си. Бях загубил всичко. Точно когато отчаянието заплашваше да ме потопи, се сетих за нещо.
– Чакай. Ако амулетът никога не е съществувал, тогава как ти си тук?
Кадам ми се усмихна дрезгаво.
– Винаги си бил стратег. Отговорът е, че успя да го поправиш в моята равнина на съществуване. Спомняш ли си, когато казах, че съм пътувал по много възможни пътища?
– Да – отговорих мрачно.
– Това беше един от потенциалните пътища. Всъщност това е този, който в крайна сметка води до най-добрия резултат.
– И това е?
– Вярвам, че можеш да успееш и да я спасиш.
– Но как? При нея ли ме връщаш?
Той поклати глава.
– Не мога сам да те прехвърля към времето и мястото, където трябва да отидеш оттук, но мога да те посъветвам.
– Да ме посъветваш. – Промърморих сухо. – Каква изненада. Кажи ми, Кадам, каква полза ще имам от съвет, когато съм във време, различно от нейното?
– Можеш да се върнеш в нейното време, Кишан. Но когато пристигнеш, ще бъдеш напълно сам, ще разчиташ на силата на ръката си и хитростта на ума си. Ще трябва да я измъкнеш от по-младата й същност и от сега ти казвам, че това няма да е лесна задача. Дори да разполагаш със силата на амулета, в най-добрия случай ще е трудно. Ти направи нещо подобно, когато спаси Рен от смъртта, при последната битка с Локеш.
– Но както каза, имах амулета тогава.
– Направи го. Пожертва част от безсмъртието си, за да го спасиш. И при спасяването на Ана ще бъдеш помолен да се лишиш от нещо отново. Но бъди смел, синко. Виждал съм те да го правиш. Силата да я освободиш наистина е в твоите ръце.
Той наклони глава, очите му бяха горещи и дълбоки.
– Колко много е споделила Ана с теб за миналото си?
Аз повдигнах рамене.
– Не много. Има част от него, която тя грижливо пази. Знам, че нещо в миналото й я плаши.
– Разбирам. – Той въздъхна с нерешително изражение. – Не мисля, че е мое право да ти разказвам за нейното минало, но въпреки това скоро и ти ще разбереш. Младата Анамика, която видя, беше много щастливо дете, но събитие, променящо живота й, е на път да се случи. – Той се наведе напред със сериозно изражение. – Трябва да позволиш да се случи.
– Какво събитие? – Попитах, страхувайки се накъде ме отведоха мислите ми.
Той сбърчи нос.
– Вярвам, че ако знаеш, би направил всичко по силите си, за да го предотвратиш. Съжалявам, Кишан, но мисля, че е най-добре да ти позволя да откриеш това сам. Въпреки това ще кажа, че ти трябва да си този, който ще я спаси.
Стомахът ми се сви.
– Да я спася? Говориш за нещо повече от просто издърпване на богинята от по-младата й форма, нали? Искаш да кажеш, че някой ще се опита да я убие?
Кадам поклати глава.
– Вече казах повече, отколкото трябваше.
Гневът ми се вдигна.
– Добре – изплюх аз. – Пази тайните си тогава. Просто ми кажи как да стигна до там.
Моят приятел и човека, който съм смятал, като баща изглеждаше наранен от моя гняв и липса на вяра.
Преди винаги съм се отнасял с уважение към него. Не ми харесваше широката пропаст на недоверие, която се бе образувала между нас, но ми беше писнало от мистерии, обвити в гатанки, и от очакванията на Вселената към мен, като цяло.
Тъй като сега той представляваше всичко, което ми беше причинило нещастие, беше лесно да си го изкарам върху него.
Той отмести поглед от мен, сякаш вече не можеше да издържи да се изправи срещу моя гняв.
– Съгласна ли си да го вземеш, скъпа моя? – Попита Кадам, гледайки в краката ми.
– На кого говориш? – Попитах, оглеждайки се.
– Фаниндра, разбира се.
Златната змия се изви, оживя и разшири навивките си, но въпреки това изглеждаше различно от обикновено. Кожата й се лющеше на няколко места и очите й изглеждаха замъглени. Змията си проправи път през тревата, докато стигна до ботуша на Кадам, след което протегна горната част на тялото си, вдигайки го във въздуха. Той нежно протегна ръка и я повдигна, като гушна закрилящо тялото й в ръцете си.
– Какво не е наред с нея? – Казах.
Кадам я погали по гърба, без да трепне, когато петно от кожата й се обели.
– Тя умира – мрачно каза той.
– Умира? – Извиках от тревога. – Фаниндра не може да умре.
– Уверявам те, че може. Тя е едно от оръжията на Дурга. Не е ли така?
– Да, но… – Отворих и затворих уста. Гадното чувство се върна.
– Но Фаниндра е малко повече от оръжие. Такава си нали? – Каза й той.
– Тя също е дар.
Зелените очи на змията блестяха слабо.
– Дар?
– Да. Като въжето или плода – обясни той.
– Но имаше само четири дара.
Кадам преброи на пръсти.
– Четири дара, пет жертви, една трансформация.
– Добре – казах аз, скръствайки ръце. – Имаме четирите дара. Къде се включва Фаниндра?
– Както знаеш, всеки дар отговаря на една част от амулета. Колието работи с водата. Шалът с въздухът.
– Така че Фаниндра с…
– Времето – отговори той.
– Времето? – Зяпнах.
– Помниш ли, когато ти разказах за първия храм на Дурга? Онзи с колоните?
– Да. Ти ми каза, че така Келси е измислила как да призове богинята.
– Правилно. По това време Келси откри четири колони. Всяка от тях изобразява сцена, която дава малък поглед към различните загадки, на които вие бяхте подложени. Оттогава проучих колоните в голяма дълбочина и това, което открих, беше много показателно. По принцип те представляват земя, въздух, огън или вода. Кишкинда, бидейки под земята, беше земя. Шангри-ла беше въздух.
– Да, да. Огънят беше мястото, където намерихме Господарите на пламъка, а водата очевидно беше Градът на седемте пагоди. Какво общо има това? – Попитах, прокарвайки ръка през косата си.
Кадам ми хвърли същия поглед, който ми хвърляше, когато бях млад мъж.
– Колко дара има?
– Очевидно пет – избухнах автоматично.
– И колко парчета има в амулета? – Попита тихо той.
– Пет – повторих аз, започвайки да губя търпение.
– А броят на колоните? – Попита той, като ме погледна многозначително.
– Добре – казах аз, обмисляйки неговия пъзел. – Искаш да кажеш, че е имало друга колона, представяща последното парче от амулета?
– Да, едно време. За да се запази информацията за времевата част на амулета, тази колона беше унищожена.
– Кой я е унищожил?
Той махна с ръка.
– Кой, е без значение. Въпросът, който трябва да зададеш е какво имаше на нея?
– Добре – казах аз. – Какво имаше на нея?
– Както казах, колоните показваха как богинята Дурга може да бъде призована за всяко едно търсене.
– Но няма повече загадки за разрешаване. Победихме Локеш.
– Да – съгласи се той. – Локеш го няма. Но все още има една мисия в твоето бъдеще – спасяването на Анамика.
Намръщих се.
– И така, какво точно да направя? Да призова отново богинята? Да я съживя, както направих с Рен? Да се бия с дракони? – Посочих го с пръст. – Ти каза, че богинята Дурга не съществува. Как мога да я извикам, ако тя не съществува?
– Така е, но все пак трябва да я призовеш. Трябва да направиш приношение на богинята, за да призовеш душата й и да я отделиш от по-младата й форма. Ако успееш, тогава двамата ще се върнете към нормалния времеви поток и младата Анамика Калинга ще стане това, което трябва да стане. Тя е дъщеря на могъщ мъж, но когато се върне от изпитанието си, ще стане много повече.
– Ако се провалиш – каза Кадам – тя никога няма да стане воин. Тя никога няма да бъде обучавана заедно с брат си или да се научи как да води армии. Това не би бил нещастен живот, но богинята Дурга никога няма да съществува и всичко добро, което прави, е правила и ще направи, ще бъде отменено.
Натиснах с показалеца и палеца носа си.
– Добре – казах аз.
– Добре?
– Добре. – Вдигнах глава. – Ще отида. Ще направя жертвата. Ще направя всичко, което трябва да се направи. Ако смяташ, че мога да я върна, да я спаси, ще го направя.
Той ме изгледа дълго, проницателно и имах чувството, че преценява мъжа, в когото се бях превърнал, и някак си откри, че нещо ми липсва. Идеята ме смути повече, отколкото трябваше.
– Ето – каза той. – Вземи я.
Ставайки, той ми подаде Фаниндра и след това пусна една стара раница в краката ми.
– Какво има в нея? – Попитах, докато я премятах на рамо.
– Нож, дрехи, провизии и… и яйцето от феникс.
– Имаш предвид това яйце, от моята стая?
– Да.
– Защо си го сложил в чантата?
– Защото е време да разкриеш истината, Кишан.
– Истината? – Когато ми беше дадено яйцето, фениксът ме предупреди, че никога няма да се излюпи феникс от него, но вместо това ще стане камък на истината. Доколкото знаех, това не се случи. Няколко пъти се опитвах да надникна в него, да му задам въпроси, надявайки се, че ще ми даде мъдростта, която фениксът обеща.
В крайна сметка се отказах. Предполага се, че вътре е почивало сърцето на феникс. Но никаква светлина, дори магията на Дурга, не е успяла да проникне през украсената със скъпоценни камъни черупка. Предположих, че просто не ми отговаря.
Кадам постави ръката си на моята.
– Вътре също има една кана, пълна със сок от огнени плодове. Това беше единственото нещо, което можех да ти донеса. Използвай го пестеливо. Тъй като вече си смъртен, можеш да бъдеш ранен или дори убит. Бъди внимателен, синко.
– Ще бъда.
– И я върни обратно.
– Ще направя всичко възможно.
– Гледай да го направиш. – Той стисна горната част на ръката ми, очите му светеха и ме пронизваха. Усетих, че иска да каже още нещо, но се сдържа.
Той погали Фаниндра по главата.
– Трябва да побързаш, преди силата й да е изчезнала. Тя ще те заведе при господарката си. Успех и довиждане.
Преди да успея да му отговоря, той стисна амулета на врата си и изчезна.
– Е – казах на Фаниндра. – Предполагам, че сега сме само ти и аз.
Златната кобра извърна глава, за да ме погледне, езикът й се плъзна навътре и навън. Злато се отлепи от тялото й и падна на тревата. Треперейки от усилие, тя се обърна и отвори качулката си. Тялото й се люлееше напред-назад, напред-назад, сякаш танцуваше на музика на укротител. Кожата ми настръхна, когато студен въздух обви тялото ми. Имах чувството, че смъртта ме беше хванала в ледените си ръце. Дърветата шепнеха, листата шумолеха и тежките им клони скърцаха от вятъра.
Между дърветата слънцето хвърляше стълб от светлина, но лъчите не бяха топли или успокояващи. Почти в транс, проследих клатещата глава на Фаниндра, докато тя се навеждаше към светлината. Дъхът ми стържеше в дробовете ми, а нормално топлата кожа на змията беше студена на допир. Когато пристъпих към светлината, бяхме засмукани във вакуум. Стори ми се, че извиках, но не се чу звук.
В един момент бях в светло пространство без нищо около мен освен болезнена бяла светлина, а в следващия се спънах на камениста пътека. Подпрях се преди да падна, но все пак изпуснах Фаниндра от ръцете си. Раницата също падна с тропот до нея.
– Фаниндра! – Извиках и приклекнах, за да видя дали е добре. Ако преди изглеждаше зле, сега беше много по-зле. Отчаян, извадих шишенцето сок от огнени плодове от чантата и капнах няколко капки в отворената й уста, като се уверих, че не изтича на земята под нея. След миг тя се съживи малко, но тялото й беше неподвижно, бяло като смъртта. Тя обаче успя да се превърне в бижу и аз я взех и я сложих в чантата.
Познато имение се намираше на върха на хълм в далечината, в което разпознах дома на Ана. Вдигнах чантата си и се запътих към него. Колкото и спокойно да изглеждаше мястото отдалеч, колкото повече се приближавах осъзнах, че нещо е нарушило спокойствието. Слугите тичаха от сграда на сграда, а мъже се събираха в конюшните. Изваждаха коне и преди да успея да се приближа, прозвуча звук от тръба, сигнализирайки на мъжете. Те надигнаха глас заедно с вдигнати мечове, и се отправиха по черен път встрани от къщата, оставяйки възрастните хора и жените да кършат ръце и да ридаят.
– Любезна жено – казах аз, когато стигнах до прегърбена дама, работеща в градината – какво се е случило?
Когато се обърна да ме погледне, сълзи капеха по набръчканите й бузи и мокриха прашната й блуза.
– Отнеха скъпото ми момиче.
– Кой? – Разтърсих я леко за рамото. – Някой е отвлякъл Ана ли? – Сърцето ми изстина, когато тя само поклати глава и докато се навеждаше се чу тъжният и вик.
Запътих се към къщата, неспособен да преглътна буцата в гърлото си, но чех шум, идващоотстрани на обора. Цвиленето на раздразнен кон беше последвано от ругатня. Чух думата дурбала и се усмихнах.
Веднъж Анамика ме беше обидила с тази дума. Завивайки зад ъгъла, очаквах да я намеря, но вместо това открих брат й близнак Сунил, който напразно се опитваше да се качи на сприхаво пони.
– Стой на място! – Извика той на коня, докато единият му крак беше заклещен в стремето. Той подскачаше на един крак едва успявайки да се задържи изправен, докато конят му се въртеше.
– Имаш ли нужда от помощ? – Попитах, поемайки юздите.
– Благодаря – каза той, докато бързо се качваше на понито си, което заклати глава, опитвайки се да се отскубне от хватката ми, но го задържах стабилно. – Хей – каза той, разпознавайки лицето ми. – Ти си този, който изчезна преди два месеца.
Два месеца? Очевидно Фаниндра не е успяла да ме върне в точния момент, в който си тръгнахме. Горката змия. Вдигнах чантата си. Поне бяхме на правилното място, ако не и в точното време. Би трябвало това да е добре.
– Да – отговорих аз. – Аз съм. Как е сестра ти? – Попитах, опитвайки се да говоря безгрижно. – Възстанови ли се?
– Анамика се събуди веднага след като си тръгна. Тя не можеше да си спомни теб или жената, която беше с теб, нито изобщо, че е припаднала.
– Наистина ли?
– Баща ми наистина беше ядосан, когато изчезна.
– Момичето, с което бях, избяга към дърветата и беше лошо ранено, така че трябваше да я последвам. Просто исках да се уверя, че сестра ти е добре.
Сунил кимна мъдро.
– И аз така казах, но баща ми не ми повярва.
– И така… – казах аз. – Тук ли е? Сестра ти, имам предвид?
При тези думи Сунил се разплака.
– Тя е отвлечена. Ето защо и аз тръгвам. Познавам я по-добре от всеки друг. Мога да я намеря.
– Отвлечена? – Сърцето ми подскочи от тревога. – Кой е направил това?
– Това е всичко, което знаем. Баща ми нищо не знае. Мика беше отвлечена през нощта от крадци.
– Откъде знаеш, че са били крадци? – Попитах. – Може просто да се крие някъде.
Въпреки че казах това, въобще не вярвах, че случаят е такъв. В себе си знаех, че това беше точно същото, за което Кадам ме беше предупредил.
– Изгубихме по-голямата част от деня да я търсим, но тогава, късно този следобед, баща ми намери отпечатъци от ботуши в стаята й – каза той. – Баща ми извика следотърсачи, за да проследят следите им.
– Баща ти има ли врагове? – Попитах. – Някой, който би искал да нарани семейството ти?
Сунил поклати глава.
– Не знам. Не разбирам кой би направил това.
Потупах Сунил по рамото.
– Мога да помогна. Аз съм добър следотърсач.
Очите му светнаха.
– Можеш да дойдеш с мен! – Развълнувано каза той.
Наклоних глава и го огледах.
– Майка ти знае ли, че се присъединяваш към спасяването?
Сунил прехапа устни, което беше достатъчен отговор за мен.
– Мисля, че първо трябва да се представя на майка ти. Може би тогава тя ще ни позволи да тръгнем. Има ли друг кон, който мога да взема назаем?
Той кимна енергично.
– Хайде – каза той, свличайки се от коня си.
– Ще те заведа при нея.
Последвах го до къщата и той ме поведе през широк портал към буйна градина отзад. Сводестата порта беше обгърната от лилави цветя, които висяха надолу на гроздове и докосваха раменете ми, докато се навеждах под тях. Градината беше пълна с цъфтящи растения, рози, невен, рододендрони, лилии, орхидеи и разбира се, жасмин. Беше лесно да се види откъде Анамика е почерпила любовта си към цветята.
Докосвайки една нежна лилия, си помислих за момичетата, които бях обичал. И Йесубай, и Келси обичаха цветята. Чувстваше се правилно, че Анамика също ги обичаше.
Сунил се втурна пред мен и извика:
– Майко!
Попаднахме на прекрасна жена с очи като на Сунил и коса като на Ана.
Тя беше по-възрастна. Бузите й бяха зачервени и тя плачеше, но въпреки мъката си, ме поздрави любезно и ме въведе в къщата. След като тя извика слуга и аз се освежих с хладка напитка, й казах, че съм поклонник, пътуващ към дома и съм чул историята за мъжете, които са отвели дъщеря й.
Когато предложих да помогна да я издиря и я помолих да сподели цялата информация, която знае, тя махна с ръка.
– Съпругът ми ще я намери. Нищо под небето няма да го спре.
Кимнах почтително.
– Скъпа госпожо. Имам специални умения да прогонвам злодеи. Обещавам ви, че мога да бъда много полезен.
– И аз, Амма!
– Не, ладка. Ако отидеш, тогава кой щеше да остане, за да ме защити?
Докато Сунил спореше с майка си, аз се замислих какво трябваше да направя.
Без моя тигров нос не можех да проследявам миризми. Отдавна не ми се е налагало да използвам човешки умения за проследяване, но бях почти сигурен, че все още мога да си спомня как се прави.
– Може ли да огледам стаята, от която е била отвлечена? – Попитах.
Жената ме погледна и поклати глава.
– Оценявам предложението ви, сър – каза тя. – Но вие сте непознат. Предлагам ви нашето гостоприемство, но не мога да го позволя, докато съпругът ми не се върне.
Следата щеше да изстине, ако чакахме твърде дълго. Прехапах устни и се замислих, след което й се усмихнах.
– Тогава ще приема любезно гостоприемството ви, защото съм уморен от пътя и бих искал да си почина.
Сунил изпъшка недоволно и след като тя го изпрати да каже на готвача, че ще се присъединя към семейството за вечеря, аз й разказах за опита на сина й да последва баща си.
– Най-добре ще е да го държите под око – предупредих аз.
– Благодаря ви – каза тя. – Изказвам ви скромната си благодарност.
– Не, скъпа госпожо. Аз съм този, който трябва да ви благодари за вашата добрина в такъв труден момент.
Тя кимна учтиво и излезе от стаята.
След твърде дългото хранене ме отведоха в удобна стая. Трябваше да изчакам, докато къщата заспи, преди да разгледам стаята на Ана. Докато чаках, извадих съдържанието на раницата от чантата и го разпръснах на леглото. Фаниндра падна върху одеялото и удари яйцето на феникса с трясък. Трепнах и я вдигнах, но люспи злато осеяха горната част на леглото.
– Фаниндра? – Измърморих тихо.
Змията оживя, удължи тялото си и удебели навивките си. Тя потръпна и отвори уста, сякаш искаше да говори с мен, но вместо това се отдръпна. Опашката й все още беше твърда и метална. Сякаш тя всъщност не можеше да завърши трансформацията. Избутах настрани вързопа си с дрехи, намерих сока от огнени плодове и отпуших горната част.
– Вземи още малко – казах, подавайки го към нея.
Тя погледна каната и след това нарочно се обърна настрани. Фаниндра уви отслабеното си тяло около яйцето, веднъж, два пъти, три пъти, оставяйки златни люспи и кожа, докато го правеше. Бедната й плът беше разранена и червена под разкъсаните люспи. Тя уморено отпусна глава върху металното парче на опашката си.
– Кажи ми – казах, когато зрението ми се замъгли. – Кажи ми какво мога да направя, за да те излекувам.
Змията бавно вдигна глава, зъбите й стърчаха от устата й, а на върха на всеки блестеше златна капка. Мислех, че ще ме ухапе и щях да го приветствам. Знаех, че е успяла да излекува Келси по този начин. Може би ухапването щеше да й помогне по някакъв начин. Но вместо да забие зъбите си в мен, тя притисна устата си към яйцето на феникса.
Изви глава назад и удари. Чух пукане и зъбите й проникнаха в черупката. Тялото й пулсираше, докато изпомпваше златна отрова в яйцето, след което извади зъбите си и падна обратно на леглото. Белият й корем беше открит, а немигащите й очи блестяха в зелено и след това избледняха до черно.
Тялото на Фаниндра потръпна окончателно и тя умря.

Назад към част 16                                                   Напред към част 18

Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 16

Глава 14
Нарушители

Присгнахме в нашето време на поляната до нашия планински дом. Оставих я и след това рязко се обърнах, крачейки към вратите. Младото момче, което беше изпратила преди, се втурна точно когато влизах. Той се отдръпна от мен, когато видя лицето ми, както и по-възрастният слуга. Синг-Синг тичаше, заобикаляйки ме широко, за да поздрави своята богиня, докато аз влязох в коридора и затръшнах силно вратата след себе си.
Когато стигнах до стаята си, тази, която рядко използвах, започнах да крача ядосано и след това, усещайки че не мога да се успокоя, се насочих надолу по дългите стълби към тайния проход, който водеше навън. Взимах стъпалата по няколко наведнъж и когато стигнах до дъното, безразсъдно оставих входа на коридора отворен и веднага се промених в тигър.
Хукнах към гората, без да обръщам внимание дали някой ще ме види, и се промъкнах сред дърветата. Намерих един гниещ пън и го започнах да го разкъсвам с нокти и зъби, докато той не стана на трески. Все още ядосан, започнах да преследвам стадо животни, щраках със зъби и замахвах с нокти по краката им, без да се опитвам да сваля нито едно, а просто се опитвах да предизвикам колкото се може повече хаос.
Когато дъхът ми започна да излиза тежко и езикът ми висеше от устата, влязох по-навътре в гората, докато открих тъмна котловина близо до поток. Отпих дълбоко, оставяйки студената вода да охлади пулсиращата в главата ми кръв, след което пропълзях в една хралупа и се свих, слагайки глава на лапите си.
Трябва да съм заспал, защото луната беше изгряла, когато някакъв звук ме предупреди. Неподвижен, очите ми се отвориха рязко и огледах гората. Чу се звук и усетих аромата на жасмин. Опашката ми трепна, когато всичко в мен оживя и вдигнах глава. Препозиционирайки тялото си, зачаках. Носът ми се сбръчка, а мустаците ми се повдигнаха в тихо ръмжене.
Натрапникът се приближи по-близо, а стъпките й едва издаваха звук.
Когато беше точно на правилното място, аз изскочих от скривалището си и се втурнах. В точния момент скочих във въздуха, извадих нокти и отворих челюсти, призрак на смъртта, тъмен като нощта. Жертвата ми не избяга.
Не крещеше. Вместо това тя обърна зелените си очи към мен, изражението й беше примирено и отвори ръце, за да посрещне атаката.
Опитът да спра инерцията ми беше невъзможен. Все пак направих опит и вероятно само съм влошил положението. Цялата тежест на тигровото ми тяло я удари с достатъчно сила, за да й счупи костите. Извъртях се, навеждайки глава, за да не се забият зъбите ми, и прибрах ноктите си. Но не беше достатъчно. Тялото ми се удари в земята и се претърколи. Усетих как ръцете й ме обгръщат и осъзнах, че се търкаляме заедно.
Спряхме, когато гърбът ми се удари грубо в едно дърво. Опашката ми беше единственото нещо, което не ме болеше, но знаех, че тя ще бъде много по-зле. Опитах се да се отдръпна, но бях приклещен между нея и дървото и не исках да я нараня по-лошо, отколкото е. С ръката й на ребрата ми отворих връзката си с нея, за да преценя щетите и с радост открих, че е натъртена, но няма нищо счупено, въпреки че имаше жестока драскотина от ноктите ми на бедрото си.
– Добре съм – каза тя на глас, когато изскимтях дрезгаво. Тя вдигна ръка към лицето ми и погали козината ми. – Прав си да ми се сърдиш, Сохан – каза тя. – Не те обвинявам, че ме нападна. – Въздъхна, отмести се и аз се претърколих по корем, изучавайки я, докато тя използва шала, за да превърже раната на бедрото си. Беше дълбока и кървеше силно, но щом материалът на шала я докосна, кървенето се забави, докато спря.
Сега, когато знаех, че не е непоправимо наранена, гневът ми се върна.
Това, което беше направила, беше жестоко и изпълнено с омраза и въпреки това знаех, че тя не е такава. Нейните действия предизвикаха противоричиви чувства в мен и колкото и да се опитвах, не можах да намеря начин да оправдая онова, което бе позволила да се случи. Едно момче беше мъртво заради нея и тя беше упражнила властта си над мен по такъв начин, че не бях в състояние да я спра.
Изправих се и започнах да я обикалям. Сбърчвайки носа си, изсъсках и изръмжах, намалявайки разстоянието между нас, докато кръжах. Знаех, че това не е джентълменско и сигурна я плашеше да бъде притисната в ъгъла от такъв тигър. Келси никога не би ми простила такава проява. Но Ана седеше там, безгрижно като ме наблюдаваше и захапа долната си устна между зъбите си, единственият знак, че действията ми я безпокояха.
Накрая скочих, приземих се точно пред нея и изревах достатъчно силно, за да спукам тъпанчетата й. Тишината, която настъпи след това, беше толкова огромна, колкото и рева преди това. Тя не помръдна. Не се защити. Тя дори не трепна, което беше или знак, че има абсолютно доверие в мен, или по-унизителното, че не се страхува от мен.
Докато се взирах в нея, носът ми трепна и разбрах, че плаче. Великата богиня Дурга беше свела глава, дългата й коса скриваше лицето й, докато плачеше тихо. Ако не бях усетил аромата на сол от пресните й сълзи, може би дори нямаше да разбера. Никога през дългия си живот не бях виждал момиче да плаче по такъв начин.
Нишката, която ме свързваше с нея, ме дръпна силно. Седнах бързо и просто се вгледах в нея. Когато Келси плачеше, това беше нещо диво. Беше скръб с лилави синини отвътре и червена ярост отвън – и заплетени възли от чувства. Емоциите ѝ бушуваха по такъв начин, че беше трудно да я овладееш и да се опиташ да я успокоиш. След това тя се оказваше напълно изтощена и спеше дванадесет часа.
При Анамика сълзите ѝ бяха почти като призрачни. Позволяваше само малък намек за чувствата ѝ да излезе наяве. Напомняше ми за сълзите на воина – почти нещо срамно, скрито, което се случва в тъмното край лагерния огън. Сълзите, които мокрят одеялата, в които воините се завиват след уморителна, смъртоносна битка.
Ако не беше връзката, която имах с нея, тази, която все още беше отворена между нас, когато преценявах дали не съм я наранил в гнева си, може би щях да се чудя дали изобщо е разстроена. Мокрите пътечки по бузите ѝ можеха да са отблясък от лунната светлина.
Беше толкова контролирана. Толкова сдържана в мъката си. Но тя тъгуваше. Всъщност тя почти се давеше в нея. Чух гръм някъде отгоре и светкавица удари дърво в гората.
Не исках да усещам болката й. Не исках да се поддам на изкушението да я утеша. Не и след това, което беше направила. Но почти без да искам, пристъпих по-близо. Тя се протегна и обгърна врата ми с ръце. Ана зарови лице в козината ми и вече приглушените звуци на нейната скръб изчезнаха напълно. Изненада ме, че тя не прекъсна автоматично връзката ни. Всъщност тя се притисна по-близо и пое целия ми гняв и чувството, че съм предаден, в себе си. Тя го прие и осъзна.
Бавно гневът ми намаля достатъчно, за да отворя ума си за нейните мисли. Усещах паренето в гърлото й, докато тя преглъщаше риданията си. С нежно движение на ръката си по гърба ми, тя поне ми позволи да видя какво се е случило, през нейните очи. Кадам се беше появил. Трябваше да се досетя. Беше дошъл при нея в коридора, преди тя да се върне при мен, за да ми каже къде е Лейди Копринена буба. След лекция за това как да оставим историята да се развие така, както трябва, той настоял тя да ми попречи да спася това момче, че трябва да го оставя на съдбата му.
Кадам е бил този, който ни е попречил да променим коня обратно в човек. Тогава той й казал, че ако спася производителя на коприна, Лейди Копринена буба никога няма да срещне Келси, никога няма да ни насочи по нашето пътуване към драконите. Спасяването на този млад мъж и издърпването на неговата нишка от тъканта на вселената, ще предизвика разплитане, което ще унищожи всичко, което сме постигнали. Думите и поведението му бяха изплашили Ана, изпълвайки я с ужас относно неговата увереност, основана на възприятията му от другия свят.
В този момент исках да разкъсам стария си наставник и да го хвърля в ада или поне на ужасното място, където живеехме с Ана, което беше нещо като ад за мен. През дългите месеци, откакто Келси и Рен си тръгнаха, се чувствах така, сякаш бях хванат в ужасна неопределеност, където бяхме вклинени някъде между смъртността и безсмъртието, изгубени във времето.
Тогава си спомних, че Кадам беше хванат в същия ужасен кръг като нас. Той беше също толкова жертва, колкото и ние двамата. Едва сега, той наистина беше мъртъв. Беше иронично и тъжно, че мога да бъда толкова ядосан на мъртвец. Всеки път, когато се появяваше на някой от нас, той беше просто ехо от човека, който си беше отишъл завинаги. Кога ще ни посети за последно? Беше ли го направил вече?
Смъртта му остави огромна рана в сърцето ми. Като дупката в земята, където голямо дърво е било изкоренено. Вече бяхме скърбяли за него, но Кадам не ни напусна наистина, не напълно. Беше оставил малки разпръснати семена след себе си и дори докато се опитвахме да си проправим път, щяхме да се натъкнем на някое от другите му същности и въздействието му щеше да се почувства отново. Чудех се дали скръбта по него някога ще свърши.
Опитът да избегнем пътя, по който той искаше да поемем, беше толкова безплоден, колкото да ритаме мравуняк. Той просто щеше да възстанови или да измисли начин да ни заобиколи.
Какъвто и да е случаят, не можех да виня Анамика, че го е послушала. Кадам беше неин учител толкова, колкото и мой. Тя му вярваше толкова, колкото и аз. Той ни беше изправил заедно на този път и каквото и да ставаше, не смятах да я оставя да се изправи сама срещу този странен живот.
Затворих очи, преминах в човешка форма и привлякох трепереща Ана в скута си. Тя обви ръце по-здраво около врата ми и аз я погалих по гърба.
– Шшт, Ана. Не те обвинявам. Всичко ще бъде наред.
– Производителят на коприна е мъртъв поради моето решение – прошепна тя във врата ми.
– И преди сме вземали трудни решения като това – казах аз, гласът ми беше заглушен от косата й.
– Да – тя си пое треперещо въздух и вдигна глава, гледайки ме в очите – но той беше просто момче. Не е войн като другите.
Над главите ни отново прогърмя гръм. Избърсвайки с палец сълза от бузата й, казах:
– Ти направи това, което трябваше да направиш.
– Аз ли? – Попита мрачно тя.
Въздишайки дълбоко, отговорих:
– Ти го направи. Кадам не е жесток човек. Ако той вярва, че смъртта на младия мъж е трябвало да се случи, значи е трябвало да се случи.
– Иначе… – Думите ми заглъхнаха. Опитът ми да я успокоя ми се стори мазен и грешен по някакъв начин. Не че нямах доверие на Кадам. Имах. Вярвах, че той вярва, че всичко това трябва да се случи. Просто още не бях сигурен дали аз вярвам.
– Ти също поставяш под въпрос моите действия – каза тя.
– Не. Не твоите.
– Следващия път ще говоря първо с теб, Сохан – каза тя. – Обещавам ти.
– Благодаря – казах аз.
– Беше грешно да направя избора без теб.
Сега, когато тя беше по-спокойна, нарочно отместих ръцете си от тялото й, поставяйки ги на земята.
– Мислеше, че ще те спра – казах просто.
Ана наклони глава и кимна, преди да се изправи и да ми предложи ръката си. Взех я и погледнах нараненото й бедро, открито под разкъсаните й дрехи.
– Няма значение дали се опитваш да ме спреш или не – каза тя. – Съгласихме се да направим това заедно.
Надигнах се с ръка в нейната, въпреки че не й позволих да поеме от тежестта ми.
– Съжалявам, че те нараних – казах грубо.
– Ти не ме нарани повече, отколкото аз теб.
Тръгнахме обратно към нашия дом.
– Мисля, че те нараних малко повече – казах, леко дразнейки я. – Когато се приберем, ще използвам командала, за да те излекувам.
– Също така бих искала баня и сън.
– Аз също.
Върнахме се обратно към нашия планински дом, вървейки рамо до рамо, между нас цареше приятелска тишина. Когато пристигнахме, тя спря, когато видя огромния брой хора, къмпингуващи там. Сякаш беше изникнал малък град. Напрягайки уши, долавях звука на поне половин дузина езици и все пак атмосферата беше на веселие и взаимно уважение.
– Трябва да им изпратим припаси – каза тя раздразнено, докато броеше лагерните огньове, осеяли земята.
– Ще се погрижа – казах уморено. – Да се върнем обратно? – Попитах, мислейки си за скрития проход.
– Не. – Тя се обърна към мен, обви ръце около врата ми и притисна тялото си към моето.
Реагирах инстинктивно, въпреки че бях объркан, и плъзнах ръце около малката й талия. Очите ми бяха привлечени от меките й устни и гъстите, тъмни мигли, които се плъзнаха по бузите й, когато тя затвори очи. Въздухът около нас се промени. Ярка, златиста светлина обгръщаше телата ни, бълбукайки меко като морска пяна с нюанси на залез. Косата й докосна ръката ми, докато се развяваше от вятъра, който ни издигаше към нощното небе.
Докато се носехме над лагера, силата й ни обгръщаше, аз притиснах бузата си към нейната и се хванахме един за друг. Не бях сигурен дали, това което се беше случило в гората бе запълнило празнината между нас, но разстоянието със сигурност беше по-малко, отколкото преди. Докоснахме се и аз я хванах за ръката, водейки я към нейната стая. Когато я оставих там, затворих с усмивка вратата, потърсих младия ни чирак Синг-Синг и му подадох Златния плод.
Очите му светнаха, когато му казах за силата му. След няколко демонстрации как да го използва, го оставих в стаята за провизии със задачата да създаде достатъчно храна, за да нахрани две хиляди воини. Той се зае с работата с голям ентусиазъм и аз не можах да сдържа да не се разсмея, когато ароматът на захар и мед се разнесе във въздуха.
Преди да си легна, се изкъпах набързо, без дори да си направя труда да се изсуша. Разтърсих мократа си коса, като тигър, и след това се пъхнах между чаршафите. Минаха дванадесет часа преди да се разбудя и когато го направих, веднага разбрах, че нещо не е наред. Главата ме болеше и черни дъги плуваха пред очите ми. Някой е бил в стаята ми и ми беше нанесъл нещо, което би се равнявало на смъртоносен удар по главата, ако бях типичен смъртен човек.
Когато седнах, видях засъхнала кръв на чаршафите ми. Предпазливо опипах ЦИЦИНАТА на тила си. Изправих се и почти щях да падна, но се хванах отчаяно за колоните на леглото, докато се опитвах да се ударжа на треперещите си крака. Препъвайки се напред, забързах към стаята на Ана и отворих рязко вратата само за да открия, че стаята й е разхвърляна, а леглото празно. Усетих миризмата на няколко мъже. Как бяха влезли?
Извиках Синг-Синг и Бхавин. Нито един от двамата не може да ми даде отговор. Паникьосан, претърсих стаята на Ана. Беше ли свалила амулета?
Единственият начин да бъде заловена беше, ако я бяха ударили по главата като мен, тоест, освен ако не беше свалила амулета. Тя понякога прави това, когато се къпе, въпреки че я бях предупреждавал отново и отново да не го прави.
Ровейки в това, което е останало от кутията й за бижута, не намерих нищо ценно. Изчезнали бяха оръжията й, както и няколко безценни подаръка, които бе получила през годините. За мое голямо облекчение забелязах златна опашка, пъхната зад завесата.
– Фаниндра – казах аз. – Можеш ли да ми помогнеш да я намеря?
Златната кобра примигна с очи и разтегна тялото си, като стана по-голяма, докато достигна пълен размер. Тя се плъзна по леглото на Анамика, изплезвайки езика си, за да вкуси въздуха, и след това заобиколи стълба, движейки се бързо надолу, докато стигна пода. Последвах я до банята и Фаниндра пъхна глава под кърпа на ръба на каменния ръб.
Когато го вдигнах, разбира се, амулетът падна на земята. Благодарейки на Фаниндра, поставих амулета около врата си и свалих ръката си. Фаниндра се уви около нея и се втвърди в злато, докато излязох от стаята, следвайки миризмата на мъжете, която ме насочи към тайните стълби и аз се проклех, че бях забравил отворена вратата, когато ядосан изтичах в гората. Вместо да отделя време да тичам надолу по стълбите, скочих в тъмното пространство, използвайки силата на вятъра, за да забавя падането си, така че се приземих меко.
Когато този път затворих скритата врата след себе си, използвах амулета, за да я заключа завинаги, и побягнах, следвайки мъжете, които бяха отвели Ана. Изумрудените очи на Фаниндра осветиха пейзажа пред мен, въпреки че виждах достатъчно добре през нощта като тигър. Въпреки това забелязах колко живи същества се очертаваха ярко, когато тя обръщаше поглед към тях.
– Помогни ми да намеря мъжете – прошепнах й. – Помогни ми да намеря Ана.
Без амулета те биха могли да я държат в безсъзнание.
Те нямаше да могат да опънат лъка или да овладеят гадата, въпреки че със сигурност можеха да ги вземат. Ако имаха достатъчно хора, можеха да разпределят теглото на оръжията достатъчно лесно, а носът ми показваше, че са достатъчно.
Всъщност бройката нарастваше. Все повече и повече миризми се присъединяваха към купона, докато тичах.
Кръвта ми се смрази, когато си помислих какво могат да й причинят. Ана беше воин, но без силите си не можеше да се справи с толкова много. За да не мисля за опасността, в която се намираше, отметнах списък с възможни нападатели, опитвайки се да разбера кой може да е направил това. Честно казано, създадохме си много врагове, дори ако имах предвид само текущото време.
Изкушението да се възползват от силите на богинята беше силна мотивация. Колкото и предпазни мерки да бяхме взели, беше очевидно, че не са достатъчни. Бях твърде самодоволен. Твърде небрежен.
Трябваше да се събудя, преди някой да влезе в стаята ми, камо ли да му дам време да ме удари по главата.
Разбира се, и двамата бяхме изтощени от усилията си напоследък, но това не беше извинение. Рен би ми изтръгнал опашката за такава небрежност. Тичах, докато отново се стъмни и тогава влязох в гората. С моето нощно виждане, обонянието и обострения слух аз ускорих, докато мъжете пред мен се забавяха.
Накрая се натъкнах на лагерния им огън. Шиш от някакво месо се въртеше над огъня и устата ми се напълни. Не бях ял от известно време. Поставих Фаниндра на земята и попитах:
– Можеш ли да намериш Ана? – Змията вдигна глава, качулката й се разшири и тя се обърна надясно, подскачайки във въздуха, след което се обърна наляво. Бавно качулката й се затвори и тя спусна горната половина на тялото си и се плъзна в тревата.
Следвах я, доколкото можах, докато тя си проправяше път покрай лагера, но тя се приближи твърде близо до един пазач, който я видя извика и избяга. Наведох се, за да не ме видят, когато той вдигна ятагана и удари земята. Устата ми се отвори, но не казах нищо, когато предпазливият мъж отскочи и друг се присъедини към него.
– Какво има? – Попита мъжът.
– Змия. Никога не съм виждал такава. Албинос мисля. Не съм сигурен. Сега не мога да я видя.
Подготвях се да се раздвижа отново, като се надявах Фаниндра да е невредима, когато нещо се докосна до крака ми. Беше Фаниндра с липсваща опашка. Прокарах пръст надолу по тялото й. Докато го правех, тя се изви с отворена уста и пред очите ми израсна нова опашка, за да замени старата.
Тя извърна глава, сякаш искаше да огледа новата си долна половина, преди отново да продължи през дърветата, оставяйки по-голямо разстояние с пазачите. Обиколихме целия лагер, докато Фаниндра спря и се обърна право напред. С ръката си дръпнах един папрат на страни и видях Ана, вързана за дърво.
Грабвайки Фаниндра, изчаках докато пазачът се отдалечи и се промъкнах по-близо. Голяма синина беше оцветила челюстта й и главата й беше отпусната към гърдите. Ръцете й бяха вързани за дървото. Краката й също бяха вързани. Носеше само нощницата си, която беше вдигната до средата на бедрото, а деколтето беше разкъсано, разкривайки горната извивка на гърдите й. Не можех да разбера дали това се е случило, докато се е борила, или вече е била подложена на насилие.
Лилави синини, няколко от които с точния размер на пръстови отпечатъци, белязваха дългите й крака и ръце и аз стиснах челюстта си от ярост. Щях да ги убия за това, че са я докоснали. Мъжете на огъня заговориха на своя носов диалект, докато разказваха за своята хитрост и за триумфалния си набег. Единият намекваше какво смята да прави с Ана, а другият открито се хвалеше. Спореха кой пръв има право на нея и поздравяваха човека с магията, която държи тигрите на разстояние.
Замръзнах и се заслушах внимателно. Сега всичко имаше смисъл. Бяха Байга (етническа група от Централна Индия). Сред тях имаше магьосник. Беше облекчение да знам, че не съм пренебрегнал задълженията си. Имаше намесена магия. Такава, която беше обезсилила и Рен. Докато продължаваха да заплашват богинята, всичко, което можех да направя, беше да не ги убия веднага.
Не че не планирах да ги убия. Щях. Просто исках първо тя да е в безопасност. Наведох се над нея, оправих роклята й и я потупах по бузата.
– Ана? – Прошепнах. – Ана, любов, трябва да се събудиш.
Тя стенеше и скимтеше. Главата й се клатеше.
– Ана – казах отново, разклащайки я за рамото. – Трябва да те измъкна оттук.
Тя облиза устните си, които бяха напукани и окървавени, и дръпна глава от мен.
– Не – тихо каза тя. – Не! – Покрих й устата, за да не събуди пазача, но тя ме помисли за един от нападателите й. Пое си накъсано въздух и осъзнах, че ще изкрещи.
Преместих ръка към челюстта й и заговорих в ума й, като я помолих да се успокои. Дори и в полусъзнание, тя веднага се отпусна, усещайки, че няма да й навредя. Взех амулета от врата си и го поставих на нея. Погалих нежно натъртената й буза и се наведох по-близо, прошепвайки:
– Прибирай се у дома, Ана. Трябва да се прибереш вкъщи.
– Вкъщи – каза тя със суров глас.
Преди да успея да вдигна ръката си, и двамата бяхме пометени във времето и пространството и когато се приземихме, горната част на тялото й, вече неподдържана от дървото, падна с тупване на земята. Изсъсках и повдигнах натъртеното й тяло, като опрях главата й на коляното си. Бяхме оставили всичките си оръжия. Анамика беше в безсъзнание. А пред мен имаше обширно имение, което несъмнено беше индийско.
Младо момче изскочи от дърветата, последвано от дългокрако момиче със зелени очи.
– Ана – промърморих шокирано.
Бяхме в миналото на Ана. Момчето беше Сунил, а момичето до него – младата Анамика. С широко отворени очи, двамата се приближиха. Младата Анамика приклекна до нас.
– Бягай и извикай татко, Сунил – каза тя с очи, пълни със състрадание, докато ни гледаше. – Жената е ранена.
Сунил потегли и преди да успея да я спра, младата красавица протегна ръка да докосне косата на по-старото си аз. Ранената жена до мен блесна и след това изчезна, превръщайки се в златен дъжд, който се издигаше във въздуха. Амулетът, който носеше, падна на земята.
– Ана! – Изкрещях и вдигнах поглед. Златната светлина обгръщаше младото момиче и го вдигаше във въздуха. Очите й се завъртяха назад, когато светлината беше засмукана в тялото й. Когато светлината изчезна, тя се доближи до мен и бавно се спусна в същата позиция, в която Ана беше преди. Тя се свлече в ръцете ми точно когато баща й и брат й изтичаха към нас.
Високият мъж, носещ тюрбан със скъпоценни камъни, се обагри в червено.
– Ще ви бъда благодарен, ако оставите дъщеря ми! – Каза мъжът.
– Къде отиде жената? – попита Сунил.
Не казах нищо, но станах и поставих Анамика в ръцете на баща й.

Назад към част 15                                                            Напред към част 17

Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 15

Глава 13
Освободената коприна

– Моят господар? – Попита мъжът с нисък глас. – Каква опасност имаш предвид?
– Имаме основание да смятаме, че императорът иска да му вземе живота.
– Защо императорът ще се занимава с господарят ми? Майсторът едва вижда, камо ли да предизвика въстание, достатъчно голямо, за да разтревожи императора. Вярвам, че грешите. – Мъжът немощно вдигна ръце, за да ни изгони през портата. Когато застанах пред него, сключил ръце на гърдите си и стъпил здраво на краката си, очите му се плъзнаха по мен и гласът му се издигна във фалцетно изпискване.
– Моля напуснете – помоли той. – Нямаме нищо ценно.
Ана сложи ръка върху рамото му и докосването й успокои мъжа. Не бях напълно сигурен дали това е природен талант, който Ана притежава, или е част от нейното призвание, но тя беше използвала същия трик спрямо мен и обикновено работеше. Тоест, освен, когато бях ядосан на нея самата. С меден глас тя попита:
– Смирено молим да се срещнем с вашия господар. Свързано е с императора, вашия господар и… и жената, която обича.
Когато тя каза това, мъжът ахна и отстъпи назад. Очите му се насочиха към сенките.
– По-добре влезте. Бързо.
Той ни преведе през калдъръмена пътека, която пресичаше горичка от черници и спря пред отворената врата на голям склад. От сградата се разнасяше странен шум. Това ми напомни за първия път, когато Келси ме запозна със содата, но този звук беше като хиляда газирани напитки, изсипани наведнъж. Отне ми няколко минути, за да разбера, че шумът идва от копринени буби.
Гледах как една жена разхвърля купчина листа върху голям плетен поднос и след това го плъзга обратно на мястото му. След това тя извади друг и повтори процеса. Няколко жени в сградата бяха прегърбени над маси и режеха листа от дълги клони.
– Приключихте ли за тази нощ? – Попита ги нашият водач.
Една от жените дойде при нас, носейки голяма кошница с неща, които изглеждаха като малки яйца.
– Почти – каза тя.
Никога преди не бях виждал как се произвежда коприна и процесът ме очарова. Забелязах жени, които внимателно се грижеха за големи кръгли плетени кошници, разположени в рамки ред след ред. От другата страна, на доста голямо разстояние от бубите, една жена разбъркваше в бълбукаща вана и изваждаше пашкули с голи ръце. Докато гледах, други работници пресяваха охлаждащите се пашкули, изваждайки мъртвите червеи, отделяйки нишката от насекомото.
Една жена пъхна шепа червеи в устата си. Чух хрущенето и разбрах, че миризмата, която се носеше във въздуха, беше от варени червеи, а не на вечеря.
Двойки работници развиваха пашкулите, докато други пренавиваха нишките на големи макари. Имаше казани за боядисване и цветни конци, които бяха окачени на големи куки, се сушаха на гредите.
Нашият водач махна с ръка.
– Добре – каза той. – Продължавайте. Камбаната за вечеря ще прозвучи скоро.
– Чудя се какво има в менюто – казах тихо на Ана. Тя ме дари с една от редките си усмивки и се почувствах сякаш съм спечелил награда.
Жената с кошницата наклони почтително глава към трима ни, ние отговорихме по същия начин и продължихме. Завивайки зад ъгъла, се натъкнахме на голяма сграда, която приличаше на казарма, но видях работници да се размотават вътре. Подминахме сградата и стигнахме до друга, която беше по-малка от другите, но изработката й беше много по-фина.
Бяхме инструктирани да чакаме на вратата, докато обявята за нашето присъствие. След като ни пуснаха да влезем, ни показаха места на дълга маса. Сгънах крака под себе си и седнах, Ана зае мястото до мен, а нашият водач доведе господаря си. Човекът беше осакатен от възрастта. Гърбът му беше толкова превит, че сигурно му причиняваше ужасна болка, но той не се оплакваше, когато седна срещу нас.
Донесоха освежителни напитки и ние започнахме да се храним спокойно. Ана отбеляза колко приятната е вечерта, а аз – колко ярка е луната. Съжалих за последната забележка, когато стопанинът на дома посегна към чашата си с трепереща ръка, поднесе я към устните си, и аз видях очите му. Бяха непрозрачни и млечни. От участието си в дълги дипломатически срещи знаех, че от нас се очаква да изчакаме да приключи храненето, преди да започнем работа.
Бях свикнал с бавното, традиционно темпо на миналото и му се наслаждавах през повечето време. Но имаше и какво да се каже за бързината, с която се правеше бизнес, във времето на Келси. Колкото и да се чувствах не на място в бъдещето, открих, че харесвам колко бързо се развиват нещата. Особено такива, които намирах за досадни. Кракът ми потрепваше нетърпеливо, докато чакахме мъжът да довърши вечерята си. Ана сложи ръката си на коляното ми под масата, за да ме успокои, а аз плъзнах ръката си върху нейната, сплитайки пръстите ни.
Тя се намръщи, но не се отдръпна. Чувствах го като поредната победа. Въпреки, че всъщност не знаех какво точно печеля.
Накрая вечерята приключи и съдовете бяха прибрани. Слугата наля малко чай на господаря на къщата и прошепна в ухото му, че сме тук, за да говорим с него относно императора и че според нас, господарят на къщата е в ужасна опасност поради любовта си към жена. Една сълза се стече по бузата на мъжа. Изглеждаше, че или не усеща сълзата, или не му пука, че я виждаме.
– Знаете за какво говорим – казах аз.
– Да – отговори мъжът. – Можете ли да му помогнете? – Попита той. – Помогнете на сина ми?
– Вашият син? – Попитах.
– Вашият син е този, който рискува живота си – каза Ана, сякаш вече знаеше отговора. – Той е този, който ухажва годеницата на императора.
Производителят на коприна прокара ръка по бузата си и се опита да изправи тялото си.
– Аз съм стар човек – отговори той. – Жена ми почина отдавна и имаме само един син. Той е добро момче. Силно тяло и нежен дух, но преди година забелязах промяна в него. Той не ми каза нищо, но аз можех да чуя лекотата в стъпките му, щастието в гласа му. Някога и за съм се чувствал така. Веднъж, отдавна. Знаех какво е.
– Любов – предположи Ана, докато отпиваше от чая си.
– Да. Но той отказа да каже каквото и да било по въпроса. Тогава един ден намерих шала.
– Шал? – Попитах.
– Да. Изработката беше изключително добра. Познавах само една жена, която можеше да го изработи така.
– Но как…? – Замълчах, не знаейки как да задам въпроса.
– Как съм видял изработката с очи, които са потъмнели? Не съм го видял с очите си, млади човече. С ръцете си. Пръстите ми са държали копринени нишки още преди да мога да ходя. За мен е лесно да различа добрата работа от лошата.
Мъжът се изкашля сухо и посегна към чашата си. Откри, че е празна и опипа масата, докато не намери каната. Слугата му се опита да помогне, но старецът изсумтя и слугата се отдръпна. Старият производител на коприна сам си наля чай, плискайки парещата течност по ръба на чашата си и изгаряйки пръстите си.
Човекът сякаш не забелязваше топлината и се зачудих дали и той някога е вадел врящите пашкули от казана. Мъжът изсмука чая от върховете на пръстите си, преди да постави каната на масата достатъчно силно, за да издаде плискащ звук.
– Кажете ни, къде е синът ви? – Попита Ана.
– Тя го извика при себе си този следобед със спешна заповед. Той все още не се е върнал, въпреки че минаха часове. – Мъжът изстиска салфетката си, докато продължаваше. – Не можехме да откажем на императора. Умолявах сина си да обмисли последствията от действията си, но той не ме послуша. Императорът планира да се ожени за нея. Всички казват така. Най-малкото, той никога няма да я пусне да си тръгне. Обичам сина си, но ако преследва това момиче, това ще доведе до смъртта му. Никой не може да се изправи срещу императора.
Точно тогава на вратата се чу суматоха и младежът, за когото говорихме, се втурна в стаята. Гърдите му се повдигаха, докато си поемаше дълбоко дъх, а и на лицето му имаше изражение на ужас, съчетан с решителност. Той коленичи до съсухрения си баща.
– Трябва да ми кажеш къде е магьосникът, татко!
– Сине! Ти се върна. – Той стисна ръката на момчето към гърдите си, но младият мъж отново му зададе въпроса. – Магьосника? – Като ехо повтори старецът.
– Да, магьосника, татко. Този, за който ми разказваше всяка вечер. Този, който живее в планината. Трябва да го намеря!
– За какво говориш? – Слабо каза старецът. Той натисна масата, за да се изправи, и накрая едва не падна, тъй като масата изскърца в знак на протест и се измести към Ана и мен. И двамата хванахме чашите си с чай, преди да се разлеят.
Очите на младия мъж горяха, докато той хващаше копринената роба на баща си, опитвайки се да го задържи и двамата се заклатиха като две слаби фиданки в буря. Единственият начин да останат изправени беше да се държат един за друг.
– Кажи ми, сине – каза мъжът – какво мога да направя?
Устата на младия мъж се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше. Виждах огромното напрежение, натрупано вътре в него. Беше като торбичката с пуканки в микровълновата печка, които Келси ме научи да приготвям – трябва да ги оставиш достатъчно дълго, но не твърде дълго, защото ще изгорят. Момчето пред мен гореше и се чудех дали вече не сме закъснели да го спасим.
– Разкажи ни за момичето – казах аз, надявайки се, че мога да му помогна и да го насоча към същината на въпроса.
Мрачно момчето ни разказа как се е влюбил в момичето, хванато в капан в двореца на императора, и че тя ще бъде принудена да стане булка на мъж, когото презира. Единствената му надежда да я спаси беше да измоли благоволението на магьосника, онзи, за когото баща му му беше разказвал.
– Но, синко, няма такъв магьосник – каза бащата с треперещи крайници. – Мислех, че знаеш. Беше просто история. Майка ти вярваше в магьосника и разказваше приказки за него, когато беше малък. Мислех, че разказвайки я и аз, ще продължа традицията.
Виждах как мускулите на раменете на момчето се отпуснаха от чувството на поражение.
Безжизнено той каза:
– Тогава нищо не мога да направя. Няма начин да я спасим от ужасната й съдба.
Ана промърмори с приглушен глас:
– Може би има нещо, с което можем да помогнем.
Сякаш забелязал присъствието ни за първи път, младежът се обърна и се вгледа и в двама ни.
– Кои сте вие? – Попита той. – И защо посещавате дома ми в такъв час?
Без предисловия Анамика насочи силата си и протегна ръка.
Божественият шал се изви надолу по ръката й като змия и се разви пред тях, променяйки цветовете. Момчето падна назад.
– Какво… какво е това? – Попита старецът.
Когато Ана измърмори нещо, Божественият шал напусна върховете на пръстите й и потече върху протегнатата длан на стареца. Той го взе между пръстите си и извика:
– Как е възможно?
– Какво… какво има, татко? – Попита момчето, намокри устните си и се загледа в шала.
Човекът вдигна очи към нас и каза:
– Виждам ви. И двама ви. Тъканта ви докосва съзнанието ми и отново ми показва цвят и форма. – Той бързо се поклони. – Смирени сме да бъдем в твоето присъствие, Велика.
Ана се усмихна, когато младият мъж последва примера му и тя кимна любезно, като ги помоли да се настанят удобно, и разтвори ръце, за да покаже, че не иска да навреди.
– Радвам се, че шалът ти дава този подарък, но се страхувам, че е само временно.
– Няма значение – каза старецът, обръщайки се към сина си и после отново към нея. – Виждам отново лицето на сина си. Това е по-ценна награда, отколкото бих могъл да поискам.
– Изпратени сме да ви помогнем да спасиш твоята дама – каза тя на младия мъж. – Както виждаш, ние имаме собствена магия. Кажи ни какво смяташе да помолиш магьосника да направи, за да ти помогне?
– Аз… – заекна той – исках той да се промъкне в двореца и да я спаси. Той щеше да носи моя шал като знак, че аз съм го изпратил.
– Но със сигурност ще отнеме много време на някой, който не е запознат с двореца, за да я намери – предположи Ана.
– Вярно е – отговори той – но мога да начертая карта.
Ана забарабани с върховете на пръстите си по масата, докато размишляваше.
– Мисля, че ще е най-добре сам да спасиш любимата си. Ти познаваш двореца.
– Да, но лицето ми е познато на пазачите. Ще ме познаят.
– Тогава ще те маскираме.
– Да ме маскирате?
– Да. Шалът има такава способност.
Ана протегна ръка и шалът се стрелна към нея.
– Съжалявам, че отново ви отнех зрението – извини се тя на стария майстор на коприна.
Той махна с ръка пренебрежително и Ана уви шала около тялото си. Когато го махна, тя беше станала аз. Младият мъж ахна, докато гледаше от мен към Ана и обратно.
– Как направи това? – Попита той учудено.
Беше смущаващо да се гледам. Анамика трябва да го е усетила, затова прошепна на шала и лицето ми се стопи, разкривайки отново нейното.
– Аз съм богинята Дурга, а това е Деймън – каза тя, като ме посочи. – Имаме много магия и сме дошли тук с единствената цел да спасим тази, която обичаш. Ще ни помогнеш ли?
– Да, Богиньо – каза той дрезгаво. Той коленичи в краката на Ана и притисна ръка към сърцето си. – Бих направил всичко, за да я спася.
След час вървяхме с него към града. Изчакахме луната да залезе, за да бъдем заобиколени от тъмнина. С помощта на шала превърнахме фигурата му във войник и завързахме около врата му скъпоценния шал, който момичето му беше направило. Той пропълзя напред тихо и когато стигна до градската порта, успя да влезе въпреки не много войнишките си маниери.
Ана и аз станахме невидими, замъглихме времето около себе си, така че да не можем да бъдем открити, и вървяхме зад него, промушихме се бързо през портата, преди тя да се затвори пред нас. Тогава всичко, което може да провали плановете ни, се случи.
Влюбеният човек беше спрян от контингент войници и го попитаха защо е напуснал поста си. Бедното момче не се обърна по подходящ начин към старшия офицер или не му даде приемлив отговор, така че беше окован и отведен до най-близката килия. Трябваше да изчакаме един час, докато групата си тръгне, за да можем да го освободим от веригите, които го държаха здраво.
След като го измъкнахме, той се изгуби и ние пропиляхме ценно време, движейки се от сграда в сграда, докато най-накрая намери входа към двореца, през който често е влизал. Двамата с Ана трябваше да отвлечем вниманието на стражите за достатъчно дълго време, за да може той да влезе.
Най-накрая бяхме под прозореца на момичето и момчето се канеше да се покатери, когато чух приближаващ пазач. Изпъшках, когато видях, че това е същият пазач, който току-що беше затворил подопечния ни в килия малко по-рано. Ана и аз бяхме твърде далеч, за да предупредим младия мъж, така че тя сложи ръка на амулета си и почерпи от силата си. Младежът, който би бил лесно разпознат, веднага се превърна в кон с шал, вързан на врата.
– Какво направи? – Изсъсках аз.
– Не знам – отговори Ана, хванала колелото на каруцата, зад която се бяхме скрили. – Просто помолих шала да го промени с нещо незаплашително.
– Шалът не може да направи това. Да го промени в животно, имам предвид.
– Очевидно може – каза тя любезно.
Шалът беше успял да промени Кадам в нашите форми на тигър, но не и в друго животно. Но тогава си спомних начина, по който Локеш беше слял хора и животни. Изглежда, че обединяването на амулета на Деймън дава на Анамика достъп до магия, която преди това е била ограничена.
– Страхотно – казах аз.
– Значи сега той е кон. Дори не е бърз и силен – посочих аз. – Изглежда, сякаш едва може да тегли плуг.
– Не аз съм избрала как да изглежда – малко прекалено високо отговори тя. – Амулетът го избра.
– Е, амулетът е избрал грешно. Смени го с нещо друго. Нещо с няколко зъба повече или поне с по-дълги крака.
Бедният кон, имам предвид човек, изцвили към прозореца, опитвайки се да привлече вниманието на своята дама. Въпреки че успя, тя изглежда се колебаеше да слезе при него въпреки факта, че имаше доста очевиден куп плат, вързан на него, готов да падне на земята.
Потърках главата си с ръка.
– Това не върви на добре – казах аз. Поне войниците бяха отминали, без да обръщат внимание на коня. Но сега човекът, превърнал се в животно, мислейки, че е чисто и виждайки, че момичето го е забелязало, вдигна такава врява, че със сигурност щеше да ги върне обратно.
Виковете му бяха станали настоятелни и пронизителни. Когато момичето се пъхна обратно вътре, дърпайки купчината плат със себе си, той ритна тухлите от разочарование и се изправи на задните си крака.
– Върна ги – казах, издърпвайки чакрама от примката на колана си и се подготвях да се бия. Групата войници се връщаше и ако това вървеше за да работим, ще трябва да влезем в боен режим.
Ана докосна гърба ми. От топлината на ръката й изтръпна целия ми гръбнак.
– Чакай, Сохан – каза тя.
Точно както предвидих, войниците реагираха на шума. Те обиколиха горкия кон, който сега цвилеше и оголваше зъби. Въздъхнах, когато го хванаха и го замъкнаха до най-близката конюшня. Изправих се и се приготвих да тръгна след него, но видях Анамика да стои неподвижна, вперила поглед в прозореца. Момичето се беше навело и гледаше как мъжете отвеждат коня, а лицето й беше обляно в сълзи; тихите звуци на нейния плач стигнаха до нас през двора.
Докато гледах как мъжете и конят изчезват в сенчестия мрак, поклатих глава.
– Стана истинска бъркотия – казах й.
– Да – отвърна разсеяно Ана, докато хвана протегнатата ми ръка. – Или може би е наша вината.
– Наша? – Попитах. – Нищо от това не беше по наша вина. – Показах с палец през рамото си в посоката, в която бе отведен конят. – Човекът се лута тук от часове.
Ана не отговори. Беше разтревожена. Тя прехапа устни и ми позволи да я отведа към конюшнята, без дори да ни прикрие. За разлика от младежа, аз умеех да бъда тих и невидим. Мракът се стопи около нас. С моето изострено обоняние и слух беше почти лесно да избегна да ни открият.
Промъкнахме се в обора и открихме, че нашият подопечен блъска с копита в дървото на бокса, в който го бяха затворили. Мина още известно време, преди той най-накрая да се успокои и последният пазач да си тръгне. Ана се приближи до младия мъж и го потупа по едната страна.
– Съжалявам, че това се случи. Ще направим всичко възможно, за да го поправим.
Конят изцвили и издуха въздух през ноздрите си. Ана докосна амулета с едната си ръка, а другата притисна към коня. Тя затвори очи и привлече силата си, но нищо не се случи. Тя отново опита. Факлите отвън примигнаха и угаснаха. Вятър раздвижи парчетата сено в малки вихри. Косата й се вдигна от раменете й и се разпиля навсякъде около нея.
Дори аз усещах силата й. Изпълни тялото ми и накара всички косми по тялото ми да настръхнат. Земята се разтърси и възможността да предизвика земетресение най-накрая я накара да спре.
– Не мога да го променя обратно – каза тя. – Амулетът не го позволява. – Тя се отпусна върху сеното и зарови лице в ръцете си.
Момчето-кон наведе глава и издуха косата й.
– Хей – казах аз, приклекнал до нея. – Той е добре. Ние просто ще го оставим тук и ще отидем да намерим момичето сами. След като я измъкнем в безопасност, ще го измъкнем и ще ги настаним в хубава ферма за копринени буби някъде далеч, далеч.
– Звучи толкова лесно, Сохан.
Дадох й печеливша усмивка.
– Не всичко трябва да е трудно, Ана.
Хванах ръката й, дръпнах я нагоре и видях блестяща сълза да пада върху бузата й. Вдигнах пръста си, нежно я хванах и си спомних за момента, когато тя беше превърнала една от сълзите на Келси в диамант. Точно когато си помислих за това, искрящата сълза се преобрази. Ана ахна от страхопочитание, когато преместих диаманта в дланта си.
– Как го направи? – Попита тя.
– Не знам. Видях те да го правиш в един от храмовете си и си спомнях това, когато се промени.
Тя го докосна с пръст, разглеждайки диамант в дланта ми.
– Какво направи с онзи? Този, който съм създала за теб?
– Аз… дадох го на Келси в деня, когато я помолих да се омъжи за мен.
– Разбирам.
– В нейното време това е традиция, мъжът да подари на любимата си диамантен пръстен, когато й предлага брак.
По някаква причина се почувствах много неудобно да й разказвам за Келси и нашия годеж. Не беше като да не знаеше. Заекнах:
– Тя все още го носи, нали знаеш. Когато я видях в деня на сватбата й, тя носеше мангалсутра. Рен го е направил за нея и диамантът беше там.
Тя се извърна и каза през рамо.
– Губим време.
Хванах ръката й в опит да я спра.
– Ана, аз…
Очите й срещнаха моите и там имаше нещо, което никога преди не бях виждал.
– Не е нужно да обясняваш, Кишан. Бях просто любопитна.
Направих крачка по-близо и я хванах нежно за ръката.
– Предпочитам да ме наричаш Сохан – казах с нисък и дрезгав глас.
Дъхът й секна и ние застанахме неподвижни, гледайки се един друг. Крясъкът на бухал стресна и двама ни, тя примигна и отстъпи назад.
– Имаме работа за вършене – каза тя.
Кимнах и я последвах. Няколко часа наблюдавахме момичето. За мен беше достатъчно лесно да уловя миризмата й, след като се върнахме до прозореца, но щом влязохме в двореца, миризмата й изчезна. Сякаш момичето нито веднъж не беше излизало от стаята си. Най-накрая го намерихме само за да открием, че стаята й вече е празна. Всичките й вещи бяха преместени.
Слънцето изгря и използвахме шала, за да се маскираме, но когато минахме покрай главния готвач, Ана беше извикана в кухнята. Отне ми час, докато успея да я взема, тъй като беше заобиколена от много хора и не искахме да предизвикваме тревога, като изчезваме. Докато тя се промени от слугиня в кухнята в дворцова прислужница и взе кана за вода, която да носи, аз бях повикан да помогна на група мъже, които се опитваха да повдигнат една каруца, за да и поставят ново колело.
Когато и тази задача беше изпълнена, ние си проправихме път през двореца, проверявайки стая след стая, губейки се повече от веднъж, преди най-накрая отново да уловя миризмата на момичето. Последвах го до голяма стая, пазена от страж. Той ми хвърли един поглед и протегна ръка, отказвайки ми да вляза, но отвори вратата за Ана.
Тя сви рамене и се мушна вътре. Отдалечих се достатъчно далеч от мъжа, за да не може да ме види или чуе, но достатъчно близо, за да видя когато Ана ще излезе. Започнах нервно да крача и пробих дупка във финия килим, но накрая тя се появи и ние се срещнахме до един ъгъл.
– Това е харем. Доста голям – каза тя, очите й блестяха силно.
– Така ли? Там ли беше? – Попитах.
– Не. Но много от коприната й беше там.
Раменете ми увиснаха.
– Трябва да продължим да я търсим.
– Не, Сохан. Знам къде е тя.
– Къде? – Попитах.
– Тя се подготвя за сватбата си. Момичетата скоро ще отидат, за да я облекат.
Хванах я за раменете малко прекалено грубо.
– Значи сме закъсняли?
– Не. Ще следваме жените. Те ще ни отведат право при нея.
Чакахме, но жените така и не се появиха.
– Ще проверя – каза Ана. Когато се върна, тя каза: – Вече са отишли. Минали са по друг път. Казах му, че и аз трябва да съм с тях и той ми даде указания. Следвай ме. Трябва да сме бързи!
Забързахме през лабиринт от коридори и накрая се натъкнахме на баня. Имаше няколко момичета, които отмиваха водата.
– Закъсняхме ли? – Попита Ана. – Трябваше да донесем подарък за императора и новата му булка.
– Те вече тръгнаха – безразлично каза едно момиче.
– Благодаря – промърмори Ана и ние излязохме бързо през вратата. За да стигнем по-бързо, ние постепенно скъсихме времето и накрая се натъкнахме на голяма зала.
Вратата се отвори и един слуга изтича навън. И двамата се мушнахме вътре, подминавайки двамата пазачи, преди вратата да се затвори. Чух гласове и викове на много хора. Звучеше като битка или като войници, маршируващи във формация.
Приближихме се по-близо. Дебелият килим щеше да заглуши нашите стъпки, дори и да не бяхме прикрити. Мъжки глас отекна в обширната зала и ние се натъкнахме на момичето, което търсехме, и на императора, нейния годеник. Те стояха на балкон с изглед към нещо, което трябва да е било тренировъчно поле.
Мъжът каза:
– Имам сватбен подарък за теб, скъпа моя. – Той отвори пакет и показа съдържанието на момичето. Тя протегна върховете на пръстите си, за да докосне парчето плат, което той държеше. Сълзи се стичаха по лицето й. Императорът продължи с подигравателен глас: – Снощи се случи интересен инцидент. Изглежда някакъв кон е влязъл на територията на двореца, носейки точно този шал. Той вдигна достатъчно шум и пазачите го отведоха и го затвориха в конюшните. Тази сутрин, за наше учудване, открихме не кон, а майстора на коприна. Попитахме го каква магия е използвал и защо е дошъл. Той не отговори и отказва да сподели причината за проникването си в моя дворец посред нощ.
Направих крачка напред, възнамерявайки да се изправя открито срещу императора, но Ана докосна ръката ми и направи това успокояващо нещо, което винаги ми действаше. Тя сви ръка около бицепса ми, за да ме задържи на място, и когато се обърнах, за да я попитам, бях изненадан да видя устата й, свита в стегната линия и много бледото й лице.
Когато раменете на момичето се разтрепериха, злият мъж продължи:
– Мога само да предполагам, че е дошъл да ме убие. Касметлийка си, че бъдещият ти съпруг е в безопасност.
Момичето стисна юмруци и извика:
– Той не е дошъл да те убие!
Направих гримаса. Момичето беше много наивно и не виждаше, че мъжът я примамва да каже истината.
– Не ли? Сигурна ли си? Ти го познаваш по-добре от всеки друг тук. Може би е дошъл тук по съвсем друга причина. Каква е причината, скъпа моя?
Не отговаряй, помислих си. Просто мълчи. За съжаление момичето не можеше да си държи устата си затворена. В известен смисъл тя и производителят на коприна бяха идеални един за друг.
Момичето се опита да измисли нещо.
– Аз… Сигурна съм, че той е дошъл само, за да ми донесе още конци. Може би е бил нападнат от магьосник и се е нуждаел от помощ.
Този жалък монолог продължи известно време и аз се надявах, че императорът ще я остави, за да можем да вземем момичето, да се измъкнем и да я съберем отново с нейния любим. Но тогава той я заведе на балкона. Дали ще я хвърли отгоре?
Чух изплющаването на камшик и кръвта ми застина. Императорът бутна шала, който държеше, в лицето на момичето. Лицето му беше мораво от гняв.
– Мислеше ли, че няма да разпозная, че този шал е твое дело, скъпа? – Каза той. – Ти си влюбена в този човек.
Момичето започна да се моли за живота на младия мъж, но знаех, че е напразно. Погледнах Ана, която изглеждаше травматизирана от всичко, което се разиграваше пред нас.
– Може би трябва първо да отидем да спасим момчето – казах аз.
Тя поклати вцепенено глава. Погледнах напред и се вгледах в императора. Той беше хитър. Гласът ми беше достатъчно нисък, за да не ме чуе, но въпреки това той огледа подозрително стаята, преди най-накрая да се обърне отново към момичето и да я унижи още повече, като я накара да се откаже от младия мъж.
Разбира се, тя го направи, макар че нямаше да постигне нищо. Приближих се и погледнах през балкона. Младият мъж беше видимо потресен от нейния отказ и аз извъртях очи. Ако някога една двойка заслужаваше един друг, това бяха тези двамата. Как можеше да си помисли, че тя не го обича? И нещо повече, как бе станал отново човек?
Погледнах Ана питащо и тя отново поклати глава точно когато императорът каза:
– Това е всичко, което имах нужда да чуя. – Тогава той извика: – Избавете го от мъките му!
Всички войници долу вдигнаха лъковете си. Изръмжах и се втурнах към балкона, готов да скоча по пътя на стрелите, преди да достигнат целта си, но когато докоснах камъка, тялото ми замръзна на място. Можех да движа главата си, но нищо друго.
Обръщайки се към Ана, я видях да се приближава към мен, очите й се напълниха със сълзи. Времето беше спряло. Момичето беше притиснало ръце към устата си, а императорът се беше навел над балкона, очите му светеха с опасен огън.
– Какво направи? – Измърморих.
– Не ни е писано да го спасяваме – каза тя.
– Искаш да ми наложиш това решение? На мен? – Попитах. – На тях?
Анамика нямаше нужда да отговаря, защото видях решителността в очите й.
Крехкото нещо, което се изграждаше между нас, се счупи и разби на болезнени парчета. Тя се извърна от мен и времето отново се задвижи. Тоест за всички и всичко, освен за мен. От моята замръзнала позиция на балкона гледах как влюбеният млад мъж беше уцелен от десетки стрели. Изръмжах през зъби, докато слушах самодоволния император да казва на момичето:
– Запомни този урок, птиче. Няма да ме направят рогоносец. Сега… стегни се за нашата сватба.
Докато Анамика използваше шала, за да се прикрие, аз се втренчих в нея, усещайки жилото на предателството. Чудех се защо крие намеренията си от мен. Не бях ли спечелил доверието й? Ако беше отделила време да ми обясни, може би щях да се съглася с нейния план.
Ана приклекна и докосна ридаещото момиче. Тя изрече съболезнования и промълви някаква баналност за това, че любимият й винаги ще е с нея, когато погледне шала, който му беше дала. Поклатих глава с отвращение. Ана и жената изчезнаха, оставяйки ме сам, невидим и замръзнал на място., гледайки как войниците изнасят тялото на бедния мъж.
Помислих си – Как може да е толкова студена?
Можехме да го спасим.
Щеше да е лесно. Имахме силата. Никога не съм вярвал в съдбата така, както вярваше Кадам или, изглежда, както и Ана. Все още не бях сигурен, че това е моята съдба. Че този живот, който живея, беше моята цел. Единствената причина, поради която се съгласих със списъка на Кадам, беше, че нищо не беше запечатано в камък, нищо, което бяхме направили, не можеше да бъде отменено. Нищо, което бях помолен да направя досега, не противоречи на миналото. Може би това щеше да се промени сега.
Кръвта ми туптеше горещо във вените ми. Кипях от яд.
Нищо, което прочетох в списъка, не казваше „Нека момчето умре“. Ана съзнателно бе избрала да не го спасява. Защо? Отново и отново се чудех. Тя беше воин, разбира се, но се отвращаваше от безсмислената смърт и тази беше такава.
Императорът се върна и изпадна в ярост. Слуги и войници се втурнаха, търсейки момичето навсякъде. През цялото време мълчаливо кипях от гняв от това, което беше направила Анамика. Когато тя се върна, щракна с пръсти и тялото ми се отпусна. Можех да се движа отново. Гледах я втренчено, без да се доверявам да проговоря. Сега стаята беше празна, но всеки сантиметър от нея беше пълен с неизказани неща. Въздухът между нас беше горещ и сух. Трябваше само една искра, за да пламне.
Тя сякаш разбра настроението ми и без да каже нито дума, протегна ръката си и размаха Огненото въже, докато създаде портал. Той изпука и заискри, сякаш усещаше напрежението. Когато все още не помръдвах, тя повдигна вежда. Нещо в мен прищрака и аз направих три смели крачки напред, хванах я през кръста и я вдигнах във въздуха.
Ана се бореше срещу мен, но аз я разтърсих леко и просто казах:
– Недей.
Тя замълча и обви ръце около врата ми. Преместих я в ръцете си и скочих през пролуката.

Назад към част 14                                                     Напред към част 16

Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 14

Глава 12
Отвлеченото момче

Когато пристигнахме, ноздрите ми се разшириха, а стомахът ми се сви. Ана нави Огненото въже и след като инструктира шала да я облече в типичната й ловна рокля и меки ботуши, го прикрепи към кръста си. Тя предложи да ми направи и нови дрехи, но бях свикнал с черната си риза и панталони, въпреки че приех чифт здраво тъкани обувки. Беше нощ и небето беше пълно със звезди. Прекалено много звезди, за да има наблизо модерен град. Бяхме в далечното минало.
– Къде се намираме? – Попитах.
– Не съм сигурна – каза тя, докато махаше чантата от рамото си. Съдържаше всичките й оръжия с изключение на лъка, който висеше отделно. Тя промърмори няколко думи и ми подаде торба с храна, съдържаща някакъв вид суспензия, сушени плодове и ядки.
Тя бръкна в нея и взе една шепа и я пъхна в устата си, преди да каже:
– Инструкциите на Кадам казват само, че трябва да освободим Лейди Копринена буба.
– Лейди Копринена буба? Сигурна ли си?
Ана кимна и аз се замислих, докато ядях. Беше минало много време, откакто Келси ми беше разказала историята на Лейди Копринена буба. Не бях напълно сигурен, че все още мога да си спомня всички подробности. Ана ми подаде вода от раницата си. Сега, когато имахме всички дарове на Дурга и амулетът беше цял, Златният плод имаше достъп до водната част на амулета и можеше да ни дава вода. Колкото и да харесвах чай и лимонада, най-много обичах вода. Отпих дълбоко и й подадох торбата да я напълни отново.
– Спомням си само части от историята й – казах аз. – Келси я срещна в един храм и тя и е казала, че Дурга я е спасила от брак с императора, който убил мъжа, когото обичала. Мисля, че беше продавач на платове или производител на коприна.
– Тогава дали ни е писано ние да я спасим? Нея, както и нейният производител на коприна? – Попита Ана.
– Не знам. Кадам никога не е искал да променяме миналото.
Приключих с яденето си, пресуших още един мех с вода и й върнах чантата. След като я прибра в раницата си, Ана се завъртя в кръг и след това приклекна, за да разгледа пътя, който видяхме.
– Каруци са пътували натам – каза тя и посочи на изток. – Ако искаме да намерим императора, по-добре е първо да намерим град.
Вървяхме един до друг за около час преди изгрев слънце. Предложих й да нося раницата, но тя се съгласи само ако се редуваме. Разбирам чувството за сигурност да държиш оръжията си близо до себе си, но да носиш всички оръжия беше тежко, дори за нас. Небето беше тъмно и сиво и природата започваше да се събужда. Птици пееха, приветствайки слънцето и скоро към нас се присъедини и спътник, който седеше на върха на пълна със сено каруца. Ароматът на дим от лула се носеше във въздуха.
– Здравейте. – Казах.
Мрачният мъж измърмори нещо за поздрав и аз претърсих езиците в мозъка си, докато разбрах кой е неговия. Моят мандарин не беше много добър, но силата, с която богинята разполагаше, правеше комуникацията гладка.
Въпреки че мъжът ме разбра, той все още не изглеждаше прекалено приятелски настроен.
– Ние сме пътници, които искат да се срещнат с императора – продължих аз. – Можете ли да ни кажете дали вървим в правилната посока?
– С Императорът? – Той ни гледаше учудено и след това започна да се смее.
Въпреки че ни смяташе в най-добрия случай за наивни, той ни каза да продължим по пътя, докато не се разклони и да поемем по пътеката вдясно, след това ни задмина, защото ние забавихме ход, за да поговорим.
– Вярвам, че сме в Китай – казах аз – въз основа на облеклото му и диалекта, който използваше.
– Локеш не е ли от Китай? – Попита Ана.
– Да, но би било твърде голямо съвпадение той и Лейди Копринена буба да са родени по едно и също време и място, особено в Китай. От всичко, което Кадам и Келси събраха за произхода на Локеш, бих предположил, че той е роден няколко века по-рано, по време на война. Но ти си права, все пак трябва да сме внимателни.
Разминавахме се и с други хора по пътя и докато вървяхме, Ана задаваше много въпроси за това какъв би бил животът на Сунил сега, когато живееше във времето на Нилима. Разказах й всичко за това какви чудеса може да предложи бъдещето и как на жените са дадени възможности да работят и учат заедно с мъжете. Говорихме за модерния транспорт, филми, медицина, компютри и коли и как парите се съхраняват в банки, а не в дома. Въпреки че се придържах предимно към приятните неща, тя изрази загриженост, че Сунил няма пари. Казах й, че Нилима е много добре финансово и Сунил би могъл да научи занаят, ако иска.
– Може ли да е войн? – опита тя. – Той е умел в битка.
– В това време войните са различни, не се водят с оръжия и мечове или лъкове и стрели, те се водят с големи машини или бомби.
– Бомби?
Опитах се да измисля нещо, което тя би разбрала.
– Виждала ли си катапулти, които хвърлят тежки камъни?
– Да.
– Бомбата е като голяма скала, само че е много по-мощна. Вместо да счупи стена, ще сравни със земята цял град.
– Разбирам. – За момент тя обмисляше това, преди да каже: – Няма много чест в това да спечелиш с бомба.
– Не – съгласих се аз. – За съжаление няма много възможности за човек като Сунил или мен в бъдещето.
– Но изглежда Рен се е адаптирал добре.
– Рен винаги е бил дипломат. Той умее да подписва документи и да се усмихва, да очарова възрастни жени и да ласкае възрастни мъже. Това е умение, което все още е полезно в бъдещето.
– Ах.
Въздухът на ранната утрин беше свеж и в него се усещаше настъпването на есента. Слънцето се скри и аз я погледнах. Тя беше прехапала със зъби устните си.
– Какво има? – Попитах.
– Не искам да те обидя с въпроса си.
– Ще се опитам да не се обиждам. Какво искаш да знаеш? – Исках да й покажа, че мога да я разбера и я приемам такава каквато е, както тя разбираше и примаше мен. Прекалено много месеци я бях отблъсквал, предпочитайки да бъда сам в нещастието си. В нея имаше много повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед и аз открих, за първи път, че искам да я опозная по-добре и тя също да ме опознае.
– Какво… какво щеше да правиш в бъдещето, ако се беше върнал с Келси?
– Аз… – Устата ми се затвори рязко. Вървяхме мълчаливо за момент.
– Обидих те – каза тя. – Извинявам се.
– Не, не е това. Аз… Предполагам, че никога не съм се замислял над идеята. Знаех, че искам семейство. Имаме много пари, така че нямах нужда да работя или да имам кариера. Предполагам, че просто щях да ходя до офиса всеки ден.
– Работа? Офис? Имаш предвид онази стая високо в небето със стените от стъкло?
– Да.
– Какво ще правиш там? Ще натискаш с пръстите си многократно, за да накараш магическия прозорец да ти каже нещо?
Изсумтях и потърках челюстта си.
– В повечето случаи прекарвах времето си, създавайки неприятности на Нилима. Заседанията на борда ме отегчаваха. Нямам ум нито за финанси, нито за бизнес. Въпреки че компютърът, или магическият прозорец, както го наричаш, е много полезен инструмент, аз предпочитам да работя с ръцете си.
Ана кимна, въпреки че челото й беше сбърчено. Знаех, че тя се опитва да разбере за какво говоря. Бях й обяснил някои неща, но имаше много, които не бях.
– Аз също предпочитам да работя с ръцете си – каза тя. – Не мога да си представя такъв живот, в седене.
На пътя се появиха още пътници и ние замълчахме. В мислите се върнах към скучните и изглеждащи безкрайни дни, в които седях в офиса, опитвайки се да внимавам в нещата, които Нилима ме учеше. Не можех да си представя по-непоносим живот. Не бях създаден за това. Джунглата беше моят дом. Честно казано, чувствах се по-спокоен в миналото, отколкото в бъдещето. На сегашното ми работното място не се чуваха звънящи телефони или дрънкащи асансьори. Беше пълно с дрънкане на конски юзди, бойни викове, песента на изстреляна стрела и звук на мечове.
Но не само битките бяха всичко, което ме удовлетворяваше. Харесваше ми да съм сред природата. Градовете ме задушаваха. Чувствах се в капан в тях. Вместо плюшени килими или плочки, копнеех да ходя по шумолящи листа. Утъпкани пътеки вместо тротоари. Харесвах бавния и лесен живот от миналото. Без Келси и брат ми, често се чувствах не на място в бъдещето, като реликва или стар меч, забравен някъде. Спокойната тишина на миналото ме зовеше.
Колкото повече мислех за шума – дръзките бумтящи гласове на медиите, безкрайните реклами, постоянната нужда да придобиваме все повече и повече, сякаш удовлетворението в живота идва само чрез количеството притежания – толкова повече осъзнавах колко труден би бил животът. Чудех се дали Келси щеше да е щастлива да живее тихо до мен.
Веднъж като подарък й бях дал ключ. В мечтите си си представях как ще построя дом в старата си джунгла и ще живея прост живот с нея. Но щеше ли тя да прегърне този живот или да ме презира заради него? Дали децата ни щяха да ни изоставят и да ме намразят, че ги държах далеч от съвременния свят и всичко, което той предлага? Идеята остави горчив вкус в устата ми. Никога не съм я питал как се чувства или какво си представя за нашето бъдеще.
Мислех, че най-трудната част ще бъде да накарам Келси да се обвърже с мен, но може би трудностите щяха да бъдат повече, отколкото очаквах. Животът във времето на Келси може би нямаше де е лесен за нас. Стиснах челюстта си, не исках да приема, че имам някакви ограничения, че може би не бих успял според стандартите на света на Келси. Любовта трябваше да е достатъчна. Да мисля за това, какво е можело да се случи, ме караше да се чувствам обезсърчен.
Ръката на Ана докосна моята и усетих успокояващото въздействие на нашата връзка.
Нейната крачка съвпадна с моята. Тя вървеше уверено с високо вдигната глава и рамене, дръпнати назад, въпреки че бяхме на място и във време, непознати и за двама ни.
Косата й беше заплетена и имаше петно от мръсотия по лицето си, но въпреки това беше безспорно красива. Дори и без излъчването на богиня, Анамика беше от типа жени, които можеха, с едно движение на пръста си, да поискат и всеки разумен мъж би дотичал. Странното беше, че тя не изглеждаше наясно с тази сила.
В съзнанието ми нямаше съмнение, че тя ще се чувства още по-неуместно в бъдещето от мен, и въпреки това все още можех да си представя тълпите, които се разделят пред нея, докато тя минаваше смело през тях. Щяха да изпаднат в страхопочитание пред нея, сякаш беше великолепна и рядка като еднорог. Блестящият прах на магията щеше да се влачи след нея и всички щяха да следват стъпките й, надявайки се на малка частица от нейното божествено излъчване да се докосне до тях.
Бяхме се били в много битки заедно и когато си помислих за ролята си, на нейния тигър, който я води в битка, непреодолимото чувство, което изпитах, беше гордост. Бяхме минали през кал, бълхи, смърт и полета с паднали войници и тя никога не трепна. Нито веднъж. Тя беше твърда в решението си да изпълни дълга си. Никой не заслужаваше повече от нея да е богиня. Тя беше идеалният избор. Ана беше просто перфектна.
– Вярвам, че това отпред е градската стена – с авторитетен глас каза Ана.
Примижах и засенчих очите си.
– Мисля, че си права. Какъв е планът?
– Трябва ли да променим външния си вид? – Попита тя, доверявайки се на мнението ми.
– Не мисля, че някой ще ни познае. Може обаче да се наложи да актуализираме гардероба си.
– Гардероб?
– Дрехите.
– Ах. Тогава ще бъдем готови да го направим, когато се наложи. – Тя кимна отсечено и заедно минахме през градските порти.
Градът беше оживен. Следвахме тези, с които се разминахме по пътя и се озовахме на централния пазар. Сутрешния бриз носеше отвратителните миризми на готвено месо, съчетани с миризмата на товарните животни. Насочих Анамика в посока, където се надявах да намеря отговор на въпросите ми за производителите на коприна и за тази, която живееше в къщата на императора.
Едно ръмжащо куче, под масата на един търговец, скочи към нас и започна да лае, докато не изръмжах тихо и дълбоко в гърлото си. То изскимтя и подви опашка, преди да се скрие отново. Продавачът най-накрая се обърна към нас, очите му се разшириха, когато видя Анамика.
– Няколко хубави коприни за хубавата дама? – Попита той. – Имам най-доброто, което градът може да предложи.
– Търсим определен производител на коприна, който наскоро може да е изпаднал в немилост пред императора?
Видях момента, в който все едно воал мина през очите на продавача. Това беше човек, който обичаше да притежава тайни.
– Може би малък знак за нашата искреност ще ви помогне да си спомните? – Предложих.
Той протегна чиния и Анамика пусна вътре самородно злато. То издрънча шумно и мъжът бързо го грабна и го претърколи между дълги мръсни пръсти. Ноктите му бяха израснали, но гладко изпилени. Вероятно за да не закача коприната. Той се вгледа в нас проницателно, след което каза:
– Трябва да сте много сигурен в жената си, за да й позволите да държи кесията.
Наведох се напред.
– Кой каза, че кесията е моя?
Мъжът сръчно прибра самородното злато и насочи вниманието си изцяло към Анамика. Ъгълчето на устата му се повдигна в лукава усмивка. Той извади прекрасен топ синя коприна и го поднесе към лицето й.
– Не синьото – промърморих аз. – Тя трябва да носи злато.
Анамика вдигна очи към моите и ми се усмихна леко.
– Прекрасно е – каза тя пренебрежително на продавача. – Кажи ми, спомни ли си нещо за производителя на коприна?
Мъжът се отдалечи и зацъка с език, преди да донесе разкошен бродиран шал.
– Ах – каза той – но не сте видели най-доброто, което мога да предложа.
С гордост той разгъна шала и го разкри в целия му блясък.
Анамика ахна и докосна нишките, които бяха сплетени заедно, за да покажат намигащи дракони и феникс. Мъжът смело вдигна с ръка шала, стиснат между пръстите си, протягайки се към Ана.
– Почувствайте го върху кожата си, каза той.
Преди да успее да я докосне, аз го хванах здраво за китката, само на сантиметри от лицето й и силно бутнах ръката му.
– Дамата не обича да бъде докосвана – предупредих аз.
С леката усмивка на опитен продавач той се отдръпна.
– Разбира се, разбира се – с хитър глас каза той. – Просто исках да почувства коприната.
– Сигурен съм, че е така – отвърнах аз.
Мъжът намигна на Анамика и след това каза:
– Чух слухове за уважаваната годеница на императора и нейната привързаност към определен мъж. Може би това е този, за когото говорите.
– И къде можем да го намерим? – Попита Анамика.
– Често купувам коприна от семейството му. Бих могъл да организирам среща между вас, срещу определена цена.
Скърцайки със зъби, попитах:
– Колко?
– О, не много, не много. Наистина дреболия.
– Какво желаеш? – Каза Анамика.
Мъжът облиза алчно устни. Познавах този поглед. Искаше да ни ограби и то не само парите. Лесно можех да си представя какво виждаше, когато гледаше Ана, но той виждаше само повърхността, необикновено красива необвързана жена, само с един мъж, който да я пази. Очите ми се присвиха от желанието да скоча, да я защитя, но в същото време знаех, че тя, от всички жени на света, е абсолютно способна сама да се защити.
Сякаш усещайки желанието ми, Ана сложи ръка на рамото ми.
– Това можем да ти предложим. – Тя протегна блестящ рубин. Не бях сигурен откъде го е взела, но тя винаги носеше различни видове скъпоценни камъни и монети в чантата си точно с такава цел. – Но искам бърз отговор – предупреди тя мъжа.
– Защото това е щедра сума и ще намерим друг, който да ни каже къде е майстора на коприна. Може би ще ни бъде по-полезен.
Мъжът сведе вежди, грабна рубина от Анамика и щракна с пръсти. Едно младо момче се изправи на крака, излизайки изпод масата. Кучето, което галеше, побутна крака на момчето, искайки да си върне вниманието му.
– Синг-Синг – излая продавачът. – Заведи тези клиенти в дома на майстора на коприна. И да се върнеш бързо. В противен случай ще усетиш опакото на ръката ми. Разбира ли?
Момчето кимна енергично и се пъхна под изложените платове и все едно от нищото се появи между нас.
– Ела – каза той и протегна ръка към Анамика. Тя му се усмихна и я хвана, докато той бързо си проправяше път между хората, влачейки я след себе си, без да обръща внимание на онези, които му крещяха.
Всичко, което можех да направя, беше да ги следвам през гъстата тълпа. Момчето не забави, докато не навлязохме в нов квартал, който странно беше лишен от хора. Очите му се стрелнаха насам-натам и той нервно облиза устни.
– Разтревожен ли си? – Попита го Анамика.
– Този район е известен с крадци и разбойници. – Той хвърли поглед към мен. – Не мисля, че вашият човек може да се справи с повече от двама.
Намръщих се, докато Ана каза:
– Уверявам те, че Сохан може да се справи с много десетки крадци, дори без моята помощ.
Ъгълчето на устата ми се повдигна и момчето се обърна, за да ме огледа.
– Мисля, че преувеличаваш – каза след като свърши с огледа. – Той не изглежда толкова страшен.
Скоро се наложи да докажем колко сме страшни. Точно както момчето подозираше, много бързо бяхме заобиколени от половин дузина крадци. Те бяха жилави и млади. Някои от тях не бяха много по-големи от момчето, което ни водише. Вдигнах ръце.
– Не искаме да ви нараняваме – казах с равен, спокоен тон. – Вървете си с мир и ние ще забравим неуважителното ви поведение към дамата.
За негова чест, момчето, което ни беше водач, извади къс нож от колана си и застана пред Анамика, пазейки я, със свирепо изражение на лицето.
Тя обви ръка около гърдите му, което го накара да се изправи възможно повече, издувайки гърдите си. Знаех, че го направи, за да я защити, защото той вероятно вярваше, че тя се крие зад него. Разбирах чувството.
Анамика можеше да вдъхне храброст като никой друг.
Като вдигнах ръце, за да покажа, че нямам оръжия, се обърнах в кръг, за да огледам опонентите си. По моя преценка нападателите бяха седем. Четирима от тях носеха ножове. Един имаше къс меч, а останалите бяха едри на ръст, без да се виждат оръжия освен юмруците им.
– Много добре – казах, раздвижвайки врата си. – Хайде.
Чух шума на стомана, когато мечът беше изваден от ножницата. Те ни заобиколиха с втренчени очи. Придържаха се към тъмните сенки на алеята и се движеха по такъв начин, че лесно разбрах плана им. Едрите мъже не обръщаха внимание нито на момчето, нито на Анамика, вероятно решили, че по-малките ще се справят с нея. Вместо това се бяха фокусирали върху мен.
Като един те се втурнаха, като момчето с меча се насочи първо към мен, за да ме разсее, а другите се опитваха да ме ранят в крака или гърба. По-скоро усетих, отколкото видях, че един идва към мен отстрани, докато онзи с меча ме нападна челно. Играейки си с тях, държах ръцете и очите си вдигнати към първото момче и изчаках точния момент, след което ръката ми се спусна върху ръката с ножа. С едно движение оръжието падна, а аз хванах момчето и го хвърлих на пътя на другия, който атакуваше отзад е те паднаха.
Момчето с меча замахваше многократно, но не беше обучено. Премествах тялото си ту на една, ту на друга страна, за да го избегна, като вадех другите момчета от строя едно по едно, докато го оставях да продължава да ме напада. Когато всички бяха на земята, освен него, всеки от тях с различни наранявания, насочих вниманието си към него.
– Така вече по-добре – казах аз. След още един замах, започнах да го поучавам: – Водиш с грешен крак.
– Наистина ли го учиш да се бие по-добре? – Попита Ана. – Те са крадци.
– Колко сте права, милейди. Време е да сложим край на това. – Въртейки се в кръг, хванах ръката на опонента си между торса и собствената си ръка, точно когато той вдигна меча. Докато извивах китката му, мечът падна в ръката ми. Обърнах се и го насочих под брадичката му. Тогава вдигнах поглед към млад мъж, който се беше скрил на покрива на една сграда и се готвеше да скочи отгоре ми.
– Ако си умен, ще останеш там, където си казах аз.
Младият крадец замръзна на място. Ана вдигна поглед и му се усмихна.
– Като водач на тази компания вие носите отговорност за техните действия. Предавате ли се?
Младежът хвърли ножа. Беше красива кама. Такава, която беше достойна за един император. Вдигнах я и прокарах палеца си надолу по острието.
– Ще я задържим като заплащане за неприятностите, причинени ни днес – казах аз. – Не забравяйте да избирате жертвите си по-мъдро в бъдеще. Външният вид може да е подвеждащ. А сега бягайте да си ближите раните.
Оставихме алеята зад себе си и продължихме.
– Не трябваше да ги пускаш толкова лесно – каза Анамика.
– Те бяха просто заблудени момчета – отговорих й.
– Може би. Но заблудените момчета се превръщат в омразни, жестоки мъже.
– Не всички от тях.
– Необходим е само един – тихо каза тя. – Мечът на бруталността е подострен върху камъка на трудностите – завърти дръжката в една посока и ще видиш страданието, както на притежателя му, така и на жертвите му. От другата страна ще откриеш презрение към себе си и към другите.
– Но забравяш, че трудностите също раждат герои. Някои се издигат и стават по-добри благодарение на това.
Анамика се извърна от мен и погледна право напред.
– Повечето герои са просто злодеи, които все още не са разкрили истинската си природа.
– Не вярвам в това, Ана. И честно казано, изненадан съм, че го казваш.
– Има много неща, които не знаеш за мен, Кишан.
Побутнах я с ръка.
– Какво стана със Сохан? Или и мен ме мислиш за злодей?
Тя вдигна очи към мен.
– Не мисля, че си злодей. Нито пък те смятам за герой.
– Тогава какво съм? – Попитах.
– Ти си просто… моят тигър – отговори тя.
Не бях сигурен какво да мисля за думите й, дали това е добро или лошо, че мисли за мен по такъв начин. Анамика не обичаше непременно да играе ролята на богиня, въпреки че обичаше да помага на хората. Беше страхотна в битка, но ми се струваше повече като майка- стръвница, която защитава малките си, отколкото като отмъстителна богиня.
Със сигурност би било по-лесно да вземам житейски решения въз основа на инстинктите на тигъра, но аз бях повече от това. Келси нямаше да има проблеми да ме увери в статуса ми на герой, но в известен смисъл беше хубаво, че Ана не искаше това от мен. Сякаш не очакваше нищо от мен. Тя ми позволяваше да бъда това, което исках да бъда в този момент, независимо дали мъж, тигър, герой, спътник… дори злодей.
Не че като Локеш, но не беше ли подло от моя страна да обмислям да отнема щастливия край на Келси? Определението за лош човек е, че той иска да получи това, което желае, без значение на каква цена. Би било толкова лесно за мен да върна времето назад и да унищожа любовта, която съществуваше между Рен и Келси. Имах силата да си проправя път директно до нейното сърце.
Но любовта не изискваше ли жертва?
Мислите ми бяха прекъснати, когато нашият млад водач спря и посочи един затворен дом.
– Тук е производителя на коприна – обяви той.
– Много добр – казах аз. – Ана ще ти даде монета за твоята храброст.
Тя приклекна и докосна върха на пръста си до носа на момчето.
– Може би мога да ти предложа нещо повече от една монета – каза тя.
– Какво е това? – Попита колебливо момчето, гласът му програчи по момичешки начин, знак, че започва да се превръща от момче в мъж.
Мислите ми се върнаха назад във времето, когато бях в неговото положение – дванадесетгодишно дете, гледащо с надежда Ана.
– Би ли искал да дойдеш и да работиш за мен? – Попита тя.
Сложих ръка на нейната.
– Сигурна ли си? – Измърморих аз.
– Погледнах в сърцето на този млад човек. Той е смел и верен. И продавачът на коприна не е твоят баща, нали? – Попита тя.
Момчето поклати глава и каза мрачно:
– Той е моят господар. Не мисля, че ще ме продаде на всяка цена.
– Тогава няма да те купим – каза Ана. – Ще те откраднем като онези крадци.
Очите на момчето се разшириха сериозно.
– Не. Не можете да направите такова нещо. Той ще ме намери и ще ме накаже!
– Той не може да те намери там, където ще те изпратя. – Тя постави длан на бузата му и запя, оставяйки малко от силата си да озари кожата й. – Ще ми се довериш ли? – Попита тя.
Той кимна с влюбено изражение на лицето си.
– Добре. Хвани се за ръката ми и ще използвам силата си, за да те отведа до дома си. Там ще намериш слуга; името му е Бхавин. Кажи му, че ще бъдеш негов чирак и ще служиш лично на богинята. Обещавам, че ще дойда много скоро и ще се погрижа да се настаниш.
– Да, госпожо.
Синг-Синг се поклони над ръката на Анамика и тя стисна амулета с другата си, прошепвайки думите, които щяха да изпратят момчето в нашия дворец на върха на планината.
След като изчезна, скръстих ръце на гърдите си.
– Навик ли ти е да събираш млади мъже, които да падат в краката ти? – Провлачих.
– Не съм го избрала от суета. Ситуацията налагаше моята намеса.
Въздишайки, казах:
– Лековерна си, Ана.
– Какво означава това?
– Това означава, че лесно човек може да те убеди.
– Напротив. Трудно е да ме убедиш.
Направих една крачка по-близо, поддавайки се на предизвикателството в очите й. Тя замръзна, но не помръдна, когато изръмжах гърлено и наведох глава към врата й.
Затворих очи, вдишах опияняващия й аромат, гърдите ми мъркаха, докато докосвах леко линията на челюстта й. Минаха само няколко секунди, преди да почувствам ръцете й на гърдите си, отблъсквайки ме.
– Изглежда, че си права – казах аз и се отдръпнах с готовност. – Много си трудна за убеждаване, всъщност ако мъжът направи опит. Мисля, че щеше да ми е по-лесно да се сприятеля с теб ако бях още момче.
– Приятелите не се докосват по такъв начин – тя посочи към гърлото си.
Тя притисна пръсти към врата си, сякаш се опитваше да изтрие лекото ми докосване.
– Защо си толкова уплашена от мен? – Попитах. Въпреки че умът й беше затворен за мен, усещах вълнуващите я емоции.
– Не съм уплашена. Просто не искам да се потдавам на навиците ти да… галиш жените.
– Въпреки това, което мислиш, аз не обикалям и не търся жени, които да галя.
Въздишайки, Ана каза:
– Може ли да обсъдим това по-късно? Бих искала да изпълня тази задача, преди да бъда повикана отново.
След като кимнах, тя взе висящото чукче и удари гонга до портата. Издаваше някакъв сребрист мелодичен звук. Почти мигновено се появи старец. Чудех се колко ли е чул от нашия разговор.
– Какво искате? – Попита той.
– Дойдохме по един спешен въпрос – каза Анамика с, според мен, твърде възбуден глас. Тя все още беше нервна. Без да прочета мислите й, нямаше начин да разбера защо. Ана продължи. – Вярваме, че животът на вашия господар е в опасност.

Назад към част 13                                                   Напред към част 15

Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 13

Глава 11
Детска любов

Анамика промърмори бързо сбогом на Рен и помаха на Нилима, преди да тръгне към мен. Когато беше достатъчно близо, за да хване ръката ми, тя я погледна и след това вдигна поглед към мен. Наклонила глава, тя се вгледа в изражението ми и след това без да бърза докосна върховете на пръстите си до моите и плъзна длан по ръката ми. Въпреки че кипях отвътре, не показвах нищо на повърхността.
Хванах ръката ѝ, приближих я до себе си и започнах да танцувам с нея. Ударният ритъм отразяваше настроението ми. Ана можеше, когато се докосваше до мен, чрез връзката ни, да прочете мислите ми, но тя се въздържа. Тя успокои звяра в мене, но все още не беше достатъчно, за да се успокоя напълно.
Когато музиката се промени в бавен танц, аз стоях там и скърцах със зъби. Ана се обърна да наблюдава другите двойки и след това пристъпи по-близо до мен. Усещах топлината, която се излъчваше от нея и кръвта ми завря. Тя плъзна ръце около врата ми и автоматично започнахме да се движим в ритъма на музиката.
Притиснах я силно към себе си и когато тя ахна, разхлабих хватката си и леко поставих ръце върху голия й кръст. Усещането на меката й кожа ме отвлече от гнева, но кръвта ми все още кипеше.
– Какво не е наред? – Промърмори тя в ухото ми. Когато не отговорих, тя настоя: – Келси ли си видял?
– Не – промърморих. Дългата й коса гъделичкаше китките ми. Погледнах към плажа и видях Рен да танцува с Ранди, блондинката, която бе довел на борда на кораба, за да докаже на Келси, че продължава напред. От другата страна на плажа видях една малка фигура и разбрах, че това е Келс, тръгнала обратно към кораба.
Беше видяла Рен с всички жени и това, което беше направил, бе разбило сърцето й.
На следващата сутрин Келси щеше да ме покани на среща. Тя щеше да подстриже косата си и щяхме да вечеряме заедно и тя щеше да изглежда невероятно и… нямаше значение. Все пак отново щеше да се окаже с Рен.
Винаги беше Рен. Брат ми щеше да ми отнеме Келси. Вероятно щеше да получи и Йесубай. Имаше Ранди, която го беше хванала яростно, а очите й блестяха решително. Нилима, също можеше да е с Рен, ако се интересуваше. А сега и Ана. Танцът й с Рен беше последната капка.
Да я видя да докосва ръката му беше прекалено. Ана нямаше да си падне по него, както всички останали. Няма да го позволя. Ръката й принадлежеше на моята ръка, не на неговата. Аз бях нейният тигър. Рен я изостави, за да избяга с Келси. Той я остави сама. Аз бях този, който остана. Ако някой заслужаваше отдадеността на Ана, това бях аз. Вратът ми се стегна, когато погледнах Рен с изключителна ревност. Рен имаше своя харем, а аз нямах нищо. Нямах никого.
Дори не и това извинение за брат. Беше ме изоставил, както беше изоставил богинята.
Ана хвана ръката ми и я дръпна. Извърнах поглед от Рен и я последвах като зомби. Отдалечихме се от партито, достатъчно далече, за да се почувстваме сами, но и все още достатъчно близо, за да чуваме музиката. Бриз нахлуваше от океана и повдигна шала от тялото й. Изръмжах тихо и дръпнах плата около нея отново, но това не помогна да скрие извивките й.
Тя отметна ръцете ми и ме изненада, като отново обви ръце около врата ми. Докато тя бавно се люлееше в ритъма на музиката, аз се движех с нея, но бях един съкрушен, разбит, скърбящ мъж. Когато спря и докосна с длан врата ми, тя ми заговори мислено.
„Какво има, Сохан?“
Хареса ми, че ме пита, а не да разбере сама, чрез връзката ни.
Мислено отговорих:
„Това… това е просто Рен. Той… Чакай. Откъде знаеш това име?“ – Попитах. – „Само майка ми ме наричаше Сохан.“
Очите й се отклониха виновно от моите.
„Аз… Посетих семейството ти, когато ти беше малко момче.“
– Какво? – Казах на глас, отстъпвайки крачка назад.
– Шшшт – изсъска тя. След това мислено, добави: – „Рен има силен слух. Може да ни чуе дори оттук.“
„Кога си посетила семейството ми?“ – Настоях. – „Къде?“
„Ти беше на около дванадесет години.“
„Не помня това.“
„Не помниш, защото аз ти изтрих спомените.“
Спряхме да танцуваме, защото замръзнах. Знаех, че такова нещо е възможно. Бях го правил и аз. На Келси и на Рен. Идеята, че Ана е използвала силата на амулета по същия начин с мен, не ми хареса.
„Изтрила си спомените ми?“ – Попитах и ме побиха тръпки.
„Да. Страхувах се, че ще променят бъдещето ти, ако ги оставя.“
„И това е било само тогава?“
Тя не отговори веднага и тези секунди ми се сториха твърде дълги.
„Да.“
Ако беше излъгала, щях да го усетя чрез нашата връзка. Дори сега усещах електрическите заряди, когато тя ме докосваше. Беше едновременно вълнуващо, успокояващо и интимно по някакъв начин. Споменът за ръката й, която лежи върху ръката на Рен, предизвика горчив вкус в устата ми.
Беше ли усетила същата искра, когато докосна и него? Дали космическата връзка се е пресякла? Той изглежда не беше усетил, но всички момичета вероятно усещаха особена тръпка, когато докосваха брат ми. Като оставих настрана ревността си, хванах я за раменете.
„Тогава върни спомените ми сега, Ана. Покажи ми какво си видяла.“
Тя въздъхна и кимна. Ръцете ми се смъкнаха към извивката на талията й. Кожата й беше топла и мека. Почти без да искам я придърпах по-близо. Тя вдигна ръце към лицето ми и докосна върховете на пръстите си до слепоочията ми. Зелените очи на Ана пронизаха моите и аз се изгубих в тези басейни. Само за секунда умът ми се опита да я отблъсне, но нейното умствено докосване беше толкова нежно, колкото и физическото й и открих, че не мога да устоя.
Затворих очи, докато тя преглеждаше спомените ми и тогава намери това, което търсеше. Нежно дръпна и воалът се вдигна, разкривайки нещо магическо. Спомних си нейната усмивка повече от всичко друго. Зъбите й блестяха на слънчевата светлина като перли. Никога не бях виждал Ана да се усмихва така. Беше толкова красива и прекрасна. Моето младо аз я мислеше за най-красивата жена в цяла Индия.
Спомените се върнаха бавно, падайки като есенни листа, въртящи се във въздуха. Внимателно наблюдавах разгръщането на всеки един от тях. Стиснах по-здраво кръста й и чух ахването й, но тя остана неподвижна, докато разкриваше части от живота ми, които беше скрила от мен.
Ана се появи от нищото. Пътуваше сама. Носеше своя лък, беше облечена със зелената си ловна рокля и беше топло посрещната в нашето кралство. Ана беше разказала сложна история за пътуването си и въпреки че всички бяха изумени, че е пътувала сама и не е била нападната, родителите ми я бяха прегърнали и я приеха с добре дошла в дома си, особено когато тя твърдеше, че е далечна роднина на баща ми – пра-племенница на неговия отчужден брат.
Всъщност нямаше значение коя е тя. Родителите ми бяха от типа хора, които посрещаха непознати толкова сърдечно, колкото и такива от семейството, така че Ана получи храна на нашата маса, слуги, които да се грижат за нуждите й, и й казаха, че може да остане колкото иска. Тя с готовност прие тяхното гостоприемство и в замяна им даде малък скъпоценен камък, който бе донесла със себе си. Това беше нещо, което разпознах. Кадам го беше донесъл със себе си, когато избягахме от Локеш години по-късно. Дори и сега вероятно е в семейния трезор. Той никога не го беше използвал. Дори и в опитите си да спаси Рен.
Ана бързо стана любимка на всички, включително и на майка ми и Кадам. Гледах как майка ми тренира с Ана и бях поразен от жената-воин с цялото очарование на юноша. Беше казала, че ще остане само за няколко дни, но се беше задържала цяла седмица. Дълга, незабравима седмица, особено за едно дванадесетгодишно момче.
Това, което ме впечатли още повече, беше, че тя до голяма степен пренебрегваше Рен. Брат ми бързо беше израснал както на чар, така и на ръст и беше станал любимец в домакинството на Раджарам. Той беше начетен и разказваше най-интересните истории. Чувствах се тъп и безполезен покрай него. На тази възраст той беше поне един фут по-висок от мен и вече опитен ездач. Баща ми често го търсеше било за тренировки, или за четене на дълги и досадни документи. Той твърдеше, че Рен може да накара и най-скучните свитъци да звучат интересно.
Но тогава дойде Ана. Тя беше невероятна, красива и завладяваща и нещо повече, Ана търсеше мен вместо брат ми. Въпреки че й беше предложено почетно място на масата за вечеря между баща ми и Рен, тя предпочете да седне до мен, в другия край на масата. Научих я на таен код, който бях разработил, като почуквах по масата, и си предавахме шеги по време на вечерята. След като издрънчах шумно с лъжицата си, спечелвайки неодобрението на баща ми, тя вдигна своята и направи същото. И двамата започнахме да удряме в кратък ритъм по чиниите си. Майка ми се изкикоти от другата страна на масата, докато баща ми сбърчи вежди.
Когато излязох на тренировка с Кадам, тя ме попита дали може да дойде да гледа и да ми даде насоки. Беше неудобно. Особено когато Рен поразяваше целта по-често. Исках да го победя в нещо, особено когато Ана наблюдаваше. След като пропусках мишената отново и отново, тя се наведе така, че само аз да чувам и обеща да ми покаже най-ценното си оръжие, лък, който никога не пропуска, и каза, че ще ми позволи да стрелям с него.
Събудих се рано на следващата сутрин, за да се срещна с нея и тя извади оръжието. Възхитих се на майсторската му изработка, а когато изстрелвах стрела след стрела, без да пропускам целта, тя стоеше зад мен и ме учеше как да се прицелвам. Дванадесетгодишното ми аз потрепери, когато ме докосна, и осъзнах, че съм почувствал връзка с нея още тогава. Само след няколко дни вече бях наполовина влюбен в нея.
Тогава тя взе стария ми лък, прицели се и стреля. Уцели центъра с перфектна прецизност и когато свърши, знаех, че съм изгубен от нейния чар.
– Никога не трябва да разчиташ на нещо или на някого, освен на себе си – беше казала тя, докато събираше стрелите. – Оръжията могат да те провалят.
– Дори магическите? – Попитах.
– Дори магическите – увери ме тя. – Хората могат да те измамят или да те предадат. Доверявай се на ума и на ръката си. Преди всичко помни, че борбата носи сила. А силата на сърцето, ума и духа, определя човека.
Представях си, че тя вече ме вижда като мъж. Думите й поразиха младото ми сърце с такава сила, че се заклех да ги помня завинаги. Гърдите ми се издуха и дълбокото желание да стана мъжът, какъвто тя описа, ме изпълни.
След това всеки свободен момент прекарвах в нейната компания. Носех й цветя. Радвах я с истории за моите скромни постижения. Да видя усмивката й беше всичко, за което копнеех.
Аз бях този, който я помоли да ме нарича Сохан. Беше нещо специално. Тайна, която споделяхме. Показах й всичките си любими места – фонтана, мястото в конюшнята, което винаги беше по-хладно от всеки друг ъгъл, нишата зад трона на баща ми, достатъчно голяма, за да се скрие в нея. Говорих с нея с часове за детски неща, докато изчетквах коня си и лъсках бронята си и бях изключително доволен, когато тя искаше да ми помогне.
Ходехме заедно на дълги разходки, играехме игри и яздехме коне. Беше свободна и спокойна с мен по начин, по който не беше сега, когато бях възрастен. Винаги е била добра с децата. Строга, но мила и привързана.
Понякога майка ми или Кадам, или дори Рен идваха с нас в нашите приключения, но винаги ревнувах, когато тя обръщаше очи към тях. Исках я само за себе си. Тя беше моя. Бях я поискал и те не можаха да я имат.
Когато, една сутрин, тя обяви че си тръгва, се задавих с храната си. Горчиви сълзи потекоха от очите ми и рязко напуснах масата. Не знам какво очаквах. Беше казала, че ще остане само за кратко. Стомахът ми се сви, сякаш бях ял киселина за вечеря.
Когато по-късно ме намери, нацупен в конюшнята, тя ме попита защо съм толкова разстроен.
– Не искам да си тръгваш – казах аз със стиснати юмруци и момчешки гняв на лицето ми. Остри бодли пробождаха сърцето ми и когато тя се наведе и докосна с пръст носа ми, избухнах в сълзи.
– Сохан – каза тя. – Войнът плаче ли за жена?
Бях изтрил сълзите от горещите си бузи.
– Ако я обича – настоях аз. – Майка ми така казва.
Тя ме награди с една от красивите си усмивки.
– Предполагам, че е вярно – съгласи се тя и след това попита – Значи… значи мислиш, че ме обичаш?
– Да – казах, кимайки енергично.
Очите й блестяха от собствените й сълзи. Почти можех да видя тайните, които се крият в тях, заплашващи да се разлеят.
Устата на Ана се изви нагоре.
– А какво знае едно момче за любовта? – Попита тя.
Тя се изправи, сякаш искаше да си тръгне, и аз смело обвих ръце около кръста й.
– Не си тръгвай – помолих аз. – Ти ще ме научиш – предложих аз. – Научи ме да те обичам.
Отначало тя се стегна, но след това се отпусна и разроши косата ми, преди да ме обвие с ръце и да ме погали по гърба. Никога преди не бях обичал нещо или някой така, както я бях обикнал в този момент. Дори и котето, с което спях. Дори и откраднати моменти с майка ми. Дори и печените сладкиши, които изнасях тайно от кухнята. Не разбирах какво искам от нея. Не точно. Но знаех, че бих направил всичко, за да я задържа.
– Ще ти кажа една тайна, Сохан – каза тя с нежен глас.
Подсмърчайки, вдигнах обляното си в сълзи лице, за да я погледна.
– Каква? – Попитах.
– Единствената причина, поради която дойдох тук, беше да те видя.
Устата ми се отвори.
– Защо? – Попитах.
– Дойдох, защото някой ден, когато станеш мъж, силен и мощен, ще бъдем заедно. Ще се биеш на моя страна. Ти ще бъдеш моят герой. Мислех, че идването тук ще ми помогне да те разбера по-добре.
– Мога да го направя и сега – заклех се. – Позволи ми да дойда с теб!
Тя ме потупа по бузата.
– Още не си готов. Обещавам ти обаче, че ще се видим отново някой ден. Сигурна съм в това.
Очите ми се избистриха и бях изпълнен с решителност. В този момент имах чувството, че съм пораснал до пълния си ръст и съм направил първата крачка през прага към мъжеството. Хванах ръката й и я притиснах към челото си, като се поклоних над нея.
– Тогава ще се подготвя – заклех се – да бъда готов, когато имаш нужда от мен.
Анамика кимна, около великолепната й коса имаше ореол от залязващото слънце.
– Благодаря ти – каза тя. – Даде ми много неща за размисъл. – Гласът й беше станал звънтящ, подобен на звук от камбана, от който ме побиха тръпки по гърба. Беше красиво и странно, като бълбукането на ручей.
Тя се наведе по-близо и дъхът ми спря в дробовете, когато ме целуна по бузата. Беше нежно и младото ми сърце биеше лудо. Чувствах се пиян, докато стоях в светлината на нейното присъствие, слънцето зад нея ме заслепяваше. Тогава нещо се случи. Съзнанието ми се разбърка, като облаците, които се плъзгаха по небето, закривайки светлината.
Полъхна бриз през косата ми и аз вдишах. Ароматът на рози и жасмин се носеше около мен и въпреки това знаех, че не стоя в градината на майка ми. Откъде идваше? Завъртях се бавно в кръг, чудейки се защо стоя тук и защо лицето ми е мокро. Мъчих се да си спомня, но беше като да се опитвам да блокирам връхлитащ слон. Беше невъзможна задача.
Нещо не беше наред. Нещо липсваше. Просто не можех да си спомня какво. Попитах майка ми за това, но тя не можа да ми помогне. Имаше някаква тъга в сърцето ми, въпреки че не можех да разбера защо. Единственото нещо, което беше останало с мен след като тя си отиде, беше копнежът, копнежът по нещо или някого. Беше изтрила посещението си от всичките ни спомени.
Бавно се върнах на себе си, след като вплетох върнатите спомени в съзнанието си. Отворих очи и премигнах няколко пъти. Намръщих се. Лицето на Анамика не беше това, което помнех. Обхванах лицето й с ръка и казах:
– Промени се. Искам да те видя истински.
Тя повдигна брадичка и затвори очи. Устата й се движеше леко, докато тя мърмореше нежни думи към Божествения шал. Усетих как шепотът на нишките се движи около двама ни. Докато гледах как шалът върши работата си, забелязах всяка малка промяна – формата и цвета на очите й, дължината на стегнатите й ръце, текстурата на косата й, която се допираше до ръката ми – и се възхитих, докато богинята, жената, която съм познавал като момче, се разкриваше сантиметър по сантиметър.
Когато тъканта се слегна, тя отвори зелените си очи.
– Ана – казах с възхитен шепот. Нежно погалих с палеца си скулата й и усетих изтръпването на нашата връзка да ме пронизва, докато тя си поемаше въздух.
Въпреки че все още бях аз и тя беше същата жена, която винаги е била, имах чувството, че я виждам отново, през очите на момчето, което бях преди толкова много време.
Като обожаващ младеж със замечтани очи си бях представял как я прегръщам, докосвам косата й и я хващам за ръка, докато отивахме на приключения, но реалността да я държа в ръцете си, беше нещо съвсем съвсем различно. Осъзнавах, че сега съм мъж, който е на равна нога, поне толкова, колкото човек може да бъде, с една богиня. Протегнах се да проследя линията на косата й и хванах няколко копринени кичура между пръстите си.
Бавно плъзнах пръстите си надолу и тогава очите ми се преместиха неканени към устата й, когато тя я облиза. Сърцето ми се разтуптя, когато ръцете й се спуснаха към гърдите ми. Исках да я целуна. Всичко в ума и сърцето ми крещеше да я грабна в ръцете си и да целуна устните й. Да я притисна към себе си и да я направя част от мен. Ана беше моя. Рен никога, никога не би я отнел от мен, извика предизвикателното, гордо момчето в мен. Тръпка премина по гърба ми, когато си представих как се изгубвам в нейната прегръдка.
За един дълъг момент очите ни бяха заключени. Дишането ни беше плитко и пулсът ни ускорен. Всеки инстинкт ми казваше, че тя също искаше тази близост толкова отчаяно, колкото и аз. Че тя може би е отговорът на всичко.
Причината за всичко. Човекът, когото чаках.
Вместо това направих крачка назад, опитвайки се да се отърся от спомените за искреното момче, което някога съм бил, и да си напомня за тази Ана, която бях опознал сега. Тя не приемаше много добре ухажванията и бях си обещал никога повече да не се опитвам да я целуна. Нещо като киселина проникна в корема ми, докато овладявах емоционалния прилив, който ме беше разтърсил. Имах нужда от време, за да подредя всичките си противоречиви чувства и спомени.
– Благодаря ти – казах и хванах ръцете й, все още притиснати към гърдите ми.
Бавно вдигнах едната към устните си и целунах дланта й по целомъдрен, почтителен начин.
– Радвам се, че си върнах спомените.
Когато пуснах ръката й и се отдръпнах, тя се приближи към мен с изражение на объркване на лицето си.
– Не си ли ми ядосан? – Попита тя, като постави ръка върху рамото ми.
– Защо да се ядосвам? – Попитах аз, отдръпнах се настрани и се отдалечих от партито, за да можем да си тръгнем.
– Мислех, че ще се възмутиш от факта, че съм изтрила спомените ти – каза тя, вървейки зад мен.
Обръщайки се назад, свих леко рамене.
– Ти си направила това, което е трябвало. Това, което не разбирам, е защото си била там. Каза, че искаш да ме опознаеш по-добре. Открили това, което търсеше?
– Да – каза тя и след това поклати глава. – Не. Не точно.
– Какво още искаш да знаеш? – Вървейки се обърнах към нея с протегнати ръце. – Аз съм отворена книга, Ана. Всичко, което трябва да направиш, е да попиташ.
Широко й се усмихнах, после се обърнах и побягнах, чувствайки се удовлетворен, когато чух тихите й стъпки по пясъка зад мен. Отне й само момент да се изравни с мен и аз казах:
– Искаш ли да се състезаваме?
– Да се състезаваме? – Попита тя. – Каква е целта?
– Да се забавляваме. Мисли за това като за спаринг. Да тестваш себе си. Освен ако не се страхуваш, че тигърът ще те победи.
– Никой мъж не може да ме победи – надуто обяви тя.
– Ще видим – казах аз и веднага удвоих скоростта си.
Първоначално печелих. Препуснах надолу по плажа, краката ми едва докосваха мокрия пясък, а след това чух сумтене и с крайчеца на окото си видях дълги крака, които тичаха след мен и започнаха да намаляват преднината ми. След като тя се изравни с мен, забавих леко и я оставих да ме задмине. Нещо в мен оживя. Въпреки че носех човешката си кожа, тигърът искаше да играе. Хукнах след нея с ръмжене в гърлото ми.
Можех да направя същото, за да я победя, което бях направил с Рен в друго време и на друго място. Дългата коса на Ана се развяваше зад нея и щеше да е лесно да я хвана с ръка и да я дръпна, но тази идея можеше да доведе до това да се удари в мен, което от своя страна щеше да ни събори на пясъка в плетеница от крайници.
Тя погледна назад и на лицето й грейна възхитена усмивка, когато видя колко много изоставам. Умът ми отново се върна към надбягването с Рен на един съвсем различен плаж и как бях поискал целувка от Келс като награда. Не бях договарял нищо с Ана преди състезанието с нея, но идеята за подобна награда, ако съм победител, ме ободри.
Удвоявайки усилията си, продължих да тичам след нея и когато стана ясно, че тя ще спечели, се изневерих. В една секунда бях Сохан Кишан Раджарам, а в следващата бях Деймън, черният тигър, спътник на богиня. В тигърската си форма препуснах надолу по плажа, изяждайки краткото разстояние, което ни разделяше.
Накрая я изпреварих и изскочих в пространството пред нея. Тя извика, опитвайки се да се спре, преди да се блъсне в мен, но накрая падна върху мен и се претърколи в пясъка. Притеснен, отидох до нея и я побутнах с носа си, докато раменете й се тресяха.
„Ана“ – казах й наум – „добре ли си?“
Треперенето й стана по-силно, а след това тя бързо се обърна към мен и хвърли шепа пясък към мен. След като го отърсих, разбрах, че се смее, а не плаче, и смехът й беше невероятен. Беше като камбанен звън щастлив и безгрижен.
Ръмжейки закачливо, приклекнах с подвита опашка и се нахвърлих върху нея, като внимавах да не се приземя върху тялото й. Тя изпищя и вдигна ръце, но беше твърде късно. Попаднала между лапите ми, аз се наведох и облизах бузата й, оставяйки мокра следа.
– Кишан! – Извика тя, бършейки лицето си със стиснатия си юмрук. – Това беше отвратително!
Наведох се, сякаш исках да го направя отново, а тя изпищя и завъртя глава настрани, смеейки се и опитвайки се да осуети усилията ми. Когато се опита да се измъкне, аз приклекнах, натоварвайки я с толкова тежест, колкото мислех, че може да издържи. Тя ме удряше с ръка по раменете ми, молейки ме да стана, оплаквайки се, че не може да диша. Наместих се само колкото да се уверя, че не и тежа, но тя все още беше в капан.
Когато спря да се бори, аз изпъшках, преместих се и легнах на една страна. Пясък беше полепнал по козината ми и се беше натрупал между ноктите ми, но не ме интересуваше.
Тя легна на пясъка, протегна ръце и крака и изпусна дълбока въздишка. Въпреки че беше променила вида си, тя все още носеше зелените бански. Шала, с който беше покрита, се беше събрал под нея и на лицето й имаше доволна усмивка. Беше странно да я наблюдавам сега, когато старите ми спомени се смесват с новите. Като момче съм бил влюбен в нея.
Ако я бях срещнал преди Йесубай, преди Келси… но не стана така. Беше толкова объркващо. Все още обичах Келси. Нали? Бях и верен. Никога не съм бил от типа мъже, които търсят различни жени. Исках само една жена, която да обичам. Една, която да бъде изцяло моя. Моята половинка, която да бъде също толкова отдадена на мен, колкото и аз на нея. Надявах се, че Келси ще бъде това момиче.
Надникнах към богинята с полузатворено око и успокоих мислите си, което ми се отдаваше много по-лесно като тигър, отколкото като човек, и просто се насладих на момента. Шумът на вълните ме приспиваше, а земният мирис на близката трева, смесен с уханието на жената до мен, беше опияняващ. Ана се обърна към мен, подпъхна ръка под главата си, а другата протегна към мен.
Тя зарови пръсти във врата ми и започна да ме гали. Останахме така дълго време, просто се гледахме в очите и усещахме силата на връзката ни. Луната изгря над вълните и пясъкът блесна в руменината на лунната светлина. Лек ветрец целуваше козината ми, носейки със себе си аромата на дърветата, цветята и океана. Ако раят съществуваше, значи бях в него, помислих си. Липсваше само едно нещо.
Сигурно съм заспал, защото следващото нещо, което усетих, беше, че Анамика ме разтърси.
– Сохан – каза тя. – Сохан – повтори малко по-силно.
– Какво? Какво има? – Измърморих, като напълних устата си с пясък. Премигнах и се втренчих в блестящите зърна, покриващи ръката ми. Докато съм спал, съм се върнал в човешка форма. Това никога преди не ми се беше случвало. Идеята, че може да се случи без мое знание, ме накара да се почувствам малко неудобно.
Седнах, краката ми бяха протегнати срещу нейните, и видях, че Ана е увита в одеяло. Сигурно си е направила такова с помощта на шала, докато съм спал. Слънцето тъкмо надничаше над хоризонта. Бяхме спали цяла нощ на плажа. Стомахът ми изкъркори.
– Има ли нещо? – Попитах. – Някой има нужда от теб ли?
Тя повдигна краката си и ги обгърна с ръце.
– Няма нищо належащо. Събудих те, защото хъркаш. – Каза с усмивка Ана.
Ударих рамото й с моето.
– Аз не хъркам, Ана – казах и се усмихнах в отговор.
– О, хъркаш. Звучиш като мечка.
– Е, тогава ти звучиш като дракон.
– Дракон?
– Да, а те са най-лошите от всички.
– Не мисля така, Сохан. Моят тигър е най-лошият от всички.
– Твоят тигър? – Казах, дразнейки я. – Кога точно станах твой?
Усмивката й помръкна и аз съжалявах, че шегите ни взеха такъв обрат. Опитвайки се да пренебрегна напрежението, станах на крака и й подадох ръка.
– Тъй като аз очевидно съм твоят тигър – казах аз – предлагам да ме нахраниш, преди да реша да ти отхапя едната ръка. Гладен съм. – Стискайки ръката й, сякаш размислях от къде да започна, добавих: – Като се замисля, по-добре да изям крака ти. Твоят крак ще ме държи сит по-дълго време.
Задържах ръката й в моята, след като тя стана, и бях доволен да видя как бузите й се озаряват руменина.
– Тогава може би ще трябва да сложа задушена тигрова опашка в менюто като отмъщение – каза тя, докато аз безсрамно оглеждах дългите й крака. – Така е справедливо.
Хванах ръката й с моята и я отведох далеч от океана до границата на дърветата.
– Тигровата опашка би осигурила много малко храна. Ще ти трябва голямо парче месо. – Ударих се по гърдите, издувайки ги умишлено.
Тя ме ръгна в ребрата и стисна устни.
– Страхувам се, че месото на гърдите ти ще бъде твърде мускулесто и жилаво за моя вкус. Може би, ако го изпека на огън, ще стане за ядене.
Небрежно се шегувахме един с друг, докато си проправяхме път между дърветата. След това, когато тя хвана Огненото въже, докоснах ръката й, за да я спра.
– Ана? – Казах.
– Да, Сохан?
– Къде искаш да отидеш?
Тя направи пауза, обмисляйки, и след това каза:
– Аз… вярвам, че съм готова да се погрижа за следващата задача в списъка на Кадам. Това е, ако и ти си съгласен – добави тя, като ме погледна през дългите си мигли.
– Значи си съгласна Сунил и Нилима да бъдат заедно?
– Да. Нилима е добър избор за Сунил.
– Съгласен съм – казах аз и я изчаках да зададе следващия въпрос, този, който крещеше да бъде зададен, но тя не го направи.
Забивайки крака си в пясъка, се чудех дали съм готов да продължа напред, както тя прави. Ана ме изчака търпеливо и тихо да кажа нещо. Тишината не я притесняваше, което беше още едно нещо, което ми харесваше в нея. Вместо да се чувствам притиснат, почувствах спокойствието, което идваше със знанието, че тя напълно ме подкрепя. Каквото и да кажех след това, тя щеше да го приеме. Мълчахме още един дълъг момент.
– Мисля – казах накрая – мисля, че съм готов да те последвам до следващото място.
Тя сложи ръка на моятаи и каза:
– Все още не е наложгително да го направим. Ако искаш да продължиш да изследваш чувствата си, има време.
Обхванах с ръката си нейната и я стиснах леко.
– Благодаря ти.
Ана се усмихна топло и щракна с пръсти. Появи се кожената чанта.
– Как го направи това? – Попитах.
Тя сви рамене.
– Просто потърсих къде е във времето и пространството и го привлякох към себе си. Когато нещо принадлежи на богинята Дурга, то я търси естествено.
Докато тя изваждаше списъка от чантата си и разглеждаше следващата точка, аз се замислих върху думите й и се зачудих дали нейният тигър също би бил естествено привлечен от нея. Не бях сигурен дали тази идея ми харесва или не. Въпреки това, докато очите ми отново се плъзгаха бавно по босите й крака, трябваше да призная, че има много по-лоши наказания от това да си обвързан с жена като нея.
Ана замахна с Огненото въже. Появиха се пламъци, запукаха и заискриха и се отвори портал. Тя протегна ръка и аз я хванах. След това заедно прескочихме.

Назад към част 12                                                    Напред към част 14

Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 12

Глава 10
Парти на плажа

– Чакай малко. Нилима? Сигурна ли си?
– Да. Тя се моли на богинята Дурга и е много настоятелна.
Потърках ръка по тила си.
– Можеш ли да кажеш защо? Кога?
Ана наклони глава и затвори очи. След малко каза:
– Тя се моли за безопасността и щастието на Келси. Не мога да бъда сигурна кога е изказана тази молитва, но смятам, че е важно незабавно да се отзовем.
Дъхът ми спря при споменаването на Келси.
– Да – отговорих бързо. – Съгласен съм.
Пищните й устни се намръщиха.
– От друга страна, може би трябва да изчакаме – каза тя колебливо.
– Не. – Поклатих глава. – Келси може да има нужда от нас.
Ана ме погледна изпитателно. Свих се под погледа й, чувствах се виновен, но останах твърдо стъпил на земята.
– Много добре – най-накрая каза тя и взе Огненото въже и го завъртя, докато се появи вихър.
Стомаха ми се сви силно, когато прескочихме, което показваше, че наистина пътуваме далеч в бъдещето. Когато пристигнахме, веднага разбрах, че сме в Индия, но къде и кога, нямах представа.
Беше ден и аз закрих очите си от яркото слънце, опитвайки се да разпозная града. Тъй като аз бях бос, а Ана в нейната зелена ловна рокля с ботуши и лък, превързан на гърба й, бяхме ясно забележими в съвременния свят. Докато тя премяташе Огненото въже около кръста си, прикрепяйки го като колан, аз използвах шала, за да си направя обувки, а за нея клин, който се оформи под роклята й.
Ана се ядоса и каза, че нямам право да я обличам без нейното съгласие. Беше права, така че измърморих, че съжалявам, но въпреки това тя все още се открояваше. Нищо не можех да направя за лъка, така че го скрих зад един контейнер за боклук, което беше нещо ужасно да се направи с такова красиво оръжие, и след като поисках разрешение, сложих шала на главата й, покривайки дългата й лъскава коса. Божественият шал се промени и пасна на цвета на нейната рокля.
– Къде се намираме? – Попита Ана, докато оправях шала, прибирайки косата й под него.
Когато останах доволен, осъзнах колко близо са лицата ни. Устните й изглеждаха невероятно меки и аз замръзнах на място. Очите ни се сключиха и аз преглътнах.
Ръцете й се притиснаха към гърдите ми и сърцето ми ускори ритъма си, но очевидно мислите й не бяха в съответствие с моите, защото тя ме отблъсна. „Приключи ли?“ попита.
Примигнах. После се обърнах настрани. Какво не е наред с мен? Толкова ли ми липсва Келси, че всяка жена е достатъчна? Самият ми тигров нос би трябвало да е достатъчно възпиращ, още повече че миризмата на битка и смърт все още се носеше от мен. Преминаването към мъж ми помогна, но имах нужда от дълъг душ, за да се отърва от миризмата на кръв и пот. Ана трябваше да мирише също толкова лошо, но не беше така. Всеки път, когато се приближавах до нея, сякаш стъпвах в нейната градина.
Рози и жасмин се носеха около нея и полепваха по косата й. Беше ли се изкъпала по някакъв начин, докато не гледах?
Съзнанието ми внезапно си представи Ана, почиваща във ваната си с мехурчета, и поклатих глава, за да прогоня образа от ума си. Тя ми беше като сестра. Нали? Разбира се, тя беше красива, силна, поразителна. Особено в битка. Реакцията ми към нея най-вероятно беше резултат от това, че бях твърде дълго сам. Отдръпнах се няколко крачки, което беше твърде очевидно и вероятно я обърка.
Работата беше там, че дори от разстояние все още усещах миризмата на жасмин.
Затворих очи и стиснах зъби. Без да отговоря на въпроса й, който увисна във въздуха неловко между нас, се обърнах и влязох в близкия магазин. Тя ме последва и влезе точно след мен, чудейки се на стоките, докато аз питах собственика на магазина за датата и часа и дали има визитка.
Когато ми я подаде, я прочетох картата и си поех дъх.
Мангалор. Какво правеше Нилима в Мангалор?
Изведнъж разбрах.
– Хайде – казах и протегнах ръка, знаейки, че тя ще се ядоса, ако я хвана. Тя я пое бавно, поставяйки ръката си в моята съзнателно, преднамерено. Това означаваше нещо за нея. За мен също, но не исках да мисля за това в този момент. – Накъде е океанът? – Попитах човека.
– На запад – отвърна той и ние излязохме навън.
След бърз поглед към слънцето, тръгнах ме между магазините и надолу по улиците с толкова бързо темпо, че хората се отдръпваха настрани, за да не ги стъпчем.
Когато океанът най-накрая се появи, чух Ана да ахва от почуда. Сканирах бреговата линия и когато намерих това, което търсех, издишах, сърцето ми биеше в гърдите ми, сякаш току-що бях пробягал пет мили.
– Те са тук – казах аз.
– Кои? – Попита Ана, оглеждайки предпазливо улицата.
Вдигайки ръката си, посочих към океана и обекта, който беше привлякъл вниманието ми.
– Какво трябва да видя? – Попита тя.
– Това е Дешен – отговорих аз. – Нашата яхта. Този, на която ме намери преди, когато наблюдавах Келси. Виждаш ли го?
– Искаш да кажеш… имаш предвид онзи голям бял кит във водата?
– Това не е кит. Това е яхта. Голяма лодка – обясних, когато видях, че тя не разбира.
– Какво общо има това с Нилима?
Отидох на сянка, откъдето все още виждах кораба.
Когато Ана се присъедини към мен, казах:
– Акостирахме тук, за да отидем до храма на Дурга. Това се случи след Шангри-Ла и преди драконите.
През последните няколко месеца търпеливо ѝ разказвах хронологията на проклятието и различните места, на които сме били, докато се опитвахме да го развалим, като изпълним пророчествата, които Келси беше открила. Все пак виждах, че е объркана. Не я обвинявах.
– Значи, ако потърсим Нилима, ще срещнем и твоето минало аз?
Остъргах челюстта си с ръка.
– Тогава не бях в града, докато не отидохме в храма през нощта. По това време можех да бъда човек само по дванадесет часа. Най-доброто ми предположение е, че ще бъда на борда на кораба и ще спя като тигър през деня.
– Значи вярваш, че сме в безопасност в града?
– Засега да – отговорих аз.
Тя кимна и замълча, повдигайки брадичка, сякаш се ослушваше за нещо.
– Тя ми се моли – каза Ана. – Мога да я чуя.
Напрегнах ушите си, за да се опитам да чуя и аз, но без ръката й върху мен, свързваща ме със силата на богинята, всичко, което можех да различа, бяха типичните звуци на града – хора, лаещи кучета, шумни коли, звука на океана, звънци на велосипеди и търговци, рекламиращи стоките си. Ана се взираше в далечината с блеснали очи и стиснала долната си устна между зъбите. Гледах тези устни твърде дълго, преди да попитам: „Какво има?“
– Жените в този град. Много от тях търсят моята помощ относно… относно намирането на половинка.
Анамика обърна шокирани очи към мен.
– Какво трябва да направя? – Попита тя.
Аз повдигнах рамене.
– Не знам. Трябва ли да направиш нещо?
– Никога не съм помагала в това отношение. Нямам опит. Войната е по-удобна за мен от сърдечните дела.
Беше пребледняла като прибоя.
– Може би това са такива молби, които просто слушаш. Като терапевт – предложих аз.
– Какво е терапевт?
– Съветник. Учител.
– Но учителите помагат.
– Да – признах аз.
– Как мога да ги науча? Да предложа съвет, когато самата аз имам нужда от него?
Усмихнах се.
– Имаш нужда от помощ за намиране на половинка ли?
– Да. Не. Никога не съм мислила за това. Защо тези жени просто не изберат да живеят сами?
– Да живееш сам е трудно. Дори и да изберат да пренебрегнат социалните условности, самотният живот не е живот. Довери ми се за това.
– Тогава може би можеш да им помогнеш.
– Аз? – Засмях, но спрях, когато тя леко ме плесна по ръката, мислейки, че й се подигравам.
Зелените очи на Ана бяха остри като кама.
– Не ми се подигравай за това, Кишан.
Сериозността на лицето й ме изненада.
– Наистина ли искаш помощта ми?
– Да.
Въздъхнах дълбоко.
– Ако си сигурна, тогава да, ще се опитам да ти помогна, но наистина не мисля, че е необходимо. Ти си богинята на битките.
Лицето й увисна като на домашен любимец, ритнат от господар.
– Въпреки уменията ми с в това, не искам да бъда известна само с битки – каза тя.
– Не, аз… – Зарових върха на меката си нова обувка в счупено паве, внезапно несигурен как точно да поправя онова, което очевидно бях объркал.
– Виж – казах аз – нямах предвид, че не можеш да бъдеш богиня и на други неща. Осигуряваш храна, лекуваш земята… Помисли за всички тези хора, на които си помогнала. Битката беше първото, което ми хрумна.
– Разбирам – каза меко тя. – Как мога да очаквам хората да ме запомнят като човек, като жена, когато всичко, което виждат, е богинята-войн?
Протегнах ръката си, обвих пръсти около нейните. Ръката ми изтръпна и усетих силата на нашата връзка, която ни свързваше.
– Богинята Дурга е много повече от воин.
Докоснах я с кокалчетата си под брадичката и зачаках да ме погледне.
Когато го направи, видях, че е разтревожена, уязвима.
– Можеш ли да намериш тези жени? – Попитах нежно.
Тя кимна.
– Тогава води и аз ще помогна с каквото мога.
– Благодаря ти. – Този път тя хвана ръката ми, стисна я здраво и ми се усмихна топло, която раздвижи сърцето ми, сякаш отново бяхме скочили във времето.
Докато вървяхме по улиците, добавих:
– Имай предвид, че и аз никога не съм имал напълно успешна връзка.
– Да, но ти си обичал жени и преди.
Закашлях се.
– Да, предполагам, че е вярно.
Тя кимна.
– Ще можеш да дадеш добър съвет. Защото ти си човек, който е толкова груб, ревлив и заядлив, колкото и всички останали. Със сигурност ще можеш да ми помогнеш да кажа на тези жени какво наистина иска един мъж.
– Чакай малко – казах, раздразнението ме накара да забравя, че тя не обича да бъде хващана грубо. Хванах я за лакътя и я завъртях. – Груб, ревлив и заядлив ли каза? Аз не съм ревлив.
– Разбира се. Не си толкова като някои други, но ревеш и оплакваш съдбата си също толкова силно, колкото всеки друг.
Точно така забравих скорошното си възхищение от богинята-войн и от нейните устни, припомняйки си всички причини, поради които я оставях сама през цялото време. Основната сред тях беше нейната уста. Ако някой беше откровен, това беше Анамика.
– Рева и оплаквам? – Извиках по-тихо, за да не привличам вниманието към нас.
Гласът ми излезе писклив по един унизителен начин.
Тъкмо се канех да се насоча към нея, знаейки, че ще последва словесна престрелка, когато очите й се разшириха, забелязвайки нещо зад нас. Тя ме дръпна в тъмнината на алеята и изсъска и когато отворих уста, тя я затисна с длан. „Това е Келси!“ – каза тя с едва доловим глас, когато отмести ръката си. Беше докоснала бузите ми и изтръпването, което усетих, накара всички свързани мисли да изчезнат от ума ми.
– Какво? – Прошепнах в отговор.
– Келси! – Каза тя, след това ме хвана за брадичката и обърна главата ми.
Разбира се, чух глас, който разпознах, и от другата страна на улицата забелязах Келси и Кадам в малък ресторант. Бяха седнали отвън. И двамата отпиваха ледена вода с лимон, докато разглеждаха менюто.
– Мислех, че каза, че са на кораба! – Прошепна Ана задъхано в ухото ми.
– Не. Казах, че аз съм на кораба. Трябва да са слезли на брега.
Очите ми бяха приковани в масата отсреща. Раменете на Келси бяха прегърбени и Кадам я потупваше по ръката. Изведнъж осъзнах, че това беше точно след като Рен се раздели с нея. Това беше моментът, в който тя престана да бъде Келси на Рен и стана моя. Моята билаута.
– Добре. – Чух Ана да казва с отсечен тон в гласа си.
– Добре какво?
– Идваш ли с мен или ще седиш тук и ще се лигавиш известно време?
– Аз не се лигавя, Ана. – Тя ми хвърли всезнаещ поглед. Трепнах и кимнах, че трябва да продължим, но останах неподвижен, втренчен в Келси, знаейки, че всяка сълза, която тя проливаше, я доближаваше до мен, до старият аз, но все пак.
Ана внезапно рязко мина покрай мен и тръгна по алеята с вдървен гръб, без дори да си направи труда да погледне назад, за да види дали идвам.
– Ана – казах отново. – Чакай. – Бързо наваксах, но изражението й беше затворено и далечно. Докоснах рамото й и попитах: – Какво има? – Тя не отговори и подчертано игнорира протегнатата ми ръка, отказвайки да покаже какъвто и да е признак на смекчаване.
Свихме по друга алея, която миришеше на стари отпадъци и неща, които е най-добре да не знаем, и се насочихме към един храм. Това не беше големият храм, в който щях да отида по-късно същата вечер, за да се срещна с богинята Дурга или Ана. Идеята, че наистина се срещаме с жената до мен, беше нещо, което все още не можех да осъзная.
Територията на храма беше пълна с хора. Беше от открит тип с беседка и каменни пейки. Молещите отиваха до статуята на богинята и оставяха дарове в краката й. Други седяха тихо със затворени очи, устните им леко потрепваха, докато шепнеха своите тайни на вселената.
Намерих една празна пейка и се насочих ме към нея. Анамика седна; умът й бързо се освободи от скорошното й неодобрение към мен. Докато очите й преминаваха от един човек на друг, устата й се отвори и тя наклони глава, заслушана. Седнах до нея, чакайки и зарових петата си в пръстта.
Наведох се и разгледах дупката, която бях направил. Свъсих вежди и нарочно избутах пръст, за да оставя отпечатък от крака си. След това го изтрих и вдигнах поглед. Бях шокиран да видя, че Ана да плаче.
Изражението й беше мрачно.
– Онази. – Тя посочи. – Жената там. Тя е загубила този, когото обича. Другата, на онази пейка, ме моли да й помогна, съпругът й да я обича. Тази, която е коленичила до статуята, трябва да се омъжи следващата седмица и никога не е срещала младоженеца. Тя не иска любов, а доброта. Някои от тях са млади и просто си пожелават красив или богат мъж. Други искат дълбока, постоянна любов. – След кратка пауза тя попита: – Как мога да помогна на тези жени?
Раменете на Ана се разтрепериха и исках да изтрия сълзите от лицето й, но ми се стори твърде интимен жест. Вместо това я потупах нежно по гърба и я разтрих с малки кръгове, отпускайки лопатките й. Изглежда помогна. Тя се отпусна и се облегна назад. Шалът се беше свлякъл по гърба й, разкривайки великолепната й коса. Опитах се да го преместя, но тя ме плесна леко по ръцете и се отказах.
– Кажи ми как да им помогна – настоя тя, обръщайки се към мен. Зелените й очи се впиха в моите и за част от секундата се изгубих в тях. Двама мъже минаха покрай нашата пейка и я погледнаха одобрително. Ана дори не ги видя. Свъсих вежди, усещайки как ръмжене гъделичка гърлото ми.
Съвсем целенасочено протегнах ръце през пейката и проследих погледите им с очи, докато не уловиха острия ми поглед.
Когато бързо продължиха, видях, че тя беше погълната от молитвите, които чуваше, очите й бяха изцъклени. Косата на Ана погъделичка китката ми и аз хванах един кичур с върха на пръстите си. Тя или не забелязваше, или не я интересуваше.
– Хмм – казах аз, докато си играех с косата й. – Нека първо се погрижим за по-лесните желания, нали? Бих предположил, че младите момичета, които искат богат или красив мъж, всъщност не се нуждаят от помощ. Нямаш нужда от богатство или добър външен вид, за да си щастлив.
– Бих се съгласила с това – каза тя, нетърпелива да обсъди възможностите.
– Що се отнася до тази, чийто съпруг не я оценява, може би ако тя бъде отдалечена от него за известно време, той ще разбере какво има.
Ана примигна.
– Искаш ли да я изпратя някъде?
– Може би на продължителна ваканция или работно пътуване? – Предложих.
Размахвайки пръсти, Ана промърмори няколко думи и след това каза:
– Готово. Има няколко жени в същата ситуация. Помогнах и на тях.
– Как? – Попитах.
Тя прехапа устни.
– Не знам точно. Амулетът реагира, когато му казах какво искам.
Стреснат, попитах:
– Колко… колко?
– Страхотно число. Предполагам, че няколко хиляди.
Устата ми се отвори.
Тя продължи:
– Не всички живеят в Индия. Изглежда, че липсата на признателност от страна на мъжа е често срещано заболяване, от което страдат много жени.
В този момент една жена се надигна развълнувана от пейката и каза, че е избрана за една от стоте жени, които ще присъстват безплатно на филмов фестивал, където ще може да се срещне с любимите си боливудски звезди. Тя бързо изтича от павилиона, като крещеше новината си на всеки, покрай когото минаваше.
– Ти ли направи това – казах през смях.
– Какво е Боливуд? – Попита тя.
Аз се ухилих.
– Напомни ми да ти кажа по-късно. Да видим кой е следващият? А, да, тази, която никога не е срещала младоженеца си. Е, не можем просто да предположим, че няма да бъде добър.
– Не – съгласи се Анамика. – Но ако е такъв, ще се погрижим за това по-късно.
Аз кимнах.
– Какво е останало?
– Жената, която е загубила този, когото обича. Имаш опит в това. Как се справяш?
– Не знам – отвърнах тихо. – Предполагам, че още не съм разбрал.
– Тогава какво да кажем за тази, която копнее за дълбока и трайна любов? – Тя ме погледна и въздухът между нас се сви, докато стана рядък и сух.
Облизах устни. Сега върховете на пръстите ми бяха заплетени в косата й по такъв начин, че ми беше трудно да ги измъкна. Гъстите й вълни ме изкушаваха да бръкна по-дълбоко. Преглъщайки, казах с чуруликащ глас:
– Намери ли вече Нилима?
Анамика беше неподвижна като заек, скрит във високата трева, и се зачудих дали знае, че мислите ми отново са се отклонили към устата й.
– Нилима е тази, която моли за това – каза тя мелодично.
Осъзнах, че гласът ѝ звучеше така, както в храмовете, и силата му ме разтърси до дъното на душата ми. Това беше глас, който помнех. Това беше гласът на богинята. Глас, на който нямах сили да се противопоставя. Очите ѝ бяха зелени басейни, които ме примамваха; предлагаха ми мир и спокойствие, и нещо повече. Устата й беше леко разтворена, блестяща, копринена покана. Без да се замислям, скъсих разстоянието между нас.
Юмрукът на Ана срещна челюстта ми с мощен удар и главата ми се отметна рязко настрани. Поклатих глава, докато малки светлини обикаляха около периферното ми зрение. Ана се отдръпна. Шамар, може и да съм заслужил. Но юмрук?
Не беше малко нещо да получиш удар от Анамика. Тя беше силна. Дори ако мислиш за нея само като жена, а не богиня, тялото й беше стегнато и мускулесто. Тя беше обучена в изкуството на войната. Беше умна и страхотна. Но аз бях свикнал да бъда боксовата круша на Рен и това говореше нещо. Трябваше да мога да понеса повече.
Мускулите на врата ми се стегнаха, когато вдигнах пръсти, за да докосна подутата си устна. Чувствах челюстта си твърда като камък. Известно е, че мъжете чупят ръцете си върху лицето ми. Изсъсках, когато докоснах наранената кожа и погледнах яростно жената, която ме беше ударила. Очуканото ми лице изглеждаше, сякаш са ме ударили с железен кол.
Бавно болката изчезна, но жената, която я беше причинила, все още седеше до мен – пулсиращо, дразнещо напомняне за грешка, която не трябваше да правя.
Какво, за бога, ми стана? Чувствах се като глупак. Невежо момченце, потънало в първото си влюбване. Това, което наистина ме подразни обаче, беше фактът, че тя дори не беше наранила ръката си. Всеки друг би.
Почти лишена от емоции, Ана каза:
– Не трябваше да опитваш това, Кишан.
– Наистина ли? – Отвърнах дръзко, разтривайки тила си. – Мисля, че съм достатъчно умен, за да разбера това и сам.
Отдалечих се от нея на пейката и тя вдигна очи към мен, следа от някаква емоция премина през тях. Тя се хвана за пейката, пръстите й побеляха, когато наведе глава, косата й падаше около раменете й, закривайки лицето й от поглед. Тя ме беше вбесявала и преди. Сякаш не можеше да се сдържи. Понякога си мислех, че дори й харесва да ми се подиграва.
Това беше различно. Никога преди не се беше нахвърляла така. Разбира се, никога преди не се бях опитвал да я целуна. Мислейки за това сега, се чудех защо го направих. Не е като да я обичам. През повечето време дори не я харесвах. Може би беше нещо свързано с битката, един вид Хей, оцеляхме! нещо като празничен отговор.
Но не. Това всъщност не важи в този случай. Определено не мислех за война, когато я гледах.
Отначало не разбрах, че говори.
– Какво? – Попитах. – Страхувам се, че не мога да чувам толкова добре, след като ми затапи ушите.
– Ушите ти са добре – каза тя. – Ударих твоята уста.
– Точно. Така беше.
– Нямаше да го направя, ако не се опитваше да…да…
– Да те целуна, Ана. Нарича се целувка. И не се притеснявай. Не е нещо, което ще направя отново. Някога.
Раменете й трепереха.
– Аз… съжалявам – промърмори с дрезгав глас тя.
Проучих профила й. Никога преди не я бях виждал да се държи по толкова прекършен начин. Човек би си помислил, след такъв удар, че аз ще бъда пречупеният, а не тя. Въздъхнах.
– Виж, всичко е наред. Излекуван съм. Не го мисли.
– Сигурен ли си? – Попита тя, като надничаше към мен през завесата на косата си.
– Сигурен съм – казах аз. – Освен това трябва да ти се извиня. Знам, че не харесваш подобни неща. Уверявам те, нямах нищо предвид.
Тя наклони глава.
– Значи не желаеш да ме преследваш?
Засмях се, гласът ми трепереше, може би малко прекалено.
– Не. Нямам желание да те преследвам, Ана.
– Добре – каза тя, въпреки че лицето й не изглеждаше толкова уверено, колкото гласът й.
– Добре – повторих аз. – Нека забравим, че някога се е случвало.
– Да, ще се постарая да го направя.
Тя кимна и се върна към оглеждането на тълпата. Изглеждаше лесно за нея да остави настрана всяка емоционална драма и просто да се съсредоточи върху каквото и да е това, което привихме. Тя каза, че ще го забрави и аз знаех, че ще го направи. Работата беше там, че аз не можех да се отърся от това толкова лесно. Споменът за това, което едва не се беше случило, се въртеше в съзнанието ми като безцелен облак. Не произведе нищо, но все пак помрачи мислите ми.
– Тя е тук – каза Ана. – Бих говорила с нея. Ще ми помогнеш ли да ме маскираш правилно? – Попита тя и ми подаде шала.
Взех го и го дръпнах бавно от раменете й. Хванах плата в ръцете си и казах:
– Нилима никога не те е срещала. Тя никога не те е виждала да оживяваш в храма. – Увих отново шала около нея, като го поставих върху косата й и прокарах пръста си надолу по линията на косата й, за да го коригирам. Тогава забелязах, че шалът вече беше в същия нюанс на зеленото като очите й. С ръка все още в косата й, казах: – За нея ти просто ще изглеждаш като красива жена със забележителна прилика с богинята.
Тя кимна и извади амулета, подавайки ми го заедно с чантата ни.
След като оправи роклята си, тя се насочи към жена, която току-що беше влязла на територията на храма. Стискайки амулета, завъртях времето около себе си, така че станах невидим и я последвах. Нилима седна до един фонтан, а Ана седна наблизо. Усетих промяна във въздуха и шалът на Ана, Божественият шал, се надигна от косата й и полетя към земята с шепот на коприна.
За мен беше очевидно, че движението на шала е неестествено. Той се изви като Фаниндра в океана и накрая се уви около краката на Нилима. Пра-пра-внучката на Кадам се пресегна и го взе точно когато Ана стана и каза:
– О! Много благодаря. Този шал е в семейството ми от поколения. Не бих искала да го загубя.
– Много е красив – каза Нилима, докато го подаваше обратно на Ана.
– Имаш ли нещо против? – Каза Ана, като посочи мястото до Нилима. – Майка ми предложи да дойда. Трябва да се омъжвам след два месеца.
– Поздравления – каза Нилима.
– И ти ли ще се омъжваш скоро? – Попита Ана.
Нилима се засмя.
– О, не. Все още не съм срещнала подходящия мъж.
– Със сигурност родителите ти могат да уредят… – започна Ана.
– Не – поклати глава Нилима. – Не се интересувам от нищо уредено.
– Ах.
– Не че искам да омаловажа избора на твоите родители – бързо добави Нилима.
Ана замълча за момент и след това каза:
– Честно казано, не съм сигурна дали бракът е подходящ за жена като мен.
– О? – Каза Нилима. – Защо?
Анамика й се усмихна леко.
– Мъжете… плашат ме.
Усещах как устата ми увисна надолу при думите й. Бях ли я уплашил?
Не това беше моето намерение
– Освен това – продължи Ана. – Аз съм…твърда жена.
– Твърда? – Нилима се засмя. – Какво имаш предвид?
– Не желая да ме държат под властта на един мъж и да ме контролират.
– А – каза Нилима. – Разбирам. Ако това е твоето определение за твърда, тогава и аз съм твърда.
Изражението на Ана проблесна.
– Но Сунил никога не би… – Тя бързо прекъсна думите си и прехапа устни.
– Какво? – Попита Нилима. – Кой е Сунил? Твоят годеник?
Настръхнала, Ана кимна, докато аз гледах към небето, чудейки се как щеше да постигне това, което се опитваше.
– Това, което искам да кажа, е… че не съм от типа жени, които повечето мъже желаят.
Този път Нилима наистина се засмя.
– Имаш предвид типа жени, които са високи, дългокраки, красиви? Да, мъжете мразят това.
– Не. Не говоря за външен вид. Що се отнася до това, не ме интересува. Когато казвам, че съм „твърда“, имам предвид… имам предвид, че не съм с нежен език или мила. Не се захласвам по мъжа със сърцераздирателни думи, сякаш го поливам като цвете.
– Не е нужно да бъдеш такава. Много приличам на теб в това отношение. Права си, че това изключва много мъже.
– Изключва? – Попита Ана.
Нилима махна с ръка.
– Не се интересуват от връзка с такава жена.
– Разбирам. Нали каза, че ако си твърда, изключва много мъже. Но вярваш ли, че може да има някъде такъв, който се включва от откровеност и честност?
– Включва? – Нилима се изкиска и аз изсумтях, но бързо стиснах уста, когато Нилима се огледа. – Да, предполагам, че вярвам в тов – каза тя.
– Къде ще намериш такъв мъж? – Попита Ана.
– Ако знаех къде да намеря такъв, досега щях да съм го намерила.
– Тогава как ще го разпознаеш такъв мъж, когато го намериш? – Попита Ана с трезво изражение на лицето.
– Понякога не го разпознаваш – тъжно каза Нилима. – Но така или иначе не съм тук заради мъж. Тук съм заради моята приятелка Келси.
– За приятелка?
Нилима се усмихна.
– Да. Предстои й труден път. Мислех, че ще помогне да поискам благословията на богинята.
– Точно така, богинята.
Анамика стисна ръката на Нилима.
– Беше приятно да се запознаем. Мисля, че богинята ще отговори на молбата ти. Твоята приятелка ще намери щастието, което търси.
– Мислиш ли?
– Сигурна съм.
– Аз съм Нилима, между другото. Беше ми приятно да се запознаем.
– А ти. Не знам името ти.
– Ана.
Обвих ръка около кръста на Ана и когато бяхме достатъчно далеч, за да не може Нилима да ни чуе и се материализирах отново:
– Какво беше това? – Изсъсках аз.
– Какво имаш предвид? – Попита тя.
– Да й кажеш името си. Не мислиш ли, че тя може да го запомни?
– Какво като го запомни? Ана е достатъчно популярно име, нали?
Скръстих ръце на гърдите си.
– Предполагам.
– Тогава няма нанесена вреда.
– Прекрасно.
– Добре.
Направих пауза и след това попитах:
– Е?
– Какво?
– Получили това, за което дойде?
– Ох това. Да. Вярвам, че го направих.
– И това е…? – Оставих въпроса да виси.
Анамика отдели време да обмисли какво иска да каже. Задушавах се, чакайки я, твърде дълго. Кракът ми започна да потропва.
– Нилима – каза тя накрая – заслужава да помислим за нея.
Гърчейки се, се завъртях в кръг, гледайки минувачите, сякаш ги молех за помощ.
– Какво… какво имаш предвид? – Попитах.
– Искам да кажа, че трябва да я опозная повече. – Тя се обърна и се насочи към улицата. – Хайде, Кишан. Искам да се изкъпя и да си почина, преди да отидем на партито.
– Парти? – Спрях на място.
– Да, парти. Когато докоснах ръката на Нилима, имах достъп до някои от нейните спомени. Знаеш ли, че тя ще отиде на парти, където си пожелаваш нещо? Бих искала да присъствам на такова събитие. Това ще ми даде по-добра представа за нейния характер. Първо трябва да вземем лъка.
Върнахме се по стъпките си и намерихме лъка лесно. Тогава, тъй като Ана искаше да се потопи в нашия свят, за да разбере по-добре Нилима, отседнахме в хотел. Намерих най-големия в града и използвахме амулета, за да станем невидими. Беше достатъчно лесно да се отправим към най-горния етаж, този, който почти не се използваше, и с магия да влезем вътре.
Имаше не една, не две, а три стаи. Влязох в едната, хвърлих ризата и панталоните си и влязох под горещия душ. След като се изкъпах, избърсах се с кърпа и се претърколих на леглото, дръпнах одеялото върху себе си и бях безчувствен поне дванадесет часа.
Когато най-накрая се събудих, Ана се излежаваше на дивана и натискаше бутони, които отваряха и затваряха сенниците и включваха и изключваха музиката, както и светлините.
– Това е удобно – каза тя.
– Да, така е – отговорих аз. – Нужда от помощ?
Тя задържа вниманието си върху дистанционното управление и неясно посочи една маса, където беше наредила чинии с храна, която беше такава, каквато би яла в лагера, отколкото това, което се сервира в съвременния свят, но все пак го оцених.
– Ъъъ… благодаря – казах аз – но първо бих искал да се облека.
Тя погледна към мен, където държах кърпата, увита около кръста си.
Бузите й порозовяха и тя бързо се приближи до бюрото, където беше сложила всичките ни оръжия. Стоейки на разстояние от мен, тя стисна шала между пръстите си и го протегна към мен, упорито отказвайки да осъществи контакт с очи.
Измърморих благодарности и се върнах в стаята си с шала, за да си направя нови дрехи. Когато излязох, тя отново си играеше с дистанционното, но пръстите й се рееха над бутоните, сякаш не можеше да реши кой да натисне.
– Станало ли е нещо? – Попитах.
– Не – каза тя, като стана бързо и изпусна дистанционното. То падна на земята и аз се наведох и го вдигнах, поставяйки го обратно в ръцете й. Тя преглътна и се отдръпна, като едва не се спъна в стъклената маса.
След като се нахраних до насита, събрахме нещата си и Ана каза:
– Заведи ни на партито. Онова, на което отиде с Келси.
– Добре. – Взех раницата, преметнах я на рамо и протегнах ръка.
Тя я изгледа ядосано, сякаш беше отрова.
– Няма да те нараня, Ана. Честно казано, обиден съм, че мислиш така. Ти, от всички хора, знаеш най-добре моите намерения.
– Прав си – призна меко тя. – Знам, че не искаш да ме нараниш. И съжалявам, че те ударих по този начин днес. Можеш… можеш да ме докосваш, когато пожелаеш. Само се опитай да не ме сграбчваш внезапно. И не се опитвай да ме целунеш отново. Съгласен ли си? – Попита тя.
Гледах я за една дълга минута.
– Съгласен съм – отговорих й.
Тя си пое дъх, погледна от протегнатата ми длан към лицето ми и после постави ръката си в нея. Обвих пръсти около ръката й и нежно я притеглих по-близо.
– Чакай – казах аз.
Бяхме всмукани във водовъртеж, но беше бързо. Не пътувахме толкова далеч, колкото преди. Беше вечер и ритъмът на музиката кънтеше около плажа. Краката ни потънаха в пясък и можех да чуя пулса на океана недалеч.
Анамика се намръщи.
– Това не изглежда правилно. Къде е дървото?
– Дърво? – Казах. Тогава вдигнах очи и прошепнах: – Скрий се, бързо!
Скрихме се зад едно дърво точно когато Уес и Келси минаха. Тя изглеждаше прекрасно в черната си рокля. Уес прошепна нещо в ухото й и тя се засмя. Зарових пръсти в кората на дървото. Бях забравил всичко за каубоя, който се опита да открадне Келси от нас.
– Кой е това? – Попита Анамика.
– Никой – отговорих аз.
– Доведе ме на грешното парти – каза тя. – Не, чакай. Мисля, че виждам Нилима.
Тя се канеше да излезе, когато изсъсках:
– Ана, тя ще те познае. Моето минало аз е тук. Също и Рен. Трябва да се маскираме.
Използвах шала, за да си направя като типичен плажен скитник, шорти и джапанки. Косата ми стана по-дълга. Кожата на лицето ми настръхна, когато се превъплътих в един от служителите на яхтата, които бях срещнал веднъж. След това Ана взе шала и смени само дрехите си. Почти се задавих, когато се появи, която на гърдите имаше само едно бяло парче плат и пола, която се завързваше на кръста й, разкривайки дългите й оформени крака и подчертавайки стегнатото й тяло.
Махнах с ръката си надолу.
– Не – казах властно. – Не можеш да отидеш там така.
– Защо не? – Попита тя и постави ръце на бедрата си.
– Защото… защото, първо, приличаш на себе си.
– Добре. – Тя уви шала около тялото си и когато го вдигна, все още беше красива и позната по някакъв начин.
– Коя си ти? – Попитах.
– Аз съм облечена като прислужничката, която работеше при нас.
– Работеше? Не ти прилича да уволняваш слугите.
– Тя… тя те гледаше с похотливи намерения.
– Ах. Е, благодаря ти, предполагам, че си ме предпазила от момичета с похотливи намерения.
Намръщена, тя попита:
– Искаш ли да се преоблека отново?
– Не, така е добре. Но трябва да носиш нещо друго. Това е твърде крещящо за това време. Повярвай ми.
Тя вдигна ръце и ми подаде шала. Когато го дръпнах, тя беше увита по същество като мимуия.
– Какво е това? – Попита тя, дърпайки тежката тъкан.
– Това ще те предпази от слънчево изгаряне – неуверено казах аз.
– Слънцето залязва.
Тя протегна ръка и аз й подадох шала, отдръпнах се и повдигнах носа си, за да последвам аромата на Келси. Докато го правех, казах:
– Внимавай. Ще се срещнем тук след час.
– Много добре. Това ще ми даде време да поговоря с Нилима.
Оставих я на плажа с шала, за да преправи безформената си рокля, и тръгнах след Уес и Келси. Повече от половин час прекарах в това да ги наблюдавам, след което носът ми трепна и погледнах напред. Устата ми се отвори от шок, когато видях себе си, другото си аз, да наблюдавам Келси и Уес отстрани. Спомних си предупреждението на Кадам никога да не пресичам пътя си със себе си и веднага тръгнах в обратна посока.
Проправих си път през смеещите се купонджии. Те танцуваха и ритаха пясък, докато аз се въртях около тях. Тогава улових нов аромат и замръзнах. Обръщайки се бавно, видях брат си Рен. Той танцуваше в средата на група жени. Всяка една от тях беше красива. Всяка една от тях имаше очи само за него.
Нилима беше там и танцуваше наблизо, но не Нилима бе привлякла вниманието ми. Не. Бях прикован от една жена. Момиче с дълга тъмна коса със зелен бански и шал, който не покриваше нищо.
Тя се притискаше към Рен и докосна мускулистата му предмишница. Тялото и се извиваше и блестеше, сякаш кожата й беше целуната от сребрист дъжд.
Обзе ме дълбока завист към брат ми и слабите ми опити да охладя гнева си бяха толкова ефективни, колкото да хвърля кубче лед във вулкан.
През ръката на брат ми тя ме видя и очите ни се срещнаха. С почти брутална решителност протегнах ръка.
С молба.
С въпрос.

Назад към част 11                                                   Напред към част 13

Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 11

Глава 9
Глад и Пост

Когато се рематериализирахме в това, което наричах наше време, Анамика се дръпна от мен толкова яростно, че се спъна и едва не падна. Намръщих се. Със сигурност не я бях наранил. Гърдите на Ана се повдигаха, очите й светеха и тя се втренчи в мен, сякаш бях непознат – непознат, който я беше предал.
– Коя e тя? – Попита Анамика. – Кажи ми, Кишан. Знаеше ли за тази… тази връзка?
– Аз… Не. Не знаех, че Сунил и Нилима се влюбват.
– Нилима? – Изплю името тя. – Кое е това момиче?
Като вдигнах ръка и спокойно казах:
– Ще я харесаш, Ана. Тя е моя…сестра в известен смисъл. Нилима е пра-пра-внучка на Кадам. Не съм сигурен колко „пра“ е тя, но знае нашата тайна. Вярвам й. Ти също трябва да и вярваш.
– Как да и вярвам? – Каза тя с треперещи устни. – Ти никога не си я споменавал. Кадам също.
– Съжалявам. Предполагам, че никой от нас не е предполагал, че ще имаш възможност да я срещнеш.
– Тя изобщо държи ли на него?
– Да. Нилима не излиза с много мъже. Тя не им позволява да се доближат до нея. Очевидно това не се отнася по отношение на Сунил. Видях ги. Те танцуваха заедно и бяха като планета и нейната луна. – Затворих очи и въздъхнах. – Ти не знаеш за планетите – измърморих, след това продължих, обяснявайки. – Гонят се като птиците през пролетта.
Тя скръсти ръце на гърдите си и се засмя.
– Сунил никога не се е държал като пролетна птица и винаги е отказвал да танцува.
– Сега танцува – казах аз. – Това прави любовта. Замъглява мисленето на мъжа.
– Тогава какво прави с жените?
– И при жените е същото.
– Е, никога не бих се подложила на това.
– Може да нямаш нищо против, просто трябва да срещнеш правилният човек, разбира се.
Раменете ми се напрегнаха за момент, докато обмислях какъв мъж би привлякъл интереса на Ана. Трябваше да се уверя, че е достоен за такова момиче. Беше твърде доверчива и наивна, за да й бъде позволено да вземе такова решение сама. Размърдах мозъка си, опитвайки се да си спомня някакви истории за Дурга, които биха могли да намекват, че е имала половинка, но не бях толкова учен като Кадам. Освен това не бях напълно сигурен, че момичето Анамика и Дурга са еднакви. Ана беше истинско момиче от плът и кръв.
Тя беше толкова различна от историите, които знаех като момче.
Съвсем истинското момиче от плът и кръв прекъсна мислите ми.
– Значи тази целувка трябва да показва тяхната привързаност един към друг?
– Обикновено така става – казах с лек смях.
– Не съм толкова сигурна, колкото си ти, относно подобно нещо.
Можех да чуя болката, която отеква в гласа й. Тя трепереше, докато стоеше там. Явно нещо не разбирах. Това я засягаше много повече, отколкото смятах, че трябва.
Въпреки резервите си, реших да използвам връзката си с нея, за да разбера какво наистина не е наред. Внимателно отворих ума си към нейния, за да й покажа моите спомени за Нилима, мислейки си, че ако тя види Нилима и я опознае, може да се научи да приема отношението на Сунил към нея.
Вместо спокойните мисли, които обикновено споделяхме, бях бомбардиран в момента, в който направих връзката. Взривът от емоции на Ана почти ме зашемети. Никога не бях виждал богинята да е толкова неконтролируема. На ръба. Съзнанието ѝ беше бурно, изпълнено с тъмни, страшни мисли и чувства. Фактът, че не ги криеше от мен, беше доказателство колко много я беше засегнала срещата с брат ѝ.
Започнах първо с най-лесните мисли, като смятах по-късно да навляза в дълбокото. На пръв поглед Ана мразеше раздялата си със Сунил. Това го знаех. Тя копнееше да знае какво прави и дали изобщо е щастлив. Повече от всичко искаше да има брат си до себе си. Той я утешаваше по начин, по който аз изглеждах неспособен. Да се сближа с нея беше проблематично, не че бях положил много усилия. Трепнах, когато осъзнах колко много се нуждаеше от някого, на когото да се довери.
Постепенно тя осъзна какво правя и затвори собствените си мисли, но все пак се осмели да погледне в моите, търсейки Нилима. Показах й колко смела и силна е Нилима. Как тя се грижеше за всички ни и управляваше компанията на практика сама. Показах й момента, когато Нилима ми изнесе лекция за това, че трябва да спра да се самосъжалявам и ми каза, че ако не вдигна тигровото си аз от пода и не изляза навън, тя ще ме върже за опашката и ще започне да ме удря, все едно съм килим, който трябва да изтупа. Съсредоточих се върху часовете, които Нилима беше прекарала до мен, търпеливо учейки ме за съвременния свят.
– Това е, което тя вероятно прави сега и за Сунил – казах аз. – Тя е добър учител. Невъзмутим с нас, нестандартните ученици.
Красивото лице на Ана се натъжи и тя наведе глава, а по бузите й се стичаха сълзи. Емоциите й отново избухнаха и аз спрях играта си на спомени за Нилима. Почти без да се замисля, направих крачка по-близо и докоснах върховете на пръстите си до обляното й в сълзи лице. Връзката ни беше по-силна, когато се докосвахме.
Отново се опитах да вляза в съзнанието й. Да разбере през какво е преминала. В мислите й имаше тъмнина. Наклоних глава, побутнах тъмнината, след това примигнах замаяно, когато Ана притисна ръката си върху моята.
– Недей – каза тя, гледайки право в очите ми. – Прекалено късно е.
Тъмните й мигли бяха мокри от сълзи.
– Какво криеш? – Попитах.
– Лично е, Кишан. Не ме моли да ти покажа тези спомени.
– Има ли връзка с този човек? Този, срещу когото се опита да се изправиш? Какво ти е направил той, Ана?
Можех да гадая, но се надявах, че греша. След това спрях и се замислих. Беше ми ясно, че каквото и да криеше, беше предизвикано от това, което беше видяла между Сунил и Нилима. Исках отговори. Исках да помогна. Но също така исках тя да ми вярва. Когато имах нужда от пространство, тя ми го предлагаше. Да й предложа същото, беше най-малкото, което можех да направя.
– Много добре – казах аз. – Но кажи ми само това. Не искаш ли Сунил да намери щастието?
Тя въздъхна и се отдръпна от мен. Обърна ми гръб, прекъсвайки умствената ни връзка, затваряйки се.
– Разбира се, че искам той да е щастлив – каза меко тя.
Звезди светеха ледено над главата ни, пробивайки кадифената нощ и докосвайки голите рамене на Ана, където сакото ми се беше свлякло. Висеше около ръцете й. Тя потрепери и аз отново го вдигнах върху раменете й. Анамика го уви около себе си и седна на ръба на плискащия се фонтан, без да обръща внимание, че водата оставя мокри петна по копринената й рокля. Насекомите, които цвърчаха в градината й, звучаха меланхолично, сякаш в унисон с настроението на своята богиня.
– Защо беше там? – Попита тя. – Попита ме дали искам Сунил да бъде щастлив. Бих те попитала същото за Келси и Рен.
Първоначално не отговорих и вместо това седнах в краката й. Докосвайки подгъва на роклята й, усетих магията на Божествения шал да бръмчи по пръстите ми и й казах.
– Моля, върни нормалното ми облекло и външен вид – казах аз.

 

Когато шепотът на нишките спря, изпънах гръб, извъртях врата си от едната към другата страна и прокарах ръка през косата си. Беше хубаво да се почувствам отново като себе си.
Тя настоя:
– Искаше да се нараниш ли, като ги видиш? Ако възнамеряваш да си причиняваш болка, имам много оръжия на мое разположение.
Погледнах бързо към нея и улових леката й усмивка. Тя ме дразнеше, но в същото време ми предлагаше нещо, от което имах нужда. Чудех се дали нашата връзка й даде идеята или просто беше интуитивна.
Изръмжавайки, казах:
– Може би една съвместна тренировка може да е добър начин за разсейване. Ще започнем утре, ако си съгласна. – Тренировката с нея би послужила като начин да изкарам част от неспокойната си енергия. Не бях правил спаринг с никого от Келси насам и въпреки способностите си, Келси беше по-скоро начинаещ. Твърде далече зад мен, за да бъде каквото и да е предизвикателство.
Трудността с Келси се състоеше в това да запазя ума и ръцете си съсредоточени върху задачата, а не върху това да я целуна или да я придърпам към себе си. Нямаше изненади, когато става дума за Келс, защото я бях научил на всичко, което знаеше. Открих, че съм любопитен да изпробвам силните и слабите страни на Ана и всъщност очаквах с нетърпение да сравним нашите способности.
Ана кимна.
– Ще оценя твоята помощ да поддържам бойните си умения в готовност. Но ти избягна въпроса ми.
Вместо това я попитах.
– Обичала ли си го някога? Рен, имам предвид?
– Знам много малко за любовта – каза тя. – Чувствах се комфортно с Рен. Той беше… любезен с мен.
– Любезен?
– Да. Той не искаше да се прехласвам по него, както други мъже. Казвала съм ти това и преди.
– Ах, да, харесваше ти, че той не искаше физическа връзка. – Стегнах се, когато ми хрумна една мисъл и попитах. – Значи други мъже са те преследвали? – Не трябваше това да ме шокира. Анамика беше много красива. Съвсем естествено беше мъжете да я желаят. Трябва да бъда по-бдителен в бъдеще по отношение на подобно нещо. Може би е имало мъже, които са я тормозили, докато аз съм лежал в джунглата през всичките тези месеци.
Трябва да направя нещо по-добро за нея.
– Някои са опитвали. Нито един от тях не успя – каза тя.
– Добре. – Изпуснах въздишка и тя вдигна очи към моите. Издърпах коленете си и ги обвих с ръце. – Никога ли не си била влюбена, Ана?
– Не. Не виждам смисъл в това.
– Родителите ти обичаха ли се?
– Родителите ми се грижеха един за друг – призна тя. – Техният съюз беше уговорен и те никога не изглеждаха съгласни за нещо, но с течение на времето между тях имаше уважение и привързаност.
– Разбирам. Причината да попитам – казах аз – е, че родителите ми бяха много щастливи заедно. Това е нещо, което желая за себе си.
– И ти искаше това с Келси.
– Да.
– Рен също ли желае това? – Попита тя.
– Да.
– Значи си ги наблюдавал, за да разбереш дали чувствата им един към друг са искрени? Мислиш, че може би е било грешка да останеш тук като тигър и да оставиш Рен да си тръгне.
Устата ми се отвори. Тя уцели право в целта.
– По някакъв начин – казах аз.
Ана прехапа долната си устна, докато мислеше. Тя не се опитваше да привлече вниманието ми по този начин и въпреки това стана точно това.
– Много добре – каза тя накрая. – Преди да продължим да следваме списъка на Кадам, ще определим дали тези, които обичаме, са щастливи във връзките си.
– И ако решим, че не са?
– Тогава ще обсъдим следващите си действия. – Тя се обърна, за да ме погледне в очите. – Но ще го направим заедно, Кишан.
– Съгласен съм – казах аз. Ако така или иначе щеше да ме следва, щеше да е по-добре да я напътствах, относно избора на дрехи.
Тъкмо щяхме да обсъдим какво ще направим първо, когато на входа на градината се появи войник.
– Богиньо! – Мъжът се втурна към нас и коленичи в краката й. – Много се радвам, че най-после те намерих.
– Какво има, Бхавин?
– Един пратеник дойде с огромна молба. Има едно село в подножието на планината, където се срещат две реки. Те са под обсада и молят за вашата помощ.
– Къде е пратеникът? – Попитах.
– Той… той умря. Беше тежко ранен, Богиньо.
– Деймън? – Каза тя, обръщайки се официално към мен. – Имаме работа за вършене. Предполагам, че времето за обучение е минало. Вместо това ще усъвършенстваме уменията си, като се бием с враговете си.
Кимнах, поставих амулета около врата й, като дръпнах внимателно косата й, за да не се закачи, и след това се трансформирах в черен тигър. Бхавин беше доверен пазач и беше с Анамика от преди битката с Локеш. Той ни познаваше като самите нас, както и нашите роли на богинята и нейния тигър. Докато я гледах, Анамика се трансформира в богинята Дурга с всичките си осем ръце. Нейната броня се появи едновременно с моята. Златни плочи покриха краката и гърдите ми, а на гърба ми се материализира седло.
Оръжията на Дурга се появиха и се насочиха към нейните протегнати ръце. Тя ги хвана лесно във въздуха, въпреки че те се появиха едновременно, повечето от които с остриета нагоре. Златният плод също се издигна към нас и тя го прибра в кожената торба отстрани на седлото ми. След това дойде камандалът.
Тя го постави около врата ми. Анамика прибра някои от оръжията, а друго държеше в една от многото си ръце.
Косата й висеше буйно по гърба й, а погледът на воина беше свиреп. Амулетът беше с нас, тъй като наскоро бяхме пътували във времето и вече имахме Огненото въже, което тя носеше като колан, както и Божествения шал. Последното нещо, от което се нуждаехме, се блъсна в босите й крака. Навеждайки се, Анамика каза:
– Ето те.
Когато богинята протегна ръка, златната кобра обви тялото си около нея и се намести на мястото си. Когато богинята беше на мисия, Фаниндра не се превръщаше в бижу, а оставаше в змийска форма. Анамика не се притесняваше да има жива змия на ръката си, за разлика от Келси.
Фаниндра често оставаше в стаята на Ана, дори и когато отивахме да помагаме на другите, сякаш знаеше, че няма да е необходима. През повечето време я намирахме свита и спяща на слънчевата светлина на прозореца на Ана. Много рядко ни удостояваше с присъствието си. Анамика погали главата й и змията се настани, изплезвайки език, докато ме гледаше със скъпоценни очи.
Тогава Ана пристъпи до мен, постави едната си ръка на врата ми и насочи силата на богинята. Десетки образи проблеснаха пред нас. Викове и молитви, смърт и разрушение нападнаха сетивата ни. И двамата се олюляхме. Отначало се опитахме да различим молбите, за да видим на кои първо трябва да помогнем, но от опита си знаехме, че понякога най-шумните молби не винаги са тези, които първи се нуждаят от отговор.
Бяхме открили скоро след като тя прие ролята си, че силата, която Келси и Рен притежаваха, силата, споделена някога между двете богини и тигрите, се е прехвърлила изцяло върху нас. В резултат на това всяка молитва, произнесена във всеки храм, независимо от десетилетието, наводняваше сетивата ни. Необходими ни бяха огромни усилия, за да ги изключим, но открихме, че заедно успявахме да го направим по-лесно.
Включването на силата отново беше като скъсване на бент. Овладяхме я, докато сортирахме молитвите спешност.
– Напоследък сме небрежни към задълженията си, Деймън.
„Да“ – отвърнах наум.
Размахвайки Огненото въже в кръг, Анамика отвори портал към друго място. Когато се появи, тя се качи на гърба ми и аз се втурнах напред, скачайки през него. Приземихме се тежко върху протрита пътека и аз забързах към града.
Над града се издигаше дим, тъй като войници подпалваха сламени покриви. Ана използва шала, за да събере ветровете. Шалът се издигна зад нас и са наду, докато стана като един от онези балони с горещ въздух, които бях гледал по телевизията. Ана дори не трябваше да го държи, когато въздухът нахлу в него, изпълвайки го до пръсване.
След това, с по-голяма лекота, отколкото аз или Келси бяхме проявявали преди, Ана дръпна ръка и изстреля страхотните пориви напред.
С големи крачки маневрирах между падналите войници, покрити с червената ръжда на засъхналата кръв. Бяхме навлезли в битката, когато звукът от молитвите беше само изгорял аромат на вятъра, а денят беше обагрен с първите краски на пурпурната нощ, като цветовете се просмукваха по небето като отворени рани. Димът, който се стелеше над земята като тънка мъгла, дразнеше ноздрите и очите ми.
Когато стигнахме до камъни и разрушените сгради, които приличаха на счупени зъби, знаех, че сме закъснели. Земята беше опръскана от свежа кръв като боя. Натъкнахме се на войници в акт на безсмислено унищожение.
Малки деца и бебета бяха убити заедно с възрастните и болните.
Усетих няколко оцелели да се свиват в сенките на още неопустошени домове, но селото беше обкръжено. Нямаше спасение. Лапите ми се плъзнаха по тинята на смъртта, забих нокти и изревах. Това спря всички бойни действия.
Беше необходим само миг, преди шепотът на разпознаването да се превърне в гол ужас. Много войници захвърлиха оръжията си и побягнаха стремглаво в тъмната нощ. Те се разбягаха като плъхове, всеки от които тичаше към най-близката дупка, в която да се скрие. Но имаше много, които останаха. Те облизваха устни и гледаха с трескави очи красивата богиня. Изръмжах, скърцайки със зъби.
Дурга се издигна от гърба ми в небето и се рееше над мен, тялото й беше изправено все едно е стъпила на въздушна възглавница. Светкавица изпращя на върха на пръстите й. Сянката й танцуваше върху дима от огньовете, които бяха погълнали домовете в селото. В очите й видях гол гняв и горяща жарава.
С вик тя извика мълниеносната сила, която някога притежаваше Келси, и удари, премахвайки първата вълна от наемниците. Гръмотевица разтърси земята и мнозина паднаха, но други се втурнаха напред в битка.
Тя ловко се приземи на краката си до мен и ние започнахме нашия смъртоносен танц, убивайки войник след войник. Те срещаха нейния меч и тризъбец, а тя беше смъртоносна, твърде великолепна, за да може някой да я победи. Тези, които се приближиха, бързо разбраха, че Фаниндра е сама по себе си сила със смъртоносните си ухапвания.
Анамика се биеше с шест, седем мъже наведнъж, навеждайки се, въртейки се и движейки ръцете и тялото си по такъв начин, че всичко, което исках да направя, беше да седна на кървавото бойно поле и да я гледам, но имах своите противници, с които да се бия. Купчината от тела около нея нарастваше, някои разчленени, някои ухапани от Финандра, други намушкани.
Когато телата й пречеха, тя се издигаше във въздуха и левитираше до нова позиция, но винаги оставаше близо до мен. Трябваше да се почувствам обиден, знаейки, че тя ме защитава толкова, колкото и аз нея, но също така се чувствах горд, че съм спътник на такъв воин.
Един мъж се отдръпна от мен, а от гърдите му течеше кръв. Друг сграбчи изсипващите си вътрешности, след като го разпорих с нокти, докато трети изкрещя, когато стиснах врата му. Виковете му бяха пресечени, когато прекърших гръбнака му. Скочих във въздуха, спуснах се върху един мъж, смачках го под себе си с тежестта си и след това тръгнах обратно към Анамика, за да ударя краката на двама мъже, които я атакуваха.
Видях момента, в който желанието им за битка се обърна навътре. Страхът, който бяха нанесли, ги гризеше и хапеше, превръщайки решителността им във вода заедно с коленете им. Захапах ръката на единия, който се опитваше да избяга, и оръжието му падна на земята безполезно. Тогава Ана прониза ръката му с меча си, като я откъсна от тялото му. Той изкрещя и се вкопчи в остатъка, от който се виждаше гола кост.
Въпреки усилията ни изглеждаше, че има безкраен запас от мъже, които търсят смъртта си. Ние ги поваляхме, един по един, почти без да бъдем ранени, с изключение на една на ръцете на Ана, която по някакъв начин бе ранена въпреки бронята.
Кръвта й бликаше от раната, която някой и беше нанесъл.
Идеята, че войник е пробил защитата ми, ме вбеси и аз се нахвърлих с нова ярост. Удрях със сурова сила отново и отново, поваляйки мъже със зъби и нокти. Бях неукротима вълна от смърт, увита в козина.
Биехме се заедно, движенията ни бяха плавен танц. Единственото, за което съжалявах беше, че исках да се бия до нея като мъж. Въпреки че ми харесваше да бъда тигър, бих искал да се изправя срещу враговете си, както го правех в миналото. Представих си как стоя с Ана, притиснал гръб към нейния, докато поваляхме всичките си противници.
Накрая битката приключи. Ана се изправи задъхана. Дори мръсотията и кръвта по бузите й не можеха да помрачат красивите й черти. Имаше няколко от наемниците, които бяха достатъчно умни да избягат, но не си заслужаваха преследването. Бяхме убили лидера, алчен човек, който беше причинил неприятностите.
Селото е добивало руда в планината, което им носеше малък доход и въпреки това военачалникът не беше доволен от малкото, което хората му даваха.
Той беше решил да накаже селото като пример за другите, които са под неговото управление. Ако не бяха молитвите на вярващите, дори нямаше да знаем. Пратеникът можеше да е казал за всяка друга планина, или всяко друго село. Беше късмет, че намерихме правилното.
Дурга призова онези, които бяха оцелели, и вдигна ръце към небето, за да донесе успокояващ дъжд. Сладки, нежни капчици падаха върху изгорената от война земя.
Когато пожарите бяха овладени, направихме оценка на щетите. От общност от стотици бяха останали само десетки. Повечето от тях бяха жени.
Огънят беше обхванал селото и беше срутил повечето сгради. Защитната стена, която е ограждала селото, беше счупена и изгоряла.
Останахме достатъчно дълго, за да погребем мъртвите, изгаряйки ги като използвахме огнената част на амулета, а командала използвахме, за да лекуваме ранените.
Ана имаше достъп до силата на Златния плод, с която им осигури храна и когато докосна с него земята и го свърза с амулета, нови култури израснаха там, където старите бяха изгорели.
Когато останахме доволни, че сме направили най-доброто, което можахме за хората, ние ги оставихме и скочихме през огнения пръстен още веднъж, търсейки следващото място, което се нуждаеше от нас, а след това и друго. Отне около три дни, докато стигнем до последното място.
Бяхме призовани на изток от Индия и стъпихме на земя, толкова суха, че прах се вдигна навсякъде около нас, покривайки както нейната кожа, така и козината ми. Въпреки че бях прекарал по-голямата част от живота си в знойна джунгла, слънцето, което ни печеше, беше безмилостно и по-горещо от всичко, което някога съм изпитвал. Не бях сигурен колко дълго можем да издържим.
– Къде се намираме? – Попита тя. Наблизо нямаше хора и дори не можех да различа някакво село. Жегата беше непоносима, затова Ана отпрати броните ни и използва амулета, за да ни облива с дъжд от време на време и да ни разхлажда. Дори Фаниндра потръпна и се преобрази в металната си форма. Сякаш беше изпълнила дълга си да защити господарката си и сега можехме да се справим сами. Приех го като добър знак.
Когато Фаниндра беше неодушевена, тя не се нуждаеше от храна или вода. Не бях осъзнавал, че някога е била жадна или гладна. Не и докато не прекара много време като истинска змия, живееща сред нас. Измърморих мълчаливо благодарност към змията, че ни е защитавала и преди. Може би си въобразявах, но ми се стори, че очите й блеснаха, сякаш ме беше чула. Изпитвах истинска признателност към Фаниндра, особено след като видях как е спасявала Келси и Анамика безброй пъти. Ако не беше тя, никога нямаше да оцелеем, камо ли да победим Локеш.
Малкото дървета, покрай които минахме, бяха закърнели и сухи. Листата, които упорито се държаха по клоните, се бяха свили и висяха, развявани от горещия вятър като тънки кафяви панделки. Малко ми напомниха за дърветата на желанията на звездните фестивали, само че тези бяха от фестивал в ада. Скоро се натъкнахме на бразди пръст в дълги редици, но там нищо не растеше, дори плевели.
Най-накрая намерихме изоставено село. По земята бяха разпръснати парчета отпадъци и слама. Вдигнах носа си във въздуха. Беше толкова сухо, че едва долавях миризма, но я проследих из града, навирайки носа си във всяка тъмна сграда, докато не попаднах на малък храм с купчина изсъхнали дарове.
„Тук са ти се молили“ – казах.
– Можеш ли да ги намериш? – Попита тя.
„Ще опитам.“
Минаха повече от два часа, преди да намеря група гладуващи селяни. Седяха край пресъхнала река на поне половин час път от селото. Можех да видя, че някога реката е била широка и пълноводна. Бреговете се простираха далеч и коритото беше дълбоко. Речните скали на дъното бяха покрити с рибени кости. Това, което видях, не беше естествено.
Потръпнах. Доколкото разбрах, рибата е била убита. Сякаш някой беше отровил водата. По бреговете минахме покрай изсъхнали останки от стотици животни, които са дошли до реката, надявайки се да утолят жаждата си. Толкова голяма река никога не би трябвало да пресъхва. Планините в далечината би трябвало да я подхранват през цялата година.
Като тигър, инстинктивно мигрирах към постоянни водни пътища през лятото.
Водопадът, където за първи път срещнах Келси, беше пресъхнал веднъж и беше само за около месец. Нивото беше спаднало значително и много животни идваха да пият, но когато заваляха дъждовете, бързо се напълни отново.
Никога преди не се бях тревожил много за водата, но когато това се случваше, дните бяха трудни. Не мога да си представя какво са преживели тези животни и селяните. Дори сега хората едва успяха да станат, за да видят пристигането ни. Жените плачеха, но сълзите изсъхваха моментално в жегата. Мъжете се засмяха, но щастието им скоро се превърна в пристъпи на кашлица.
Едно момиченце се появи. Дори не я бях видял сред тях. Устните й бяха напукани и кървящи, а крайниците й бяха толкова тънки, че бях изненадан, че издържаха тежестта й. Други деца надничаха изпод набързо построени палатки и чаршафи, застлани между дърветата, за да им дадат почивка от жаркото слънце.
– Какво се е случило тук? – Попита Анамика. Гласът й беше подет от вятъра и усилен, така че всички хора да я чуят.
– Суша – каза една жена. – Земята е прокълната. Зъл човек е насочил силата си срещу нас. Половината от нашето село е мъртво, а другата половина умира.
– Кой е човекът, който е причинил това? – Попита Анамика.
– Няма значение. Сега го няма.
– Ще го намеря – обеща тя. – Той ще бъде наказан за това, което е направил.
Жената се засмя.
– Никога няма да намериш Локеш.
Замръзнах и Ана се дръпна на седлото. След като произнесе името му, жената се изплю в пръстта. Забелязах, че не оставя мокро петно. Ако бях в човешки образ и аз щях да се изплюя, само за да изразя подкрепа.
– Той е като вълк в нощта – добави тя. – Дори богиня не може да го измъкне от леговището му.
„Възможно ли е? Може ли да е тук?“ – Попита ме Ана с нотка на паника в думите й.
„Не. Локеш е мъртъв“ – казах със сигурност.
„Тогава как? Как е направил това?“
Замислих се за момент и след това казах:
„Трябва да сме попаднали във време, когато той е бил млад мъж и е търсил парчетата от амулета. „
„Усети ли нещо различно, когато пътувахме? Преминахме през различни земи, но сме пътували и във времето. Извиването на стомаха говори за това. Колкото по-голямо е напрежението в корема ти, толкова по-далеч във времето сме пътували.“
„Сигурен ли си?“ – Попита тя.
Пристъпих и настъпих трън, който нарани лапата ми.
„Има смисъл. Дори Локеш беше чул слухове за богинята Дурга. Тези хора, колкото и да са далече от Индия, също може да са чували твоята история. Може би точно тези хора са му казали за теб. Локеш не знаеше, че ще стане демонът, който Дурга унищожава. Чухме молбите им, молитвите им. Сега трябва да поправим това, което той им е причинил.“
„Но ако той е тук, нека го унищожим сега, докато е слаб.“
„Кадам се опита да направи това. Той каза, че единственият начин да победим Локеш е начинът, по който го направихме. Той каза, че това е нашата съдба. Той умря за тази вяра, Ана.“
Разбирах, че иска да го убие. Много пъти бях мислил да се върна назад във времето и да го унищожа, преди да убие Йесубай. Не беше толкова защото бях все още влюбен в нея, а защото никой не заслужаваше да умре от ръцете на собствения си баща. Кадам настояваше, че проклятието трябва да се случи и че Дурга и нейният тигър трябва да се издигнат. Виждайки това, което правихме, приех тази идея.
Дали това беше бъдещето, което си бях представял, когато бях принц, живеещ в кралството на баща ми? Не. Но исках да оставя своя отпечатък в света. Размърдах се леко и погледнах надолу. Следите от лапите ми върху сухата земя и браздите, оставени от ноктите ми, със сигурност бяха белег. Може би този отпечатък нямаше да издържи, но аз знаех историята на Дурга и нейния тигър.
„Ще говорим повече за това, след като помогнем на тези хора, Кишан“ – каза Анамика.
Ана вдигна ръце във въздуха и насочи силата на водната част от амулета. Горе яркосиньото небе, искрящо от топлина, бавно се промени. Отначало само малки бели облаци се събраха на хоризонта. Но след това те започнаха да се обединяват, ставайки все по-големи и по-тъмни. Вятърът вдигаше сухия прах на облаци, носейки със себе си миризмата на дъжд.
Когато капките започнаха да падат, селяните повдигнаха лица, оставяйки хладния душ да се лее по бузите им, освежавайки ги. Ана имаше някакъв естествен инстинкт за комбиниране силите на различните ни оръжия и ги използваше по креативни начини, за да възстанови това, което беше унищожено. Тя не само напълни реката, но и използва златния плод в комбинация с камандала, за да излекува земята и да върне живота в реката.
Дървета се разелениха около бреговете и разпростряха широки корони. Тя постави тризъбеца в реката и раздвижи водите. Те съскаха и бълбукаха, а риби от всякакъв вид избухнаха от тризъбеца и заплуваха във всички посоки. Тя намери счупена черупка от яйце и когато духна върху нея, се появи птица. То излетя на едно дърво и след това стотици птици изскочиха от него и отлетяха.
Взе кост и малко кал от реката, допря върха на стрелата си до нея и тя се превърна в елен. Със стрелата направи дълга бразда и земята се отвори, когато десетки, не, стотици и стотици същества изскочиха от пролома. Накрая тя взе гадата и натрупа купчина пръст. Хълмът се стопи в насекоми от всякакъв вид, а от центъра се издигнаха всякакви влечуги.
Стоях изумен от това, което беше направила. Дори с всички сили на Дурга на наше разположение, Рен, Келси и аз никога не бяхме опитвали нещата, които Анамика беше постигнала. Не знаехме, че са възможни. Отдръпнах се, когато една особено смъртоносна змия си проправяше път около мен и се отдалечих от хората.
„Трябваше ли да създадеш комари и отровни влечуги?“ – Попитах.
„Всички същества заслужават място в света“ – отвърна тя.
Когато всичко беше направено, тя се приближи до мен. Очите й бяха уморени и раменете й бяха сведени.
„Как?“ – Попитах я. – „Как знаеше как да го направиш?“
Тя сви рамене, изтощението се виждаше във всяка една от ръцете й.
– От моят учител – отговори тя.
„Кадам?“ – Попитах невярващо, потресен от идеята, че той я е научил. – „Ко…кога?“
„Фет дойде при мен, когато ти, през всичките тези месеци, беше в джунглата. Тогава не знаех, че той е Кадам.“ – На глас Ана каза на хората: – Ще ни заведете ли до вашия кладенец?
Няколко от тях се опитаха да станат и да се вслушат в молбата й, но бързо стана ясно, че първо имат нужда от храна. Тя отстъпи назад и напълни пространството пред тях с храна и бурканчета подхранващ бульон, включително сока от огнени плодове, с който Келси я беше запознала, след което търпеливо ги изчака да се наядат и напият до насита, наблюдавайки внимателно дали има още нещо, което необходимо. Изтощена, тя седна, подпря глава на гърба ми и заспа.
Докато тя спеше, размишлявах върху това, което ми беше разкрила. Седях в гората и тъгувах, докато тя усъвършенстваше уменията си, тренираше. Беше смешно какви неща не знаех. Смятах, че имам предимство, когато ставаше въпрос за оръжията или амулета. Оказа се, че съм се заблуждавал. Не бях добър спътник.
Мразех да я будя, но знаех, че ще си почива по-добре у дома. Селяните бяха готови да ни покажат кладенеца, затова мислено я извиках.
„Ана. Ана, събуди се.“
– Не, Сохан. Остави ме да спя – промърмори тя и се обърна на другата страна, подпряла главата си на една от многото си ръце.
Сохан? Не мисля, че някога й бях казвал цялото си име. Само майка ми ме наричаше Сохан. Всички останали използваха Кишан. Дори Кадам. Изненада ме, но открих, че нямам нищо против, че ме нарече с това име.
„Събуди се, Ана. Хората имат нужда от теб.“
Мигновено тя отвори очи. Беше необичайно за Анамика, която обичаше да спи и беше доста раздразнена, когато я събуждах. Но когато беше Дурга и хората разчитаха на нея, тя реагираше бързо. Върнахме се в селото и с магията си Ана напълни кладенеца до ръба със сладка вода. Бях щастлив да пия от кофата, която едно малко момиченце постави пред мен, докато Ана преобразуваше селото в оживено малко място, пълно с дървета и нейните цветя.
Зеленината се разстилаше около нас в широка дъга и се стичаше чак до планината и отвъд нея. Когато остана доволна от работата си, тя се отпусна на моето тяло и вдигна черпак, пълен с вода, към устните си. След като се сбогувахме, излязохме от селото и когато се отдалечихме, тя използва шала, за да се преоблече отново в нормалната си зелена ловна рокля.
Наклоних тигровата си глава, последвах примера й и се върнах в човешка форма.
Тя стисна Огненото въже в едната си ръка и шала в другата. Шалът се превърна в чанта като старата раница на Келси. Тя постави всички оръжия вътре с изключение на лъка, който преметна през гърба си. Взех чантата от нея и я попитах:
– Няма ли да се прибираме?
Тя поклати глава.
– Все още не. Има още един човек, който се нуждае от нашата помощ.
Изпъшках.
– Не може ли да почака до утре? Изтощен съм и знам, че и ти също.
– Това няма да изисква физически усилия. Има жена от твоето време. Тя пости.
– Да? Много жени постят. Кое му е спешното? – Трябваше да я науча на тази дума и тя се беше превърнала в една от любимите ѝ. Тя обичаше да ме пита: „Спешен случай ли имаш Кишан?“ всеки път, когато не можех да си намеря вилица или бързах.
Тя се усмихна уморено, когато използвах думата.
– Спешният случай е, че жената, която трябва да говори с мен, е твоята Нилима.

Назад към част 10                                                      Напред към част 12

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!